Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Глава десета

Н-и-й-в-а? Той сигурно я взема за някоя друга. Обезумяла от страх, Виктория изкрещя в шепата, запушваща устата й, и го удари с лакът в стомаха.

Той измърмори нещо и я стисна още по-здраво.

— Не ме принуждавай да те наранявам!

Думите му я накараха да направи още едно усилие. Приведе се напред, след което удари с глава брадата му.

Нападателят й грубо изруга.

Тя захапа ръката и ритна с крак глезена му. Тялото й трепереше, но тя продължаваше да се бори, като ожесточено забиваше ноктите си.

Той изрече под носа си още една ругатня и я изви към себе си.

Остра като светкавица болка разряза лицето й. Всичко пред очите й се завъртя и изчезна в безкрайност.

„По дяволите!“ Ястреб пусна съпругата си и я положи на влажната трева. Не знаеше какво го бе възпряло да я удари и защо не искаше да й стори зло. А тя си го заслужаваше. Заслужаваше дори нещо много по-лошо.

На лунната светлина той огледа гладката й бяла шия. Щом за миг си представи целувката на Виктория и Александър, съзнанието му се помрачи. И отново усети силен порив да убие както нея, така и новия й любовник.

Опасяваше се, че ще се изкуши да приключи играта, преди да я е започнал. Погледът му отново се спря на изящните й черти. Дългите й копринени мигли изпъкваха на бледата кожа на лицето. Веждите й бяха нежно извити, а вирнатото нагоре носле изглеждаше твърде малко над плътните розови устни, които сякаш мамеха. Обзе го вълнение, но той го потисна. Как е възможно някой да бъде толкова лош и в същото време толкова прелестен? А тя наистина беше зла. Белезите му можеха да го докажат.

Той се изправи и измъкна кожен каиш от дисагите, метнати на гърба на коня, който беше купил в Йорктаун. Завърза ръцете й и я качи на гърба му. Смушка жребеца с крака и тихо го поведе към осеяния с гъста гора планински склон. Мъчеше се да пропъди обладалото го желание. Трябваше да мисли само за наказанието.

 

Брейгън Александър погледна обезпокоено Алейна и Пади, приклекна и освети с фенерчето си мястото, където за последно видя Виктория. Росната трева беше омачкана и отъпкана. Това потвърди опасенията му. Имало е борба.

Брейгън се прокле за стотен път. Индианецът е бил тук. Беше сигурен в това и грешката бе негова.

Спомни си онази нощ, в която този храбрец се бе промъкнал в бивака им. Всички спяха, включително и Брейгън, но някакво чувство, създадено през дългогодишния му живот, прекаран сред племето шони, го бе събудило и предупредило за нечие присъствие.

Тогава той бе извадил ножа си и преструвайки се, че спи, бе останал в очакване. През полузатворените си клепачи бе видял как един индианец от шони гледаше Виктория, надвесен над нея. Този мъж бе познат за Брейгън — беше го виждал в Йорктаун, прикрит в сянката на странноприемницата, когато се срещна с Алейна и предложи услугите си като водач. Но тогава индианецът имаше вид на изискан господин. И преди Брейгън да бе успял да направи нещо, човекът изчезна така безшумно, както и бе дошъл.

В този момент Брейгън не знаеше какво да мисли. Някакъв инстинкт или може би измъченото лице на този човек му бяха подсказали, че Виктория не му е безразлична. Господи! Как се бе излъгал!

Въпреки че Брейгън не бе споменал никому за техния гост, той нито за миг не бе изпускал Виктория от очи. По дяволите, това беше и една от причините да я последва до рекичката. Не искаше да я оставя сама. Но бе го сторил. И всичко заради онази проклета целувка. Той действително бе имал предвид да останат само приятели, но не бе очаквал, че страстта ще го подтикне да докосне устните й.

Като се обърна, Брейгън видя бледото лице на Алейна и напрегнатите черти на Пади.

— Какво се е случило? — попита обезумяла Алейна. Брейгън наведе отново поглед към тревата.

— От това, което виждам, изглежда, се е борила с някого. Мисля, че е отвлечена от мъж, облечен като индианец.

