Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 53 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
solenka

Издание:

Сю Рич. Таен обет

ИК „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Виктория седеше пред огледалото и стискаше в ръката си четка с посребрена дръжка. Последните лъчи проникваха през виненочервените завеси и още по-силно очертаваха тъмните сенки под очите й и натъртената буза. Щом си спомни за яростта на баща си, тя потрепери.

Поглеждайки заключената сега врата на спалнята, Виктория въздъхна тежко както от възмущение, така и от безсилие. Той дори не искаше да знае, че тя е невинна. Беше я обвинил и осъдил, без да изслуша оправданието й.

Винаги е бил строг, но преди смъртта на майка й не бе така несправедлив и безразсъден. Вероятно нейната смърт силно го е засегнала. Лишила го е от състрадание и всяко друго чувство.

Виктория остави четката настрана и закрачи из стаята. Не можеше да го разбере. А откакто херцогът отказа да се ожени за нея, отношението на баща й стана дори по-лошо. Той възнамеряваше да я омъжи за първия, който прояви интерес.

Облегна се на камината и опря чело в гладката повърхност на полицата. Баща й не се интересуваше от това, че тя ще бъде обречена на студен и безчувствен брак заради едно дребно провинение. Той като че ли за нищо не бе загрижен. Но тя продължаваше да се безпокои. Отдръпна се от огнището. Баща й трябваше да размисли, преди да извърши това.

Ами ако не се вразуми? Ако я принуди да се омъжи за някой като Станфорд Пекууд? Виктория се сви и потри ръце, за да прогони някакъв внезапен хлад. Тялото й помръдна само при мисълта за мазните и лепкави ръце на Станфорд и за подпухналите му устни. Тя тревожно въздъхна: „О, Колиър, защо ме остави сама в онази жалка странноприемница?“

Споменът за безотговорния й братовчед я накара да изсумти. Той беше причината за тази бъркотия. Доколкото си спомняше, той изобщо не доведе лекар. Най-малкото, което би могъл да направи сега, бе да й помогне. Можеше например да поговори с баща й и да се опита да го разубеди. Колиър се считаше за майстор в убеждаването. Когато се нуждаеше от заем, той често й бе доказвал това.

Тогава обаче той не знаеше, че на Виктория не й е необходима сумата, която баща й периодично отпускаше. Потребностите й бяха задоволявани, така че тя рядко се нуждаеше от пари. Защо тогава да не помогне на Колиър? От друга страна, тя се забавляваше, допускайки неговите ласкателства и увещания.

Виктория се опита да отхвърли мислите си за времето, когато той казваше, че е влюбен в нея. Това, разбира се, беше само част от неговата тактика. Но понякога той изглеждаше така искрен, че й се искаше да отвърне със същото. Колиър беше красив, любезен и внимателен. Би могъл да бъде чудесен съпруг. И наистина, ако той имаше някакъв недостатък, то това бе увлечението му, заради което прекарваше твърде дълго време край масите за комар. Това всъщност правеха и повечето от младите мъже. Да, Колиър би бил добър съпруг, но… не и за нея.

Виктория плъзна ръка по розовия балдахин на леглото. Любов! Каква голяма стойност имаше това чувство! Навярно то бе нещо различно от онова състояние на блаженство, което обсъждаха помежду си в училище. Твърде често е била свидетел на изблиците на раздразнителност у своите родители и не би искала да бъде в подобно положение. Животът бе прекалено кратък, за да се изпълва с такива непрестанни катаклизми.

Мислите на Виктория отново се върнаха към утрешния ден, в който тя щеше да бъде причина за смъртта на един от двамата — собствения й баща или херцога. Не, баща й не би могъл да загине. Той ще победи както винаги — независимо дали по честен или по непочтен начин. Надяваше се баща й да стреля така, че само да рани херцога, но не и да го убие.

Това, че Адам Ремингтън е предизвикан на дуел заради нея, я накара да се усмихне тъжно. Беше едва ли не смешно мъж, който предпочита близостта на хора от своя пол, да рискува живота си заради честта на една жена.

Леко почукване на вратата привлече вниманието на Виктория.

— Да?

— Аз съм, Рия — отвърна Колиър с тих глас. — Мога ли да вляза?

Искаше й се да удуши братовчед си заради всички неприятности, които й бе причинил. Но в същото време разбираше, че той просто бе търсил помощ за един ранен човек. Отиде до вратата и долепи ухо.

— Вратата е заключена.

— Знам. Прислугата ми каза.

