Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (9)

9.

Джейк застана зад щурвала. Онор не се възпротиви. Но и не спря да задава въпроси.

— Къде отиваме?

— На едно място, наречено Сикрет Харбър^[1].

— Защо? — попита тя, заинтригувана от името. Мислиш ли, че Кайл може да е там?

— Съмнявам се.

— Тогава защо ще отиваме там?

— За да ловим риба.

— Какво?

Той се усмихна.

— Мислех, че искаш сьомга за вечеря?

— Мога да си я купя от магазина.

— Не е същото. Повярвай ми.

— И без това нямам избор, нали — отвърна тя равнодушно.

Джейк стисна здраво щурвала. Дори не му се искаше да се замисля за това, което вършеше. Онор бе загубена, ако му вярваше. Но беше загубена и ако не му вярваше.

Той също.

Искаше му се да поведе някакъв приятен, забавен и утешителен разговор, но не успя. Единственото, с което разполагаше, бе недотам утешителната мисъл, че и той като Онор нямаше голям избор.

— Отиваме до Сикрет Харбър, защото риболовната ивица там представлява дълга елипса и ще ни даде възможност да наблюдаваме следващите ни лодки — каза той. — Освен това, тъй като това е едно от местата, споменати в бордовия дневник на Кайл, ще прегледаме брега за нещо… нещо, изхвърлено от водата.

— Какво например?

— Липсващия зодиак, кислородни бутилки за гмуркане, котва, нещо, което не би трябвало да бъде там.

— А ако не открием нищо?

— Тогава ще отидем на следващото място, споменато в дневника. После на следващото. И на следващото. Освен ако нямаш по-добра идея…

— Не. Точно това смятах да направя, след като се науча да управлявам лодката.

Джейк изръмжа.

— Добрата новина е, че никой няма по-добра идея.

— Откъде знаеш?

— Ако имаха нещо друго предвид, нямаше да ни преследват.

Онор премигна.

— Значи ако се огледаме наоколо и никой не ни следва, ще знаем, че сме на погрешна следа.

Джейк се запита дали да й каже, че по всяка вероятност Кайл бе променил съдържанието на морската карта. Той би могъл да скрие някои маршрути и да добави ненужна информация в компютъра, за да обърка всеки, който се опита да го проследи. Това бе двойно заблуждение, което подхождаше на Кайл и неговото чувство за хумор.

След миг, Джейк реши да обиколи запаметените маршрути през деня, а през нощта да се разрови сам из морската карта, заложена в компютъра на Кайл. Имаше повече от двадесет и четири часа, преди Елън да подшушне на Онор истината за него. Ако Елън спазеше обещанието си… Той се усмихна цинично. Едва ли можеше да се разчита на обещанието на Елън.

— Ще отидем първо до най-близките места — каза той. — Така ще изгубим възможно най-малко време.

Тумороу се носеше по синьо-зелените води на пролива. Зад моторницата се разстилаше бяла, необикновено равномерна следа. Другите лодки ги последваха. Онор продължаваше да се обръща назад, за да ги види. Джейк — не. Той следеше екрана на радара за четвъртата лодка. По една или друга причина наистина искаше да хвърли един поглед на водача.

— Дай малко почивка на врата си — промърмори й той след няколко минути. — Радарът и без това следи нашия ескорт.

— Много хубаво. Аз предпочитам старомодния начин. Така поне ще знам какво гледам.

— Настроил съм радара така, че да следи на четвърт миля^[2] разстояние.

 

Което означава, че всяка една от трите части на екрана покрива около хиляда и сто фута — той посочи въпросния екран, качен на контролното табло. — Онази назъбена зелена ивица отляво на борда е остров. Яркото петно ей там обозначава края на пролива. Голямата елипса пък е товарен кораб, който се е насочил към пристанището, за да натовари пънове за Япония. Тези три петънца зад нас са нашите почитатели. Корабът отдясно на борда все още не се е показал, но ще го видим веднага щом се приближи.

Онор погледна от екрана към водата и обратно. Изискваше малко упражнения, но скоро тя започна да свързва електриково зелените точки на екрана с действителността около себе си.

