Сю Рич
Таен обет (9)

Глава девета

Щом водата изстина, Виктория се надигна с въздишка на съжаление. Тя излезе от ваната, зави с плътна хавлия мокрото си тяло и несъзнателно потърси прислужницата си Клариса. Не че се нуждаеше от нея — просто й липсваше компанията на момичето. Странно защо, Алейна бе настояла слугите да останат в Англия. Тя като че ли нямаше намерение да се връща. А това, разбира се, беше абсурдна идея.

Виктория се приближи до шкафа и извади розовия си халат. Взе четката си за коса и седна до горящата камина.

Господи! Струваше й се, че е минала цяла вечност, откакто не беше се къпала. Разреса бавно косата си, която стигаше до кръста й. На кораба нямаше възможност да се грижи за тоалета си.

Като си спомни как на сутринта след бурята господин Чарлз галантно й бе предложил ведро с дъждовна вода, Виктория се засмя. Той просто се бе погрижил за нейния комфорт. Действително, господин Чарлз беше направил доста неща за нея по време на пътуването. Той бе истински джентълмен и ако тя не бе обвързана с този злочест брак, би си позволила да го опознае по-добре. Трябваше да признае, че до този момент не бе срещала нито един мъж, който да събуди поне малко интереса й. Всички бяха или самодоволни и ограничени, или надути, или пък, подобно на господин Чарлз, твърде отстъпчиви. Освен отегчение, нищо друго не се пораждаше у нея.

Липсата на някакво чувство сякаш беше проклятие.

Тя се съмняваше дали някога ще усети онова вълнуващо кръвта желание, за което бе чела в един нецензуриран роман, изпратен й от приятелка от Париж преди няколко години.

Но в паметта й блесна искра, която й припомни жарките и възбуждащи целувки на Адам. Тогава тя положително бе изпитала нещо, което не можеше да определи и което приписваше на младостта. Все пак, по това време тя беше още дете и тези чувства й бяха чужди.

Може би, след като сложи край на брака си, ще може да промени до известна степен и състоянието си. Или поне така се надяваше. Само като си помислеше за празното съществуване, лишено от деца, в нея се надигаше гняв. Тя прокара четката по косата си, която вече бе изсъхнала и се спускаше надолу на вълни.

Загърна се с червеникавокафявия халат, изправи се и отиде до леглото, където бе съблякла дрехите си. Сега не желаеше да мисли за брака си. След седемседмичното пътуване с онзи ужасен кораб тя искаше да си отпочине и да прекара спокойно вечерта в компанията на спътниците си.

След не повече от час, тя слезе по стълбите, облечена в елегантна зелена рокля. Косата й падаше върху раменете. Нямаше нужда да я прибира в прическа, тъй като не след дълго щеше отново да я разпусне.

От големия салон на долния етаж се чуваше дрънчене на чинии и недоволни гласове. Носеше се приятен аромат на топъл хляб и печено пиле, който подразни измъчения й от глад стомах. Щом стигна до залата, тя се огледа и видя Пади и Алейна, седнали на дълга дървена маса.

Пади вдигна поглед и се усмихна широко.

— Рия, скъпа, ела седни до мен — той потупа мястото до себе си в края на пейката.

Алейна седна срещу него. Като видя Виктория, лицето й грейна в топла усмивка:

— Миля моя, изглеждаш чудесно. Тази рокля толкова ти отива. Но при твоята фигура, разбира се, кое ли не би ти стояло добре?!

— Благодаря — страните на Виктория пламнаха от хвалбите на свекърва й.

Алейна посочи в средата на масата подноса, пълен с пресни картофи и пиле, и каза с тон на задоволство:

— Вземи си, скъпа. Много е вкусно.

