Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Глава трета

Виктория изтръпна. Погледът й беше прикован в човека, който се мяташе в леглото. Сърцето й щеше да изхвръкне, когато клепачите му трепнаха. О, господи! Имаше чувството, че ще умре от страх, ако той дойде в съзнание, преди да се е върнал Колиър.

Тя погледна към затворената врата. Може би е по-добре да чака отвън в салона. Там би могла да потисне страха си, да не допусне собственика да се доближи, а и в същото време би запазила някакво благоприличие. Щом направи крачка към вратата, тя си спомни думите на Колиър: „Опитай се да спреш кръвта!“ Кръв! Колиър много добре знаеше какво чувство я обзема, дори само при споменаването на думата.

Виктория спря и предпазливо погледна ранения. Левият му ръкав беше просмукан целият от кръв. При тази гледка тя пребледня и бързо насочи поглед към лицето му. Това, разбира се, изобщо не помогна. Той изглеждаше толкова зле. Тя знаеше, че не може да го остави в това състояние.

Като погледна първо човека, а после вратата, въздъхна смирено и тръгна към леглото. „Когато оздравеете, господине, вие най-добре бихте оценили положението, в което съм поставена“ — помисли си тя.

Не знаеше какво да направи. Вгледа се за момент в него и се опита да вземе някакво решение.

— Едно нещо е сигурно — палтото му трябва да се съблече — промърмори си тя. Опита се да измъкне дрехата му откъм здравата ръка, но не успя.

Отиде в горния край на леглото и подпря коляно в сламения дюшек. След това повдигна леко ръката му и като държеше маншета, измъкна ръкава. Той простена и обърна глава на една страна.

Виктория пусна ръката му и отскочи настрани. След известно време той отново се успокои и тя се отпусна. Наблюдавайки лицето му, заобиколи леглото и бавно, внимателно, измъкна палтото през другата му ръка.

Прилоша й, като видя скъсания ръкав, пропит от кръвта. Преглътна и с треперещи пръсти се опита да почисти останалите парчета плат по раната. Половината от ръката му беше раздрана и продължаваше да кърви.

Виктория не виждаше нищо пред себе си. Спомени, навяващи ужас, нахлуха в главата й. Тя дръпна ръката си. Не можеше да го направи. Но щом страховитите картини изчезнаха, съзнанието й се проясни. Страхът остана в миналото. Сега този човек се нуждаеше от помощ и тя бе единствената тук, която можеше да помогне.

Като се бореше с обзелата я паника, смело дръпна ръкава от рамото му. След това отмести поглед, стана и взе една кърпа от масичката до леглото. Попи кръвта и леко почисти раната.

Мускулите му се свиха, дишането бе неравномерно. Тялото се изви от болка.

Тя внезапно спря. Последното нещо, което искаше, бе да го наранява допълнително. Тъй като се страхуваше да не му причини отново болка, Виктория направи тампон от кърпата и нежно го постави върху раната. Изпита облекчение. Но от постоянното напрежение и от неудобното, приведено положение гърбът й се бе схванал и я болеше.

Хвърли поглед към стола, а след това и към леглото, като се изкушаваше да седне. Но засега това бе немислимо. Вниманието й се насочи отново към раната. Искаше по възможно най-бърз начин да провери въздействието на компреса. Очевидно намесата й бе спряла изтичането на кръв. Но, за бога, тя не би могла да стои така цяла нощ. Защо се бави Колиър?

Тя отново разгледа внимателно лицето на непознатия. Изглеждаше безобиден. Въпреки че беше едър мъж и явно твърде силен, в състояние на покой той изглеждаше млад и дори беззащитен. Несъмнено не би й сторил нищо, ако просто седне до него.

Тя се отпусна на леглото. Единият й крак се опираше о пода, за да може при необходимост лесно да избяга. Настани се удобно върху овехтелите завивки.

Тъй като в бедно обзаведената стая нямаше върху какво да спре погледа си, тя отново заразглежда мъжа. Разкопчаната му риза откриваше нежна и гладка кожа. Не се виждаше нито косъмче по изящното му тяло.

Бузите й пламнаха и тя бързо изви поглед. За бога! Какво ставаше с нея? Държеше се като леконравна жена.

Той размърда ръка и в тишината се чу леко стенание.

