Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (11)

11.

Беше съвсем тъмно, когато Джейк приключи работата си в лодката и се прибра в хижата, за да провери телефонния си секретар. Нямаше новини от Имърджинг ресурсис, но имаше пиперливо съобщение от Елън по въпроса за хвърчащите лодки и подгонените от хормона техни водачи.

— По-спокойно, лейди — промърмори той. — Щом не можеш да се надбягваш с вълците, стой в кучешката си колибка.

С хищническа усмивка на задоволство Джейк грабна бутилка вино и се насочи обратно към Онор. На завоя по пътя към нейната къща имаше друго послание — кола без номера, паркирана точно на малката отбивка встрани от главния път. В случай че някой се питаше какво прави тази кола там, на отворения прозорец бе поставен радар.

Джейк явно не бе единственият, който бе забелязал присъствието на ченгетата. Тукашните шофьори, които обикновено доста превишаваха ограничението от двадесет и пет мили в час по тесния път, сега се движеха в рамките на закона. Пътната полиция в щата Вашингтон беше неуморима и разполагаше с огромен набор от средства за преследване на нарушителите, който се подпомагаше от смешните ограничения за скоростта.

В момента, който пикапът спря, Онор отвори входната врата. Джейк не трябваше да изпитва удоволствие от факта, че тя очевидно го чака, но изпита. Още повече се зарадва от това, че и тя като него бе взела душ и се беше преоблякла. Косата й бе леко влажна, носеше къси спортни панталони и широка блуза с цвета на златистозелените й очи. Вечерята се очертаваше много привлекателна…

Джейк си наложи с усилие да не мисли за това и излезе от колата.

— Наред ли е всичко? — попита.

— Не. Въглищата са готови, също и аз.

Той премигна.

— За какво?

— За сьомгата, за какво друго? Умирам от глад.

Той също, но преди сьомгата искаше нещо друго — Онор Донован, гола, в леглото. Джейк грабна бутилката студено Шардоне, която носеше, и я последва в къщата.

Докато той приготвяше маринатата и слагаше сьомгата на барбекюто, Онор бе на върха на щастието, горда като патица с четиринадесет малки патета.

— Е, денят не беше съвсем изгубен — обяви тя и погледна злорадо към рибата. — Жалко, че ти не успя да хванеш нищо.

Джейк се усмихна при спомена за лудия възторг, който бе изпитала, когато най-сетне се докопа до своята риба. Беше светнала като коледно дръвче. Да я гледа такава му доставяше удоволствие, каквото не бе изпитвал от доста време насам.

— Няма значение — промърмори той, докато поставяше капака на барбекюто. — За мен има друга сьомга.

Тя се почувства несигурна, докато го следваше към къщата. Никой от мъжете Донован не се притесняваше, че може да бъде победен от жена, но някои от мъжете, с които излизаше, не го приемаха много добре.

— Сигурен ли си? — попита го тя и затвори задната врата.

— Хм — рече Джейк и лекичко дръпна непокорно кичурче от косата й. — Това няма значение за мен, скъпа. Дори ако бях хванал сьомга, щях да я върна обратно в морето.

— Защо?

— Дори почистена, твоята тежеше четиринайсет фунта. Докато я изядеш на сандвичи, с пица, омлети и салати, вече ще ти се гади от сьомга.

— Ха! Никога няма да ми омръзне прясна сьомга. Или пък добре опушена.

— Тогава ще трябва да хванем наистина голяма риба.

— Голяма? А тази каква е според теб? — тя посочи към барбекюто.

— Тази е просто хубава. Но ако искаш най-добрата пушена риба, ти трябва над двайсет и пет фунта. А най-добре и над трийсет. За съжаление около островите Сан Хуан са останали малко такива.

— Трийсет фунта? — очите й се разшириха. — Хубава работа. Ще трябва да тренирам вдигане на тежести. И без това ми отне доста време да кача това дребосъче на борда.

— Добре се справи.

— Наистина ли? Тогава защо непрекъснато ми крещеше да държа високо въдицата?

— Не съм крещял.

— Ха! Капитан Конрой едва не падна от зодиака от смях.

— Защото едва ли някога е виждал човек, който се опитва да държи мрежа с мятаща се сьомга в едната си ръка и полудяла от възторг жена в другата.

— Не забравяй въдицата.

— Трудно е да забравя как я държах между зъбите си — вметна Джейк сухо.

Въдицата бе единственото нещо, което го бе спряло да отговори на възторжената целувка на Онор. И толкова по-добре. Джейк имаше усещането, че тази целувка щеше да премине от безобидно поздравление в страстна жажда. Което би било ужасно.