Пади взе подноса и го постави пред Виктория. В този момент вратата се отвори. Влезе строен и много привлекателен мъж. Беше облечен в сива ленена риза, която подчертаваше широките му рамене и мускулестите ръце. Под не закопчаната част се подаваха черните косми на гърдите му. Стегнатият кафяв панталон, пъхнат в черни ботуши, очертаваше силните му бедра, за миг той й напомни снажната фигура на съпруга и. Сърцето и се сви. Мъжът прекоси с грациозна походка салона, приближи се до собственика и го попита нещо. За да чуе отговора му, той се наведе и наклони глава. След това се изправи и огледа залата. За момент погледът му се спря на Алейна, а после се насочи към Виктория.

Нахално вторачените му очи накараха Виктория да се изчерви. Тя наведе глава и се загледа в чинията пред себе си. Как се осмеляваше той да я гледа така? Един истински джентълмен не би направил това. „Но всъщност това е Америка — спомни си тя. — Тук е пълно с грубияни и диваци.“

— Госпожа Ремингтън? — каза дълбок, провлачен глас. От близостта на гласа Виктория скочи и едва не обърна пейката. Боже господи! Тя дори не бе чула приближаването му. Отвори уста, за да отговори, но видя, че той се обръща към свекърва й.

— Да? — вдигна поглед Алейна.

— Аз съм Брейгън Александър. Лестър Чарлз ми каза, че искате да ме видите.

— О да, господин Александър. Заповядайте — тя му посочи мястото в края на пейката до Виктория. — Моля, седнете.

Без да поглежда Виктория, той сгъна високата си фигура до нея. Като сядаше, я докосна неволно с крак.

— Разбрах, че имате нужда от водач до долината Шенандоа.

— Да, точно така — усмихна се Алейна. — Кажете ми, господин Александър, превеждали ли сте някого през планината Блу Ридж?

— Да.

Виктория мълчеше. Алейна и Пади също не казаха дума. Те изчакваха да чуят по-подробния му отговор. Пади се изкашля леко:

— Имахте ли някакви проблеми?

Господин Александър обърна сините си очи към Пади и го огледа.

— Не — отвърна той.

На Виктория й се искаше да изскърца със зъби. Този човек като че ли е вземал от съпруга й уроци по общуване.

— Господин Александър, ако искате да ни помогнете, ще трябва да ни дадете малко повече информация. Ако ли не, просто кажете, че не желаете.

Той я погледна с напълно спокоен вид.

— Господине, нямаме време за губене — Виктория сви юмруци в скута си. — Или ни разкажете за своя опит, или ни дайте възможност да потърсим друг водач.

От това, че изрази гласно становището си, Виктория се почувства по-добре, но все още изпитваше несигурност от начина, по който той следеше движението на устните й.

— Какво бихте желали да знаете? Колко колелета съм сменил, колко индианци съм убил или колко пътници съм загубил? Отговорът на всички тези въпроси е… нито един. Уверявам ви в това. Познавам добре пътя до долината Шенандоа — после се обърна към Алейна. — Но това, което не разбирам, е защо искате да минете през планината. Не е ли по-лесно да вземете кораб до Филаделфия? Оттам пътят до долината е много по-лесен.

— Този маршрут може да не е толкова труден, но отнема два пъти повече време — сви рамене Алейна.

— Имате ли провизии?

— Да — отвърна Пади. — Купих ги преди няколко часа на пристанището.

Брейгън Александър погледна единия, после другия, а след това и Виктория. Стана и внезапно каза:

— Бъдете готови призори — без да изчаква отговора им, той се обърна и се отдалечи с тежка походка.

— Призори? — Виктория остана с отворена уста. — С този надменен тип? За какъв се мисли той?

— Той е нашият водач, скъпа — усмихна се Алейна.

— Какво?

— Малко рязък, скъпа — подсмихна се Пади, — но трябва да ти кажа, че момчето е умно. Бива си го.

— Откъде разбра това? Или може би аз съм изпуснала част от разговора.

— Така е, Рия.

Той не приказва празни приказки. Човек на действието е.

