Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Глава двадесета

Нощта погълна в тишината си селото, а Алейна и Огнено крило все още не бяха се върнали. Виктория започна да се съмнява дали изобщо ще ги види повече.

Чувствуваше се неудобно на твърдата земя, покрита само с някаква кожа. Подръпна завивката си и се обърна на една страна, с лице към двете спящи в другия край жени. Опитваше се да не мисли за топлината и сигурността, които й предлагаха прегръдките на Ястреб, тъй като това усещане очевидно беше лъжливо. Както и всичко друго, свързано с Ястреб.

Като чу дълбокото и равномерно дишане на жените, тя се сети за Колиър. Побиха я тръпки. Беше време.

Тихо отметна одеялото и се изправи. Съжаляваше, че не бе приела предложената й от Гукащ гълъб кожена дреха. И тя самата не знаеше защо не искаше да се раздели с окъсаната копринена риза.

Като не искаше повече да разсъждава върху това, тя пропълзя тихо до ъгъла на помещението, където Гукащ гълъб си държеше кошниците и царевичната шума. До тях имаше няколко ножа.

Взе един и предпазливо тръгна към вратата. Сърцето й щеше да изхвръкне, пот се стичаше по горната й устна. Ако я заловят, Огнено крило сигурно ще стори с нея това, което и с Колиър. А и Ястреб вероятно ще го подкрепи.

С трепереща ръка тя дръпна покривалото на входа и надникна навън. Тъй като, както казваше Летен вятър, шони не бяха заплашвани от врагове в тази област, те бяха оставили като охрана само няколко воини на върха на хълма. Виктория въздъхна облекчено, щом видя в средата на лагера само жаравата на догарящия огън.

Като се измъкна от вигвама, тя се огледа още веднъж и тръгна дебнешком към Колиър.

Когато застана пред него, изпита състрадание. Гледката беше покъртителна. Ръцете му бяха разперени встрани и завързани за два кола, гърдите му — окървавени, а голото му, покрито с боя тяло беше в отоци и подутини.

Тя се приближи напред и сложи ръка на устата му.

— Колиър, събуди се.

Той размърда глава и отвори очи. В погледа му имаше див блясък, но щом видя кой стои пред него, се успокои.

— Слава богу! — изрече той, щом тя дръпна ръката си.

Виктория сложи пръст на устните си и му направи знак да мълчи. После вдигна ножа към въжето, с което беше завързана дясната му китка. Докато успее да го пререже, сякаш мина цяла вечност.

Колиър раздвижи ръката си, след което грабна бързо ножа и започна да реже каишите около лявата китка и краката си. За миг той се отпусна. Ръцете му бяха на коленете, а главата му — клюмнала.

После, като пое дълбоко дъх, се изправи и хвана ръката й.

— Хайде! Да се махаме оттук!

Виктория се вцепени. Тя не смяташе да тръгва с него. Погледна към вигвама на съпруга си. Да изостави Ястреб? Само мисълта, че няма да го види повече, я накара да почувствува празнота. Тя наистина беше разгневена от постъпката му, но не можеше да го напусне.

— Не! Тръгвай без мен.

— Какво говориш, Рия? — стисна я здраво братовчед й. — Не е възможно да желаеш да останеш при този дивак.

— Той не е дивак — но защо Колиър реагираше така? Тя се опита да освободи ръката си. — Може да съм много разгневена от това, че ме е измамил, но няма да го напусна.

Погледът на Колиър беше безумен. Преди Виктория да успее да направи нещо, той стисна с ръка устата й, дръпна я към себе си и опря ножа в гърдите й.

— По дяволите! Дори и да не искаш, ти си моя! — извика той с дрезгав шепот. — И винаги си била моя. В никакъв случай не бих позволил кожодер като този да те отнеме от мен.

Виктория замръзна от страх. Колиър говореше като луд.

Той заби ножа по-дълбоко и я прониза. Тя стърчи от болка лице, след което усети топлата струя кръв по гърдите си. Страх и ужас я накараха да се отбранява истерично.

— Не се противи, Рия, или ще трябва да те убия — просъска той свирепо.

Без да обръща внимание на заплахата му, тя блъсна ръката му, с която държеше ножа, и започна безразсъдно да се дърпа.