Виктория чу как той се подсмихва и пъха ключ в ключалката. Тя се отдръпна. Вероятно бе подценила качествата му. Очаквайки го да влезе, скръсти ръце.

Той смутено надникна в стаята.

— В безопасност ли съм?

— Зависи — сви тя заплашително вежди. — Защо не се върна снощи?

Колиър влезе и затвори вратата след себе си.

— Върнах се, но беше доста късно. Лекарят не беше вкъщи. Трябваше да обиколя целия град, за да го намеря. — Колиър оправи с изящните си пръсти русите кичури на косата си и се обърна, за да избегне погледа й. — Точно по това време госпожа Лудвиг раждаше и докато Полк и аз пристигнем в странноприемницата, всички си бяха отишли — той сведе поглед и поклати възмутено глава. — Атууд беше така обезпокоен в бързината си да ни опише ужасното положение, в което си била, че едва не счупи мършавия си врат.

Лицето на Виктория пламна.

— Господин Полк е узнал? — промълви тя немощно. Беше й ясно, че цял Лондон вече знае за случилото се. Репутацията й бе напълно погубена.

— Не знам как да се извиня заради това объркано положение, Рия — Колиър вдигна поглед, като че ли търсеше съчувствие. — За всичко съм виновен аз. Трябваше да оставя херцога да се оправя сам.

Колкото и да беше ядосана, Виктория не можеше да се сърди на Колиър.

— Не, Колиър, ти постъпи правилно. Без твоите усилия херцогът на Силвъркоув щеше да е мъртъв сега — тя сложи ръката си върху неговата и довърши: — Макар че след всичко случило се кавалерството ти в това кошмарно положение може да се окаже съвсем безполезно.

Той здраво стисна пръстите на ръката й.

— Какво искаш да кажеш?

Виктория трепна от грубостта му.

— Татко отправи на херцога на Силвъркоув покана за дуел — утре, призори.

Дълго време Колиър не каза нищо, след това пусна ръката й и се обърна.

— Той отказа да се ожени за теб?

— Да.

— Но защо? — Колиър изви лице към нея. Гласът му беше тих и дрезгав. — Нима този човек е сляп? За бога, Рия, ти си красива, нежна и така мила. Всеки мъж би бил горд да те притежава.

Бузите й пламнаха от смущение.

— Херцогът очевидно е глупак — продължи братовчед й с рязък и сърдит тон, — но проклет да бъда, ако му позволя да се измъкне безнаказано. Аз самият ще се погрижа за това. Този човек или ще се ожени за теб, или ще бъде наказан от мен с бавна и мъчителна смърт — Колиър се упъти към вратата.

Страх обзе Виктория.

— Не! Почакай! — тя дръпна ръкава на палтото му. — Аз… аз мисля, че е безполезно. Херцогът ясно изрази своята позиция.

— Слушай, Рия! Той трябва да постъпи справедливо и да се ожени за теб. А аз, като твой братовчед, възнамерявам да му изясня МОЯТА позиция. Не бих позволил да бъде опетнено името ти — той взе ръцете й и леко ги докосна с устните си.

— О, Колиър — Виктория се просълзи от вниманието му, — оценявам това, което искаш да направиш, но повярвай ми, нищо не би се променило. Аз не мога да се омъжа за него.

— Да не би този нехранимайко да е вече женен?

Виктория поклати глава.

— Не, не. Нищо подобно. Аз… аз… просто не мога. Това е всичко.

— По дяволите, Рия! Не те разбирам. Какво искаш да кажеш?

Ръцете на Виктория трепереха. Тя наведе глава и спря поглед върху копчетата на кафявата му жилетка.

— Проблемът е в това, че той не харесва… Искам да кажа, той е… — тя се презираше за това, което възнамеряваше да съобщи. За миг остана вцепенена. — Той предпочита мъже.

Братовчед й изглеждаше напълно шокиран.

— Ти си полудяла. Не може да бъде. Аз бих раз… Той ли ти каза това?

Тя кимна.

— Не, не е възможно. Сигурно го е казал, за да не бъде заставен да се ожени за теб.

— Той го изрече в съня си — измънка Виктория, чувствайки се като убиец. — Каза, че сърцето му страда за някой, на име Сам.

Колиър замълча. Настъпи дълга тишина. След това, като пое дълбоко дъх, кимна разсеяно с глава:

— И все пак ще стане! Ти ще се омъжиш за херцога и той ще се ожени за теб. Освен ако не пожелае, разбира се, да бъде разкрита малката му тайна.

Виктория вдигна глава.

— Колиър, недей! Моля те! Не казвай това никому!

