Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (5)

5.

Салти лог беше старо свърталище на дърварите и рибарите в Анакортес. Мястото бе известно в околността с местните рибни специалитети и с многобройната си клиентела от американски рибари, които работеха по свои собствени правила, а не според федералните или щатските наредби. С две думи Салти лог можеше да се определи като място, създаващо настроение.

Когато Джейк влезе, във въздуха се носеше мирис на застоял дим, оплаквания от ненужните, бюрократични наредби за риболова, клюки за складовете за дърва в града и за вродената алчност на местните хора. Гръмките фрази бяха стари като света и далеч по-лесни за разбиране. Джейк бе чувал тези приказки и преди, някога им беше вярвал, а сега почти не го интересуваха.

Конрой седеше на малка маса в най-отдалечения ъгъл, встрани от пътеката към клозета. В извънработно време носеше сиви дочени панталони и тениска с цветове, избелели като бара в заведението. Изглеждаше изморен и отегчен. Дори не бе докоснал бирата пред себе си.

Джейк си поръча бира на бара и се отправи към масата. Никой не му обърна внимание. Местните хора извън алкохолното братство на Салти лог бяха удостоявани само с незаинтересовани погледи от редовните посетители.

— Казах ти, че ще те черпя — каза Джейк и седна.

Никой от клиентите не седеше с гръб към помещението. Барът беше много стар, но под покрива му все още се завързваха жестоки разпри. Скандалите бяха многолюдни и брутални, но органите на властта не им обръщаха внимание, освен ако не влезеха в употреба пищови и рибарски ножове.

Конрой вдигна чашата си и поздрави иронично.

— Добър вечер, приятел! Мога и сам да си купя, благодаря. Доколкото виждам, ти плаваш и те преследват малки предупредителни корабчета.

— Може да бъде и по-лошо.

— Как?

— Засега са само предупредителни лодки.

— Какво, по дяволите, си направил? — попита Конрой директно.

— Нищо.

— Глупости! Знаеш ли, че ми е наредено да държа Тумороу под око?

— Не забравяй, че лодката не е моя.

— Тогава стой далече от нея.

— Това официално предупреждение ли е?

— Не. Това е предупреждение заради едно време, когато ловяхме заедно риба и лудеехме по баровете.

— Целият този разговор е неофициален, нали?

— Имаш думата ми.

Джейк кимна, настани се по-удобно и отпи от бирата. Зад гърба си чуваше дрезгави от цигарения дим гласове, които спореха кое е по-лошо: съхранението на дърва под сайванта или слабоумниците, които твърдяха, че човек може да преживее, ако лови риба по четири часа в тримесечието.

— Шефовете ти споменаха ли нещо за Кайл Донован? — попита Джейк тихо, за да не го чуят от съседните маси.

— Само че е собственик на Тумороу.

— Казаха ли ти какво да търсиш на лодката?

— Нищо конкретно. Затова предположих, че Донован изнасят незаконно цигари от Съединените щати на север в Канада или на юг в Китай, или наркотици и по двете линии. А може би всичко заедно. Или още по-лошо. За град с такива размери в Анакортес има твърде много неразкрити убийства.

— Убийство! Това ли е най-новата теза на местните вестници?

— Плаващ труп с лице към водата, с врат, пречупен от удар с железен прът или каратистка хватка, изчезването на Кайл Донован от района, изгубено огромно количество скъп руски кехлибар, молбата на руското правителство към новия му партньор, Съединените американски щати, за намиране на кехлибара. Останалото са обичайните ала-бала и търсене на сензации — дрънканици за местното момче Кайл Донован, който в стремежа си да пипне приказно съкровище може би е жертва на убийство или убиец, или и двете, леки щрихи за убийство в рая и други подобни гадости.

Конрой явно се отвращаваше от всичко това. Джейк се усмихна.

— Станал си по-циничен отпреди.

— Движех някои спасителни операции, които пресата отрази така, че не можех да ги позная. Та почваш да се питаш доколко са достоверни така наречените факти, които стоят зад големите заглавия.