Или поне той се опитваше да се убеди, че е така. Но нещо не му се удаваше. В мислите си Джейк не преставаше да вижда Онор, облечена в онази нощница, която едва покриваше задните й части. Не спираше да си задава въпроса дали носеше нещо отдолу. А тези мисли водеха до други, като например как ли изглеждаше тя, когато се разтваряше да посрещне своя любовник.

— Ало! — извика Онор и размаха ръка пред очите му.

— Какво?

— Къде си?

За момент му мина през ума да й каже, че мислено притиска устните й с нейната нощница и плъзва езика си по ароматната й женственост, докато достигне до меката плът отдолу.

Глупаво. Много глупаво.

— Мислех си — смотолеви кратко.

— За вечерята?

— Хм… да. За вечерята.

— Какво ще кажеш за малко сос с босилек? Или я предпочиташ с горещ квасен хляб и салата?

— Всичко това ми звучи добре.

— Сигурно си гладен?

— Да — отвърна й той рязко и се отдръпна от нея. Беше по-тъп и от пън, щом дори му хрумваше да мечтае за нейната плът.

— Защо не започнем с няколко бисквити и малко сирене за предястие? — предложи Онор предпазливо. — Какъвто си начумерен, ще вземем да се скараме, преди рибата да е станала готова.

Джейк знаеше, че е в лошо настроение, но знаеше също, че сиренето и бисквитите няма да задоволят глада, който бушува в него. Все пак яденето представляваше някакъв изход в момента.

По-добре от нищо.

Той дъвчеше сирене и бисквити, пиеше бира и наблюдаваше Онор, която сипваше сметана в соса.

— Имаш ли нещо против да порисувам, докато рибата стане готова? — попита тя и остави сметаната. — Не мога да спра да мисля за онова лице в парчето кехлибар.

— Не съм очаквал да ме забавляваш.

Тя го погледна обезпокоена и се запъти да вземе скицника си.

Телефонът иззвъня. Джейк очакваше Онор да профучи през стаята и да го грабне нетърпеливо. Вместо това тя се приближи бавно и протегна ръка към слушалката, сякаш очакваше да я ухапе.

— Ало?

— Раздели се с господен Малори или брат ти ще пострада.

— Какво? Кой е? Къде е…

Телефонът замлъкна. Тя го погледна с отвращение и затръшна слушалката.

— Проклет да си!

— Кой беше?

— Не знам. Но не беше Змийския поглед. Този нещастник заговори веднага щом казах ало.

Джейк затвори вратата и се приближи към нея. Беше бледа, с изключение на червените петна по бузите й, предизвикани от гнева и притока на кръв.

— Откъде си сигурна, че не е бил Змийския поглед?

— По пътя на логиката или просто по интуиция.

— Кое от двете?

— Всъщност и двете. Знаех още преди да започне да говори. Тишината беше различна. А и акцентът му не беше като на Змийския поглед, когато мънкаше на входната ми брата.

— Какъв беше акцентът на този приятел?

— Не беше френски — каза Онор, припомняйки си разговора. — Не и германски. Нито испански или британски.

— Какво искаш да кажеш с не германски!

— Не зная. Просто не беше германски.

Той не настоя. Нямаше смисъл. Беше почти сто процента сигурно, че е бил или руснак, или някой от бившите прибалтийски републики. Нищо ново.

— Какво ти каза? — попита Джейк.

Онор пое дълбоко въздух, но той нахлу в гърдите й на пресекулки. Тя внимателно вдиша отново. После погледна Джейк със замъглени очи.

— Каза ми, че ако не се отърва от теб, Кайл ще пострада — изрече простичко.

Джейк присви очи.

— Разделяй и владей.

— Какво?

— Най-старата тактика, описана в книгите. И най-добрата. Някой иска да те изолира.

Тя погледна през прозореца. Яркият златист цвят на слънцето и безкрайното синьо на морето бяха отстъпили място на непрогледна нощ, а Онор не искаше да се изправя сама срещу нея.

— Кайл… — прошепна тя. — Господи, какво ще правя?

Болката в гласа й беше като острие в съвестта на Джейк. Искаше да я приласкае, да я успокои, но ако го направеше, тя щеше да се чувства още по-безмилостно предадена, когато истината излезеше наяве.

— Ела тук — каза той меко.

Онор се отпусна в ръцете му, сякаш винаги им беше принадлежала. Джейк я прегърна, като с всеки удар на сърцето си проклинаше Кайл.