Виктория дишаше тежко, готова всеки момент да побегне.

Мъжът обърна глава и зарови лице във възглавницата, като промърмори нещо на език, който тя никога не бе чувала. Той бе затиснал ръката й и когато Виктория се опита да я измъкне, пръстите й се озоваха впримчени в неговите. Тя го погледна разтревожено и смутено.

Очите му бяха отворени.

Тя дълбоко пое дъх. О, господи!

— Сам… — гласът му беше груб и дрезгав. Гледаше с празен и неразбиращ поглед, който се опита да концентрира. По ясните черти на лицето му се изписа тъга. Преди да затвори очи, той тихо каза: — Как копнее сърцето ми за теб! И колко ми липсваш…

Разкъсвана между съчувствие и страх, тя отново се опита да освободи ръката си от неговата, но не успя. Обзе я безпокойство. Отмествайки се леко, се сети за Колиър. Искаше й се да му смачка носа заради положението, в което я бе оставил. И едва в този момент думите, изречени от мъжа, достигнаха до съзнанието й. Страхът и беше заменен от изумление. Тя повдигна учудено вежди. Той тъгуваше за някакъв Сам!? Друг мъж? О господи! Та той беше…

Съвсем неволно тя огледа съвършеното му тяло. Едва сега забеляза плътно прилепналия панталон, подчертаващ мускулите му. Той изглеждаше така мъжествен, че човек трудно би повярвал в предпочитанията му към другия пол.

Виктория направи още един опит да се освободи, но той здраво я държеше.

— Моля ви, сър — умоляваше го тя, дразнейки се от треперенето на гласа си, — пуснете ме.

Той отвори очи и отново ги затвори, като продължаваше да държи ръката й.

— Забранено ми е да те виждам — прошепна той — но това не може да възпре моето желание.

Сърцето на Виктория се сви от болка. Колко ужасно е да обичаш и да се опасяваш да изразиш привързаността си. Тя се вгледа в подутото му лице и изпита съчувствие. Сигурно беше наистина нещастен.

Без да мисли, тя погали ръката му.

— Бих искала да ви помогна.

— Той отвори очи отново ги затвори, като продължаваше да държи ръката й.

— Ти можеш — промълви той с дрезгав глас.

Пусна ръката й и зарови пръсти в косата й.

Тя бе слисана.

Вплитайки пръстите си в червеникавите кичури, той я притегли към себе си и дръзко покри с целувки устните й.

Кръвта й забушува от страх. Тя се опита да го отблъсне, но той я държеше здраво в прегръдката си и настоятелно целуваше здраво стиснатите й устни.

Виктория се изви, като риташе с крака във въздуха и удряше с юмруци големите му рамене. Той се обърна, завъртя я заедно със себе си и я притисна под тежестта на тялото си. Като едва й позволяваше да диша, продължи да я целува.

Изплашена от неочаквания му изблик на сила, тя отдръпна устни. Когато усети отново целувките му, по тялото й премина тръпка, която вероятно бе обладала и неговото. Той я обви с ръце и я прегърна още по-силно, като че ли искаше да я направи част от себе си.

Виктория изгуби разсъдък. Направи опит с език да отблъсне целувките му и от докосването изпита силен гняв. Изпълнена с ужас, тя се мъчеше да освободи ръцете си, да го отблъсне и да го накара да спре.

Ръцете и краката й трепереха, а устните тръпнеха.

Той повдигна ранената си ръка и с нежно, предизвикателно движение погали гърдите й. В нея се надигна смесено чувство на страх, вълнение и очакване. „Това не е хубаво. Това е грях“ — крещеше съзнанието й. Но, за бога, как можеше да го спре? И в този момент, когато сърцето й биеше лудо, тя вече не беше сигурна дали наистина иска това.

Тя знаеше, че по-късно ще съжалява и ще се презира, но за миг се отпусна и се отдаде на чувствата, които той бе възбудил у нея.

Внезапно вратата на стаята се отвори.

— Виктория Ан Таунсенд!

Човекът, който лежеше върху нея, се отдръпна и обърна глава към вратата. Виктория също погледна натам. О, не! Зрението й се замъгли. Погледът й се прикова върху фигурата, застанала на вратата. Баща й!