— Винаги съм знаел, че си умен. Ако ти омръзне бреговата охрана, можеш да работиш за мен — усмивката на Джейк угасна. — Ако все още имам бизнес.

— Стой далече от Тумороу. Каквото и да е направил Кайл Донован, той няма да стигне далече. Откакто затвори фабриката за шперплат, не е имало друга новина, посрещната с такъв интерес от общественото мнение.

— Бих искал да се държа на разстояние от цялата тази бъркотия. Но не мога.

— Въпреки всичко го направи.

Джейк отпи от бирата си и реши, че ако каже истината на Конрой, може да спечели партньор. Затова заговори.

— Кехлибарът, който Кайл е откраднал, е собственост на правителствена мина в бившия Съветски съюз. Моята фирма беше брокер по сделката. Имърджинг ресурсис трябваше да експортира кехлибара до купувача, Донован интернешънъл. САЩ — а очевидно и руското правителство — вярват, че в пратката се е намирало и част от откраднато произведение на изкуството. А сега руснаците си го искат обратно.

— И са набедили теб?

— Трябва да го е направил или Кайл, или аз — каза Джейк с равен глас. — Донован интернешънъл обвиняват мен. Всичко, което знам, е, че лично аз се разписах за пратката на Кайл Донован. Тогава го видях за последен път. От Донован интернешънъл твърдят, че трансферът изобщо не е осъществен.

Конрой присви очи.

— Семейство Донован имат много повече връзки в правителството, отколкото аз — продължи Джейк. — Моята компания ще трябва да поеме отговорността за кражбата на необработения кехлибар и другото нещо в пратката, каквото и да е то. Ако не успея да докажа невинността си, Имърджинг ресурсис ще потъне. Аз също.

Конрой подсвирна през зъби.

— Семейство Донован затварят под носа ми врати по целия свят — додаде Джейк грубо. — Вече ме изритаха от прибалтийските държави и Русия, защото задавам твърде много въпроси. Затова искам задника на Кайл Донован.

— Мислиш ли, че още е жив?

— Досега мислех, че не е. Но вече не съм сигурен. Честно казано, надявам се да е жив. Наистина бих искал да си поговорим с това приятелче.

— Не си единственият.

— Не ми казвай, че е нарушил наредбите на бреговата охрана — промърмори сухо Джейк.

Конрой се поколеба, после взе решение.

— Де да беше толкова просто! Цялата работа опира до политика и международни отношения, в които никой не е победител — всички са победени.

Джейк се намръщи и отпи голяма глътка.

— Слушам те.

— Сигурен ли си, че не можеш да се махнеш?

— Няма къде да отида.

— По дяволите!

Конрой отпи от бирата, извади цигара и я запали със стара запалка Зипо.

— Мислех, че си ги отказал — подметна Джейк.

— Четири пъти и продължавам.

— Опитай да избягваш леките цигари. Доколкото знам, те имат по-високо никотиново съдържание от обикновените. Така се пристрастяваш повече.

Конрой погледна към цигарата с отвращение, но без изненада.

— Глупости.

Той отново си дръпна и изпусна кълбо дим.

— Ако шефовете ми разберат за този разговор, ще имам нужда от работата, която ми предложи.

— Откога да пиеш бира със стар приятел е престъпление?

— Познай чия собственост са лодките, които си играеха на гоненица с теб.

В мъждивата светлина на бара очите на Джейк блестяха като кристали.

— Не е нужно да казваш нищо повече.

— Просто се опитвам да изравня шансовете. Когато анонимни костюмирани мъже започнат да раздават заповеди на униформени, наистина се вбесявам.

— Въпрос на политика.

Конрой изръмжа и изтръска цигарата си в пепелника до бирата.

— Някакъв тип от Вашингтон, и то от окръг Колумбия, е заседнал край една радиостанция и очаква да му се обаждам всеки път, когато смениш курса.

Без да откъсва погледа си от човека срещу него, Джейк отпи от бирата си. Изражението на отвращение, изписано на лицето му, можеше да се дължи и на студената напитка, но едва ли беше така. Мислеше си за илюзиите и за легендарната Кехлибарена стая.

— Не ми изглеждаш изненадан — избъбри Конрой.

