Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (21)

21.

Когато Джейк влезе в кухнята заедно с найлоновия плик, Онор опаковаше сандвичи със салата за лодката. На плота бяха поставени други чанти с храна.

— Намери ли достатъчно въжета за твоя зодиак? — попита го тя.

— Да.

— Не мога да повярвам, че се хвана под арката на радара.

— Това беше най-лесната част. По-забавно беше придвижването на зодиака до лодката в този вятър.

— Трябваше да ми позволиш да ти помогна.

Джейк беше съгласен, но не искаше да си го признае.

— Все още мисля, че трябва да се обадиш на Елън. Така ще бъдеш в безопасност.

— Ще полудея, ако трябва да се притеснявам за двама ви с Кайл.

— С тялото си ти ми вярваш, но не и по отношение на брат ти, така ли?

— Не. Не е така.

Той погледна упорития й профил.

— Не ти вярвам.

— Не мога да ти помогна — тя прибра сандвичите в пластмасови чанти и повече не му обърна внимание.

Джейк преглътна по-грубия коментар. Без значение какво казваше за доверието си в него, че няма да нарани Кайл, тя изобщо не бе споменала думата любов по време на бурните, безгрижно отлетели часове, които бяха прекарали в леглото, докато се спусна пълен мрак… макар и двамата да мечтаеха това никога да не се случи.

— Какво ще стане, ако просто те натоваря и те предам на Елън? — попита я той грубо.

— Ще й кажа къде си отишъл.

— Ти не знаеш.

— На Сийл рок.

Той рязко се обърна към нея.

— Кога си се научила да четеш морската карта?

— Докато те гледах. Сийл рок е единственият въведен маршрут, който още не сме проверили.

— Няма никаква гаранция, че Кайл е някъде там.

— Знам.

— Тогава защо държиш да дойдеш?

— Вече ти казах.

— Ако ми имаше доверие, щеше да останеш на сушата.

— Типична мъжка логика, но грешиш — Онор взе чантите с храната и решително срещна погледа на Джейк. — Губиш ценно време.

— Какво ще стане, ако се случи нещо с теб?

— А ако се случи нещо с теб?

Той стисна устни. Отново прехвърли наум аргументите. Беше ги изредил по два пъти, някои от тях и по три пъти. Онор не признаваше никой от тях. Беше направил всичко възможно, освен в пристъп на гняв да й каже директно, че търси трупа на Кайл и не е нужно тя да присъства. Но бе намекнал и за това.

Тогава бе видял страха и болката в очите й и се бе почувствал като убиец.

— Остани тук — погледна я с нежност. — Повярвай ми, така е по-добре за теб.

— Не.

— Не разсъждаваш разумно!

— Кой го казва!

Той хвърли плика на масата и започна да събира провизиите.

— Ако изпиташ страх или хванеш морска болест, не търси съчувствие от мен.

— Вече го разбрах.

Джейк не се съмняваше в това. Той промърмори нещо и изгаси осветлението. Кухнята потъна в тъмнина, както и всяка друга стая в къщата, освен спалнята.

Изчака нетърпеливо очите му да привикнат с безлунната нощ.

— Ами осветлението в спалнята? — попита Онор след известно време.

— Остави го.

— Защо?

— Ако съгледвачът си мисли, че се търкаляме в чаршафите, няма да се пита защо в другите стаи е тъмно.

— Нима хората не гасят осветлението, когато правят любов?

— Ние направихме ли го?

— Не забелязах. Направихме ли го?

Въпреки отегчението Джейк не можа да си наложи да не се усмихне при мисълта за Онор, гола и страстна, после задоволена и сънена, после любопитните й устни, които го възбуждаха отново, докато я наблюдаваше и се питаше как е възможно да е толкова щастлив и така нещастен едновременно; Онор беше любовница, която пасваше идеално на собствената му ненаситна сексуалност; но беше и жена, която нямаше истинско доверие в него.

Имаше неприятното чувство, че тя възнамерява да сложи край на връзката им, след като открият Кайл.

— Ако е имало някаква светлинка, била е от залеза, който неумолимо настъпваше към нас — каза Джейк. — Наслаждавах се на всяка подробност от гледката. Особено на изражението на лицето ти, когато свърши за последен път.

— Джейк!

— Какво? Не ми казвай, че не ти е харесало.