— От какъв мъж? — извика Пади.

Брейгън не смееше да го погледне в очите.

— От онзи, когото видях да се промъква в бивака ни миналата нощ — отвърна той.

Пади протегна ръце и дръпна Брейгън за ризата.

— Какво? — очите му искряха от гняв. — Да не би да искаш да кажеш, че си подозирал опасността и не си ни предупредил? — ръцете му трепереха. — Ти, негодник такъв! Ако нещо се случи с момичето ми, ще извадя мръсната ти душа със собствените си ръце!

Брейгън хвърли поглед към юмрука, който се размахваше под носа му. Ако някой друг бе опитал да направи това, би строшил ръката му, но той добре разбираше страховете на Пади Макданиълс и не можеше да го вини.

Алейна раздели двамата мъже и се обърна с разтревожено лице към Брейгън.

— Как изглеждаше той?

Брейгън се взря сепнато в нея:

— Приличаше на бял човек, облечен като индианец от племето шони.

— В какви дрехи беше?

— Господи, какво значение има това? Само парче кожа покриваше… — Брейгън погледна смръщено жената. По дяволите! Тя го караше да се изчервява като юноша. — Чуйте ме. Губим ценно време. Вие двамата останете тук, а аз ще тръгна след нея.

— Почакай! — Алейна хвана ръката му. — Имаше ли на лявата см ръка сърповиден белег?

— Вие сте го видели? — обърна се Брейгън към нея.

— Не.

— Тогава откъде знаете за белега? Аз самият едва го мярнах на светлината на огъня.

— Има един човек с такъв белег и той няма да й навреди — Алейна изви към Пади лицето си и той видя, че напрежението й вече беше изчезнало.

— Но за какво говорите? Вие познавате този мъж? За бога, Алейна, кой е той?

— Съпругът й — усмихна се тя.

 

Виктория бавно се пробуди от поклащащата се походка на коня. По лицето си усещаше пулсираща болка. Главата й все още беше зашеметена. Ръцете й бяха завързани и някой здраво я придържаше.

Изведнъж случилото се се върна в паметта й. Някои я беше нападнал. Тя рязко се изви и се опита да скочи от коня. Беше сгъната почти на две и главата й висеше надолу, когато усети, че докосва с носа си нещо твърдо и голо. Голо? Щом отвори широко очи, видя гладката голота на мъжки крак. Тя задъхано се хвърли към другата страна на коня.

— Не! — чу плътен глас. Ръката, която я държеше, се вкопчи още по-силно в нея и я изправи.

— Какво искате? Кой сте вие? — тя едва изрече тези думи, когато разбра, че гърдите на непознатия са също голи. Този човек не беше ли облечен?

Без да отговори, той я придърпа към себе си. Преглъщайки страха си, тя се притисна в него. Трябваше да узнае намеренията му.

— Моля ви. Само ми кажете какво искате.

— Теб — тя усети в ухото си топлия му дъх. Сърцето й щеше да изхвръкне. О, господи! По-добре да не беше жива.

— Но защо?

Той леко се подсмихна. След това ръката му се насочи към гърдите й.

Тя едва не припадна. Зави й се свят. Отвори уста, за да извика, но той, усетил намерението й, заби болезнено пръстите си в тялото й.

— Не ме карай да ти причинявам отново болка, нийва.

— Името ми не е Нийва. Казвам се Виктория. Моля ви, направили сте грешка.

— Нийва не е име на жена — каза по-кротко той.

Тогава какво може да означава? На Виктория й се искаше да изкрещи, но устата й като че ли беше вцепенена от ужас. Трепереше цялата. Затвори очи и се опита да разсее ужасяващите мисли за това, което можеше да й се случи. И се помоли. Но думата нийва не излизаше от главата й. На какъв език беше това? Не можеше да види лицето му, но гласът му звучеше като на… Сърцето й се преобърна. Нима нейният нападател беше индианец? Ако е такъв и ако знае, че тя е съпруга на човек от племето шони, може би няма да й навреди.