— Какво е това? — попита тя и посочи екрана, където големият кораб сякаш се разделяше на две неравни парчета.

— Изглежда, че има друга лодка, която е била в сянката на товарния кораб, но в момента се отдалечава — той погледна в тази посока. — Сейнера. Виждаш ли го?

Тя погледна през страничния прозорец и видя проста рибарска лодка да се отделя от задния край на кораба. Корпусът на сейнера бе корозирал и под боята избиваха грозни ръждиви петна. Самият кораб съвсем не бе в блестящо състояние — ръждясал бе и от двете страни. Името му бе изписано на японски. Името на риболовната лодка пък беше руско.

— Няма ли наоколо американски съд? — попита тя.

— В момента се возиш на него.

— Имам предвид търговски.

— Има няколко, но повечето транспортни кораби, които напускат Анакортес през последните дни, са собственост на чужденци.

Онор погледна товарния кораб и се опита да забрави, че се намира в малка лодка и пътува за островите Сан Хуан в търсене на отговори, които може би не би искала да научи.

Не се получи. Не можеше да забрави. Мисълта за Кайл караше стомаха й да се свива болезнено и раменете й да се превиват под силата на тежест, на която не можеше просто да не обръща внимание. Тя си наложи да се съсредоточи върху Тумороу, която можеше да бъде от полза на Кайл. За разлика от безполезните страхове.

Докато лодката се носеше напред, Онор сравняваше предметите около себе си с трепкащите зелени точици на екрана. След като излязоха от основната част на протока, броят на големите кораби рязко намаля. Затова пък се увеличиха малките плавателни съдове. Тя се почувства като част от някакъв необявен парад.

— Не знаех, че има толкова много луди хора, пък било то и в северозападната част на Тихия океан — избъбри тя и помаха към различните съдове, които плаваха на зигзаг около тях като скорострелни бели насекоми.

— Луди? А, имаш предвид лодкарите. Островите Сан Хуан са средище на малките лодки, особено през лятото.

— Тогава Кайл едва ли би се появил…

— Не. Не се безпокой. Сега ще намаля скоростта и ще спусна риболовните мрежи във водата.

— О, какво щастие! Нямам търпение. Спри, сърце… — тя го погледна косо. — Как намираш ентусиазма ми?

— Ще експлодираш.

Внимателно и бавно Джейк намали скоростта и спря. Изпод лодката се зароди леко вълнение. Не му се искаше да притеснява Онор фактът, че беше решил да я използва, за да спаси себе си, не означаваше, че трябва да я тормози. Това не беше кой знае какво успокоение за съвестта му, но беше единственото, което можеше да направи.

Онор безмълвно го наблюдаваше, докато той спускаше въдиците. През това време Джейк успяваше да вмъкне по някоя бележка за дълбоководни тежести, стойки за въдици, шамандури, примамки и стръв и други подобни думи, които тя пропускаше покрай ушите си. После той започна да й обяснява разликата между това да ловиш риба с късче херинга за примамка или с цяла херинга, или с изкуствена стръв. След това премина към риболова посредством влачена от лодка въдица в сравнение с ловене на риба чрез взрив.

Предполагаше се, че ентусиазмът му би трябвало да е заразителен. Но не беше. Онор се опита да не се прозява от скука, но опитът й не бе достатъчно убедителен. Но когато той започна да й обяснява на какво разстояние от лодката трябва да се разположи стръвта и с каква скорост се движи плавателният съд, за да не улови акула вместо желания улов, тя вдигна ръце и се предаде.

— Стига — примоли се. — Вече постигна целта си.

Той изглеждаше изненадан.

— Така ли?

— Да. Риболовът е далеч по-сложно нещо, отколкото да набучиш осеминчов червей на кука, дълга един инч.

— Говорех, защото не исках да се чувстваш нервна.

— Нервна? Аз съм летаргична. Защо трябва да съм нервна?

— Няма причина.

Джейк скри усмивката си, като се наведе да запали малкия помощен двигател, който влачеше въдицата. Ако Онор не беше забелязала, че се носят по течението и че морската повърхност се е развълнувала от вятъра, нямаше нужда да й го казва. Не, че имаше някаква опасност — моторницата можеше да издържи на буря, далеч по-силна от освежителен бриз, но Онор все още не се чувстваше у дома си сред морето.

