Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 53 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
solenka

Издание:

Сю Рич. Таен обет

ИК „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне

Глава дванадесета

Виктория знаеше, че няма да издържи. Тя не можеше да продължава с това мъчително темпо. В продължение на два дни почивката й беше не повече от няколко минути, в които Сянка спираше, за да й тикне в ръката парче сухо говеждо месо или да й даде глътка вода. Дори и естествените й нужди не го вълнуваха и тя едва успяваше да си поеме дъх, преди той отново да се качи на коня. Ръцете й бяха изтръпнали от непрестанното дърпане, а краката й — разранени. Два пъти бе падала на земята и бе влачена няколко метра, преди Сянка да успее да спре жребеца.

Тежката й коса падаше върху лицето и гърба й. Душната горещина и потта по изтощеното й тяло сякаш се просмукваха в мозъка й. В краката си усещаше болка от контузиите, когато приближаваше копитата на коня.

Единственият благоприятен за нея факт беше, че не мислеше. А и да искаше, не можеше. Всичките й усилия бяха насочени към тягостното придвижване.

Да, тя умираше, но това й беше безразлично.

Конят усили ход и Виктория се препъна. Слава богу, този път не падна. Болката в гърба й се вряза още по-дълбоко. Тя се опитваше да мисли за друго. Представи си Ястреб и си помисли как ли би постъпил той, ако разбере, че, тя е в Америка. Вероятно щеше да е вбесен от това, че е нарушила спокойствието му.

Опита се да си спомни как изглеждаше на сватбата им, но в съзнанието й бяха останали само подпухналите черти на лицето му и силното тяло, което много наподобяваше това на Сянка. Очевидно това беше отличителна черта на всеки шони. В съзнанието й проблесна споменът за целувката на Ястреб и тя бе обзета от топъл трепет. Стисна въжето, с което бе завързана, и съсредоточи мислите си върху темперамента му такъв, какъвто си го спомняше.

Макар и да не бе желал да се ожени, отношението му към нея не беше жестоко. В нощта на тяхната сватба той би могъл да я насили и да използува правата си на съпруг, но не го стори. Можеше също да я остави без средства, на благоволението на баща й, но и това не направи.

Виктория не можеше да забрави и жребеца си, Бранди. Не, Ястреб може да е безсърдечен, но не и жесток човек. Идеята й за издирването му сигурно не би му харесала, но едва ли би й причинил зло.

Но дали се отнасяше същото и за хората, управлявани от бащата на Ястреб? Огнено крило може би е разгневен от принудителния брак на сина си и е решил да го освободи от това бреме, като заповяда да я убият.

При тази мисъл тя потръпна. Опита се да си спомни това, което знаеше от свекърва си за Огнено крило. В съзнанието й звучеше единствено разказаното от Алейна за изключителната преданост на съпруга й към семейството и за жестокостта му понякога.

Виктория отново се препъна и падна. Каменистата земя раздираше краката и бедрата й, а въжето се впиваше в китките й и разкъсваше нежната кожа. От пресъхналото й гърло се изтръгна стон и тя едва не извика от облекчение, когато Ястреб успя накрая да спре коня.

— Моля те — проплака тя, докато той й помагаше да стане. — Не мога повече. Убий ме и нека всичко свърши.

Тя вдигна глава и с изненада забеляза съжалението, изписано по строгите му черти, което той бързо прикри.

— Тази вечер ще спрем за почивка — каза той, като я дръпна грубо. Изправи я на крака и я поведе към малка рекичка. — Измий се! — после се обърна към нея с поглед, който сякаш я предупреждаваше да не прави опит за бягство, и изчезна между дърветата.

Поведението му почти я разсмя. Безпокойството му беше ненужно. Едва ли би имала сила да избяга. Тя дори не можеше да се измие.

След няколко минути Сянка се върна. В едната си ръка държеше някакви странни листа, а в другата — одрано животно. Виктория притвори очи и благодари на бога за това, че не бе принудена тя да извърши това.

Той хвърли листата в краката й и нареди грубо:

— Намокри ги и търкай краката и ръцете си с тях. После събери сухи клони и запали огън.

Виктория сграби с шепа листата, потопи ги във водата и ги залепи на китките си.

— Върви по дяволите! — измърмори тя, но въпреки всичко трябваше да признае, че билката действително успокои ожулените й китки. Повтори същата процедура и на краката си и въздъхна облекчено.