Ястреб премига учудено. Той тихо простена и погледна отново към жената, която лежеше до него. Какво се бе случило? Спомни си, че в един момент стоеше на пристанището, после в съня му беше Саманта. А в следващия миг това прекрасно тъмнокосо видение му предлагаше помощта си. Кръвта му бе забушувала, когато жадно търсеше начин да задоволи желанието й. Той не бе очаквал, че тя ще се поддаде на целувките му. Всъщност той смяташе, че тя просто го дразни. Вероятно, ако не беше изпил толкова бира, би осъзнал, че съпротивата й е искрена. И точно когато възнамеряваше да я пусне, тя се отдаде на ласките му.

Като поглеждаше предпазливо жената, той се надигна и се опита да стане от леглото с изкривено от болка лице. Обърна се и погледна баща й. С гнева на този човек би се справил по-добре, отколкото със собствения си смут.

— Какво означава това? — изкрещя непознатият, като размаха лъскавия си черен бастун пред лицето на Ястреб. — Ей, богу! Ще ви унищожа!

Момичето стана.

— Татко, моля те. Ти не раз…

— Ти мълчи, блуднице! Как смееш да разговаряш полугола с мен!?

Със секнал дъх Виктория сведе очи. „О, господи!“

Ястреб също погледна към отворения й корсаж и когато тя се опита да възвърне благоприличието си, той едва скри усмивката си. А това действително умееше да прави добре.

Бащата направи крачка напред.

— Кой си ти? Ти, развратник и осквернител на деца! Ще узная името ти, преди да съм сложил край на нещастното ти съществуване.

Ястреб усети как в него се надига яд, най-вече поради това, че бе попаднал в ситуация, която не разбираше. Той погледна твърдо и каза:

— Предизвиквате ли ме?

— И след всичко, което си направил, имаш наглостта да задаваш такъв въпрос? Разбира се, че те предизвиквам. Ти опорочи името на семейството ми и честта ми. Сега целият град ще говори за мен само това, което ти и тази уличница сте направили.

Ястреб настръхна.

— Как може по такъв начин да нагрубявате дъщеря си, след като не сте чули още нейното обяснение!?

Скулестото лице на бащата посиня.

— Няма какво да се обяснява! Действията й, както и твоите, говорят сами по себе си.

— Татко, не е това, което ти смяташ. Не си прав. Заклевам се, аз бях, бях…

— Какво има, Виктория? Не можеш ли достатъчно бързо да измислиш някаква лъжа?

— Той е ранен и аз се грижех за него — тя посочи с трепереща ръка Ястреб. — Не виждаш ли лицето му? Колиър отиде за лекар, а аз останах само докато се върне.

— Мислиш, че ще ти повярвам? Ха! — баща й стисна здраво бастуна. — Ако наистина си така невинна, Виктория, кажи ми какво правеше навън през нощта?

Ястреб се обърна бързо към жената. Уместен въпрос!

Тя се сепна.

— Аз, аз…

— И така, аз бих бил безкрайно спокоен за твоето поведение, ако Кол… един приятел, не бе те видял да влизаш тук и не бе ме извикал. А ти, нехранимайко — обърна се той към Ястреб, — ще узная името ти и ще го поставя на надгробния ти камък.

Име за надгробен надпис? Ястреб се усмихна, а после трепна от остра болка в челюстта.

— Адам Ремингтън.

И бащата, и дъщерята като че ли замръзнаха на местата си. Мъртва тишина изпълни стаята. Бащата се покашля.

— Херцогът на Силвъркоув?

Ястреб бавно кимна с глава. Момичето се смъкна върху леглото.

Ястреб отново насочи вниманието си към Таунсенд, в чиито очи сега имаше друг блясък. Той предпазливо го наблюдаваше.

Таунсенд изправи рамене и подръпна жълтеникавата жилетка под костюма си.

— Е… хм, Ваша светлост, може би бях прибързан в предизвикателството си. Сигурен съм, че като джентълмени можем да решим това както във ваша, така и в моя полза — той отново се покашля и погледна към момичето.

— Вярвам, че разбирате какви биха били последиците от действията ви за репутацията на единственото ми дете. Знам, че при тези обстоятелства вие, като човек от обществото, ще постъпите правилно.

— А именно?