Като ругаеше злостно, той запуши не само устата, но и ноздрите й.

Тя забиваше нокти в ръцете му и се мъчеше да се освободи. В гърдите й пареше болка. Едва дишаше. Ушите й забучаха и всичко се завъртя пред погледа й. Накрая тялото й се подчини. После всичко потъна в мрак и тишина…

Зората се процеждаше през отвора на вигвама. Ястреб отвори очи и разбра, че не светлината, а гласът на баща му го беше събудил.

Той седна и премита, сякаш да избистри съзнанието си. Озърна се и видя, че е сам.

Изправи се с усилие и се олюля.

По дяволите тези макови листа! Хвана се за подпорното дърво. После с колебливи стъпки стигна до входа и погледна навън. Селото кипеше. Воините грабеха оръжията си, а жените прегръщаха децата си.

Ястреб смръщи чело. Всички изглеждаха изплашени. Огледа лагера и видя баща си. Лицето на Огнено крило имаше дяволско изражение. Дори Ястреб изпита страх.

Излезе навън и се промъкна, клатушкайки се, до разгневения мъж.

— Татко? Какво става?

Огнено крило се обърна и изтръпна. В първия момент изглеждаше загрижен, но после чертите му се напрегнаха. Като вдигна глава, той отвърна:

— Светлокосият е избягал — жилите на врата му изпъкнаха. — И жена ти е тръгнала с него.

Само за миг целият свят се завъртя лудо пред очите на Ястреб. Не! Тя не можеше да постъпи така с него. Не можеше да го остави.

Но все пак го е направила.

С последни сили той се опита да преодолее болката в душата си. Пое дъх и изправи рамене, безчувствен към студа и тежестта в гърдите си. Като не разчиташе на гласа си, той само кимна с глава, обърна гръб на вожда и отмина.

Докато се движеше към вигвама, в главата му нахлуха безброй мъчителни мисли. Той видя Виктория гола и изнемощяла до коня му. Спомни си как, изплашена от мечето, се беше сгушила в него там, край реката. Почувствува отново болката и ужаса в очите й, когато му разказваше за детството си. Не можеше да забрави и начина, по който му се беше отдала и загубила съзнание.

А страхът й от водата и доверието й към него, когато я учеше да плува? В главата му още звучаха нежните й думи за любов. И сега виждаше дървото, което тя размахваше, рискувайки своя живот, за да спаси него от мечката.

Ястреб се спря. Не! Тя не би го напуснала! Можеше да бъде гневна, да крещи, да ругае и да се нахвърли срещу него, но никога не би го напуснала.

Тялото му потръпна от страх. Ако действително е така, както смяташе, то тогава тя е отвлечена насила. Той се обърна и видя баща си да говори с приятеля на Виктория, с Пади и с Алейна.

В този момент Ястреб беше твърде обезпокоен за Виктория, за да може да разсъждава върху присъствието на майка му тук.

— Когато ги заловихте, едноокият моряк беше ли с тях? — втурна се към баща си Ястреб.

Огнено крило кимна с глава.

— Да. При Зимен цвят е сега — после, като че ли в отговор на следващия му въпрос, той добави. — Не е избягал.

Ястреб се обърна.

— Синко? — Макданиълс сложи ръка на рамото му. — Остави я. Тя няма да бъде щастлива тук, сред горите. Ела при нея в Англия.

— Не — каза през зъби Ястреб, — тя не е тръгнала по свое желание.

— Не е така, момчето ми — погледът на Пади стана по-топъл. — Рия е откраднала един от ножовете на Летен вятър и е помогнала на Паркс да избяга. Тръгнала е, защото е искала. Не я карай да се връща. И двамата ще съжалявате.

Наранен от думите му, Ястреб дълго стоя с втренчен в Пади поглед. И все пак не можеше да му повярва. Виктория може да е помогнала на братовчед си да избяга, но не би изоставила Ястреб. Беше напълно уверен в това.

— Грешиш, бели човече — каза той и тръгна към вигвама на Зимен цвят. Там той намери само О’Райън, свит в единия ъгъл.

— Къде са те? — приближи се Ястреб до него. О’Райън се огледа тревожно.