Погледна скришом към Сянка и видя как той набождаше месото от убитото животно на подострения край на една пръчка. Като знаеше, че трябва да стъкне огън, тя си пое дъх и се надигна. От болката в краката си се залюля и като направи една крачка, падна.

Сянка изрече нещо не така ласкателно под носа си и й посочи с ръка тревата.

— Сядай!

Виктория се отпусна на земята с известно успокоение.

След като се нахраниха, Ястреб й подаде канче с вода, облегна се на една фиданка и мълчаливо заразглежда своята нийва. Тя седеше със свити колене. В скута си държеше канчето. Под ризата се очертаваха бедрата и дългите й крака.

Като видя раните и контузиите по изящната й плът, той изпита чувство на вина и отмести погледа си. Тя се взираше в огъня и едва държеше отворени натежалите си от умора клепачи. Тъмната й коса се спускаше по гърба с червеникавите си като на жарава отблясъци. Макар да не го показваше, изпита гордост от издръжливостта й. И въпреки че търпението й бе стигнало краен предел, духът й не бе пречупен.

Като се опита да отклони мислите си от болката, която й бе причинил, той съсредоточи вниманието си към бавно течащата рекичка. Но не след дълго отново обърна очи към измъченото й лице. Макар да беше почти скована от умората, тя продължаваше да оглежда неспокойно дърветата.

— Защо се страхуваш от гората? — попита той тихо.

Тя докосна с трепереща длан челото си.

— Не ме е страх от гората, а от това, което се крие в нея.

— Животните ли?

— Мечките.

— Искаш да кажеш като онова на дървото? Мечките няма да ти навредят, освен ако не са гладни или ако нещо не застрашава малките им — той поклати глава и огледа листака наоколо. — Сега има достатъчно храна за тях, така че те не представляват опасност.

Виктория се наведе напред и остави канчето, при което долният край на ризата й се вдигна нагоре. Тя незабавно я подръпна, но не достатъчно навреме.

С вперен в нея поглед, Ястреб се приближи и коленичи. С едната си ръка разтвори свитите й ръце, а с другата повдигна крайчеца на ризата. По нежната й плът се очертаваха четири тънки драскотини. Как не ги е забелязал преди, докато тя беше без дрехи? Тогава си спомни, че дясната й половина беше от страната на коня, а и той самият бе избягвал да поглежда към нея заради голотата й. Бе искал да подложи нея на страдание, а не себе си.

— Малкото мече не е първата ти среща с тези животни, нали? — каза той с груб глас, като срещна разтревожения й поглед. — Бих искал да ми разкажеш за това.

— Слушай… Сянка. Беше много от…

— Казвай! Сега! — той се върна на мястото си, без да обръща внимание на обзелото я смущение.

Тя хвана долния край на ризата си и сви ръце в юмруци.

— Когато бях на пет години — покашля се тя леко, — ходихме със семейството ми на лов в Съсека. Спряхме за почивка в гората и аз се изгубих.

Той помисли, че това е целият й разказ, но след като погледна разсеяно към огъня, тя продължи с треперещ и леко дрезгав глас.

— В началото не се изплаших, тъй като знаех, че баща ми или Пади, нашият коняр, ще ме открият. Не се губех за първи път. Но те не се появиха. Стъмваше се и ставаше студено — пламъците на огъня се отразяваха в уморените й очи. — Тогава чух шумолене в храстите наблизо. Помислих си, че може да е някой от двамата, и се успокоих. Втурнах се по посока на шума, но вместо човек, съзрях едно малко мече. Бях съвсем малка и наивна, а то изглеждаше така мило. Искаше ми се да го погаля и да го накарам да остане с мен, докато ме намерят. Лицето й пребледня и Ястреб долови ужаса й.

— В този момент се появи друга, много по-голяма мечка — тялото й трепереше, а очите й бяха пълни със сълзи. — Побягнах. Господи, толкова силно бягах и въпреки това чувах след себе си ръмженето и тежките й стъпки. Имах чувството, че всеки миг ще ме сграбчи. Пред себе си видях изсъхнало дърво, което изглеждаше кухо — тя притисна стомаха си. — Краката ме боляха и едва дишах, но знаех, че трябва да стигна до него. И почти успях… но мечката беше твърде бърза. Тъкмо се изкатерих по ствола и се промъквах в кухината, когато лапата й се заби в крака ми.

Ястреб изпита състрадание.

— Дойдоха ли и други мечки?