— И ти ли така смяташ? — обърна се Виктория към Алейна.

— До известна степен…

— Аз не му вярвам. Но по-добре е да си лягам, след като ще трябва да ставам, когато всичко живо спи — Виктория стана, кимна с глава и тръгна към стаята си. Да не би Пади и Алейна да са си загубили ума? Мислите й отново се върнаха към Брейгън Александър. Тези ужасни американци! Явно всички те бяха арогантни и нагли. Очевидно грубостта на съпруга й бе просто една тяхна характерна черта. Когато беше вече на горния етаж, раздразнението й се замести от чувство на безпокойство. Стори й се, че долови нечие присъствие, но щом се обърна, видя само един тъмен и празен коридор. Все пак цял ден не можеше да се отърве от усещането, че някой я наблюдава.

Като пое дълбоко дъх, тя отпусна свитите си юмруци и се упъти към стаята си. Странно! Никога не е била така изплашена.

През малък процеп на вратата на своята стая Ястреб наблюдаваше съпругата си. Напомняше му жертва, подгонена от хищник. Той се усмихна.

Виктория влезе в стаята си и затвори вратата след себе си. За момент Ястреб си припомни разговора с моряка. Макар и неохотно, човекът му бе дал нужната информация. Очевидно той бе почти влюбен във Виктория.

След като разбра крайната цел на пътуването и настоящото решение на съпругата си, за Ястреб не беше рудно да я открие. Докато Виктория и другите се настаняваха в стаите си, Ястреб ти бе проследил през един о прозорците на странноприемницата, в която се бе промъкнал преди тях. След като вече беше вътре, той лесно щеше да си осигури стая, а вещите си от хана възнамеряваше да вземе по-късно.

Изпълни го досада, когато си спомни за Александър — високия мъж с гарвановочерна коса, който бе влязъл в залата и бе погледнал вторачено Виктория, несмущаван от това, че тя седи до любовника си. Ястреб сви юмруци. Явно тя събуждаше желанието на тези наивни копелета, които изобщо не подозираха измамната и същност. Може би чувството, пронизващо Ястреб, бе ревност. Той се отдръпна от вратата. Не, не беше ревнив. Беше просто разгневен от начина, по който невярната му съпруга се перчеше пред всеки мъж, проявил интерес. Дори проклетата й рокля разкриваше намеренията й. Голямото й деколте примамваше и той самият също се поддаваше на това предизвикателство.

Ястреб се тръшна на леглото. О, колко добре играеше тя тази вечер ролята на невинна, като свеждаше свенливо и притеснено поглед в присъствието на Александър. Беше олицетворение на самата непорочност. И той не можеше да вини онези, които й вярваха. В началото и Ястреб бе покорен от тази чистота. Но не и след това. После… Сега той я познаваше такава, каквато бе в действителност, и я ненавиждаше.

Скръсти ръце на врата си и се загледа в украсения с орнаменти таван. Скоро щеше да сложи край на играта й. След две седмици тя ще изпита жестоко наказание за предателството си.

 

Виктория не можеше да се отърси от чувството, че някой я преследва. Дори и девет дни по-късно, в затвореното пространство на файтона, тя го усещаше. Сънуваше го. Тя отметна назад косата си и се намести върху покритата с росер седалка. Миналата вечер, за втори път от началото на пътуването им, в съня си видя застанал над нея мъж, с вторачен поглед и изкривено от омраза лице.

Колелото подскочи от някаква неравност по набраздения път. Файтонът леко се наклони и тя се хвана за рамката на прозорчето. Не вярваше, че някога ще стигнат Халсион, а дори и да успееха, по тялото й едва ли щеше да има не наранено място.

Като въздъхна дълбоко, тя погледна Алейна. Как успяваше така непробудно да спи свекърва й при това ужасно тръскане? Когато странноприемниците бяха вече далеко зад тях, Алейна нямаше нищо против да прекара три вечери под открито небе, нито пък да яде онова противно дивечово месо, което Брейгън Александър им бе осигурил.