— Откъде да знам. Кълна се — не съм ги виждал. Онзи негодник ме молеше да му помогна, но аз отказах — той облиза устните си и погледна неспокойно някъде зад гърба на Ястреб. — Казах на Паркс, че си заслужава това, което получи от Огнено крило. Кучият му син ми плати двеста лири, за да те убия. Но аз не го сторих. Аз не съм убиец. Жив си благодарение на мен — сгуши се още по-навътре и продължи. — След като те бях завел на онзи кораб и разбрах кой си, аз се опитах да обясня на капитана, но той не искаше да ме чуе. Да те продадем на търговците на роби, беше идея на Паркс.

Човекът не казваше истината докрай — Ястреб разбираше по очите му.

— А Виктория?

— Какво? Тя не знае нищо. Колиър не искаше тя да знае.

Ястреб въздъхна облекчено и се обърна. На входа стояха баща му, Джейсън и Макданиълс. Лицето на Огнено крило беше ужасено. Той несъмнено бе чул признанието на моряка. А това означаваше, че Дули О’Райън ще претърпи своето наказание.

— Идвам с теб — предложи Пади, когато Ястреб мина край него.

— Не! — Ястреб се обърна към баща си и срещна погледа му. — Аз ще върна съпругата си.

Лицето на Огнено крило не издаваше мислите му, но Ястреб долови в него несигурност.

Джейсън сложи ръка на рамото на приятеля си и каза с решително изражение.

— Аз идвам.

— Не.

Очите на Кинкейд заблестяха и той сниши глас.

— Не ми отказвай, братле. Когато аз се нуждаех от теб, ти беше с мен.

В този момент Ястреб видя онзи Джейсън Кинкейд, когото така добре познаваше. Уверения и необикновено хладнокръвен Джейсън. Но Ястреб не искаше да рискува живота на приятеля си. Като изправи рамене, той каза меко, но непреклонно:

— Тръгвам сам.

 

Преди да отвори очи, Виктория долови мирис на влажна земя. Заслепи я слънчева светлина, процеждаща се през отвора на една пещера. Пещера?! Тя се изправи и се огледа. Намираше се в пещера. С Колиър.

Братовчед й вдигна поглед и се усмихна.

— Е, Рия, най-после се събуди. Време беше. Ужасно е скучно да стоиш тук и да няма с кого да си говориш.

Той хвърли настрани дървото, което дялкаше, и стана. Очевидно не го интересуваше това, че е все още гол и изцапан с черна боя.

— Направил съм ти закуска.

Отиде до един камък в дъното на пещерата и донесе парче сурово месо.

— Това е змия. Убих я тази сутрин, когато я видях да пълзи в един ъгъл.

На Виктория й се повдигна. Тя дръпна парчето плат, с което бяха вързани ръцете й, и разбра, че това е част от копринената й риза. Кога ли е направил това? Тя смътно си спомни, че бе дошла в съзнание, когато той я влачеше през гората. Тогава тя се бе опитала да се отскубне, но той не я пусна, докато не стигнаха до някаква скала. Беше обезумяла само при вида на пещерата, в която той възнамеряваше да я вкара. По лицето на Виктория пулсираше болка. Беше от удара му.

— Колиър, защо вършиш това? Моля те, пусни ме!

— Не бъди глупава, Рия. Нищо лошо не правя. Ти ми принадлежиш. Нуждаеш се от някой, който да се грижи за теб — суровият му поглед се плъзна по полуголото и тяло. — Аз съм ти нужен, за да те направя щастлива. Да, аз ще те направя щастлива.

През всичките изминали години тя никога не бе изпитвала такъв страх от братовчед си. Нещо в очите му заплашително и ужасяващо — й подсказваше, че е изгубил разума си.

Същия този поглед тя бе видяла и миналата вечер, когато го бе чула да крещи обезумяло.

Помръкналото му и изкривено лице и големите изпъкнали очи се открояваха на светлината и изпълваха Виктория с ужас.

— Яж си закуската, скъпа. Ти си добро момиче — каза Колиър, като метна в скута й слизесто парче змийско месо.

Втрещена, Виктория го хвърли настрани. Колиър видя как то тупна и я прониза с неодобрителен поглед.

— Не биваше да правиш това. Просто трябваше да ми кажеш, че не си гладна.

Обезпокоена от нестабилното му душевно състояние и опасявайки се да не го разгневи, тя реши да промени темата. За бога, къде ли е сега Ястреб, когато така силно се нуждае от него?