Братовчед й отвърна с не съвсем дружелюбна усмивка.

— Добре, но само ако той не ме принуди. Чудесно! Нима не разбираш, Рия?! С неговото богатство и твоята зестра вие ще имате неограничено състояние. Ще имаш възможност да вършиш това, което искаш, напълно независима от баща си — Колиър сниши глас. — Ще можеш свободно да обичаш този, който ти избереш. Очевидно херцогът не ще прояви интерес към консумирането на брака. Не и при неговите наклонности. А за теб това е една отлична женитба. Също и за мен — погали ръцете й и продължи: — С парите на херцога, ние, тоест ти, никога не ще изпиташ лишения — погледът му се плъзна по тялото й. — Аз лично ще се погрижа за това — очите му заблестяха. — Освен това Ремингтън е онзи херцог, който пристигна от Америка. Все още не е запознат с живота в града, но бързо ще се пригоди към нашия начин на мислене.

„Нашият начин на мислене?“

— Колиър, говориш глупости. Престани. Няма да ти позволя да използваш като оръжие това, което ти казах. Но дори и да се омъжа за този човек, в никакъв случай не бих приела жалкия съюз, който ми предлагаш.

Той я целуна бързо по устните.

— Така разсъждаваш сега, скъпа, но си още твърде млада. Ще си поговорим отново след няколко години.

— Ако сториш това, което си намислил, няма да разговарям повече с теб. А не бих ти дала вече и шилинг — Виктория направи последен, отчаян опит да го заплаши.

Колиър само се подсмихна.

— Добре, скъпа. След време ще разбереш, че върша това заради теб. И ще го направя наистина. Гарантирам. Още утре ще получиш неговото предложение за женитба.

И като я целуна отново, Колиър напусна стаята.

 

Ястреб гледаше вторачено смачканото и непрочетено писмо на своя бял брат, което все още стискаше в ръка. Осъзнаваше, че ако Виктория Таунсенд е действително сестра на Джейсън, то тогава не би могъл да допусне опозоряването й. Не би сторил това на приятеля си, нито пък на някой от кръвта на Джейсън.

С чувство на ненавист към греха, който не би желал да извърши, той захвърли писмото и стана. Трябваше да открие истината. Кой би могъл да му разкрие историята на Таунсенд? Предполагаше, че Касандра знае много повече неща от обичайните слухове между аристократичните среди.

Ястреб се приближи до прозореца и разсеяно отметна бледооранжевите завеси. Берта, старата прислужница на Алейна, вероятно е чувала нещо, но едва ли то е по-различно от изопачените измислици.

Оставаше само една възможност. Той свъси вежди и хвърли поглед към вратата. Майка му!

Излезе бързо от стаята и тъкмо беше на стълбите, когато се появи икономката Берта.

— Берта, къде е госпожа Ремингтън?

Топлите й кафяви очи се разшириха от учудване, щом го видя.

— Милостиви боже! Какво се е случило? — тя вдигна едва забележимите си побелели вежди. — Бил си отново на пристанището?

— Госпожа Ремингтън? — повтори въпроса си Ястреб.

Берта сви нацупено устни.

— Майка ти би трябвало да ти нашари задника. Да се научиш тогава как се правят скандали по пътищата! Баща ти щеше…

Ястреб въздъхна с досада. Той разбираше, че тя не таи лоши чувства. Често грубият й тон произтичаше от загрижеността, която проявяваше към майка му. И тъй като знаеше, че тирадата й може да продължи с часове, той мина покрай нея и тръгна надолу по стълбите.

— В кабинета е — отвърна тя със закъснение, — но ако питаш мен…

Като поклати глава, Ястреб се упъти към кабинета. Влезе, без да почука. Майка му седеше до голямото дъбово писалище.

Тя вдигна поглед и остави перото. После обърна листа пред себе си и подпря с ръка брадичката си.

— Желаеш ли нещо?

Ястреб спря поглед на пергаментовия лист. С какво ли се занимаваше тя? Може би пишеше писмо на влиятелен приятел с надеждата да научи нещо за самоличността на човека, с който той щеше да се дуелира. С раздразнение погледна отново към нея и за да я улесни, каза:

— Разкажи ми нещо за дъщерята на графа на Денуик.

— Дъщерята на графа?

— Да.

Погледът й се насочи към челюстта му. След това присви очи и попита:

— Тя е причината за дуела, така ли? — Майка му стана от мястото си и се облегна на бюрото. — Значи ти си благородникът, за когото говореха слугите тази сутрин. Този, който е опозорил Виктория в странноприемницата „Доксайд“?!