— Не изглеждам, но всъщност съм бесен и заинтригуван едновременно. Костюмарът каза ли за коя служба в правителството работи?

— Не. Не ми каза нито името си, нито ранга си, нито серийния си номер, нито каквото и да било, освен кодовото название на операцията, което не е нужно да знаеш. Може и да е военен. Корабът, дълъг двадесет и два фута, който те следваше по петите — този със сините платна, — е собственост на капитан от военния флот в Уитби.

— Той ли го караше?

— Не мога да ти кажа. Хлапето на щурвала изглеждаше прекалено младо за капитан.

— Може би просто ние сме стари.

Конрой издиша цигарен дим.

— Тъпа мисъл.

— Или костюмарската бригада е наела лодката — предположи Джейк — заедно с навигатор от военноморския флот.

Внезапно Конрой загаси цигарата си, сякаш се ядосваше на собствената си пристрастеност.

— Втората лодка, явно управлявана от аматьор, е местна и се дава под наем. Не знам името на наемателя, но мога да го науча.

— Не си слагай врата под брадвата. Утре ще се приближа до него повече и ще се опитам да го разпозная.

— Местно момче, а?

— Надявам се, но не залагам на това.

Конрой промърмори нещо под носа си и погледна и гасената цигара със смесица от раздразнение и съжаление.

— Ако ти се наложи да се качиш на борда на оня кораб — добави Джейк меко, — не приемай нищо за дадено. Трупът със счупения врат е на руски убиец. А когато има един, обикновено има и втори.

— С много интересни типове движиш.

— Новият свят там е за смелите. Можеш да работиш само с тези, които умеят да оцеляват. Останалите вече не вярват на никого.

Конрой поклати глава.

— Не можах да разбера кой управлява третата лодка.

Джейк се изправи.

— Каква трета лодка?

— Олимпикът с голямата черна рибарска мрежа, която висеше до радара. От едната му страна бе изписано името Тайдал Уейв^[1]. Може да е бил обикновен рибар, любопитстващ за другите ловци на сьомга, но те наблюдаваше с бинокъла си през цялото време.

— На чие име е регистрирана лодката?

— Не мисля, че това ще ти хареса.

— Пробвай.

— На един от руските имигранти, който се установи тук преди около две години. Василий Басков. Знам как изглежда, защото съм проверявал сейнера^[2] му. Сега не управляваше той.

— Прав си. Не ми харесва.

Конрой взе полуизпушената цигара, която беше изгасил, запали я и се намръщи от вкуса й. Все пак продължи да пуши.

— Как изглеждаше капитанът на олимпика? — попита Джейк.

— Мъж с моя ръст и тегло, с по-светла коса от моята. Пуснал бе въдица във водата, но изобщо не я погледна.

— Значи не е рибар.

— В кабината имаше поне още един мъж. Беше прекалено срамежлив, за да се покаже, а и на мен ми беше наредено да ви държа под око.

— Нещо друго?

— Хлапето е сносен навигатор, но не е нещо особено. Все още не се е научил да управлява лодката в леко вълнение.

— Ще го запомня.

— Смяташ да се възползваш от пропуските му, нали? — каза Конрой и се усмихна леко.

Усмивката на Джейк не беше от онези, които успокояват хората.

— Случайно да си видял още някой, който се интересува от мен за мое собствено добро?

— Никой, освен онази симпатична дама. Наистина ли е сестра на Кайл Донован?

— Наистина.

— Знае ли защо се интересуваш от брат й?

— Не.

Конрой поклати глава.

— Е, лоша работа. Изглежда ми приятен човек.

— И е голям инат.

— Но те харесва.

Джейк се загледа в бирата си. Беше кисела и никаква, както се чувстваше и самият той.

— Ще го превъзмогне веднага щом разбере защо се отзовах да й помогна.

— Да, обзалагам се, че точно така ще стане. Жена с характер ли е?

— Да.

— Сигурно е интересно.

— Не и за мен.

Конрой се усмихна едва доловимо, вдигна чашата си и пи, докато останаха една-две глътки. После я стовари на масата с тъп звук. Цигарата му изсвистя, когато докосна повърхността на бирата.