Тъкмо искаше да му каже това, когато той дръпна юздите на коня и слезе, дърпайки я след себе си към малко сечище, където я тръсна на земята.

Един стърчащ клон одра нежната кожа на бузата й. Заболя я, но не смееше да мръдне и остана известно време в полулегнало положение. Но след това бързо се изправи, страхувайки се, че той може да приеме нейната неподвижност като покана.

— Трябва да ме изслушате — започна тя. — Омъжена съм за човек от племето шони. Името му е Ястреб, син на вожда Огнено крило.

По лицето й се стичаше нещо мокро и топло, но тя не му обърна внимание. За първи път отправи поглед към своя похитител. Нещо задуши гърлото й. Той беше напълно гол, ако не се имаше предвид малкото парче кожа, което покриваше…

Той я погледна странно. Очите му се спряха на бузата й. В тях имаше непонятно безпокойство.

— Аз знам коя си.

Откъде може да знае? Тя никога не е била в Америка. Тъй като не можеше да внесе ред в мислите си, Виктория се почувства смутена и разтревожена. Не смяташе, че някой има причина да й стори нещо лошо, дори и Адам — Ястреб нямаше основание за това. Тя никога не бе постъпвала зле с него. „Освен това, че го принуди да се ожени за теб“ — напомни й тих глас.

В нея започнаха да се пораждат съмнения. Може би по някакъв начин той е научил за пристигането й тук и е решил да я изплаши, за да я отпъди. Или пък е изпратил свой приятел да я измъчва. Тя погледна към току-що запаления огън, където бе приседнал човекът, в чийто плен бе попаднала. Изглеждаше наистина жесток, с дългата до раменете си коса и с мускулестото си тяло, което беше достатъчно силно, за да разкъса мечка.

Погледът на похитителя й се плъзна над ниския пламък на огъня и срещна очите й. На трепкащата светлина Виктория долови в него скрит гняв.

Тъкмо беше готова да му се помоли да не й причинява зло, тя се сети за един от многото разговори с Алейна за хората от племето на Адам. „Освен всичко друго — бе казала Алейна, — човекът от племето шони мрази малодушието.“

Макар и изпълнена с ужас, Виктория стисна зъби и вдигна брадичката си.

— Ястреб те е изпратил, нали?

Чертите на лицето на мъжа се напрегнаха.

— Стига с твоите номера, нийва.

— Моля те — втурна се тя напред. — Знам, че той е нещастен заради принудата да се ожени за мен, но не съм предполагала, че това е причината да ме нарани. Не беше моя вината.

Лицето му помръкна, погледът му се изостри.

— Приятели ли сте? — продължи Виктория.

Той рязко се изправи. На дясната му ръка се открои малък сърповиден белег. Гледаше вторачено и сурово. На лицето му се появи вяла, изкривена усмивка.

— Аз не съм приятел на Ястреб.

— Но го познаваш! — възкликна Виктория, като се опита да скрие вълнението си.

Не беше приятел на Ястреб. Обхвана я нова вълна от страх. О, милостиви боже!

Той се приближи, извисявайки стройната си фигура до нея. Парчето кожа леко се поклащаше. За момент остана замислен, след което се обърна с гръб.

— Божичко! Гърбът ти! Какин ужасни белези! Какво се е случило? — лицето й пламна. — Съжалявам, не трябваше да казвам това. Не е моя работа.

— Твоя работа е — каза той толкова тихо, че тя едва то чу. Дръпна я силно и тя се олюля. — Само твоя.

Ръката му се плъзна по шията и стисна гърлото й. С усилие възпря желанието си да я удуши. В очите му искреше неочаквана жестокост.

От страх тя замръзна на мястото си.

Като изръмжа яростно, той я отблъсна от себе си. Виктория политна и падна на коленете си. Чувстваше, че се задушава. Господи! Защо постъпва така с нея? Пое си дъх и повдигна глава. Той беше с гръб към нея и също дишаше тежко.

Сякаш усетил вторачения й поглед, мъжът се обърна. Тя бе поразена от невероятната хубост на лицето му, от грубата сила на осанката му и… от суровата непоколебимост в тези сребристи очи.