Виктория погледна през прозореца. Брейгън яздеше успоредно с тях. Как само му завиждаше! Всеки път, когато видеше дорестия му, сиво-кафяв жребец, тя изпитваше силно желание да язди. Искаше да излезе от този отвратителен файтон. Но като знаеше, че това няма да й бъде позволено, изви поглед от примамливата гледка и се помоли пътуването им за деня да свърши скоро.

Като че ли в отговор на мълчаливата й молба, файтонът намали ход и Брейгън Александър се приближи с коня си.

— Тук ще спрем.

Виктория изпита такова облекчение, че й се искаше да целуне ботушите му, но не каза нищо. Не се осмеляваше. Всеки път, когато се опиташе да изрази мнението си, биваше пренебрегвана. Опасяваше се, че Брейгън ще насочи гнева си към нея и ще ги изостави.

— Спираме за нощувка — като се наведе напред, Виктория потупа леко ръката на Алейна.

— Толкова скоро? — протегна се Алейна.

Като потисна желанието си да изругае, Виктория кимна с глава:

— Да, според господин Александър.

Лейди Ремингтън оправи полата си и погледна през прозореца.

— Трябва да съм спала повече, отколкото предполагах — сви тя вежди. — Стигнали сме вече подножието на планината Блу Ридж.

— Колко още остава до дома на Кинкейд? — това беше единственото, което Виктория се осмели да запита.

— Около четири дни — в най-добрия случай. Халсион е разположен в красивата долина между планините Блу Ридж и Алигени. Не е много далеко, но това е най-лошата част от пътуването ни. Непрекъснатото изкачване и слизане правят пътя досаден.

Сърцето на Виктория потъна в петите й. Най-ужасната част от пътуването им?!

Когато файтонът спря, Пади слезе и отвори вратата. Докато той помагаше на Алейна да слезе, Брейгън подаде ръка на Виктория.

За миг тя се поколеба. Не че не искаше да се докосне до него, напротив. Топлината и силата на ръцете му винаги и напомняха възбуждащия допир на съпруга й. Може би Колиър беше прав. Собствените й нежни пориви ще доведат накрая до падението й. По дяволите Колиър! По дяволите Адам Ремингтън! Като си пое дъх Виктория протегна ръка към Брейгън. По дяволите всички мъже!

Пръстите му нежно докоснаха нейните.

— Как си, Рия?

Виктория беше силно впечатлена. Само Пади и Колиър я наричаха така.

— Благодаря, чудесно — отвърна тя.

Тъмните му очи искряха весело. Естествено, сарказмът в гласа й въобще не го засегна.

— Радвам се да чуя това. Опасявах се, че за нежна като теб жена — погледът му се плъзна по тялото й — пътуването ще бъде доста трудно.

Страните й пламнаха, но тя не обърна внимание на намека му, в който имаше голяма доза истина.

— Както виждате, опасенията ви са напразни. А сега ако ми позволите, ще отида при другите.

Като пусна ръката й, Брейгън отвърна с прекрасна усмивка:

— Да, Ваше височество.

— Мислех, че за вас, американците, титлите нямат значение.

Погледът му се спря върху очертанията на лицето й. Опитваше се да открие причината за враждебността й.

— Аз не съм американец.

— Какво?…

— Рия? — извика Пади откъм близката горичка смърчове. — Ще ти постеля тук, до госпожата — той посочи вълненото одеяло, което разстилаше под приведените клони, образуващи заслон.

Виктория замръзна. Те бяха в гората!

Заобикаляха ги високи, гъсти борове. О, милостиви боже! Стомахът й се сви, краката й трепереха. Земята се разлюля пред погледа й и всичко притъмня.

— Виктория? — гласът на Брейгън звучеше някъде отдалече. — По дяволите, Виктория! Какво има?

