Сю Рич
Таен обет (15)

Глава петнадесета

Виктория като че ли се носеше върху облаци от памук. Тя вдигна трепереща ръка към челото си и простена. Опита да си спомни какво се бе случило с нея. Като отвори очи, видя над главата си дървен, замазан с кал, таван. Премита и изви глава. Намираше се в някакво помещение, което приличаше на нечий дом. Имаше разнебитена маса, затрупана с чинии и чаши. Близо до краката й, в изградено от камъни огнище, гореше огън, а над него висеше черно котле. От него излизаше пара, която изпълваше стаята със съблазнителен аромат.

Облиза изсъхналите си устни и отправи поглед към двата стола до огъня. Те очевидно бяха сглобени от някой, който слабо познаваше дърводелското изкуство. Краката им бяха различни, а облегалките — криви и покрити с груба кафеникава материя.

Някакво тропане отвън привлече вниманието й към вратата, която тъкмо се отваряше. В стаята влезе Сянка, с високата си привлекателна фигура. Той носеше наръч дърва. Като срещна погледа й, той за миг се поколеба, след което пусна дървата на земята.

Сянка! Страх сви гърлото й. Той беше я намерил и отново пленил. О, господи, какво ли ще й стори сега? Тя се опита да се надигне, но по рамото й премина остра болка и тя отново се облегна назад.

— Как ме откри? Какво се е случило? Къде сме?

— Нищо ли не помниш?

Като се отпусна в леглото, тя се опита да върне мислите си назад. Изведнъж в погледа й нещо проблесна и тя широко отвори очи. Мечката. Пълната с вода яма, в която се давех. Дъхът й спря.

— Ти ме спаси, нали?

— Чух виковете ти.

Сърцето й лудо биеше. Той беше й спасил живота. Едва ли би сторил това, ако наистина възнамеряваше да й причини зло.

Тази мисъл я успокои. Но като си припомни отново последния им сблъсък, бузите й пламнаха от срам.

— Дори и да беше ме оставил да умра, не бих могла да те виня. Не и след като така те ударих с онзи камък, макар да си го заслужаваше.

Той за първи път се усмихна. На лицето му грейна прекрасна усмивка, която разкри редица от прави и бели зъби.

Виктория се огледа неспокойно. Защо той се усмихваше така?

— Къде сме?

— В една колиба.

— Виждам. Но чий дом е това?

— На мой приятел е. Той ни разреши да се настаним тук.

— Колко мило от негова страна — тя огледа малката стаичка. — А ти и приятелят ти къде спите?

Сянка сви рамене.

— Джед спи оттатък хълма, при своите капани.

Като не отговори на другата част от въпроса й, тя преглътна. Може би за предпочитане беше да не знае къде спи Сянка.

— Сами ли сме тук?

Господи! Колко глупаво и странно звучеше това, че бяха прекарали толкова време заедно.

Очевидно той също намираше безсмислено обсъждането на подобен въпрос. Приближи се до масата и взе едно полупразно шише.

— Искаш ли да пийнеш?

Като отпи глътка, нещо опари гърлото й и тя погледна към шишето.

— Какво е това?

— Уиски.

При скептичния й поглед той взе чаша от масата и я напълни. След това и я подаде и бавно изрече:

— Това няма да ти навреди.

Тя вторачено погледна питието и внимателно отпи. Парливата течност се плъзна по гърлото й. Тя се задави и се наведе напред, за да се изкашля.

— О, това е ужасно!

— Отпивай си по малко от него. То ще те успокои.

Тя се поколеба, тъй като не беше сигурна дали точно това й е нужно сега. Но като реши, че може да го разгневи, пое дълбоко дъх и направи така, както й беше наредено. Странно, втората глътка уиски не й се стори толкова противна, макар че й трябваше време да я преглътне, преди отново да заговори.

— Откога сме тук?

— Само от два дни. А три дни преди това прекарахме в една пещера.

— Но това са пет, дни! Не си спомням нищо. Защо съм била в тази пещера?

Погледът му спря върху очите й, в които като че ли искаше да открие нещо.

— А спомняш ли си онази бурна нощ? И дупката, в която беше паднала? И треската…

Тя потри с пръст челото си.

— Помня ямата и това, как ти се опитваше да ми помогнеш — тя пъхна ръцете си под одеялото. — Но след това всичко ми е като в мъгла.

Той остави чашата си и се изправи внушително пред нея.

— Не мога да повярвам, че в паметта ти не е останало нищо друго. Ние се любихме и това е нещо, което аз скоро не бих забравил.