— Не, но по-добре би било, ако бяха дошли — тя отвори очи и премигна, сякаш да овладее чувствата си. Погледите им се срещнаха. — Прекарах нощта там. Никога няма да забравя кръвта, стичаща се хладна и лепкава по крака ми. Тя беше по цялото ми тяло, изпълваше обонянието ми с тежката си противна миризма. Не мога да забравя всичко това — тя сниши глас, — нито пък страховития рев на онази мечка, която дращеше с нокти, за да ме достигне.

В замъглените й очи той видя ужаса и страданието на малкото момиче.

— На другия ден Пади ме откри — тя тъжно се усмихна. — Това беше единственият път, в който го видях да плаче.

— Имала си късмет, че не си била разкъсана — отвърна Ястреб, като отчаяно се мъчеше да се пребори с развихрилите се в него чувства. Усещаше болка заради детето, а не заради измамната жена, в която то се бе превърнало.

Той взе поводите на коня и стана. Изправи я и я поведе към мястото, където беше седнал. Накара я да седне, повдигна безчувствените й ръце и ги върза за дръвчето.

Тя го погледна с широко отворени очи.

С изражение, което нищо не говореше, той седна до огъня. Не искаше да си легне, докато тя не заспи. Нужно му беше време да помисли върху това, което му разказа, и да вземе решение за отмъщението си.

С крайчеца на окото си той гледаше как тя се върти и се мъчи да си намери малко по-удобно място. И тъй като не успя, само опря рамо в земята и подпря глава на ръката си. Ястреб потръпна от угризения на съвестта, но не й помогна. Вместо това той си спомни безбройните мъчителни нощи, в които напразно се опитваше да заспи, измъчван от болките по тялото и солта, изгаряща дробовете му.

Когато дишането й стана по-равномерно и спокойно, от огъня беше останала само мъждукаща жарава и въздухът бе изпълнен с хлад. Най-после и той можеше да си почине. Тихо се мушна под вълнените завивки, които беше разстлал преди, и се опита да не мисли за това, че жената също се нуждае от одеяло. Подпря с ръце главата си и се взря в абаносово черното небе, осеяно с бели блещукащи петънца. Хубаво беше, че си е отново вкъщи. Познатият звук на бухала, пляскането на криле и лекото шумолене на листата го отморяваха. За първи път от години той усети истинско спокойствие и затвори очи.

Жално скимтене го изтръгна от дълбокия сън. Той премигна и огледа околността. Навсякъде цареше тишина и нищо не помръдваше. Тогава се обърна към съпругата си. Тя лежеше свита на кълбо. Малкото й тяло трепереше, а по бузата й се стичаше сълза.

В гърлото му заседна чувството на вина и преди да успее да овладее вътрешния порив, той се приближи до нея. Като се проклинаше за слабостта си, развърза ръцете й и внимателно я взе в скута си. Без да се събуди, тя се прилепи към него. Това го накара да изтръпне. Какъв глупак беше! Как можа да й позволи така да му въздейства. Позволи си дори да й предложи топлата си завивка. Но след седем години въздържание той не можеше да устои на поривите на тялото си. Щом я положи върху завивките, здравият му разум изчезна. Тя се сгуши в него.

— Кръв. Толкова много… Моля те! Накарай я да се махне.

Страданието в гласа й го развълнува и той я прегърна. Люлееше я в ръцете си и чувстваше болката й. Колко по-различен би бил животът му, ако бе преживял същото като нея. Той вдигна глава и отправи поглед към тъмните сенки на боровете, открояващи се на осветения от луната хоризонт. Опитата се да си представи какво би изпитвал, ако се страхува от земята, която толкова обича.

— Мечката си отиде, Виктория — прошепна той нежно, като се надяваше да пропъди кошмара й, без да я събуди. — Отиде си.

След няколко минути той усети как тя се отпуска и разбра, че е успял. Но по необяснима причина не искаше да я пусне. Начинът, по който тя се притискаше в него, беше толкова естествен. Усещаше дъха й, чувстваше тялото й. Този допир събуди в него инстинкта.

И без да мисли за последиците, той плъзна ръката си по тялото й. Едва не простена, щом докосна голата й плът. Ризата й се бе вдигнала нагоре и нежната й гладка кожа го накара да обезумее. Толкова време! Твърде дълго бе живял сам.

Докосна с устни шията й и нежно погали гърдите й под копринената тъкан.