Веднага щом реши, че е постигнал задоволителна скорост, той провери двете въдици на стойките и влезе в кабината. Зае мястото зад щурвала, прехвърли компютъра от морската карта на ехолот и се намести сред дългата, елипсовидна върволица лодки, които ловяха сьомга.

Двата бейлайнера се полюшваха на място далече зад тях. Джейк бе придвижил моторницата точно зад единствения олимпик, който се виждаше наоколо. Но това едва ли беше загадъчната четвърта лодка — рибарската мрежа бе бледосиня, а водачът достатъчно възрастен, за да бъде дядо на Онор. Не изглеждаше човек, който ще гони някого в тъмното със скоростна лодка, а после ще се прави на рибар в Сикрет Харбър, докато бреговата охрана тренира на борда на Тумороу.

— Хвани щурвала и следвай лодката пред нас.

— Какво смяташ да правиш?

— Да огледам с бинокъла.

— И аз мога да го направя.

— Аз знам как изглежда бреговата ивица, а ти не.

Много предпазливо Онор застана пред контролното табло. Скоро тя откри, че когато бе включен помощният двигател, лодката отговаряше много бавно на командите. Беше трудно да се поддържа курсът.

Докато тя се учеше да управлява лодката, да коригира действията си и да ги повтаря, когато е нужно, Джейк огледа бреговата ивица. Не видя нищо нередно. Досами пристанището бе закътано малко селище и няколко склада за сьомга. Никой от малките плавателни съдове не отговаряше на описанието на зодиака, което бе открил в документите на Кайл. Нямаше изхвърлени на брега принадлежности за гмуркане. Нямаше закачена по скалите котва. Нямаше и необичайни отломки по брега.

Когато Онор успя да овладее моторницата, Джейк започна да наблюдава останалите лодки на разстояние тридесет-четиридесет ярда. Те не можеха да избегнат внимателния му поглед, защото Тумороу се намираше между тях и открито море.

Джейк се усмихна. Беше от онези усмивки, които правят хората нервни.

— Е? — сръчка Онор.

— Какво?

— Как изглеждат те? — попита тя нетърпеливо.

— Идиоти. Изобщо нямат риболовни принадлежности във водата.

— Това говори добре за нивото им на интелигентност — кимна удовлетворена тя.

Не й отговори. Току-що бе забелязал измамника от Литва, който се опитваше да мине за рибар. Въпреки че осъзна прекалено късно, че се намира на централно място и че го наблюдават, Димитри Павлов се извърна.

— Змийския поглед — обяви Джейк отсечено.

— Какво? Дай да видя.

— Дръж щурвала. Няма да избяга. Искам да хвърля един поглед на другата лодка, която ни преследваше.

Онор се взря в далечината и различи двете лодки. Не можеше да види лицето на човека, който управляваше търсената, но й се стори, че тя подскача доста силно.

— Защо тази лодка се клати по-силно от нас? — попита.

— Лош дизайн, лош баланс, лош кормчия или комбинация от трите.

— Каква разлика има… няма значение. Вече събрах достатъчно безполезна информация, докато ми говореше за акули и риболов по различните му начини.

— Сигурна ли си? — попита я.

Тя видя усмивката, която се разля по лицето му под бинокъла. Пулсът й запрепуска. Тази бавна усмивка бе смъртоносна.

— Абсолютно — отвърна. Гласът й беше дрезгав. Прочисти гърлото си. — Какво има във втората лодка?

— Двама мъже. Една жена. Две въдици.

— Защо само две?

— Предполагам, че имат само две разрешителни за риболов.

— Той и тя?

— Той и той. Повечето рибари са…

— Мъже? — прекъсна го тя сухо.

— Да.

Той не спомена, че въпросната жена бе Елън Лазарус, която имаше превъзходен ум и също такива бедра. Не успя да разпознае мъжете с нея, но водачът на лодката бе гладко избръснат, ниско подстриган и очевидно военен. Конрой беше прав — това момче бе прекалено младо, за да е капитан, в който и да е флот.