— Къде сме? — попита тя.

— Не знаеш ли? — той направи грациозен жест с ръка. — Разбира се, че не знаеш. Ти спа през цялото време дотук — сви той устни — и аз трябваше да те влача по този планински път. Отвратителна работа! Трябва да помислиш за теглото си, скъпа — той отиде до входа на пещерата и се показа навън. — Доведох те тук, защото това е единственото сигурно място, което знам. Ние с Александър и Макданиълс нощувахме в тази дупка миналата нощ, когато ви следвахме с онзи противен индианец. Не можахме обаче да си починем добре, тъй като този глупак Александър непрекъснато настояваше да тръгваме. Беше толкова разтревожен — Колиър погледна навъсено. — Той, разбира се, въобще не можеше да си представи, че ти се забавляваш с онази отрепка — очите му светнаха. — Кажи ми Рия, беше ли с него? — той се приближи застрашително към нея. — Даде ли му това, което ми принадлежи?

— Колиър, престани. Аз не ти принадлежа. Аз съм омъжена за Ястреб.

— Не — изкрещя той истерично и я погледна с умопомрачения си поглед. — Ти си моя! Сега си на повече от осемнадесет и можем да се оженим, както бях предвидил. Този мръсен дивак никога няма да те притежава — той се хвърли към нея, хвана я за раменете и я разтърси. — Никога! Ще те убия, преди да му разреша да те отнеме от мен — като впи устните си в нейните, той едва не я задуши.

Тя сграбчи с ръка косата му и се дръпна, опитвайки се да го отблъсне.

Той впиваше зъби и я целуваше все по-настървено.

Виктория извръщаше лице, но пръстите му бяха здраво вплетени в кичурите на косата й. Тя простена от болка. „О, господи! Помогни ми!“

Когато тя, без да осъзнае, спря да се съпротивлява, той я пусна.

— Добро момиче! Така можем да се разберем — дръпна я той отново към себе си. — Сега си моя! — дъхът му пареше бузата й. — Ще бъдеш доволна, когато се измъкнем от тази ужасна страна. И ще си изненадана от чудесните любовни игрички, които ще ти покажа — ухили се той предизвикателно. — Много съм добър в тези неща — и при двата пола.

Виктория изпита отвращение. Молеше се само Ястреб да я открие. Никога за нищо не се беше молила така силно през живота си.

— Ястреб ще тръгне след мен.

— Не! — изкрещя Колиър. — Твоят противен метис няма да дойде. Той знае, че си моя и че ще го убия. Веднъж се опитах. Ще го сторя и втори път — братовчед й завъртя очи и премига смутено. — Да, исках да умре, но той оживя. И всичко заради онзи едноок чакал О’Райън. Той искаше да види Ремингтън в страдание и го продаде на търговците на роби. Мъжът ти би трябвало да е мъртъв, както всички останали в солните мини.

Колиър изсумтя.

— Но не стана. Негово височество херцогът на Силвъркоув е твърде силен и могъщ за такава низка смърт. Той измами смъртта. Измами и мен — Колиър тръсна сплъстената си руса коса. — Той трябваше да умре. Очаквах да видя мъртвото му тяло и знаех, че тогава ти ще се ожениш за мен. Така щях да имам теб и богатството на херцога. Но той ме измами. Моите кредитори бяха готови да ми прережат гърлото. Ей богу, толкова отчаян бях тогава! — усмихна се той по момчешки. — Имах още една възможност и реших да я използвам. Тъй като баща ти беше ме определил като единствен наследник на имението, аз само трябваше да уредя един малък нещастен случай с чичо Ричард.

— Ти си го убил? — Виктория го гледаше с отворена уста.

— Не ме гледай така — сви той нацупено устни. — Той всъщност не беше твой баща. Каза ми това в деня на сватбата ти, в момента, когато те лиши от наследство.

Светът сякаш рухна пред очите на Виктория. Колиър — убиец?

— Тогава го намразих — продължи той. — Но повече мразех себе си заради грешката, която допуснах. Ако не бях аз, чичо Ричард нямаше да разбере истината — той хвана ръцете й и ги сложи на ранените си гърди. — Не предполагах, че ще пострадаш ги. Ако знаех, че ще се случи така, никога не бих му казал за срещите на майка ти с онзи човек в конюшнята.