Онор мразеше руменината, която усещаше да се разлива по страните й. Караше я да се чувства като ученичка. Усмивката на Джейк, която блесна на отразената светлина, й подсказа, че му харесва да я дразни. Също както да й доставя удоволствие.

— Опитваш се да отвлечеш мислите ми от водата, нали? — попита тя.

— Това ли правя?

— Да.

— Върши ли работа?

— Понякога.

Но по сподавения й глас Джейк разбра, че в момента случаят не беше такъв. Той я обгърна с ръка и я придърпа към себе си, за да я успокои, въпреки че се бе заклел да не го прави.

— Кеят ще бъде хлъзгав — предупреди я той тихо.

— Лодката — също.

Онор не се съмняваше в това. Тя можеше почти да усети вкуса на солта във въздуха. Усещаше я да щипе кожата й от донесената от вятъра влага.

Въпреки че луната все още не бе изгряла, имаше достатъчно звездна светлина, за да види, че водната повърхност беше колкото черна, толкова и бяла. Дори на заслонения залив по-високи от фут вълни се разбиваха с трясък и хвърляха пръски по тясното кейче. Единствената добра новина бе, че отливът не беше много нисък — склонът към пристана не бе толкова потопен във водата, колкото щеше да бъде след няколко часа, нито пък толкова хлъзгав.

С провизиите в ръка, Онор пълзеше едва-едва по склона и после горе на кея. Преди да стигне до лодката, Джейк бе разтоварил своя багаж и се върна за нейния. Той остави провизиите в кабината и се върна на пристана точно когато тя се качваше на лодката.

Джейк беше прав. Беше хлъзгаво. Ако не носеше специалните обувки, вече щеше да е на колене.

Джейк остави Онор, отвори капака на двигателя и приклекна. Пое си дълбоко дъх, после отново. Не се усещаше миризма на бензин. Щеше да рискува.

Но първо извади джобно фенерче от джоба си и насочи лъча към отделението. Всичко изглеждаше така, както го беше оставил — в отлично състояние и готово за път. Надигна се и постави тежкия капак на място.

— Ще включа вентилатора — прошепна Онор.

— Не. Седни на пилотското място и не докосвай нищо.

— Но…

— Никакъв вентилатор — беше категоричен той.

— Никакви светлини. Нищо.

— Но…

— Прави каквото ти казвам или слизай от лодката!

Ниският, безизразен тон, с който бе изречена тази заповед, подсказа на Онор, че няма да спечели този спор. Освен това експертът беше той, а не тя. Щом не искаше да използва вентилатора, защо трябваше да спори с него?

Тя се вмъкна в кабината, хвърли раницата си и се намести на пилотското място.

Джейк беше точно зад нея. Той се наведе покрай щурвала и запали двигателя. Дори вятърът не можеше да заглуши напълно звука. Много скоро някой щеше да проумее, че дрезгавото пърпорене идва от лодка. Тогава на Елън щяха да й се обадят. Джейк се съмняваше, че тя спи на бейлайнера. Така че щеше да й отнеме известно време, докато се придвижи до тяхната лодка. Това не беше кой знае каква преднина, но трябваше да е достатъчно.

Вместо както обикновено да даде на двигателя време да загрее, Джейк се върна на кея и започна да развързва въжетата. С въжето на кърмата в ръка, той се върна на борда и пое управлението на лодката.

Щом ръцете му обхванаха щурвала, Онор изпусна въздишка на облекчение, без дори да знае, че я е сдържала до момента. Много скоро Тумороу напусна заливчето и се насочи към бурните, подмятани от вятъра води. Далече от очертанията на Кехлибарения бряг, вълните бяха двойно по-големи.

Онор си напомни, че това няма значение, че една лодка може да плава по вълни с всякакъв размер. Искаше й се и стомахът й да проумее това, както го разбираше разумът й. Но, изглежда, инстинктите и разумът й бяха във война по всички въпроси, откакто в живота й се появи Джейк Малори.

Тя мигновено отбеляза, че не е справедлива към Джейк. Не той, а Кайл бе обърнал живота й наопаки.

Но вече бе прекалено късно за съжаление. Направила бе своя избор и в момента се уповаваше на милостта на вятъра, океана и на един мъж, комуто вярваше повече, отколкото би трябвало.