Джейк се запита кое ли от момчетата на остров Уитби бе принудено да служи като инструктор по риболов, за да може Чичо Сам да се включи в надпреварата за кехлибареното съкровище. Който и да беше, знаеше как да лови риба. Въдиците образуваха съвършена арка в сиво-сините води и се движеха достатъчно бавно, за да може рибата да се подмами, да огледа и да остане за вечеря.

Мъжът с Елън можеше и да е бил рибар през свободното си бреме, но сега имаше друга работа. Дори не поглеждаше въдиците, които се спускаха от двете страни на кърмата. В момента бе въоръжен с бинокъл и изследваше и запаметяваше всичко, свързано с Тумороу.

Джейк отправи към него обичаен поздрав с един пръст и свали бинокъла. Онор го пое, постави го пред очите си и погледна първата лодка.

— Сигурен ли си, че това е Змийския поглед? — попита тя. — Не виждам почти нищо под тази нещастна шапка на главата му.

— Сигурен съм.

Тя започна да се съмнява в способностите си на художник — скицата и онова, което виждаше през бинокъла, не бяха достатъчни, за да го идентифицира. Погледна отново. Видяното не отговаряше на представата й за Змийския поглед. Дрехите му бяха евтини и му стояха твърде зле. Шапката му трябваше да се обгори за дезинфекция. Ръцете му явно имаха алергия към сапуна.

Не, че тя бе особено модерна в черните си дънки, синьо-зелен потник, синьо-зелено яке и бели обувки за риболов. Но поне беше чиста. А Змийския поглед не беше.

— Гадост — заключи Онор и се фокусира на следващата лодка.

— Да, доста е страшничък — съгласи се Джейк. — Разпозна ли някого на втората лодка?

— Не. Жената изглежда доста натруфена за риболов. Хубаво яке все пак. Трудно е да се намери толкова чист червен цвят.

Джейк предпочиташе якето и потника с цвета на морето, които носеше Онор, пред скъпото червено яке на Елън, но не каза нищо. Чудеше се дали дрехите й щяха да пристигнат, преди да успее да скъса тези. Очевидно внезапно я бяха откъснали от работата й в офиса и я бяха запратили в Анакортес да прелъстява Дж. Джейкъб Малори. Без да й оставят време да приготви багажа. Или да се сбогува с някого. Просто бе хванала първия самолет и бе отлетяла за поредното си назначение.

Някога този живот го привличаше. Сега изобщо не му липсваше.

Джейк погледна през рамо и установи, че въдиците са празни. Това не го изненада. На нито една от заобикалящите ги лодки не се забелязваше раздвижване. Той погледна към ехолота, който не отчиташе нищо друго, освен дъното на залива.

— Никой не е уловил риба — констатира Онор.

— Течението няма да се промени още половин час.

— Е, и?

— Деветдесет и пет процента от рибата се улавя по време на десетминутния интервал между прилива и отлива. Поне така твърди местният опит.

— Тогава какво правят всичките тези хора тук?

— Надяват се да попаднат в останалите пет процента.

— Бях права. Те са луди.

— Отпусни се малко. Предимството на риболова е, че това е най-добрият начин да не правиш нищо.

Онор не изглеждаше особено убедена. Нито пък отпусната.

Джейк превключи екрана на морската карта, за да види маршрута, който Кайл бе запаметил. Засега той приемаше, че това е просто предпочитаният му маршрут за влачене на мрежи и че отбелязаните кръстчета са местата, където Кайл е ловил риба.

— Какво е това? — надвеси се и Онор.

— Карта на Сикрет Харбър. Това тук е остров Кипър, а това, от другата страна на канала, е остров Гемес.

Тя се наведе през пътеката, за да види по-добре екрана.

— Какво означава тази прекъсната линия?

— Предполагам, че това е предпочитаният от Кайл маршрут. Намира се доста близо до възвишението, което е обозначено на картата.

— А какви са тези знаци?

— Вероятно са местата, където е ловил риба.

— Но не си сигурен?

— Не. Затова минавам по този маршрут.