— Ако чуя нещо, което може да ти бъде от полза — каза той и се изправи, — ще ти се обадя.

— Не казвай по моя телефон нищо, което шефовете ти не трябва да знаят.

За пръв път Конрой изглеждаше шокиран.

— Толкова ли е лошо?

— Ако не е, скоро ще стане.

— Изглежда, ще имаш много проблеми заради този кехлибар на стойност милион долара.

— Половин милион и малко отгоре — това предадох на представителя на Донован интернешънъл, Кайл Донован.

— Би ли могъл всичкият този кехлибар да се побере на Тумороу!

— Няма да му е много удобно. Защо?

— Наредено ми е да ви проверявам всеки ден, и дори още по-често, ако оня смотан костюмар ми заповяда. Изглежда, очакват да качите нещо на борда.

— Илюзии.

— Какво?

Джейк само поклати глава.

— Някой от властта е завладян от фикс идеята за изгубени съкровища.

— Какво означава това?

— Чувал ли си нещо за Кехлибарената стая!

— Не.

— Ако имаш късмет, няма и да чуеш. Довиждане, Бил. И благодаря! Отсега нататък стой колкото се може по-далеч от тази бъркотия.

— Ей, за какво са приятелите?

— За да се поддържат — каза Джейк меко. — Когато костюмарите те попитат за нашия малък разговор, кажи им това, което вече и бездруго знаят.

— Какво е то?

— Ние сме стари приятели, а ти си твърдоглав мъж на честта и не обичаш да загърбваш приятелите си заради някакви си заповеди от типове с костюмчета. И така, ти си ме срещнал, пили сме бира, а аз съм ти казал, че според мен Кайл се крие на островите Сан Хуан, но не съм намерил и следа от него или от кехлибара. Тогава се е появила Онор Донован и аз съм се сдушил с нея, защото съм решил, че тя има повече вести от Кайл, жив или мъртъв, отколкото аз. Ти си ме изслушал и си решил, че каквото и да правя, не искаш да участваш в него. И си си тръгнал. Край на историята.

— А какво ще се случи, ако им кажа, че ти си толкова почтен и твърдоглав, колкото и аз?

— Спести и на двама ни проблемите. Не им казвай. И не ми подавай ръка, когато си тръгваш.

Конрой погледна чашата си. Останките от цигарата му плуваха в нея сред островчета пепел. Докато гледаше, угарката започна да потъва. Той погледна Джейк.

— Искам да ти помогна.

— Вече го направи. Сега помогни на себе си. Стой далече от мен, докато свърши всичко това.

Конрой се поколеба за миг. После се обърна и напусна бара, без да поглежда назад.

Джейк си наложи да остане и да отпие още няколко глътки бира. После стана и излезе. Отвън зави бързо зад ъгъла. След това спря, обърна се леко, за да може да вижда зад себе си, и се наведе, за да си завърже връзката на обувката.

Въпреки че изчака повече от минута, никой не зави зад ъгъла, за да го последва.

 

Сама в къщата на Кайл, Онор потърка очи, въздъхна и си помисли, че би било добре да има още един мозък, за да побере цялата нова информация. Не беше работила толкова усилено, откакто си бе проправяла път от генетиката към дипломата по хуманитарни науки. Тя промърмори нещо на себе си и продължи да чете следващата глава от дебелата книга. Нейният инструктор по риболов настояваше да я е прегледала, преди да излязат призори на другия ден.

Лятна мъгла се спусна над къщата като гладно коте, което очаква да го нахранят. Онор почти не я забеляза. Цялото й внимание бе погълнато от Мореплавателни умения, контрол и управление на малки лодки. Страницата, която тя препрочиташе отново и отново, описваше явлението опасен курс — как да го откриеш, как да разбереш дали ти и друг плавателен съд сте на линия на сблъсък и кой трябва да отстъпи според морските закони.

— Само заради теб, Кайл, правя това — прозвуча гласът и в тишината. — Заради този мой брат, който ми показа многобройните решения на старата алгебрична задача за следобедния влак, движещ се със средна скорост двадесет и две мили в час, и колко време ще ми отнеме да го настигна с тридесет и девет мили в час.