В потискащата тишина Онор наблюдаваше как Джейк се наведе над морската карта, извика менюто и посочи избора си. На екрана на радара се появи пунктирана линия. Той нагласи щурвала на съответния курс и натисна лоста за газта.

Известно време тя понасяше безмълвно тишината и надигащите се вълни. После започна да задава въпроси.

— Мислиш ли, че сме се измъкнали, без някой да ни забележи?

— Съмнявам се. Но докато успеят да направят нещо по въпроса, ще сме извън полезрението им.

— Ами бреговата охрана?

— Техният хеликоптер е в Санд пойнт, на двадесет минути път.

— Няма ли да ни търсят?

— Облаците, вятърът и нощта са на наша страна. Ще се движим без светлини покрай островите и ще се надяваме бреговата охрана да не ни открие.

Моторницата се наклони, когато се спусна по една вълна. Въпреки че Джейк не караше толкова бързо, колкото обикновено, не можеше да се каже, че пълзи. Онор трябваше да се опре на борда, за да се удържи на седалката.

Джейк натисна някакво копче и чистачките на предното стъкло се втурнаха да отстранят солената вода. Не че това беше особено необходимо. Без луна в небето и без да са включени светлините поне на носа, нямаше кой знае какво да се види.

Воят на вятъра и шумът от разбиването на вълните в корпуса бяха част от тишината, която късаше и бездруго изопнатите нерви на Онор. Колкото повече очите й привикваха с тъмнината, толкова повече тя осъзнаваше колко много бяла вода има наоколо.

— Ами дърветата? — попита тя накрая.

— Ти виждаш ли някое?

— Не.

— Нито пък аз.

Отново последва тишина, изпълнена с шумове. Кабината беше тъмна, с изключение на екрана на морската карта, на зловещите зелени точки по радара, които сочеха местоположението на островите и обичайното ярко петно на навигационните маркери.

— Какво е онова нещо на пътя ни вляво? — попита Онор.

— Влекач с шлеп.

Тя погледна екрана на радара.

— Откъде знаеш?

— Погледни през прозореца. Виждаш ли светлините на кристмас трий^[1]!

— На какво?

— На високата мачта. Всички влекачи имат такива. Броят на светлините показва колко е дълго буксирното въже. Цветът им пък показва дали идват, или се връщат. Този е на десен борд и се е насочил към брега. Ние ще минем близо до него и онова, което влачи.

Онор извърна поглед от екрана на радара и погледна към водата. Със сигурност светлините на влекача бяха разположени вертикално.

— Не ми харесва идеята за коледно дръвче. Прекалено е невзрачно.

Без да отговори, Джейк нагласи радара на максимален обхват. Освен един огромен танкер с петрол на път за Марч пойнт, по водата не се забелязваше нищо, освен вятър, вълни и острови. Той се приготви за едно дълго, мъчително пътуване.

— Някакви светлини зад нас? — попита Джейк след известно време.

— Не и от последните двадесет пъти, когато погледнах натам.

Той се усмихна.

— Какво показва радарът? — попита тя.

— Никой не ни преследва.

— Мислиш ли, че зад нас е чисто?

Той само изръмжа.

Морето се превърна от развълнувано в бурно, щом напуснаха района на едно малко островче.

— Изглежда, сме се измъкнали — избъбри Джейк и се усмихна на Онор. — Ако ни забележи някой друг, освен бреговата охрана, ще ни помислят за хора във ваканция, които търсят по-спокойно място за нощуване.

— За колко време ще стигнем до Сийл рок?

— Не знам. Зависи от вятъра.

Онор отново се опря на борда, когато лодката се плъзна по склона на една вълна. Беше сигурна, че вълните са по-големи отпреди.

— Джейк? — обади се тя.

— Всичко е наред, скъпа. Ако смятах, че пътуването е по-опасно, отколкото да те оставя вкъщи, щях да те вържа и да те напъхам в тоалетната.

— Не би го направил — но въпреки протеста си тя знаеше, че Джейк щеше да направи точно това. — Защо не го направи? — попита любопитно.

— Знаех, че никога няма да ми простиш. Но ако сгреша и с теб се случи нещо, никога няма да си го простя.

— Не бъди смешен, ти не си отговорен за всичко, което се случва. Аз съм разумен възрастен човек, който е напълно способен да взема решения относно себе си и да понесе последствията.

— Сигурен съм, че и братята ти мислят по същия начин — подхвърли иронично Джейк.