— Това ще ни помогне ли да открием Кайл?

Джейк се поколеба. Дори неговият бърз ум не му подсказваше подходящ начин да избегне въпроса. Освен това, колкото по-бързо Онор проумееше, че брат й е крадец, толкова по-малко щеше да се чувства предадена, когато откриеше, че Джейк е инструктор по риболов толкова, колкото и тя мечтаеше да се научи да лови риба.

Джейк не искаше да се поставя в една и съща категория с лъжливия, безскрупулен и очарователен брат на Онор.

— Предполагам, ще се съгласиш с мен, че брат ти и кехлибареното съкровище са изчезнали в един и същи момент?

Онор затвори очи, отвори ги отново и срещна погледа му.

— Да, но това не означава, че е крадец.

Джейк не беше в състояние да прикрие нетърпението и гнева си, които го накараха да стисне здраво устни. Той превключи от морската карта на ехолота и се загледа в цветния, червено-син екран. Видя само гладко дъно. На деветдесет фута дълбочина. И нито една рибка. Нищо не се бе променило.

Включително и сляпото доверие на Онор към нейния брат.

— Ти си лоялна сестра, но ти липсва здрав разум — отбеляза Джейк. — Ще се приближиш до брат си много по-бързо, ако приемеш най-логичното обяснение на фактите, с които разполагаме, и започнеш от тях.

— Мислиш, че Кайл е откраднал кехлибара?

Джейк отмести погледа си от екрана.

— Имаш ли по-добра хипотеза?

Онор отвори уста, но не успя да произнесе и звук. Само преглътна.

— Доста време мислих за това.

Той повдигна едната си вежда и изчака.

— Аз… Аз просто… — гласът й потъна в мъчителна тишина.

— Няма значение — прекъсна я той грубо. — Вярвай каквото си искаш, но не очаквай, че целият свят ще се пожертва заради Кайл Донован.

— Човекът, който е превозвал пратката, е бил убит — изрече Онор напрегнато. — Ти би ли повярвал, че брат ти е крадец и убиец?

— Не съм достатъчно близък с моите доведени и природени братя, за да ги преценявам.

Джейк погледна към въдиците. И там нямаше нищо ново. Отново се обърна към Онор.

— Така или иначе — поде той с равен глас — аз смятам, че Кайл и кехлибарът са някъде заедно. Явно някои хора, заемащи официални постове, също смятат така. Поне дотук съгласна ли си с мен?

Тя кимна.

Джейк изпусна сподавена въздишка на облекчение и бързо премисли информацията, която бе получил от вестниците, а не от преки източници в Калининград или от Елън и Конрой.

— Добре — кимна Джейк. — Имаш ли идея за колко голямо нещо говорим?

— Шест фута, два инча, около метър и деветдесет сантиметра — отвърна му тя рязко.

— Имах предвид кехлибара. За колко голяма пратка става въпрос?

— Не знам. Предполагам, че зависи от качеството. Във вестниците се споменават един милион долара. Ако съдим по цената на последната пратка, която Кайл ми изпрати, за милион долара може да се купи доста кехлибар.

— Това ли ще иска Донован интернешънъл — един милион долара?

— Ние не искаме абсолютно нищо. Кехлибарът изобщо не е стигнал до нас, значи никога не е бил наш, за да го изгубим.

По дяволите, помисли си Джейк бесен, но не изрече нищо на глас. Очевидно фамилията Донован криеше доста неща от обичната малка сестричка.

— А какво ще кажеш за самия кехлибар — попита той. — Суров ли е бил или обработен?

Тя се намръщи.

— Не съм сигурна, но мисля, че и двете.

По тялото му пропълзя тръпка на вълнение. Онор беше първият човек, който споменаваше обработен кехлибар, а не току-що излязъл от мините. Освен ако не вземеше насериозно приказките на Елън за Кехлибарената стая. Но съвсем не му се искаше да допуска такъв вариант. Все още предпочиташе да вярва, че Елън преследва призраци.