— Да се ожените за нея, разбира се — отвърна бащата, като се изчерви.

Да се ожени за нея? Бяла жена?

— Не.

— Какво?

— Не.

— Искате да кажете, че отказвате да се ожените за нея, след като сте я компрометирали?

— Да — Ястреб нямаше представа как е попаднал тук и откъде бе дошла тази жена, но беше сигурен, че някои е уредил тази малка игра. — Аз не познавам тази жена.

— Но тя е дете. По дяволите, човече, тя е само на петнадесет! А ти я нападна. Видях те.

Ястреб хвърли поглед към Виктория. На петнадесет? Той огледа закръглените форми на гърдите й. Нима това е дете? С малко по-груб тон, той се обърна към човека, чието име му звучеше смътно познато.

— Нейната възраст няма никакво значение, нито пък целувката, на която сте били свидетел. Няма да се оженя за нея. — Ястреб отбягваше погледа на момичето. Той знаеше, че ако долови у нея някаква следа от страдание би се изкушил да приеме абсурдната идея. — Преди да узнаете за положението ми, вие ми отправихте предизвикателство. Ако го приема, честта ви ще бъде ли отмъстена? — изрече Ястреб с леден глас.

Човекът преглътна и погледна неспокойно.

Ястреб мислено поклати глава. Бащата на Виктория явно бе чувал за буйната натура на херцога и многобройните му публични скандали.

— Е? Какво ще кажете?

Таунсенд изглеждаше така смутен и объркан, като че ли току-що бе загубил цялото си състояние. Той пое дълбоко дъх и кимна с глава.

— Давам ти един ден да уредиш нещата си. Ще се срещнем вдругиден, призори, в имението на Стюарт. Доведи и секундант със себе си.

Той грабна Виктория и я извлече от стаята.

Когато вратата след тях се затвори, Ястреб се намръщи. Нима момичето беше организирало това с надеждата да се омъжи за него? Едва ли. Той си спомни колко смутена беше тя, когато баща й пристигна.

Като погледна отново към вратата, Ястреб се зачуди дали не би се случило нещо лошо с момичето. Тази мисъл го накара да стисне зъби, но той скоро я отхвърли. Не носеше отговорност за тази жена. В този момент обаче нещо друго го обезпокои. Какъв смисъл криеше думата „секундант“?

Оглеждайки се за палтото и пелерината си, Ястреб забеляза на земята окървавения редингот. От черната пелерина нямаше и следа. Той сви вежди и се опита да си спомни къде я беше оставил. Тогава в съзнанието му смътно изникна нападението на О’Райън, в което я беше използвал като защита срещу камата.

Споменът за тази схватка му припомни режещата болка в ръката. Докосна раната и с учудване забеляза, че ръкавът му го няма. Съвсем объркан, той разгледа раната и реши, че това е нещо незначително. Бил е и в много по-тежки ситуации.

Без да обръща внимание на липсващия ръкав, той отиде до огледалото, закачено над един шкаф, за да огледа лицето си. Видът му го накара да простене. Очите му бяха подпухнали, а сивкавият им оттенък беше скрит от подутите клепачи. До слепоочието му имаше възпалена и все още кървяща рана, а лявата му буза беше насечена от груби драскотини. Ястреб се усмихна. Не е толкова зле, като се има предвид, че те бяха четирима.

Все още усмихнат, без да се интересува от окървавените си дрехи, той тръгна към изхода. Трябваше да се промъкне вкъщи, без майка му да разбере. Ако го види в този вид, би поискала някакво обяснение, за каквото той не бе подготвен. Поклати глава с израз на неприязън и отвори вратата.

Слаб, с продълговато лице мъж, който тъкмо посягаше към бравата, подскочи уплашено.

— За бога, изкарахте ми акъла. Мислех, че вече сте вън, умрял от студ — по бузите му изби червенина и той страхливо се огледа. — Видях как графът извлече дъщеря си оттук и тъкмо идвах да ви нагледам — той се покашля и изпъна рамене. — Но, както разбирам, няма за какво да се безпокоя. Нищо ви няма, така че настоявам да се разплатим за стаята.

— Ако става въпрос за плащане, трябва да ви припомня, че не по мое желание съм тук — Ястреб присви очи. — И тъй като съм бил в безсъзнание, аз не знам как съм попаднал на това място.