— Това си е техен проблем.

— Когато моят задник е на техния прицел, това е и мой проблем.

Онор отвори уста, но веднага я затвори. Джейк беше прав. Мъжете Донован ревностно покровителстваха сестрите си. Понякога това беше много мило от тяхна страна. Но през повечето време бе досадно.

— Иди в каютата и се опитай да поспиш — каза Джейк. — Ще бъде дълга нощ.

— Да спя? В това?

Онор се подпря, когато носът на Тумороу отново връхлетя една вълна и се спусна по склона й.

— Не е чак толкова лошо — сви рамене Джейк. — Трябва да видиш буря при Алеутските острови, където вятърът издига вълни, високи между четиридесет и осемдесет фута. Разбира се, там и лодките са по-големи.

— Осемдесет фута!

— И повече.

— Защо му е на човек да излиза в такова време?

— Заради пари — той погледна отблизо екрана на радара. Отметката, която му се стори, че е видял, не се показа отново. — Хайде, върви да спиш.

— Предпочитам да гледам вълните и да се притеснявам, отколкото да не ги виждам и да се притеснявам още повече.

Освен това щеше да се чувства по-добре, отколкото да си мисли за Кайл и неговата привлекателна, отчаяна годеница, жената, която несъзнателно петнеше името му с всяка дума, която произнасяше.

Аз му вярвах. Предадох семейството си, приятелите си, родината си. Всички. Заради него. Господ да ми прости, но аз все още го обичам. И все още се надявам, че ще ми се обади…

Онор се отпусна на командното табло и се загледа в тъмнината навън, опитвайки се да изхвърли от главата си мрачните мисли.

 

Онор се събуди в момента, в който Джейк понечи да напусне безшумно кабината. Прозрачният капак на финестрина, който се намираше досами лицето й, пропускаше единствено сребриста струя лунна светлина, която през последния час бе улеснила пътуването за Джейк и го бе направила още по-мъчително за Онор.

Тя наистина предпочиташе да не бе видяла колко бурно е станало морето, преди да пуснат котва откъм подветрената страна на един остров и да се заслонят от вятъра.

— Къде отиваш? — попита тя. — Дори не се е зазорило.

— Просто ще проверя лодката — връщай се да спиш.

— О, разбира се. Връщай се да спиш — намръщи се тя. Следващия път, когато отида на тенис мач, поне ще знам как се чувства топката.

— Не беше чак толкова лошо.

— Беше още по-лошо.

— Следващия път ще те напъхам в тоалетната.

— Следващия път ще ти позволя да го направиш.

Усмивката му проблесна на лунната светлина, докато той се наведе и я целуна в ъгълчето на устата.

— Ще ти припомня тези думи.

Тридесет секунди след като Джейк излезе, Онор почувства хлад. Спалният чувал, който използваха като одеяло, държеше топло, докато той беше в кабината и излъчваше топлина. Без него помещението напомняше хладилник. Макар да беше добре облечена с обувки, чорапи, дънки, пуловер и риза, тя не можеше да се стопли.

Онор мина покрай електронното табло. Напрежението в тялото й и усещането, че трябва да си напомня да диша, за да го прави, дотолкова се бяха сраснали с нея, че тя почти не ги забелязваше. В момента я вълнуваха различни мисли. Не можеше да привикне с тях, с всепоглъщащия страх и чувството, че каквото и да прави, не я довежда доникъде, че Кайл крещи нейното име и своята невинност във вятъра и тъмнината и че с всеки вик се изплъзва все по-далече и по-далече от нея…

Вратата се отбори и се затвори след Джейк. Онор се промъкна покрай него по тясната пътечка.

— Спомняш ли си как да си служиш с него? — попита той.

— Да. Много добре си спомням колко е студена седалката.

— Не съм забелязал.

— Опитай се да седиш на нея, когато ти се пикае.

Вратата хлопна и остави Джейк сам с бръмчащото радио. Той се усмихна; Онор наистина не беше от ранобудните хора.

Той настрои радиото на морската прогноза и се заслуша, докато слагаше вода за кафе. Все още слушаше, когато Онор влезе разтреперана в кабината. Джейк й подаде яркооранжево яке. Беше прекалено голямо за нея, но поне щеше да я стопли.

— Как е времето? — попита тя, докато обличаше якето.

— ССД, засега.

— Какво означава това?