Тя въздъхна и уморено изтри чело. Откакто дойде в къщата, не бе спала добре. В интерес на истината не можеше да спи, откакто навърши тридесет години и осъзна, че мъжете, с които си определяше срещи, винаги се оказваха прекалено кротки. Хората от нейното семейство бяха дружелюбни, обичливи, весели и шумни.

Докато тя израстваше, мъжете от семейството винаги й се налагаха. По-едри, по-бързи, по-силни и арогантни, те вярваха, че правото е на страната на по-силния. След като загуби много съревнования по сила от своите братя, Онор се закле, че никога няма да излезе с някой, който й напомня за големите, самоуверени и силни мъже от нейното детство.

Беше спазила клетвата си. А сега се питаше дали е постъпила правилно.

Два пъти бе правила грешката да покани някой от своите гладко обръснати, тихи и сдържани кавалери вкъщи. Първия път братята й го бяха напили до такава степен, че той не можеше да стъпи на пода по друг начин, освен с главата си. Втория път със задачата се зае самият Кайл. Той провокираше нейния приятел спокойно и безмилостно, докато нещастният човек побягна объркан.

Онор обаче не избяга. Остана и издра Кайл от главата до петите. А той се смя и смя, докато й се прииска да го удари с тиган по главата. После й каза неща, които не искаше да чува.

Ти щеше да смачкаш това мекотело още първия път, когато ти се развали настроението. Опитай се да излизаш с някой от разред гръбначни в животинската фауна. Би било добре и за двама ви.

Приятен не означава безхарактерен. По дяволите, сестричке, сигурен съм в това. Кога ще го проумееш и ти?

После я вдигна във въздуха, прегърна я, каза й, че е страхотна сестра, и я попита дали ще му помогне да поправи клапаните на стария му Тандърбърд.

Гняв и смях, обич и сълзи — толкова много спомени имаше от Кайл. Онор не знаеше колко дълбоко е прибързана към брат си, докато не го загуби.

Тя веднага се поправи. Не беше загубила Кайл. Щеше да го открие, без значение как.

Онор се намръщи и отново съсредоточи вниманието си върху опасния курс и морските правила. Със спомените си от детството, от Кайл и мъжете, които бяха твърде добри за нея, нямаше да помогне на никого. Но щеше да помогне, ако открие Кайл.

Мъжете Донован претърсваха другата част на света. Тя трябваше да търси на островите Сан Хуан и може би на Гълф Айлъндс в Канада. За да направи това, трябваше да се добере до островите. А за да го стори, трябваше да се научи да кара лодка, защото местните фериботи спираха, само на по-големите острови.

Би било по-лесно да си наеме лодка, но тя реши, че това няма да свърши работа. Ако Кайл се криеше по някаква причина, би могла да се добере до него само със собствената му моторница. Вероятно той беше прекалено горд, за да моли семейството си да му помогне в личните му проблеми, но едва ли щеше да избяга от тях, след като вече са го открили.

За да се добере до Кайл със собствената му моторница, трябваше да се научи да я управлява. А за да успее, трябваше да чете с часове за опасни курсове и други тайнствени неща, които й причиняваха главоболие.

Понякога й се струваше, че това, което върши, е по-сложно, но също толкова безполезно, както да хвърля символични венци от цветя над потънал кораб, който е убил всички на борда. На картата островите изглеждаха толкова малки и достижими.

Но не бяха.

Те представляваха обрасли с ели скали, вдадени в студените морски води. Изваяни От слънцето и нощта, от вятъра и дъждовете, островите бяха отдалечени и непристъпно красиви; а много от тях и недостижими като тайна.

Най-сетне спри да мислиш за това — каза си Онор за хиляден път. — Мисли само за следващата си стъпка. После и за следващата. Ако не можеш да се справиш, просто иди да купиш цветя, застани на брега и подсмърчай за Кайл, докато хвърляш камъчета в морето. Това, което правиш, може и да не е много, но…

Телефонът иззвъня и разпръсна нерадостните й мисли. Тя вдигна нетърпеливо слушалката и каза:

— Арчър?