Дълго време остана вгледан в нея. Тя бе парализирана от изгарящата го омраза. Изведнъж лицето му прие друго изражение и той се приближи до нея.

— Свали дрехите си!

Думите му се стовариха върху й като секира.

— Не, моля те, недей! — дръпна се тревожно тя.

С бавни, заплашителни крачки, той пристъпи напред и продължи със студен и спокоен глас:

— Събличай се, нийва. Веднага!

— Това няма да стане! — тя се отдръпна ужасена назад.

С бързината на гърмяща змия той я грабна и повали на земята.

— Не! — тя неистово размахваше ръце.

Проклетите му пръсти разкъсаха блузата и корсажа й.

— Негодник! — крещеше тя истерично и риташе с крака.

Коланът на полата й се скъса и тя усети как грубата му ръка докосна корема й. Обезумяла от страх, тя се гърчеше и забиваше ноктите си, докато накрая се озова под тежестта на силното му тяло. Земята дереше голия й гръб. Пред очите й затрептяха безброй бели точици, които се въртяха силно и се блъскаха една в друга.

Внезапно той се изправи и тя усети как полата и фустата й се смъкват надолу към краката.

След това той се отдалечи.

Гърдите и очите й пламтяха. Сви се на една страна и с ужас забеляза, че е напълно гола.

— Сама ли ще събуеш обувките си, или да ти помогна? — решителният му глас едва стигна до вцепененото й съзнание.

Тъй като не можеше да отговори, тя само обви с ръце треперещото си тяло и опря лицето си в земята. В очите й бликаха сълзи от унижение и страх.

Докато той развързваше обувките й, тя не помръдна.

Какво значение имаше това сега? Босите и крака бяха нищо в сравнение с това, което тя вече понесе.

Той грубо измъкна обувките и чорапите й, дръпна я за ръката и я изправи на крака.

Тя инстинктивно прикри с ръце тялото си, но жестът й беше безполезен. Той дори не я погледна. Поведе я към коня си, измъкна от дисагите дълъг кожен каиш и свърза ръцете й с единия му край. Така приличаше на завързано със синджир животно. Той хвана другия край на каиша и тръгна към една млада бреза. Изненадана от рязкото дръпване, тя се препъна и падна.

Без да се интересува от това, той продължи да върви, като я влачеше по нападалите борови клони и камънаците.

Като стигна до дървото, той преметна каиша около ствола му и го завърза здраво.

Виктория се мъчеше да спре сълзите си. Той наистина се отнасяше с нея като с животно. През замъгленото си зрение го видя как се промъкна тихо през сечището, качи се на коня и изчезна в гората.

Въздъхна немощно, но облекчено. Тялото й потръпваше от нощния хлад. Щом си помисли за това, което би направил с нея, ако се върне, изтръпна цялата и зъбите й затракаха от ужас. Щеше да я изнасили или убие! А може би и двете? Опита се да разхлаби примката на ръцете си. Трябваше да избяга.

Като лазеше по земята, се приближи до брезата и започна обезумяло да дърпа стегнатия възел. От силния натиск ноктите й се счупиха и болка разряза пръстите й. Беше невъзможно да се освободи. По бузите й се стичаха сълзи на безсилие.

После отново направи опит да развърже китките си, но напразно. Изгаряше я ярост, а беше напълно безпомощна.

— Мразя те! — изкрещя тя. — Мръсно животно! Чуваш ли ме? Мразя те!

Като не получи отговор, тя нервно се огледа наоколо. Тъмната гора бе потънала в противна, мрачна тишина.

Със страх в очите тя огледа сенките на дърветата. Усети слабост в краката си и се строполи до брезата, вкопчвайки ръце в свитите си колене.

Прекара може би часове в това вцепенено положение. Мускулите я боляха от напрягането, а долната й устна беше разранена от постоянното хапане при всеки звук.

Накрая дойде мигът.

Сърцето й лудо заби. Нещо изтрополя в листака зад нея. Тя виждаше приближаването му, усещаше как разкъсва плътта й. Скочи истерично и започна яростно да дърпа въжето.

— Не, о, нееее…