Какво? Ако й беше ударил плесница, нямаше да бъде толкова изненадана. Любили са се? Той сигурно не говори сериозно.

— Не се шегувай с такива неща.

— Но аз не се шегувам — от вълнение гласът му стана дрезгав.

Тя не можеше да му повярва. Ако действително се беше случило подобно нещо, едва ли би го забравила. Още повече — свързано с него. И тъй като беше убедена, че той лъже, тя смени темата.

— А сега къде ще ме водиш?

— Ще видиш — отвърна рязко Сянка. Той като че ли също искаше да сложи край на неудобния им разговор. — Приготвил съм нещо за ядене — посочи той врящото гърне.

Ядене? Господи! Беше толкова гладна, че имаше чувството, че може да изяде цял вагон с храна. Твърдението му обаче продължаваше да звучи в главата й. Ами ако наистина му се бе отдала? „Престани — каза си тя. — Той просто иска да те уязви“ — и хвърли поглед към кипящата течност.

— Какво е това?

— Птутой.

— Моля?

— Бизон.

— Никога не съм яла такова нещо — тя одобрително погледна, — но мирише приятно. А и в момента стомахът ми едва ли би отказал дори и печени камъни.

Сянка отиде до бюфета за чиния и лъжица. След като сипа малко от ароматното ястие, дръпна един стол и седна до леглото й. С едната ръка държеше купата, а с другата поднесе лъжицата към устата й.

Като си представи, че този мъж трябва да я храни, по гърба й пролази неловко чувство. Отношението му беше някак си интимно. А и тази промяна в него…

— Мисля, че ще мога и сама.

Като изви глава, над очите му падна кичур коса. Така изглеждаше някак невинен и уязвим.

— Защо? Съмняваш ли се във възможностите ми?

— О, за бога, не… Само…

— Само?

Какво би могла да отвърне? Не можеше да му каже колко близък й се струваше.

— Нищо — за да предотврати други въпроси, тя отвори устата си.

Не й убягна леката му усмивка, когато сложи лъжицата между устните й. Щом вкуси апетитното ястие, моментално забрави всичко.

— Превъзходно е! Сам ли си го приготвил?

— Помогна ми малко и животното.

— Невероятен готвач си. Спокойно бих прекарала останалата част от живота си с такава храна. Ако не бях омъжена за Ястреб, бих пренебрегнала всякакво приличие и бих тръгнала след теб.

Лицето на Сянка прие студено изражение.

— Сянка, аз не исках да те обидя. Това беше само шега.

— Шегата ти не ми допада — мускулите на скулите му се напрегнаха. — Бракът е нещо свято, поне за един шони.

Виктория остана като покосена.

— Същото важи и за белия човек.

За момент в очите на Ястреб проблесна някакво опасно пламъче, след което погледът му избледня в студена сивота.

— Откога си омъжена?

— От седем години.

— Била ли си през това време вярна на клетвите си? Стояла ли си до съпруга си в радости и беди?

Тя беше объркана и смутена.

— Ти познаваш Ястреб и сигурно знаеш, че той ме изостави в сватбената нощ. Така че нямах възможността да изпълня това, което се очакваше от мен. Но бих го сторила, ако не беше ме напуснал.

— Той не те е напуснал.

— Той ли ти го каза? Това не е истина. След като едва не ме изнасили, остави ме в една отвратителна стая и изчезна. Когато разпитахме слугите, те признаха, че са отнесли багажа му на някакъв кораб за Америка. Ако това не е бягство, не знам как ти би го нарекъл.

Смут помрачи очите на Сянка. Той тикна паницата в ръцете й и стана.

— Ще донеса прясна вода.

Ястреб затвори вратата след себе си и пое дълбоко въздух. Главата му бучеше. Това, че Виктория не е сестра на Джейсън и че бракът му с нея е бил напразен, не излизаше от главата му. Но вината беше негова. Трябваше да довърши издирването, да прочете писмото на Джейсън и да провери и последното име от списъка — Хидъртон.

Невинността на Виктория беше очевидна и сега той съжаляваше за болката, която й бе причинил. С горчивина осъзнаваше каква грешка бе допуснал. Едноокият моряк О’Райън несъмнено бе излъгал за участието на Виктория в отвличането му и причината за това беше неясна. Ястреб разбираше, че Виктория напразно бе понесла униженията, заради което О’Райън трябваше да умре. Като си припомни страданията, които бе причинил на съпругата си, завладя го чувство на вина. Това бяха неща, които не се прощават лесно. Страхуваше се да не я загуби. Трябваше да помисли и да реши какво да прави. В едно обаче беше сигурен. Не биваше да води Виктория в дома си.