— Господи! — чу как Пади изкрещя. Главата й се въртеше. В далечината отекваха тежки стъпки. Някакви ръце я обгърнаха и познат глас я успокои.

— Всичко е наред, Рия. Пади е тук. Няма да позволя да ти се случи нещо, момичето ми. Никога.

 

Ястреб усети как инстинктивно се свиват мускулите на ръцете му, като видя как Пади прегръща Виктория. До този момент човекът бе спазвал благоприличие. И по тази причина Ястреб бе пощадил живота му. Нещо друго обаче му правеше впечатление — в прегръдката на Макданиълс имаше някаква бащинска загриженост. Ако се съди по отношението му към нея, никой не би казал, че той й е любовник. Приличаше повече на баща, който успокоява изплашено дете.

Странно объркан, Ястреб изви поглед към високия тъмнокос мъж. Изражението на лицето му го накара да се спре. Изглеждаше смутен. Майката на Ястреб също беше обезпокоена.

Вгледа се замислено в съпругата си и едва сега забеляза, че лицето й е пребледняло от страх. Какво я беше изплашило? Той се огледа наоколо, но не видя нищо. Със свити вежди гледаше как майка му пристъпи напред, заведе Виктория до файтона и се качи с нея.

Двамата мъже размениха няколко думи, след което Макданиълс се запъти, накуцвайки, към мястото, където бе постлал одеялата, а Александър погледна намръщено към файтона. Ястреб беше твърде далеко, за да чуе за какво си говореха, но би могъл да каже, че високият не е особено доволен.

Ястреб не хранеше особено уважение към Александър — водача, който въобще не подозираше за приближаването му до Виктория през нощта. Явно не можеше да защити тези, които се бяха доверили на грижите му. Искаше му се да го убие. Ястреб го бе виждал как наблюдава Виктория, без тя да осъзнава това. Бе доловил желанието му и знаеше, че сближаването му с нея е въпрос на време. И въпреки че Виктория спеше до Алейна, на значително разстояние от сакатия си любовник, намеренията на Александър не можеха да се отрекат.

Ястреб бе обхванат от гняв. Все още не можеше да разбере на какво се дължи изгарящото желание да убие всеки, който се докосне до Виктория. Тази жена не го интересуваше. Мразеше я, а в същото време само мисълта за нечий допир до нея го раздираше. Той поклати глава, за да прогони натрапчивото видение, и отново погледна към файтона. Не знаеше какво бе изплашило Виктория така силно, но беше сигурен, че ще го открие.

И то скоро.

 

След като привършиха с вечерята, Пади и Алейна се заловиха да събират дърва, а Виктория продължаваше да гледа учудено. Тя не можеше да повярва, че Алейна така безстрашно и с такава лекота се движи сред дърветата. Нима не знаеше какви опасности се крият?

Като потисна безпокойството си, Виктория огледа другия край на поляната, на която бяха спрели. Отвъд няколко борови дървета имаше пътека, водеща към малка рекичка. Тя потри пръстите си. По тях още имаше мазнина от заека, който бяха яли на вечеря. Искаше й се да стигне до поточето.

Помисли си, че може да помоли Пади или Брейгън да я придружат, но изпита неудобство. Един път вече бе станала за смях. Единственото й успокоение беше, че щом оттук вижда потока, когато стигне до него, ще може да вижда мястото, където са отседнали. Освен това тя нямаше да се бави много там.

Като събра кураж, Виктория изправи рамене и повдигна глава. „Това са само няколко храста“ — каза си тя. Стисна юмруци, за да успокои нервните тръпки по тялото си, и тръгна напред.

Вечерният бриз разнасяше миризма на горящи борови дърва. Трепкащите проблясъци на огъня играеха по клоните и образуваха мрачни и странни фигури.

Тя правеше всичко възможно да не ги забелязва. Следваше само пътя пред себе си и за миг не изпускаше потока от очи. Като стигна до водата, опита да надвие страха си. Гледката беше действително прекрасна. Всичко изглеждаше пленително на сребърната лунна светлина.