Дишането й се ускори и тих хленч се изтръгна от гърлото й. Той облегна главата й на рамото си. Бяха така близо един до друг, че той не можа да устои на изкушението и впи устните си в ухото й. Тя не се противеше и това го накара да стане по-смел. От топлината на дъха му по тялото й преминаха тръпки. Тя простена и изви лицето си към неговото. Той грабна в жадна целувка устните й, изгарян от непреодолимо желание.

Страстта замъгляваше съзнанието му. Той повали Виктория на земята. Щом усети напрегнатостта на тялото й, разбра, че се е събудила.

— Не! Моля те, недей! — извърна тя лице.

Ястреб спря с уста молбите й. Когато тя продължи да се съпротивлява, той я хвана с едната ръка за косата, а другата прокара по бедрата й. Смътно осъзнаваше безумните й усилия, но не можеше да спре.

— Спри! За бога…

Тя се гърчеше под тежестта му и риташе с крака, но той бе загубил разсъдък.

Изведнъж нещо тежко се стовари върху главата му. Болката се пръсна по тялото му като строшено стъкло. Той премигна и се опита да съсредоточи погледа си в тунел от мрак…

 

Виктория пусна камъка и си пое дъх. Сърцето й биеше така силно, че щеше да изхвръкне. Той беше направил опит да я изнасили. Тя отметна крака му и се изправи, залитайки. Но когато погледна към него, страх сви душата й. Ами ако го е убила? От слепоочието му се стичаше струйка кръв. Това я накара да замръзне на мястото си. Кръв! Той беше смъртно блед.

Като трепереше неудържимо, тя се наведе и сложи ръка върху голия му, нарязан от белези гръб. Пръстите й доловиха силно и равномерно пулсиране. Слава богу!

Тя стана и като се опитваше да пренебрегне угризенията на съвестта си, се отправи към коня. Този мерзавец си го заслужаваше.

Щом разбра, че пред нея е възможността за бягство, тя ускори крачка въпреки болката в краката си. Но когато стигна до коня, изведнъж спря. Не можеше да се качи на него без нечия помощ. Погледна не оседлания му гръб и събра смелост. Трябваше да има някакъв начин. Огледа се наоколо и видя едно повалено дърво. Ако стъпи на него, може би ще успее да преметне крака си…

Тя грабна поводите, с които конят бе завързан за един клон, и го поведе към дървото. Качи се на него и се опита да го задържи на място. Но всеки път, когато повдигаше побития си и натъртен крак, силите й отказваха.

След няколко минути суетене тя стъпи на земята. После отново погледна обезпокоено към проснатия по очи мъж. Той продължаваше да лежи върху одеялата с протегнати ръце и обърната на една страна глава. Нещо се надигна в корема й. Той едва не я…

Като си пое дълбоко дъх, поведе жребеца към строените в редица дървета, пусна юздите и пристъпи зад него. Щом тя не може да яхне коня, то тогава и похитителят й не трябва да се възползува от него. „Съжалявам, приятел“ — прошепна тя и стовари ръката си по твърдата му задница.

Животното изцвили леко и се втурна към гората.

Изпълнена с доволство, Виктория взе одеялото, сгънато до самара, и уви раменете си с него. Хвърли последен поглед към похитителя си и се изгуби сред дърветата. Ако успее да намери рекичката, покрай която се бяха движили преди, щеше да тръгне по течението и да се измъкне от планината.

Ту бягаше, ту подскачаше с наранените си крака по каменистата земя. Ужас сковаваше сърцето й, когато заобикаляше тъмните храсти. А ако срещне мечка?…

Клоните закачаха косата й, а бодливите шубраци шибаха ожулените й крака и ръце. Накрая захвърли и одеялото, което непрестанно се дърпаше от острите израстъци на дърветата и я спъваше. Нямаше време за злополуки.

Но колкото по-силно тичаше, толкова повече усещаше болката. Не й достигаше въздух и едва дишаше. Остри съчки се забиваха в ходилата й, но тя не смееше да спре. Не и докато не е в безопасност.

Продължаваше да бяга. Дробовете й пареха и болка режеше краката и цялото й тяло.

Накрая, като че ли след часове, лъч лунна светлина се промъкна зад един облак и проблесна върху нещо, което беше пред нея. Реката! Сигурно е тя. Като събра последни сили, тя се втурна напред.

Изведнъж усети гладката и мека повърхност на покрита с мъх скала. Кракът й се подхлъзна и тя изгуби равновесие.

Остър писък раздра гърлото й, когато политна надолу с размахани във въздуха ръце.