— Джейк.

— О! Здравей.

— Като вече казах, ще трябва да работиш върху ентусиазма си.

Тя се усмихна и се изправи на стола си. Размяната на духовитости с инструктора по риболов се бе оказала ефикасен антидот срещу страх. Заля я вълна от енергия.

— Посочи ми нещо, което би могло да ме ентусиазира — предизвика го тя.

— Вечеряла ли си?

Онор погледна часовника си. Минаваше седем. Нищо чудно, че стомахът й се обаждаше.

— Не съм яла от обяд, ако половин сандвич със сирене може да мине за обяд.

— Обичаш ли раци?

— Не. Обожавам раци. Бих убила за…

— Не е необходимо — прекъсна я Джейк. — След вечеря ще ти покажа основните рибарски принадлежности, които ще използваме.

— Мисля, че загубих апетит.

— Ще си го възвърнеш.

— Наистина ли имаш пресни раци? — попита тя подозрително.

— Наистина. Дълги по осем инча единия, извадени от водата тази сутрин, приготвени и сложени в марината да се изстудяват.

— Прав си. Гладна съм.

— В моята хижа или в твоята къща?

— Къде е твоята хижа?

— Близо до Десепшън пас.

— О! Аз си мислех, че живееш В Анакортес.

— Вече не. Сан Хуан е мястото, където бягам от ежедневието, а не мой дом.

Онор се подвоуми и се сети, че все още очаква обаждане от Кайл.

— По-добре да стоя близо до телефона си.

— Добре. Ще бъда при теб след половин час. Ще набавиш ли достатъчно хляб и салата?

— Дадено.

— А вино?

— Ще намеря.

— Разбра ли вече как да избегнеш сблъсък в морето?

— Като остана на земята.

— Грешен отговор. Погледни на опасен курс.

— Защо да си търся белята?

— За да не те намери тя. Ще се видим след половин час.

Онор се усмихна, сложи телефонната слушалка на мястото й и се изправи. Мина й през ум да вземе душ и да се преоблече, но после реши да не го прави. Черният спортен екип и новите бели обувки за риболов ставаха за всякакъв случай. Джейк беше неин учител, а не гадже. Не бе предполагала, че за да се научи да кара лодка, ще трябва да чете книги на сушата, но се налагаше. Колкото повече научеше през нощта, толкова по-бързо щеше да започне издирването на Кайл на следващия ден.

Като премисли нещата, тя реши, че сто долара на ден са малка заплата за Джейк. Той беше склонен да работи по цял ден.

А през нощта!

Неочакваната мисъл я разтърси от главата до петите. Ядоса се на себе си, задето беше толкова лекомислена да се чувства привлечена от мъж, докато брат й е в опасност. Самокритиката обаче не даде очаквания резултат. Голата истина беше, че тя се нуждаеше от нещо, което да отвлича вниманието й от нерадостните мисли за онова, което вероятно се бе случило с Кайл. Затова въпреки грубите обноски на Джейк — а може би точно заради тях — той я разсейваше напълно.

— Все пак това е доста неудобно време да преоткрия хормоните си — промърмори тя. — В момента имам нужда от любовно приключение точно толкова, колкото и от риболов.

В този ред на мисли риболовът й звучеше почти привлекателно.

С нещастна усмивка Онор отиде в кухнята, пъхна бутилка бяло вино във фризера и се върна обратно при малките моторници и безкрайните води.

Телефонът иззвъня.

— По дяволите — промърмори тя. — Тъкмо започнах да разбирам това нещо.

Телефонът иззвъня отново.

Тя се опита да не му обръща внимание и да си представи ситуацията, наречена опасен курс.

Телефонът иззвъня още два пъти. Тя сграбчи слушалката.

— Ало — изрече рязко. Тишина.

— Ало?

Чу се глух звук, сякаш някой прекъсна връзката. Втренчи се в телефонната слушалка и си каза, че е глупаво от нейна страна да се притеснява. Често се случва да набереш погрешен номер. Особено тук, на края на света, както казваше Кайл. Нищо особено.