— Какво да правя? — попита го тя накрая.

— Каквото е най-добро за теб.

— Ами Кайл?

— Той е голямо момче. Притеснявай се за себе си.

— Продължаваш да ми го повтаряш.

— Продължавам да се надявам, че ще ме послушаш.

Тя се засмя несигурно.

— Говори ми, Джейк. Имам нужда… да си говоря с някого.

Той я прегърна още по-силно.

— Мога да си отида, мога и да остана. Изборът е твой, Онор.

— Не искам да избирам — тя се сгуши в него, сякаш студът, който усещаше, беше физически, а не душевен. — Мислиш ли, че този, който се обади, има Кайл.

— Не.

— Защо?

— Защото ако беше така, нямаше да има смисъл да пречи на твоето издирване.

Тя въздъхна леко.

— Това беше второто нещо, което ми дойде на ума. Че е по-скоро блъф, отколкото истинска заплаха.

Джейк потърка устни в косата й съвсем лекичко, без тя да го усети. Всяка глътка въздух, която си поемаше, носеше сладкия аромат на топла жена.

— А какво беше първото нещо? — попита я той.

— Радост, че не съм сама тук. Започнах да мразя телефона.

— Ще ти купя телефонен секретар.

— Имам. Но не съм в състояние да го включа, когато съм тук. Непрекъснато си мисля, че може да се обажда Кайл.

Джейк не можеше да отвърне нищо на този довод. Или поне нищо, което Онор би искала да чуе. Така че той просто погали блестящата й коса и я задържа до себе си, докато тя се отдръпна от него и отстъпи назад.

— Благодаря — каза му смутено. — Не исках… е, знаеш какво имам предвид.

— Ами… не.

— Не исках да плача на рамото ти.

Той докосна тъмносинята си риза, където допреди миг бе лежала главата й.

— За какво говориш? Съвсем суха е.

Тя се усмихна почти безпомощно. После си пое въздух на пресекулки и се отправи към кухнята.

— Що се отнася до виното…

— Ще го взема веднага щом проверя сьомгата.

Телефонът иззвъня отново.

Онор се сепна. Джейк се запъти към него. Тя стисна ръката му и го спря.

— Не — каза Онор бързо. — Мога и сама.

Вдигна слушалката.

— Ало?

Джейк се напрегна, докато наблюдаваше изражението на лицето й.

— Съжалявам — изрече тя автоматично. — В момента не е тук. Да му предам ли нещо? — Намръщи се. — Така ли? Бихте ли изчакали за момент? Вече е платено? Добре. Ще го взема, когато мога. Благодаря.

— Кой беше?

— Някаква жена от склада за книги. Кайл е поръчал нещо при тях.

— Кога?

— Не ми каза. Странно все пак.

— Кое?

— Не знаех, че брат ми се интересува от руска история.

Джейк също, но ако й го кажеше, щеше да повдигне много въпроси, на които не искаше да отговаря.

— За съвременна история ли става въпрос? — попита само.

— Не. Тя ми каза, че това е каталог на ценностите в руските дворци преди революцията. Интересувал се е конкретно от дворец, известен като Царско село, но тогава не са разполагали с никаква информация за него.

Джейк замръзна. Преди нацистите да нападнат Русия, Кехлибарената стая се е помещавала там.

— Ще отворя виното — избъбри разсеяно.

Онор наблюдаваше Джейк, докато вървеше към кухнята. Беше усетила, че той току-що е загубил доброто си настроение, но не знаеше защо.

— А мъжете твърдят, че жените се поддавали на променливи настроения — промърмори тя.

Дори Джейк да я беше чул, пренебрегна репликата й. Отвори виното, наля й в една чаша и отиде да види барбекюто.

Онор не направи грешката да го последва. Нейното собствено настроение беше доста променливо. Взе скицника, извади кехлибара от кутията и се вглъби в рисунката си. Кехлибарения човек беше все още неуловим, но тя бе сигурна, че ще успее да го пресъздаде извън златната му клетка.

Тя не разбра кога точно рисунката й започна да наподобява твърдите черти на Джейк, но след като го прие, работата й потръгна далеч по-бързо. Това едновременно беше и не беше Джейк. Беше мъж и сянка, тъмнина и светлина, усмивка от едната страна и цинично извити устни от другата.

След малко тя се притесни, че Джейк може би стои до нея и я наблюдава. Питаше се дали той разпознава себе си в рисунката. Вероятно не. Повечето хора възприемат отразения си образ в огледалото като действителност.