Наближаваше пладне. Виктория наблюдаваше как Сянка се приближава към колибата с ведро вода в едната си ръка и някакво животно, което не можеше да определи — в другата. Господи! Тази страна беше пълна със странни същества. Тя отправи поглед към похитителя си, а после и към двукракото животинче.

— Какво е това?

— Опосум.

Това, разбира се, нищо не й говореше.

— Грозно е.

— Известно е не с красотата си, а с вкусното си месо.

— Искаш да кажеш, че това се яде? Божичко! То прилича на голям плъх!

Той остави ведрото с вода върху масата, а животното хвърли на земята. Виктория не можеше да не забележи потрепването на мускулите му, когато се движеше.

— Как се чувстваш? — попита той.

Нужно й беше усилие, за да съсредоточи вниманието си върху думите му. Мислите й бяха отправени към привличащата сила на голите му гърди.

— Мм, добре. Благодаря.

Господи! Винаги ли е изглеждал така добре? Досега тя не беше забелязала тесните му панталони, които очертаваха великолепното му тяло.

Той срещна погледа й и тя усети как лицето й губи цвят.

— Кога ще се върне приятелят ти?

— Няма да е скоро — в очите му проблесна странен, топъл блясък, който тя не бе виждала преди.

Тя се обърна и неспокойно огледа стаята. Не беше сигурна дали идеята да останат тук сами е добра.

— Мота ли да помогна с нещо?

Сянка се приближи и застана до леглото.

— Внимавай какво предлагаш, малката ми!

Виктория едва не се задави.

— Имах предвид да ти помогна за обяда.

Устата му се изкриви в лека усмивка.

— Този път не.

Като се върна обратно до масата, той взе опосума и измъкна ножа от ботуша си. Тъкмо беше опрял острието до гърлото на животното, когато изведнъж спря и я погледна през рамо. Сви вежди и отдръпна ножа.

— Ще изляза навън.

Виктория пое облекчено дъх, доволна от вниманието му.

Докато лежеше и се вслушваше в шумовете, които Сянка вдигаше отвън, тя внезапно осъзна, че вече не се страхува от него. Всъщност, когато той се отнасяше добре с нея или й се усмихваше мило, тя малко се разнежваше.

Как й се искаше и Адам-Ястреб да бъде такъв. Макар и не така ясен, пред нея отново изникна образът на съпруга й. Виждаше натрапчивия цвят на очите му — сиви като тези на Сянка. Сякаш и фигурата му беше същата, само че беше по-слаб и по-млад от него. По-млад? Тя се усмихна. Бяха изминали вече седем години.

В съзнанието й изплува смътен спомен от сватбата им. Въпреки принудата да се ожени, Ястреб все пак бе постъпил деликатно. Той дори не се възползува от нея в онази нощ.

Тя поклати глава. С годините всичко, което Алейна разказваше за сина си, бе проникнало дълбоко в душата на Виктория и бе докоснало някаква романтична струна. Чудеше се дали това не беше истинската причина за желанието й да го открие. Спомни си, че Ястреб често беше в мислите й. Нещо, което дори тя самата не бе осъзнавала досега. Усмихна се. Господи! Колко пъти се бе опитвала да си представи живота си с него и децата, които искаше да му отгледа.

— Защо се усмихваш?

— Сянка? — произнесе задъхано Виктория. — Толкова ме изплаши. Не се промъквай друг път така.

Той застана с наведена над нея глава.

— Не отговори на въпроса ми.

— Усмихвах се на един спомен.

— От детството?

— Не. Ако трябва да знаеш, мислех си за моя съпруг.

Сянка рязко се изправи.

— Усмихваш се, когато си спомняш за човек, който те е изоставил? Защо?

— Не знам. Виждала съм го само три пъти през живота си, но тъй като всички тези години прекарах с майка му в разговори за детството му и него самия, имам чувството, че малко съм влюбена в него — тя дръпна одеялото до брадичката си. — И макар че се опита да се възползува от мен, все пак беше наистина мил. Получих от него булчинска премяна в сватбения ден, когато всъщност беше и шестнадесетият ми рожден ден. Не мога да забравя и подаръка му — най-прекрасния кон. Кръстих го Бранди — по лицето й се изписа тъга. — Но би ми се искало поне да не се държи така лошо с майка си.

Тъй като бракът ни е принудителен, напълно разбирам нежеланието му да общува с мен. Но защо не писа и на Алейна толкова години? Тя го обича. Тъжно ми е, когато виждам как жадно очаква писмата му. Очите й са винаги пълни с надежда и… болка.