Коленичи на меката трева, направи усилие да се отпусне и потопи пръсти в студените, трепкащи вълнички. Но слухът й долавяше всеки звук. Вятърът шумолеше в клоните на кленовото дърво близо до реката. Над главата й голяма птица изпляска с криле, а в далечината се чу тихият вой на койот.

Без явна причина отново бе обзета от онова зловещо и неустановено чувство, което бе изпитвала през изминалите дни. Дръпна ръцете си от водата и нервно се избърса в зелената си вълнена пола. Огледа се обезпокоена. Зад нея изпращяха клони. Тя се сепна, скочи и се обърна.

— Не исках да те изплаша — каза тихо Брейгън. — Само исках да поговорим насаме.

Сърцето на Виктория лудо биеше.

— Няма нужда да изтъквате слабостите ми.

Той скъси разстоянието между тях:

— Пади ми каза какво се е случило, Виктория. Не бих искал да те измъчвам с подобно нещо — той се наведе и я погледна в очите. — Искам да знам защо се държиш така враждебно с мен?

— Това не е вярно — отвърна тя разпалено.

— Вярно е — той хвана нежно раменете й. — Погледни ме в очите.

Тя продължаваше да гледа надолу.

— Виктория, от началото на пътуването ни ти изразяваш пренебрежението си към мен. Защо?

— Не знам — призна тя честно.

— Мисля, че ние се харесваме. Това ли е причината? Виктория се чудеше какво да отвърне, за да избегне неприятности.

— Ако е така — продължи Брейгън с искрен тон, — можеш да не се притесняваш. Ти си омъжена, а аз… не съм свободен. Но искам да сложим край на тези постоянни препирни. Повече от ужасни са — той повдигна брадичката й. — Нека бъдем приятели.

Значи това той смята за причина за сприхавите й забележки. Каква наглост! Но въпреки това тя изпита облекчение и леко се усмихна:

— Нещо друго?

Той се наведе и я целуна леко по устните.

— Това е всичко.

Като се отдръпна назад, тя кимна с глава:

— Добре, нека бъдем приятели. Моля да ме извиниш за грубото поведение.

— Не е нужно. Доволен съм, че накрая се разбрахме. Пътуването ни сега ще бъде много по-приятно.

Той я пусна, усмихна се и се упъти бавно към бивака.

Отново сама. Виктория се замисли върху разговора им. Не разбираше с какво му бе показала, че го харесва. Тогава си спомни, че Колиър й бе отправял обвинение за начина, по който разкрива желанието си, а именно чрез походката или тихия тон на гласа си. О, господи! Но тя не можеше да промени това, което природата й бе дала, нито пък да накара мъжете да тълкуват по друг начин действията й.

Дори и собственият й съпруг не я разбираше. В брачната им нощ той я бе обвинил в порочност. Тя се разтрепери, когато си спомни грубостта му. Въпреки това, дълбоко в себе си, Виктория признаваше, че той действително бе събудил у нея някакъв плам.

Тя въздъхна тежко и се обърна отново към рекичката. Може би Брейгън все пак беше прав в предположенията си. Повече от всякога не беше сигурна в себе си.

Внезапно някаква ръка запуши устата й и я повали на земята. Изтръпна от ужас. Господи! Страхът скова тялото й. Тя направи опит да се освободи, като риташе и забиваше нокти в ръката, която я притискаше.

Нападателят я държеше така здраво, че пръстите на ръцете му се впиваха в тялото й и спираха дишането й.

— Не се дърпай — тих, заплашителен глас прошепна в ухото й.

За момент Виктория се предаде. Тялото й се тресеше и ужасен страх задушаваше гърлото й.

— Добре играеш мръснишката си игра — каза през зъби нападателят й. — Сега обаче ще се подчиняваш на мен, нийва.