— Бяхте целият в кръв, когато момичето на Таунсенд и Колиър Паркс, нейният братовчед, ви донесоха. Моят прислужник, Джонас, ви отнесе горе. Смятам, че те ви спасиха живота, а вие ми дължите сметката.

Като не можеше да си спомни нито миг от това, което човекът му описваше, Ястреб въздъхна. Разбираше, че не бива да оспорва искането му. Трябваше да се разплати, но в себе си не носеше пари, тъй като кражбите бяха нещо често срещано по пристанището.

— Ще ви платя утре.

Човекът искаше да отвърне, но Ястреб бързо се обърна и се запъти с големи крачки към преддверието.

С все още несигурна походка тръгна по обвитите в мъгла улици. Когато се промъкна през входната врата, в къщата и градината цареше тишина. Той влезе в осветеното от свещи антре, огледа се и закрачи тихо към извитото стълбище. Точно когато докосна първото стъпало, някъде зад него се отвори врата.

— Адам?

Ястреб спря, но не се обърна.

— Сега имам нужда от почивка, госпожо. Запазете си въпросите за друг път.

Той чу как тя леко пое дъх. След това нещо изшумоля.

— Добре. Изчаках те само защото сметнах, че би желал да узнаеш за писмото на Джейсън Кинкейд, което пристигна днес след обяд.

„Тя лъже“ — помисли си Ястреб отегчено и се обърна с лице към нея.

Дъхът й секна. Вдигна ръка и закри уста.

— О, господи! Какво е станало с лицето ти? — погледът й се закова върху сърповидната рана на ръката му. — Кой направи това?

Като изруга мълчаливо, Ястреб протегна ръка.

— Това е моя работа. Къде е писмото на брат ми?

— Той не е твой брат.

— Той ми е повече брат, отколкото ти — майка — като видя болката в очите й, Ястреб съжали за думите си. В следващия момент обаче се обвини за това, че изпитва състрадание към тази жена. Не искаше да чувствува към нея нито жал, нито каквото и да било друго чувство.

Като обърна гръб, тя се запъти към малка, изящна масичка близо до вратата, взе един плик и му го подаде. Без да вдига поглед или да каже дума, тя тръгна към изхода.

Угризение за грубото отношение зачопли съвестта на Ястреб.

— Госпожо?

Тя спря, но не се обърна. Наведе глава. Пламъкът на свещта проблясваше в сламено русата й коса, която вече бе изпъстрена с бяло. Леко потрепване мина по слабите й рамене, подчертани от тъмносиния кадифен халат, с който беше облечена.

Ястреб отвори уста, за да се извини, но думите му заглъхнаха. Огледа се и отново спря погледа си върху нея.

— Какво означава „секундант“?

Тя стана напрегната и рязко се обърна.

— Откъде чу тази дума?

Ястреб сви рамене.

— Трябва да заведа такъв на… една среща.

Жената сложи ръцете си на кръста.

— Да не би случайно тази среща да се състои призори?

— Подробностите нямат значение. Необходимо ми е само значението на думата.

Тя разтвори свитите си пръсти и докосна с трепереща ръка челото си.

— Секундант е този, който можеш да вземаш със себе си като пълномощник при покана за дуел.

— Този човек трябва ли да отговоря на някакви специални условия?

— Не. Обикновено тази роля играе някой приятел.

Ястреб се замисли върху думите й. В Англия той нямаше приятели, най-малко — приятели мъже.

— Разбирам.

— Не, мисля, че не разбираш — майка му свали ръката от челото си. — Дуелът не е като побоищата, в които си участвал с нож или мускет в ръка. Тук става въпрос за пистолет или сабя. Хващал ли си някога такова нещо?

При скептичния й поглед Ястреб повдигна брадичка.

— Да.

Е, беше държал пистолета на Джейсън и беше го разглеждал отблизо.

— Но ти никога не си стрелял, нали? — без да чака отговор, тя продължи. — Как се казва този господин? Време е да използвам парите и силата на името Ремингтън. Сигурна съм, че всеки, независимо от причината на дуела, би се замислил, ако джобовете му се напълнят със злато.

— Не.

Тя го погледна.

— Няма да докосна парите на баща ти.