На слепоочието му нервно трепна мускул.

— Може би има много неща, които не знаеш — той дръпна един стол и седна. — Разкажи ми за живота си преди брака.

С известно колебание тя му разказа за имението Денуик, за детските лудории и за приятелството си с Пади. Разказа му и за любовта си към конете и за това, как след смъртта на майка й баща й ги бе продал всичките, с изключение на един. Сякаш бе искал да накаже Виктория.

По-трудно й беше да опише живота си след смъртта на майка си и отношението на баща си. Оттогава той като че ли я презираше и тя самата не разбираше причината за това.

Разказа и за посещенията при Пади в колибата му, близо до пристанището, където последния път беше скандално компрометирана с Ястреб.

Той внимателно я наблюдаваше и претегляше всяка нейна дума. Облегна се бавно назад и скръсти ръце.

— Разкажи ми за Колиър Паркс.

— Откъде го познаваш?

— Знам много неща, нийва. А сега, отговори на въпроса ми.

Как е могъл да узнае за братовчед й? Да не би Ястреб да му е говорил за Колиър?

— Той е син на сестрата на баща ми.

— Обичаш ли го?

Виктория поклати глава.

— Не така, както жена обича един мъж. Той ми е братовчед и аз го обичам като такъв.

В очите на Сянка като че ли проблесна някакво успокоение.

— А какво ще кажеш за Дули О’Райън?

— Кой?

— Червенокосият едноок моряк.

— Мисля, че не съм срещала такъв — в нея се надигаше гняв. С всички тези въпроси Сянка много наподобяваше баща й. Ричард Таунсенд много обичаше да я разпитва за незначителни неща. Тъй като вече изпитваше силна необходимост да сложи край на този разпит, на свой ред тя също постави въпрос.

— А какви са вашите развлечения тук.

— Зависи. Ако Джед е тук, играем карти или просто обсъждаме някои неща. Ако съм сам, чета.

— А ако си с жена?

Погледът му се плъзна бавно по тялото й.

— Любим се.

— А ако жената не те привлича?

Очите на Ястреб се спряха върху устните й.

— Подобно нещо не се е случвало.

Виктория имаше чувството, че сърцето й спира.

— Моля те, Сянка. Недей!

— Какво „недей“, малката ми? Да не те докосвам така? — той погали с пръст лицето и врата й и проследи очертанията на тялото й. По нея премина тръпка. Очите му безмълвно говореха, че я желае. — Да не те целувам така? — той се наведе и докосна устните й.

Тя въздъхна дълбоко. По вените й се разливаше топлина. Никой, освен съпруга й, не беше я целувал така. Дори и Колиър не беше толкова дързък. Искаше и се да го помоли да спре, но не й стигаше въздух; искаше й се да го отблъсне, но ръцете й бяха безсилни.

Ястреб издаде стон и я притисна в силната си прегръдка. Целувката му беше гореща и настоятелна.

— О, Сянка, моля те…

Изведнъж той скочи и изви поглед към вратата.

Стресната от рязкото му движение, тя се надигна и оправи ризата си. Копчетата й бяха разкопчани. И преди да успее да си обясни реакцията му, тя чу приближаващ се конски тропот.

Сянка стана и се обърна с лице към вратата. Тялото му беше напрегнато, а очите — нащрек.

Когато по дървената веранда се чуха глухи стъпки, Виктория също погледна към входа.

За миг настъпи тишина, след което се чу силно чукане.

Сянка не помръдна.

Виктория не знаеше какво да прави. Да отвори ли? А защо Сянка не стори това? Някаква опасност ли се криеше? И тъй като не можеше да вземе решение, тя притаи дъх.

— Индианецо! — извика мъжки глас от другата страна. — Отвори тази проклета врата!

Сянка видимо изпита облекчение. Направи крачка напред и отвори. На прага стоеше брадат мъж с прошарена червеникава коса. На рамо беше метнал голям чувал, който изглеждаше доста тежък.

— Така ужасно тежат тези кожи — измънка той и посочи хлътналия гръб на коня, завързан до верандата.

— Мислех, че ще отсъстваш три дни, старче.

Брадатият се усмихна.

— Не очаквах, че първият ми улов ще бъде толкова богат. Не се безпокой, приятел — потупа той Сянка по гърба. — Дойдох само да хвърля тези неща тук и да пийна нещо. После ще те оставя на спокойствие — каза той, като погледна към Виктория.