Последното нещо, от което имаше нужда, бе върху главата му да се стовари открадната Кехлибарен на стая. Да финансираш шепа бунтовници бе едно нещо. Грозно нещо. Но да откраднеш част от културното наследство на една страна бе нещо съвсем друго.

— В какъв вид бе преработеният кехлибар? — попита Джейк равнодушно.

— Какво имаш предвид?

— Стар или нов? Чаши, скулптури, кутии, маси, свещници, мозайки, бижута? Как изглеждаше кехлибарът?

— Много стар. От времето на неолита. Кайл започна да колекционира предмети от каменната ера, когато движеше търговията с нефрит на Донован интернешънъл. Тогава откри малките статуетки и украшения от неолита, изваяни от матов кехлибар. Наричаше го хибриден.

Джейк знаеше какъв кехлибар му описва Онор. Това бе още едно нещо, което бях открили двамата с Кайл: Джейк отдавна се възхищаваше от изкуството на хора, които бяха мъртви от хиляди години. Историята на Кехлибарената стая датираше от много по-близко време — от осемнадесети век, а не хиляди години преди Христа.

Той изпусна още една сподавена въздишка. Елън имаше право да си гони приказни фантасмагории. Той щеше да преследва нещо действително съществуващо: пратка от висококачествен необработен кехлибар. Знаеше как изглежда всяка частица от тази пратка — беше я опаковал лично, — но не знаеше каква част от истината знаят семейство Донован.

— Кайл обикновено превозваше нефрита с останалите покупки за Донован интернешънъл — додаде Онор. — Когато започна да колекционира предмети от неолитен кехлибар, аз реших, че ще ги транспортира насам по същия начин, с търговските пратки.

— Значи част от обработения кехлибар в липсващата пратка е бил древна находка за собствената му колекция?

— Доколкото знам. Но той работеше заедно с още един колекционер.

Джейк се напрегна.

— Кой?

— Наричаше го просто Джей. Кайл много го харесваше. Казваше, че би трябвало да излизам с мъже като него, вместо с… — тя млъкна рязко.

Джейк повдигна едната си вежда в безмълвен въпрос.

— Братята ми мислят, че трябва да излизам с мъже като тях. Упорити. Арогантни. Прекалено силни, за да се чувствам комфортно с тях. Здравомислещи. — Онор въздъхна и добави: — Интелигентни. Неподкупни и способни да командват. Лоялни. В известен смисъл — съвършени.

— Но само в известен смисъл — уточни Джейк сухо.

— Ей, аз съм сестра. Това е повече, отколкото можеш да си представиш.

— Значи ти излизаш с безхарактерни, нерешителни, глупави, слаби мъже.

— Не са глупави.

— Добре. Умни, безхарактерни и слаби.

— Не са слаби. Наистина не са.

— Безхарактерни и нерешителни.

— Внимателни.

— Безхарактерни.

— Добре, съгласна съм — тя се засмя тъжно. — Но никога не бих признала това на братята си.

— Нещо ми подсказва, че те вече го знаят.

— Е, това няма значение. Джей Не-знам-си-кой може да си остане в Калининград и да събира неолитен кехлибар. Нямам нужда от още един силен и арогантен мъж в живота си.

— Съмнявам се, че е чак толкова лош.

— А аз не. Някой, който може да се състезава с Кайл и да спечели битката, със сигурност не е малко крехко цвете или галантен кавалер.

— Те са се състезавали? — попита Джейк изненадан. Кайл определено не приличаше на човек, който обикаля кръчмите, сваля бар дами, изпива бъчви бира и се опитва да отхапе повече, отколкото би могъл да сдъвче.

— Разбира се. Накрая Кайл се е озовал седнал на задника си в локва бира. Джей го проснал там. Но Кайл наистина го уважава. Говори за него, сякаш е доведен брат на господ бог или още един Донован. Всъщност няма кой знае каква разлика.

Джейк не знаеше какво да каже. Очевидно Кайл бе мамил собственото си семейство, както бе мамил и него. Те вярваха, че Кайл е харесвал и уважавал същия този човек, когото бе предал.