— Свърши нещо полезно — каза тя и му подаде парчето кехлибар. — Дръж го между мен и светлината. Искам да се уверя, че петънцата са достатъчно надълбоко и няма да изчезнат, ако повърхността се изравни и полира.

Джейк застана в сянката на настолната маса и вдигна кехлибара. Тя наклони глава и отново се зае с работата си.

Той се опита да не забелязва, че дълбоко в косата на Онор има златисти отблясъци, че устните й са достатъчни сочни, за да прелъстят и светец, че тънките й пръсти, обхванали молива, щяха да се чувстват добре в панталона му, а още по-добре щяха да се чувстват устните там.

Тази поредица от мисли бе последвана от бурна ерекция. Радваше се, че Онор е прекалено заета, за да види.

— Изнервяш ме — каза тя след малко.

— Опасяваш се, че ще изпусна кехлибара?

— Не. Отново се чувствам като Червената шапчица. Мислиш ли, че сьомгата е готова, бабо?

— Приличам ли на баба ти?

— Е — каза тя, без да го погледне, — и двамата имате хубави мустаци.

Джейк поклати глава и се засмя въпреки болката в чатала си. Подаде й кехлибара и отиде да види сьомгата.

Веднага щом се скри от очите й, тя изпусна въздишка на облекчение и се взря в мястото, където той стоеше допреди малко. Не би се изненадала, ако видеше от пода да се издига дим. Или от нейния стол. Погледът му беше достатъчно горещ, за да се опекат и двамата.

Тя си каза, че не се нуждае от усложненията, които щеше да донесе една афера с Джейк. Нямаше емоционална енергия за такова нещо. А със сигурност щяха да се намесят и чувствата й. И без това сексът създаваше повече проблеми, отколкото си заслужаваше.

Разбери го, напомни си тя строго. Дори когато има чувства, сексът създава повече проблеми, отколкото си заслужава. Поне за жените. Мъжете просто си вършат работата на автопилот. Раз два, аз бях дотук. Без много шум и разправии прибират оръжието си обратно в панталона и отиват да гледат телевизия.

С нетърпеливо движение Онор затвори скицника и го остави настрана. Но лицето, заключено в кехлибара, продължаваше да я преследва и безмълвно да я зове. Без значение какво чувстваше към живото му копие, тя не можеше да остави това лице заключено завинаги в капана на времето.

За съжаление не знаеше как да го освободи. Знаеше само, че обичайният й подход при проектиране на скулптури не върши работа с кехлибара и конкретно с това парче кехлибар. Просто не беше работила достатъчно с този материал, за да го почувства така, както чувстваше по-твърдите камъни.

Когато Джейк се върна в стаята с поднос сьомга, Онор седеше срещу камъка и се мръщеше свирепо. Чашата с вино стоеше недокосната.

— Явно не съм единственият с лошо настроение, а? — попита той безразлично и постави сьомгата на масата. — Да не би отново да са ти се обадили по телефона, докато се занимавах с рибата?

Тя подскочи и се запита колко ли време е изминало. Това й се случваше често, когато се замислеше над някакъв проект. Просто забравяше за околния свят.

— Никой не се е обаждал. Просто размишлявах над това лице. Ако използвам обичайната си техника… — Тя поклати глава и рязко се изправи. — Просто няма да стане. Сигурна съм.

— Какво ще кажеш за гравюра?

Тя спря ръката си, която тъкмо се пресягаше към чашата. Познанията й за гравюрата се изчерпваха с това, че беше обратното на камея^[1].

— Никога не съм проектирала нещо с неравна повърхност — каза тя.

— Защо? Не ти харесва ефектът?

— Не е това — тя остави чашата си на масата и се запъти към хладилника. — Обикновено правя проекти за твърде малки камъни, които не са достатъчно прозрачни, за да се види през тях гравюрата. Понякога камъкът е прекалено твърд, за да може Фейт да дълбае в него. Освен това не бях работила с кехлибар допреди месец.

Онор извади соса и салатата. Погледът й беше замислен, което подсказа на Джейк, че мислеше за кехлибара и гравюрата.

— Гравюрата е била много популярна през седемнадесети и осемнадесети век — каза той, — особено при кехлибара. Понякога вътрешният релеф е бил подсилван от златен фон. При поглед отгоре ефектът е бил поразителен. Камъкът изглежда жив.

— Как се полира релефната област, преди да се постави златното покритие?

— По същия начин, както се прави самият релеф — внимателно, с много фини пособия.