Виктория имаше чувството, че сънува.

— За какво става въпрос?

Колиър притисна главата й на рамото си и я погали.

— За деня, в който майка ти умря. Отбих се у чичо Ричард, за да го помоля за заем. Тъй като не го видях наоколо, помислих, че е в конюшните, и отидох да го потърся там. Когато влязох, видях майка ти в прегръдките ма другия мъж.

— Какво говориш? — Виктория дишаше тежко.

Колиър я целуна по главата.

— Хайде, хайде, скъпа, не плачи. Както и да е, аз се измъкнах незабелязано. И сигурно нищо не бих казал на чичо Ричард, когото намерих да дреме в градината, ако не беше отказал да ми даде пари. Ей, богу, Рия! Трябваше да получа отнякъде тези пари — подсмихна се той. — И така — аз го изнудих. Казах му, че срещу 50 лири ще му дам информация, която ще промени живота му — братовчед й измърмори нещо с възмущение и продължи: — Когато му разказах, той побесня. Трябваше ми почти час, за да го успокоя. Накрая успях и той ми даде парите. Много по-късно, едва на твоята сватба, аз узнах какво се е случило в онзи ден, след като съм си тръгнал.

Виктория потръпна от някакво неприятно и страховито предчувствие. Въпреки всичко тя трябваше да узнае истината.

— Какво се бе случило?

— Чичо Ричард се приближил до конюшнята, като нарочно вдигал шум, за да го чуят. Като влязъл вътре, се престорил в добро настроение и предложил на майка ти разходка с файтона. Когато стигнали скалата, издигаща се над езерото, той поискал да му разкаже всичко за любовника си. Тя открила тайната си за дългогодишната си любов към Пади. Казала му, че ти си негово дете, и поискала развод. В този момент баща ти изпаднал в безумен гняв. Удрял я, ритал я и я пребил до смърт…

Гърлото на Виктория беше пресъхнало и всичко около нея се завъртя.

— Когато Ричард дошъл на себе си и разбрал какво е направил, хвърлил тялото на майка ти в езерото. След това скочил във водата, гмурнал се и извадил трупа на брега. Искал всички да повярват, че е нещастен случай и че се е опитвал да я спаси. В ролята на отчаян, той се втурнал към Денуик. Но когато видял Пади на ливадата до конюшнята, нещо в него се преобърнало. Опитал се и него да убие — Колиър я притисна силно. — Оттогава кучият му син обърна гнева си срещу теб. Мразя го за това. Радвам се, че е мъртъв.

Виктория нямаше сила, дори да вдигне главата си. Беше напълно сломена. Майка й беше убита от съпруга си Ричард Таунсенд. А истинският й баща бе Пади. Това бяха неща, които тя не можеше да приеме така изведнъж. Беше твърде развълнувана, а главата й се въртеше от мисли. Всички хора, на които е вярвала и е обичала, я бяха мамили. Дори и Ястреб. Внезапно тежка, черна мъгла я обгърна и тя с радост потъна в прегръдката й.

Колиър я остави на земята и се вгледа в нежното й лице. Господи, обичаше я! И винаги беше я обичал. Той се усмихна. Никой не можеше да му я отнеме. Те ще живеят и… ще умрат… заедно.

Той я погали и целуна. Скоро всичко щеше да бъде наред. Щом обладае тялото й, тя едва ли ще пожелае друг мъж. По устните му пробягна усмивка. Щеше да й покаже неща, които нейният индианец дори не бе сънувал.

На Виктория й се струваше, че се извисява сред хълмовете от гъста тъмнина… Тя отвори очи и се опита да съсредоточи погледа си върху това, което я обкръжаваше. Пещерата! О, господи! Това не е било сън. Тя се изправи и се олюля.

— Спокойно, скъпа! Ти си добро момиче — потупа я братовчед й по рамото.

Тя се сви и се отдръпна.

— О, Рия! Нямаш причина да се страхуваш от мен. Нищо лошо няма да ти сторя.

Цялото й същество беше пронизано от страх. Колиър я гледаше с безумен и безжизнен поглед!