Ястреб не каза нищо в своя защита.

— О, Адам, какво си направил? Бедното дете! Как можа?!

— Искам само да получа отговор на въпроса си, госпожо.

Лицето на майка му помръкна. Изглеждаше наранена. Обърна се и приведе рамене.

— Какво искаш да знаеш?

— Къде е родено момичето?

Алейна погледна отново към него в недоумение.

— Каква връзка може да има това със създалото се положение?

— Вероятно никаква.

— А тогава защо… — Алейна прехапа устни, отиде до камината и опря ръка на полицата. Нежните черти на лицето й бяха поразени. — По това време аз не бях тук, но доколкото си спомням от слуховете, тя е била родена в Америка.

Ястреб беше вече почти сигурен в това, но му се искаше тя да го отрече. Като се опитваше да пренебрегне силното туптене на сърцето си, той й зададе следващия въпрос.

— Живели ли са родителите й в Америка?

— Не.

Той се въздържа от използуването на някоя грозна дума.

— Бих искал да чуя тази история.

Майка му се обърна към него, като внимателно го изучаваше.

— Нещата, които знам, не са много. Известно ми е само, че родителите на Виктория, Александра и Ричард Таунсенд, са гостували в Америка при сестрата на Александра, след което се връщат тук с дете. Това е било изненада за всички, тъй като те дълго време не са имали деца — тя се смръщи и сбръчка още гладките си вежди. — Хората говореха, че Виктория се е родила твърде рано. Имаше някакво предположение, че… — Алейна вдигна рамене, за да пропъди тази мисъл. — Не си спомням подробности. Но какво общо има това с теб?

— Много — изрече Ястреб през зъби.

Той рязко се обърна и напусна гневно стаята.

Вече не се съмняваше, че Виктория е сестра на Джейсън. Подозренията около раждането й, фактът, че семейство Таунсенд не са имали дете в продължение на години, а след това и неочакваната му поява — всичко това водеше до едно-единствено заключение.

Ястреб се спря на първото стъпало и потри челото си. Пред него стояха две възможности: да позволи на графа да го убие или да се ожени за момичето. Бялото момиче! Сви юмруци и тръгна нагоре по стълбите. Може би за предпочитане беше смъртта. Колкото и да искаше да реши този проблем, знаеше, че не може. Трябваше да се ожени за Виктория Таунсенд. Това обаче не означаваше, че е длъжен да живее с нея.

— Ваша светлост! — извика Берта след него. — Един господин иска да ви види.

Подразнен от късния час на посещението, той се обърна и видя на входа русия мъж от пивницата „Уотърфрант“. Какво ли искаше?

— Благодаря, Берта — кимна Ястреб и погледна отново към посетителя. — Кажете, моля.

— Ваша светлост, бих искал личен разговор с вас.

— Аз не ви познавам.

— Така е, но аз идвам по въпрос, който е от голямо значение за нас двамата.

По напрегнатото изражение на лицето му Ястреб разбра, че няма лесно да се отърве от него. С известно любопитство той отстъпи назад и го покани в приемната.

— Заповядайте!

Човекът, който беше доста по-нисък от него, се разположи върху едно канапе. Ястреб остана прав. Приближи се до огнището и скръсти ръце.

— Какъв е този важен проблем, който искате да обсъдите?

Русокосият сложи длани на коленете си, след това се надигна и се изправи до Ястреб. По устните му пробягна самодоволна усмивка.

— Аз съм Колиър Паркс, братовчед на Виктория Таунсенд — той направи пауза очевидно, за да види реакцията на Ястреб.

Лицето на Ястреб остана непроменено. Той не беше сигурен дали трябва да благодари на този човек за това, че е спасил живота му, или да го убие за това, че е нарушил душевното му равновесие.

Паркс пое дълбоко дъх.

— Разбрах, че сте отказали да се ожените за Рия.

— Рия?

— Е, добре, Виктория.

— Да, отказах — потвърди Ястреб.

— Не виждам какви са вашите аргументи. За бога, човече, тя спаси проклетия ви живот! А заедно с това опозори и името си. По този начин ли трябва да й се отплатите? — Ястреб мълчеше. — Господи, Ремингтън! Това не е някоя повехнала стара мома. Тя е толкова красива.

— Да, така е — Ястреб не можеше да отрече това. — Но нейната красота няма значение за мен.

Паркс се обърна с лице към Ястреб и се усмихна презрително.

— Знам.