Тя усети как по бузите й изби руменина. Като се сети, че е само по риза, и то полуразкопчана, тя бързо се пъхна под завивките. За бога! Как можа да забрави за начина, по който беше облечена. Този ужасен индианец беше напълно объркал мислите й.

Без да обръща внимание на притесненията й, старецът се приближи до масата и взе бутилката и една чаша.

— Ти искаш ли? — обърна се той към Сянка.

— Джед, можеше да оставиш кожите и на друго място. Кажи ми защо си дошъл? — попита Сянка, без да отвърне на поканата му.

Старикът остави обратно чашата и бутилката и го погледна загрижено.

— Ела навън.

Напълно объркана, Виктория проследи двамата мъже. Какво, за бога, ставаше?

Няколко минути по-късно вратата се отвори и Сянка влезе сам.

— Ставай. Тръгваме.

— Какво има?

В очите на Сянка имаше смущение. Той се доближи до нея и я изправи на крака. Огледа ризата й, а после и стаята. Погледът му се спря на кожената дреха, закачена до огнището. Грабна я и я подаде на Виктория.

— Облечи това.

Обърна се и започна да събира нещата от масата и шкафа и да ги слага в празен чувал.

— Бих искала да знам какво става — промълви Виктория. — Къде отиваме?

Сянка пъхна още нещо в торбата и здраво я завърза. За миг се поколеба, след което нежно отвърна:

— В селото на съпруга ти.

Сърцето на Виктория заби силно. Чувството й на облекчение се бореше с предчувствието за загуба. Той щеше да я освободи и да я върне при съпруга й. Тя онемяла гледаше нашарения му от белезите гръб, докато той стоеше наведен над вързопа. Изпитваше странно желание да докосне с устни наранената му плът и да отнеме болката, която бе преживял.

В този момент се опита да си спомни нещо от нощта, в която, според него, бяха се любили. Чудеше се дали това беше истина. Не усещаше никаква болка по тялото си. „Но това се случи преди пет дни“ — напомни й някакъв тих глас.

Като се изправи, той забеляза вторачения й поглед. За миг остана неподвижен и се помъчи да разгадае мислите й.

Тя се изчерви и изви глава. След това, за да прогони предателския порив, тя бързо навлече дрехата, която й бе дал. Ръкавите й бяха доста дълги, а деколтето й стигаше до пъпа. Но поне беше по-дълга от копринената риза.

Когато Виктория се облече, Сянка й подаде и чифт мокасини, подобни на тези, които той носеше.

— Ще ти пазят краката.

Виктория ги прие с голямо удоволствие и веднага ги обу. Бяха й удобни и съвсем като по мярка.

— Откъде ги взе?

— Направих ги — той метна чувала на рамо и й подаде ръка. — Хайде!

Нещо в нея трепна. Направил ги е за нея? Топлинка сгря сърцето й, но настойчивите подкани на Сянка я изтръгнаха от мислите й. Напомниха й за положението, в което се намираха. Какво ли бе наложило така бързото им заминаване?

Навън Джед привършваше връзването на още две торби към самара на коня.

— Виждам, че си бърз както винаги — кимна той към Сянка, след което се усмихна на Виктория. — Приятно ми беше, че се запознахме, госпожице.

— Благодаря. Благодаря ви за това, че ме приехте в дома си. Била съм твърде зле, когато Сянка ме е довел тук.

— Така беше. Като те видях как трепериш, мислех, че ще умреш. Но този юнак тук никога не би позволил това. Нито за миг не се откъсна от теб, докато не премина треската ти. Той наистина умее да лекува. Дори и мен е спасявал няколко пъти. В по-добри ръце не би могла да бъдеш.

— Твърде много говориш, старче.

— Мм, да. Но може би точно това сега е добре — отвърна той хапливо.

Виктория с любопитство следеше разговора между двамата.

Ястреб само кимна с глава, хвана здраво ръката на Виктория и тръгна.

— Можеш да тръгнеш на север, момчето ми, докато онези безобразници, за които ти казах, са все още на юг.

Сянка помаха с ръка за сбогом и се отправи към гората. Щом потънаха в сенките на дърветата, странно защо, Виктория усети спокойствие. Гората не й изглеждаше вече така страшна. Не разбираше само дали това е от прекрасния слънчев пролетен ден или от сигурността, която й даваше Сянка. „Не ставай смешна — каза си тя. — Разбира се, че всичко е от светлината на деня.“ Хвърли поглед към видимия през дърветата хоризонт, като се чудеше кога ще стигнат селцето и след колко време ще се срещне лице в лице с Ястреб.