Когато той се наведе покрай нея, за да налее вино в чашата си, ръката му докосна нейната. Тя подскочи.

— Извинявай — каза й. Премълча обаче, че дори когато мислеше за работата си, тя беше толкова напрегната, че почти вибрираше. — Не исках да те стресна.

— Вината не е твоя. Каквото и да правя, непрекъснато мисля за Кайл — призна Онор.

— Това е разбираемо. Седни и се нахрани. Или си прекалено неспокойна?

— Идеята не е лоша — тя се усмихна мрачно и седна на масата. — Опасявам се, че не съм от жените, които отслабват от притеснение. Напротив.

— Тогава какъв е проблемът? Най-много да качиш някой и друг фунт.

— Прехапи си езика.

— Предпочитам да хапна от твоята сьомга.

Онор се опита да се убеди, че само във въображението й Джейк се е поколебал, преди да изрече думата сьомга. В следващия момент обаче се пресегна към прекрасната риба и си каза, че е безполезно да се надява.

През деня на лодката той бе дал да се разбере, че не възнамерява да направи нищо за нарастващото сексуално влечение между тях. Въпреки че очевидно беше здрав мъж, способен да получи ерекция, явно не възнамеряваше да я преследва.

Може би имаше същото виждане за секса като самата нея. Като за нещо толкова вълнуващо, колкото да почистиш тоалетната.

Каква депресираща мисъл…

Джейк забеляза, че Онор дори не беше започнала да се храни.

— Изглежда, нямаш апетит след всичко, което се случи?

Вместо отговор тя набучи на вилицата си парче сьомга. След миг издаде гърлен звук на изненада и удоволствие.

— Харесва ли ти?

— Оргазмено е.

Той повдигна вежди.

— Чак толкова ли ти харесва?

— По-хубаво е.

— Нищо не е по-хубаво.

Тъй като за нея думата оргазъм беше само празно понятие, Онор реши да не спори. Пъхна друга хапка в устата си и усети вкуса на сьомгата. Не каза абсолютно нищо, докато не изяде две порции риба и унищожи своята част от салатата. После се облегна в стола си с въздишка на задоволство.

— Би трябвало да отвориш ресторант — избъбри тя и прикри прозявката си.

— Ти направи салатата и соса. Да не би рецептата да е семейна тайна на Донован? Защото аз обикновено си купувам сос с босилек и той не е и наполовина толкова вкусен.

— Не. Моята рецепта е резултат на години героична саможертва с надеждата за по-добро бъдеще за цялото човечество.

— Никой няма да ти даде Нобелова награда за сос с босилек.

— Остава да ми кажеш, че няма Дядо Коледа.

— След като спомена…

— Аз съм разбита — прекъсна го тя. — Направо разбита. Както и да е, сосът не представляваше нищо в сравнение с рибата — допълни тя и вдигна ръка, за да прикрие още една прозявка.

Джейк стана и започна да почиства масата.

— Аз ще се погрижа за това — промърмори Онор и отново се прозина.

— Преди това ще заспиш.

— И какво ще ме посъветваш? — почти скри една прозявка тя.

— Марш в леглото. Утрешният ден вече прекосява Европа и се носи към теб.

— Каква ужасна мисъл.

Той се разсмя и разроши косата й, докато минаваше покрай нейния стол.

— Не забравяй да си измиеш зъбите.

За момент й мина през ума да го ухапе. Силно. Но реши вместо това да направи нещо по-разумно — да изпълни предложението му.

— Добре. Благодаря.

Останал без дъх, Джейк наблюдаваше как Онор влезе в малката баня, която се намираше точно до спалнята. За част от секундата му се бе сторило, че тя ще забие хубавите си малки зъбки в ръката му. Не знаеше какво би направил в такъв случай, но не се съмняваше в крайния резултат — хванати ръка за ръка, двамата щяха да влязат в сладка битка, в която нямаше победени.

Той изруга наум и се залових чиниите, като ги търкаше толкова силно, че по блестящата повърхност оставаха следи.

Вратата на банята се отвори. С ъгълчето на окото си той видя силуета на Онор, която се вмъкна в спалнята. Вратата след нея остана леко открехната.

Джейк привърши с почистването и напусна къщата. Вратата се заключи автоматично след него. Металният звук навяваше студенина и усещане за невъзвратимост. Той се запъти към пристана по чакълестата пътека. С всяка крачка по пътя Джейк се поздравяваше за това, че се е държал като добър, честен, благороден и глупав кучи син. Прибираше се сам в студеното си легло.