— Моля? — първоначално Ястреб помисли, че е изрекъл гласно мислите си, но после разбра, че Паркс отвръща на думите му. Нещо в тона на този човек подсказваше, че е опасен враг. — Какво знаете?

Зъбите на Паркс проблеснаха на светлината от камината.

— Знам достатъчно. Разбира се, не бих го използвал, в случай че стигнем до споразумение.

От гняв Ястреб остана неподвижен.

— И какво е това, което не бихте използвали?

Ястреб се опасяваше, че Парк е научил по някакъв начин за индианския му произход и искаше да използува информацията в своя полза. Това, естествено, не бе от значение за него. Но в същото време, колкото и да не желаеше да си признае, той все пак не би искал да е причина майка му да бъде отбягвана. С възможно най-свиреп поглед Ястреб се обърна към неканения гост.

Очите им се срещнаха. Русокосият внимателно заоглежда Ястреб, като че ли изучаваше тяло на жена.

Ястреб беше напрегнат.

Като се взря в устните му, непознатият прошепна:

— Знам за твоите наклонности. Всъщност аз самият съм правил понякога, хм, как да кажа, друг вид любов…

Ястреб усети как кръвта се отдръпна от лицето му. Друг вид любов? Той отстъпи назад. Паркс се усмихна.

— Считам, че би било във ваша полза, лорд Ремингтън, ако отново обмислите решението си за брак с Рия.

— Така ли? — Ястреб бе така разгневен, че едва можеше да каже дума.

Гостът повдигна рамене.

— Бракът би ви предпазил от слухове — каза гой, като отново заоглежда тялото на Ястреб. След това се усмихна и продължи: — Вредни слухове, които биха могли да унищожат нечия репутация.

— И така, да видим дали съм разбрал какво искате да кажете — отвърна Ястреб стегнато, като в действителност много добре разбираше за какво става въпрос. — Ако аз се оженя за дъщерята на графа, моята репутация няма да пострада. И никой няма да узнае за моите… наклонности?

— Точно така.

Ястреб сам не разбра как успя да се въздържи да не удари този нехранимайко. И тогава му хрумна друга мисъл.

— Добре, но защо дойдохте вие, а не графът?

Гостът се усмихна лукаво:

— Графът не знае тези подробности. Той продължава да обмисля утрешния дуел. Рия и аз решихме, че най-добре би било да постъпим по този начин.

— Тя знае ли нещо?

Колиър се усмихна широко.

— Разбира се, че знае. Тя ми разказа всичко това, когато сте били в безсъзнание, сте викали някой на име Сам. Вероятно това е господинът, за когото копнее сърцето ви.

— Сам? — Ястреб стисна зъби. Саманта! Очевидно, съвсем несъзнателно, той бе споменал в съня си съпругата на Джейсън, а Виктория бе разбрала погрешно нещата.

Ястреб въздъхна гневно и кимна с глава към този, когото така силно желаеше да скалпира.

— Разбирам — каза той и отвори вратата. — Можете да уведомите графа и братовчедка си, че утре след обяд ще направя своето предложение за брак.

Лицето на Паркс се изкриви във високомерна гримаса.

— Смятам, че бихте могли да сторите това. Лека нощ, Ваша светлост — като тръгна към изхода, Колиър погледна през рамо и се усмихна многозначително. — Може би ще прекараме някой ден заедно…

Ястреб проследи Паркс с вторачен поглед. Само при изказаните съмнения нещо сви стомаха му. Трябваше да пребие този човек. И все още имаше тази възможност. Този безумен, идиотски…

Ястреб скръцна зъби. Вместо да кастрира това копеле, той бе допуснал Парк да го обиди.

— Кой беше този човек, Адам? — попита Алейна, застанала зад него.

Ястреб се обърна към нея, вгледа се в лицето й и отново си спомни мига, в който тя ги напусна. В този момент си помисли и за Виктория Таунсенд и яростта му забушува още по-силно. Всички бели жени бяха еднакви. Самонадеяни кучки!

Като погледна страховито към Алейна, Ястреб отвърна:

— Човекът намекна, че желае да сподели леглото ми някой ден.

Тя остана с широко отворена уста.

Прикривайки кипящия гняв, Ястреб не обърна внимание на възмутеното дърдорене на майка си и излезе. На верандата се спря и разтри с ръка напрегнатите мускули на врата си. През целия му двадесет и четири годишен живот никой не бе се съмнявал в неговата мъжественост. Ето защо той не знаеше как да реагира. В едно нещо обаче беше сигурен: трябваше да се срещне с Касандра, и то веднага.