Когато тя понечи да каже нещо, Ястреб й направи знак да замълчи.

— Това е въпрос на чест — каза той.

За миг тя изглеждаше поразена. В очите й проблясваше страх. Като разбра, че думите й не биха го разубедили, тя примирено наведе глава.

— Ще се моля за теб, сине — прошепна тихо и бързо напусна стаята.

Нещо в поведението й обаче, както и неестественото й примирение, го караха да бъде предпазлив. Тя вероятно ще се опита да реши проблема вместо него. Ако й бъде позволено, разбира се. А той не би допуснал това.

Като пропъди тази мисъл, Ястреб се качи в стаята си. Щом влезе, забеляза мъждукащата свещ, оставена над камината. Това бе пак дело на майка му. Затваряйки вратата, той хвърли плика на писалището и отиде до леглото. Писмото на Джейсън възнамеряваше да прочете по-късно, когато клепачите му не тежат толкова.

Изтегна се върху златистата кувертюра, сви ръце под главата си и затвори очи. В представите му изникна образът на красивата Саманта Кинкейд. Ясният й зелен поглед и коприненочерната й коса все още го преследваха. Макар да принадлежеше към омразната бяла раса, тя притежаваше смелостта и дързостта на боец от племето шони, а в същото време — чистотата и невинността на дете. Ястреб сви устни, щом усети познатата болка по тази жена. „Махни се. Ти си жена на мой брат“ — простена душата му.

Като че ли по заповед образът й избледня, за да отстъпи мястото си на Виктория Таунсенд. Виктория Ан Таунсенд — име, което скоро не би забравил, ако оживее. В големите й сини очи се отразяваше пролетното небе, а меката й тъмна коса грееше с блясъка на черешово дърво. Веждите му се свъсиха. Имаше нещо в нея, което го смущаваше. Нещо познато. Може би името й или лицето?

Когато отвори очи, беше късен следобед. Погледна към прозореца и премита при светлината на притъмняващото небе. Внезапно в съзнанието му нахлуха спомените за изминалата нощ. Изправи се рязко в леглото и потръпна от болка. Без да й обръща внимание, той отметна завивката. Трябваше да намери секундант.

Стана от леглото и се изкъпа толкова бързо, колкото му позволяваха раните по краката и ръцете. След това облече нови дрехи — дрехите на белия човек, с които още не можеше да свикне. Мечтаеше си за кожените бричове. Много скоро отново щеше да усеща топлината на меката им кожа. Моментът, в който дуелът бъде вече минало, ако оцелее, разбира се, ще напусне тази студена и безсърдечна страна. И тогава ще броди из Вирджиния до насита. Като потисна носталгичния трепет, той отвори гардероба, взе една връхна дреха и тръгна към вратата.

Щом излезе от къщата и се упъти към конюшнята, в главата му отново нахлуха объркани мисли. Къде би могъл да намери секунданта, от който така силно се нуждаеше?

Сети се за стройната, сластолюбива блондинка, която често бе посещавал. Касандра! Беше сигурен, че е доставяла удоволствие и на много други. Вероятно тя познава някой, който може да му е полезен. С принудена усмивка Ястреб се запъти към файтона на Ремингтън.

Половин час по-късно беше пред дома на Касандра — малка провинциална къща. Слаба прислужница в напреднала възраст отвори вратата и показвайки неодобрението си, както обикновено, го въведе в гостната. Може би имаше подобно отношение към всички посетители мъже.

Ястреб огледа мебелите, покрити с копринени калъфи. Това беше така наречената „гостна“. Той все още не можеше да разбере защо белият човек дава имена на всички стаи в къщата си. Стаи за седене, за четене и за шиене. Стаи за хранене, танцуване, готвене и спане. А дори и стая за рисуване. Този списък можеше да се допълва безкрайно.

Мислите му го отведоха при неговата къщичка, близо до сала на Линч. В нея имаше само една стая с маса, огнище и легло. И това беше всичко, от което се нуждаеше, всичко, което искаше.

Лек шум на полюшващ се кринолин привлече вниманието му към вратата. Там стоеше Касандра, облечена в зелена рокля, хармонираща с нефритените й очи. Меденорусата коса падаше в нежни вълни край изящното й лице.

Щом го видя, очите й се разшириха от учудване.