— Същият скапан ден, докато отмине бурята.

— Божествено — отбеляза тя саркастично.

— Точно така, защото, докато има вятър, няма да се притесняваме, че ще ни настигнат преследвачите с коритата си.

Онор премигна.

Въпреки нетърпението и напрежението, които го разяждаха, Джейк се усмихна при вида на сънената й объркана физиономия.

— Искам да кажа, че се движат с любителски лодки, изработени от пластмаса — обясни й той.

Усилието, което й костваше да се усмихне, му подсказа колко е кисела Онор в действителност. Зад привидната си вежливост тя вибрираше като изопната струна.

Той — също. Вече бе споделил добрите новини за вятъра, но не и лошите. Гмуркането нямаше да бъде особено забавно за никого от тях.

Джейк настрои радиото на друга честота и се заслуша. Нищо. Прослуша и другите програми по няколко пъти. Отново нищо. Доколкото можеше да прецени, бяха успели да се измъкнат чисти.

Искаше му се да вярва, че е така.

Хапнаха сандвичи със сьомга и пиха кафе. Зората представляваше сивкаво сияние на източния хоризонт. Джейк включи вентилатора. След няколко минути запали двигателя. Докато той загряваше до необходимата температура, той отново се зае с морската карта. И там нямаше нищо ново.

— Сийл рок? — попита Онор.

Той изръмжа.

— Не звучиш особено ентусиазирано — изръмжа и тя.

— Защото не съм. Ще бъде студено, ветровито и бурно.

— Няма ли подветрена страна?

— Само ако си тюлен и има отлив. Тогава скалите излизат над водата.

— Тогава защо ще ходим? Кайл няма да е там.

— Имаш ли по-добра идея? — сопна се той предизвикателно.

Тя прехапа устни и поклати глава, тъй като нямаше достатъчно доверие в настроението си, за да му отговори. Не беше негова вината, че се чувства така.

Джейк въздъхна и изруга под носа си. Не му се искаше да отбелязва, че на Сийл рок щяха да търсят неща, които не се нуждаят от кислород — като кехлибар или мъртво тяло.

— Извинявай — въздъхна той и придърпа Онор към себе си. — В момента не съм по-щастлив от теб от цялата тази бъркотия.

— Той не е твой брат — промълви тя, заровила нос в блузата му.

— Но ти си негова сестра.

Докато тя се опитваше да проумее смисъла на думите му, той излезе на носа и вдигна котвата. Преди Онор да има време да се притесни от факта, че се носят по течението, Джейк се върна на мястото зад щурвала. Тя погледна тревожно на изток. Нуждаеше се да види зората, макар да не можеше да обясни защо. При достатъчно светлина сигурно щеше да забележи Кайл.

Слънцето все още не беше изгряло. Но и вятърът не бе спрял. Той ги застигна веднага щом напуснаха заслона на острова. Докато си пробиваха път през вълните към Сийл рок, стана достатъчно светло, за да се вижда всичко наоколо.

Нямаше нищо за гледане, освен пяна.

Въпреки че бе подозирала, че ще стане така, Онор усети през тялото й да преминава дълга, смразяваща тръпка на разочарование.

Кайл, къде си?

— Не може да е мъртъв — изрече тя дрезгаво. — Той е мой брат…

Джейк видя сълзата, която се плъзна по бузата й. Беше се опитал да я подготви за нерадостната идея. Но явно не се бе справил добре.

— Ти мислиш, че е мъртъв, нали? — извика тя. — Крадец, убиец и мъртъв.

— Това е едното възможно обяснение за изчезването му — съгласи се Джейк с равен глас.

— Не е мъртъв — кресна Онор пресипнало. — Какво друго има?

— Вода.

— Знаеш какво имам предвид.

— Може да се изненадаш — каза горчиво Джейк, — но не съм дошъл тук само за да хвърля в лицето ти най-вероятната причина за изчезването на Кайл. Това е последното място, което Кайл е отбелязал в морската си карта. Точка. Нямам задни помисли.

— Щом Кайл не може да е тук, защо беше нужно да идваме?

— Защото има някаква вероятност, само вероятност, един панел от Кехлибарената стая да се намира някъде на дъното около Сийл рок.

— И ако го откриеш, ще спасиш бизнеса си.

Джейк не каза нищо.

Известно време Онор остана с опряна назад глава и затворени очи, сякаш искаше да спре напиращите сълзи. Но не успя.