Това, че не бе единственият, когото Кайл бе правил на глупак, би трябвало да го накара да се почувства по-добре. Но не стана така. Надяваше се Онор никога да не узнае колко различен е брат й от образа, който си бе изградил. Това откритие бе доста болезнено за него; можеше да си представи какво би причинило то на нея.

— Добре — кимна Джейк. — Какво друго знаеш за брат си и кехлибара?

— Не много. Обади ми се преди около шест седмици и ми каза да започвам да правя проекти за някакъв фантастичен материал, който биха купили само от музеите или много богати колекционери. Току-що бил чул нещо за някакви големи късове чист, необработен кехлибар с размерите по-скоро на статуетки за маса, а не на обеци или инкрустации.

Джейк се надяваше, че не е показал изненадата си. Кайл не бе споменал и дума за такава находка. Но той не бе казал нищо за още много неща, които се въртяха из главата му, както Джейк бе открил напоследък.

— Звучи скъпичко — вметна внимателно.

— Сигурно е било. Такива големи късове са рядкост. Когато Кайл започна да работи в Калининград, го помолих да ми донесе парче чист червен кехлибар с размерите на пъпеш. Той се смя толкова много, че за малко щеше да изпусне телефонната слушалка. Откъде бих могла да знам тогава, че това беше като да искам десеткаратов диамант.

— Хм — беше всичко, което Джейк успя да каже. Самият той едва се сдържаше да не се засмее.

Взираше се в яркосиния екран с надеждата, че лицето му е безизразно като самия екран.

Не се виждаше нито една рибка. Нямаше никаква неравност по дъното. Той прочисти гърлото си и отново се обърна към Онор.

— Значи ще приемем, че търсим нещо по-голямо от човек и по-малко от, да кажем, стая във вилата на Кайл.

— Защо?

Джейк бързо премисли нещата.

— По пътя на логиката. Защо му е да донася тук нещо, което не би могъл да скрие?

— Тогава как го е донесъл дотук?

— Хубав въпрос. Със сигурност ще го попитам.

— Първо ще трябва да го открием.

— Работя по въпроса.

— Оттук ми изглежда, че ловиш риба. И то не много успешно, ако трябва да бъда честна. Добре, че взех пилешко месо за вечеря.

— Аз ще се погрижа за виното.

Онор се усмихна. Прииска й се да познава Джейк по-добре, за да може да целуне извивката точно над брадичката му. Беше се надявала да не й се наложи да прекара вечерта сама в очакване да звънне телефонът, питаща се дали ще чуе добри новини, лоши новини или Змийския поглед.

— Какво очакваш да видиш? — попита тя и се приближи до синия екран. Имаше нужда да мисли за нещо друго, освен за изнервящата тишина, когато казваше „ало“ и никой не й отговаряше.

Джейк се опита да не си поема дълбоко дъх, когато вдъхна сладкия аромат на жена до себе си. Опита се също да не си представя колко хубаво би било косата й да докосне голата му кожа. После се опита да не мисли за устните й, допрени до неговите.

— Джейк? Какво очакваш да видиш?

— Аз… — той остана загледан в екрана няколко секунди, докато се опитваше да намери подходящ начин да й каже, че търси мъртвото тяло на брат й или скрит кехлибар, потопен на дъното с помощта на липсващата котва.

Нямаше подходящ начин.

— Търся риба — изсумтя той. — Това е всичко. Просто риба.

— Екранът ми изглежда празен.

— Така е.

— Джейк натисна някакъв клавиш и на екрана се появи морската карта. Онор пристъпи още по-напред, за да вижда по-добре. Той натисна още няколко клавиша и картината отново се смени. Появи се нов, различен маршрут.

— Поддържай курса, докато навия влакното на въдицата — каза и стана от мястото зад щурвала.

Нямаше начин да не я докосне, докато минаваше покрай нея по тясната пътека. Нямаше начин също да не забележи как при допира дишането й се накъса и устните й се отвориха. И определено нямаше начин да потисне първичния си мъжки инстинкт.

Поне едно нещо работи безотказно днес, помисли си Джейк иронично, докато прибираше въдиците.

— А сега какво? — попита Онор, когато той се върна в кабината.

— Сега ще проверим дали резервоарите им с гориво са пълни като нашите.