— За бога! Какво се е случило? Добре ли сте?

— Не се безпокойте — успокои я той. — Засегнат е само външният ми вид.

Тя го огледа отгоре до долу. По розовите й устни премина нежна усмивка.

— Радвам се да чуя това.

Приближи се. Добре оформените й бедра се полюшваха от ритъма на походката й.

— Седнете. Ще помоля Лизет да направи чай.

— Не съм дошъл за чай.

Тя повдигна тънките си вежди и пристъпи по-близо, като сложи ръка на гърдите му. Гласът й премина в шепот.

— За какво тогава си дошъл?

Той усети опияняващия мирис на кожата й и си спомни нощите, които бе прекарал с нея. Някаква тръпка сви стомаха му, но потисна обхваналото го желание.

— Трябва ми мъж.

Очите на Касандра щяха да изхвръкнат от удивление.

— Какво?

— Мъж. Секундант. Но не познавам подходящ човек.

При този отговор блондинката се отпусна и леко се подсмихна.

— Разбирам — тя се обърна и докосна с пръст висулката на кристалната лампа. — И така, господарю мой, вие ще се дуелирате?

— Точно така.

— И каква е причината?

— Недоразумение.

Тя се изсмя гърлено.

— Да, обикновено е така — обърна се с лице към него. — Кажи ми с кого е недоразумението ти и кога и къде ще се срещнеш с този човек?

Ястреб сви рамене.

— Името му е Таунсенд. Ще се срещнем призори в имението на Стюарт.

— Та това е графът! Какво неразбирателство може да има между теб и графа на Денуик? Ти не играеш комар, така че…

— Той твърди, че съм компрометирал дъщеря му.

— Виктория? Но тя е още дете — Касандра сви вежди.

— А ти направи ли го? Нима красотата на това момиче бе така покоряваща, та те накара да загубиш ума си?

Тонът, с който жената изрече това, не се хареса на Ястреб.

— Къде мога да намеря секундант?

Касандра погледна така, като че ли искаше да каже още нещо за Виктория Таунсенд, но замълча.

— Ще поразпитам и ще видя дали мога да намеря някой подходящ — каза тя с подкупваща усмивка. — Обади се малко по-късно тази вечер, Адам — погледът й изяждаше тялото му. — Ако искаш, разбира се.

— Ще дойда.

След като се раздели с жената, Ястреб се прибра вкъщи, за щастие, без да срещне майка си. Съблече противния редингот, отиде до бюрото и седна. Мислите му бяха насочени към това, което му предстоеше. Към полунощ щеше да се види с Касандра, която навярно вече му бе намерила секундант. След това щеше да отиде в имението на Стюарт.

Като повдигна ръката си нагоре, по тялото му преминаха болезнени тръпки. Би искал да има лековитата билка кохош, която да успокои пулсиращата болка. Като погледна към шкафа, видя кутийката с мехлем, оставена от майка му след първото му сбиване на пристанището. Това не беше кохош, но сигурно би помогнало.

Тъкмо се надигаше, когато погледът му попадна на неотворения плик върху махагоновото писалище. Писмото от Джейсън. Той напълно бе забравил за него.

Ястреб знаеше предварително съдържанието му. Джейсън сигурно искаше да разбере дали е научил нещо повече за петнадесетгодишната му доведена сестра.

Петнадесетгодишна? Ястреб опипа с пръсти пергаментовата хартия. Момичето би трябвало да е сега на възрастта на Виктория Таунсенд. Изведнъж той спря. Да, ето защо името на графа му звучеше така познато. Таунсенд беше едната от двете непроверени фамилии в списъка.

В представите на Ястреб отново изникна образът на момичето с копринено черна коса и светлосини очи.

Светлосини очи? Нещо сви гърдите му. Спомни си чувството, което бе изпитал, когато за първи път видя очите на Виктория Таунсенд.

Погледна отново към писмото. Някаква увереност започна да се надига у него. Кръвният му брат също имаше черна къса и очи, с цвят на пролетно небе.

Ястреб имаше чувството, че се задушава. „О, Маниту, всемогъщи боже, не прави това с мен! — втренчено гледаше запечатания плик в ръцете си. — Трябва да е друго момиче, сви ръка и смачка писмото. — Това не може да бъде сестрата на Джейсън.“