— Колко време ще ти отнеме да провериш за кехлибара?

Той се намръщи. В гласа й нямаше нищо — нямаше цвят, нямаше живот, беше като стая без светлина.

— Не много — отвърна той. — Наоколо има само няколко места, където може да се скрие проклетият панел.

Тя премигна мъчително и погледна навън към назъбените скали и пенестите води.

— Какво говориш? Тук може да се скрие цял кораб.

— Ако долу има нещо, трябва да е на безопасно разстояние от вълните, теченията и бурите. Тук морето е доста бурно, така че можем да търсим поне на петнадесет фута дълбочина.

Несъзнателно Онор се извърна и погледна Джейк. Изражението му беше напрегнато, очите му бяха като ковано сребро, докато се взираше в неприветливите скали.

— Кайл е бил ограничен от количеството въздух в кислородните бутилки — продължи Джейк, — дори да е разполагал с резервни. Обзалагам се, че се е гмуркал и за да провери евентуалните места за укритие. Съмнявам се, че е стигнал на повече от двадесет и пет фута дълбочина, защото става доста тъмно и дъхът ти се изпомпва от налягането, освен ако не е свикнал да се гмурка без кислородна маска.

— Доколкото знам, той винаги използваше бутилки.

— Точно това имах предвид. Според морската карта около Сийл рок има около пет места, които отговарят на изискванията за относително спокойни води и предполагаема дълбочина.

— Доста време си мислил над това, нали? Джейк пренебрегна обвинителната нотка в гласа й.

— Да. Откакто видях, че липсват водолазният му костюм и зодиакът.

— Защо не ми каза нищо?

— Вярваш в невинността му. Тогава няма кой знае какво да се говори, нали?

— Ти вярваш, че е виновен. Има ли какво повече да се говори?

— Ами аз? — попита Джейк. — Мислиш ли, че съм виновен за кражбата на кехлибара?

— Не.

Очите му се разшириха от изненада.

— Но Арчър мисли така.

Тя сви рамене.

— Значи Арчър греши.

— Какво те кара да мислиш така?

— Наблюдението. Наблюдавах те с кехлибара на Резников. Ти се възхищаваш от кехлибара по принцип, но истинската ти страст са произведенията от каменната ера. Кехлибарената стая не датира от каменната ера.

— Мислиш, че не бих го извършил за шестдесет милиона долара? — попита любопитно Джейк.

— Парите също не са твоя страст.

Той предпочиташе вярата на Онор в него, да се основава на нещо по-силно от наблюдението — като безграничната любов, която изпитваше към брат си, — но не беше в изгодна позиция, за да бъде придирчив.

— Страстта на Кайл е старинният нефрит — продължи тя, — а не кехлибарът. И той не се нуждае от пари.

— Ако търсиш мотив, не забравяй другата страст на Кайл — изрече Джейк с равен глас. — Съвременната Марджи.

— Той я е изоставил!

— Дали? Или е имал лошия късмет да извърши нещо глупаво, за да подсигури живота на своята любима.

Извивката на устните й показваше, че не й харесва идеята за годеницата на брат й като мотив за такава глупост.

— Но отново няма нужда от пари — настоя Онор.

— Колко време би издържала чековата книжка на Кайл на луксозен живот в Бразилия? Не парите на семейство Донован, а неговите собствени?

През тялото й премина тръпка, сигнал за напрежението, което нарастваше с всяка дума на Джейк.

— Не ме карай да повярвам, че Кайл е крадец — сопна се грубо Онор. — Моля те, недей!

Джейк посегна към нея. Искаше да я притисне към себе си и да я успокои. Тя се отдръпна рязко, сякаш я бе ударил. Устните му се свиха в израз на гняв и чувство на безсилие. Онор може да му имаше доверие, да се наслаждава на секса с него, но все още го поставяше на едно ниво с враговете на брат си.

— Скоро ще настъпи паузата между прилив и отлив — каза Джейк и се извърна. — Ще пусна котва и ще приготвя всичко необходимо за гмуркане.

Вместо да отговори, Онор грабна една въдица и тежка примамка и излезе на кърмата. Люлеенето на лодката по вълните вече й беше толкова познато, че изобщо не го забелязваше. Тя просто спусна въдицата и запрати стръвта във водата с цялата сила на своя страх и гняв.