— Моля те, остави ме да си вървя — каза Виктория, като се опита да прикрие отчаянието в гласа си. — Ако наистина ме обичаш, пусни ме.

— Ей, богу! Твоите молби ме възбуждат — той смъкна ръката си надолу към гърдите й. — Знаеш ли какво е хленченето ти за мен?

Виктория потръпна.

Колиър грабна ръката й и я сложи до сърцето си.

— Чуй!

Като разбра, че ръцете й са развързани, тя се опита да се отскубне, но той здраво я държеше.

— Колиър, престани! — този път гласът й звучеше по-твърдо.

Той се изсмя обезумяло и вдигна ръката и до устните си. Целуна я и гневно захапа пръстите й. Тя извика и се дръпна.

— Остави ме!

— Не! — простена той и коленичи пред нея. — Ти не искаш това, нали? Ти ме обичаш. Знам, че ме обичаш. Ние ще се оженим. Господи, Рия! Мечтаех за това още когато беше дете.

— Колиър, трябва да ме изслушаш! — Виктория се опита да го убеди. — Не мога да се оженя за теб. Аз вече имам съпруг и го обичам много.

— Не! Ти не си негова! Моя си! Моя! Чуваш ли ме? — той се хвърли към нея, повали я на земята и притисна ръцете й над главата. — Ти си моята съпруга — целуна я грубо и стенейки, стовари тялото си върху нейното.

Устните му се насочиха към врата й.

— Ще бъдем добре заедно, скъпа. Ще видиш — той заби зъбите си в плътта й.

Болката я заслепи. Виктория се гърчеше и крещеше.

Като отметна глава назад, той се изсмя и разтвори краката й. После неистово разкъса ризата й.

Ръцете й бяха свободни и тя удряше силно по лицето и гърдите му.

Той се смееше в умопомрачение.

— Никога не съм предполагал, че ще бъде толкова хубаво! В теб има много повече живот, отколкото очаквах.

— Не! — извика Виктория, като блъскаше ръцете му.

Изведнъж някой издърпа Колиър отзад. Виктория вдигна поглед и видя как силният юмрук на Ястреб се стовари по лицето на братовчед й. Колиър извика и се сгърчи на земята. Облекчението заля Виктория като пролетен дъжд.

— Ставай, Паркс! — заповяда му Ястреб с убийствен глас. — Сега ще видим дали ще ти хареса докосването до смъртта.

Очите на обезумелия Колиър се разшириха и заблестяха. В този миг Виктория разбра, че той напълно бе загубил разсъдъка си.

— Никога няма да е твоя! — стана той, олюлявайки се. — Първо ще я убия.

Ястреб пребледня.

Колиър се усмихна и вдигна в ръката си ножа, който Виктория беше откраднала.

Ястреб дори не трепна. С невероятна бързина той сграбчи ръката на Колиър, изви я на една страна и го принуди да пусне оръжието.

Колиър изкрещя и се изкикоти.

— Страхуваш ли се от мен, индианецо? Опасяваш се, че мога да я накарам да ме пожелае? — той погледна Виктория и се ухили. — Да, мога. Ти знаеш това. Мога да ти доставя удоволствие, каквото той никога не би могъл. Ще ти покажа — протегна към нея ръце.

Виктория усети гадене и се отдръпна. Яростен вик се изтръгна от Ястреб, миг преди да забие юмруците си в корема на Колиър. Колиър изскимтя и се присви.

— И все пак аз мога да й доставя удоволствие — хихикаше той, като едва дишаше.

— Ти си луд.

— Луд? — изкиска се безумно Колиър. — Само защото искам да й покажа върховните радости от секса? Това не е лудост — протегна ръце към небето и продължи. — Това е дар. Великолепен дар — той сведе поглед към Ястреб. — Дар от мен за Виктория.

Ястреб беше готов да го убие. Той грабна Виктория за ръка и я дръпна настрана.

— Хайде! Да го оставим на мечките — той погледна свирепо Колиър и я повлече към входа на пещерата.

— Неее… — изкрещя лудо Колиър. — Тя е моя — с блестящ безумен поглед той се нахвърли срещу Ястреб.

Индианецът успя да отблъсне Виктория точно когато Колиър се стовари отгоре му.

— Ястреб! — изкрещя Виктория в момента, когато двамата мъже стигнаха до ръба на скалата.