Онор не каза нищо, когато Джейк излезе на кърмата с влажен костюм, кислородна маска, плавници и шнорхел. Не даде вид, че го забелязва, когато той най-сетне се върна и взе кислородната бутилка. Но когато Джейк слезе по въжената стълбичка и потъна в ледената вода, тя потръпна, сякаш бе обзета от хлад. След още няколко хвърляния Онор нави влакното, остави въдицата на стойката и протегна изтръпналите си ръце.

Макар да се взираше внимателно в океана около Сийл рок, тя не видя и следа от Джейк, освен шамандурата, която бе поставил. За да минава времето по-бързо, Онор влезе в кабината и се опита да рисува. Но моливът се чувстваше неудобно в ръката й. Образите в съзнанието й бяха ужасяващи.

С възклицание на неприязън тя остави настрана молива и скицника и се огледа. Вкъщи щеше да крачи, за да изразходва отрицателната си енергия. Но на лодката нямаше достатъчно място за това, а в момента нямаше настроение за риболов.

Радиото се обади и я накара да подскочи. Течеше съобщение на бреговата охрана до всички пунктове за информация относно моторница, дълга двадесет и седем фута, носеща името Тумороу, с вероятна цел островите Сан Хуан или Гълф Айлъндс. Онор незабавно се озова на мястото зад щурвала и включи от приемаща на предаваща честота.

Никой не отговаряше на питането на бреговата охрана.

Онор въздъхна с облекчение. Погледът й попадна на морската карта. Джейк я бе оставил на последния маршрут, който Кайл бе въвел. Тя се вгледа в изображението на Сийл рок и пунктираните линии, които сякаш случайно заобикаляха скалата. Бяха отбелязани седем ударни места.

Онор се върна на менюто, извика първия запаметен маршрут и го разгледа. Нищо не се бе променило от последните десет пъти, когато се бе взирала в него с безмълвната надежда, че картата ще й разкрие своите тайни. Извика втория маршрут. Нищо ново. Третия.

Четвъртия. Петия. Шестия.

— Къде си, Кайл? — изплака тя, на глас. — По дяволите! Къде си?

Един след друг тя извикваше и преглеждаше всички маршрути, които Кайл бе запаметил. Но както и при усилието й да рисува, не я споходи никакво вдъхновение.

— Ако не се опитваше да скриеш нещо, защо в дневника ти не е отбелязано, че си посещавал тези места?

Отговориха й единствено тишината и затихващият вятър.

Онор свали дневника на Кайл от таблото и прелисти страниците, както много пъти досега. Не откри нищо ново.

— Кайл, трябва да ми помогнеш. Знам паролата, но не знам какъв е начинът.

В момента, в който Онор произнесе думите, през нея премина тръпка на вълнение. Почти неспособна да повярва, да опита и да изживее отново разочарованието, тя изключи с треперещи пръсти командното табло. Миг по-късно го включи отново, сякаш току-що стъпва на борда и подготвя лодката за риболовен ден.

Едновременно светнаха две отделни групи бутони. Те бяха единственият достъп до редовните функции на ехота и морската карта. Но бяха също и единственият достъп до допълнителните функции, които Кайл бе инсталирал на компютъра.

— Коя група бутони трябва да използвам? — попита безмълвието Онор, загледана в апарата. — Или и двете, половината от едната група и половината от другата? Или един след друг по някой бутон и от двете?

Имаше само един начин да разбере. Като започна с бутоните, които съдържаха букви, а не цифри, Онор въведе паролата на Кайл, която можеше да се изпише във вид на букви или цифри. Тя позволяваше достъпа до банковите му сметки, компютъра му, телефонния секретар, до всичко.

Нищо не се случи.

Стисна ръцете си в юмруци, изключи електрониката и започна отначало. Този път въведе паролата чрез горната група бутони. Морската карта проблесна и изчезна. Въздишката на Онор премина във възклицание на изненада, когато екранът проблесна отново и се появи друга карта.

Онор все още се взираше в екрана и се опитваше да проумее местоположението на маршрута, когато лодката се наклони от теглото на Джейк на въжената стълба. Тя се измъкна от мястото зад щурвала и се забърза към отворената врата.

— Джейк… — подхвана тя.

— Не — прекъсна я той рязко, като сваляше маската от лицето си. — Не открих нищо.

— Но аз открих нещо.