Но напоследък й се случваше всяка нощ. И дори по два пъти на нощ.

Въпреки нежеланието си Онор непрекъснато си спомняше един от кандидатите за инструктор по риболов. Беше дошъл в къщата без предупреждение. Очите му бяха лъскави и алчни, като на влечуго. Беше човек, който никой не би искал да срещне В гъста мъгла.

Онор си каза, че е невероятно глупава, и отиде да провери предната и задната врата на къщата. Навсякъде беше заключено. След кратко колебание спусна и завесите.

Кайл щеше да се смее до полуда, ако можеше да те види. Изплашена от тъмното! Сигурно трябва да провериш и под леглото. И не забравяй тоалетната.

Ироничните й думи отекнаха в малката стая. Тя сдържа дъха си. Беше толкова тихо, че можеше да чуе как мъглата се спуска върху покрива на къщата.

— Кайл, къде е двадесет и две калибровият ти пистолет, когато имам нужда от него? — прошепна тя.

Отговори й само тишината и падащите капки вода.

Знаеше, че брат й има оръжие, защото бе открила разрешителното. Но въпреки че бе претърсвала къщата многократно, не успя да го намери. Не го откри и на лодката, макар че, докато търсеше някаква следа от Кайл, бе попаднала на много интересни кътчета.

— Къде ли го е скрил? — попита тя немите стени. Единственият отговор бе суровият съвет на Арчър, когато двете му по-малки сестри завършваха колежа: Всичко може да послужи за оръжие, когато имате нужда от него. Но най-доброто оръжие е вашият ум. Използвайте го.

Тогава Арчър бе научил Онор и Фейт на някои груби трикове, които да им послужат, в случай че някое гадже не приема отрицателен отговор. Той обаче бе подчертал, че е за предпочитане никога да не попадат в такава ситуация.

Онор се питаше дали и Кайл бе получил същия съвет. И ако беше, дали го беше следвал?

— Липсва кехлибар за милион долара — поясни тя на стените. — Мъртъв човек. Изчезнал брат. Ако това са последиците от съвета на Арчър, ще се разделя с мис Добри обноски.

Неспокойна, Онор провери отново прозорците. Едва сега забеляза, че дръжките им бяха гладки и блестящи, очевидно нови. Огледа с любопитство и вратите. Нови резета подсилваха старите потъмнели ключалки.

— Това е стоманена якост — възкликна тя изненадана. — Тези резета ще задържат всичко, освен стенобойна машина. Защо ли това не ме успокоява?

Вероятно защото не можеше да не се замисли защо брат й — който съвсем не беше хилав и разполагаше с револвер — бе почувствал необходимост да постави градски резета в провинциалната си къща.

Кехлибар за цяло състояние.

Мъртъв човек.

Изчезнал брат.

— Къде си, Кайл? — прошепна тя. — Защо не ни се обаждаш? Знаеш, че все някак ще ти помогнем. Понякога между нас има противоречия, но какво от това? Нали сме едно семейство! Нормално е да има противоречия.

Мъглата, която се стелеше по покрива, бе единственият отговор. Онор потърка ръцете си, за да ги стопли от студа, който съществуваше по-скоро в собственото й съзнание, отколкото в самата къща, и закрачи из малките стаи — спалня, кухня и трапезария, дневна и после обратно.

Когато до нея достигна звукът от собствените и стъпки, тя направи нещо, което отдавна трябваше да стори. Взе си скицника, молив и парчето кехлибар, което тази сутрин Джейк бе спасил от тежко приземяване на пода.

Скоро забрави своите страхове, притеснения и безсмисления звук от капещата вода. Откакто преди няколко месеца Кайл я запозна с кехлибара, тя бе запленена от уникалните му качества — това беше истински скъпоценен камък, създаден от древни дървета, а не обикновена скъпоценност, образувана чрез геологични процеси. Кехлибарът бе единственият скъпоценен камък, който бе вкаменелост.

Беше красив по някакъв загадъчен, чувствен начин. Парчето, което в момента държеше в ръцете си, бе придобивало завършен вид векове наред в безбрежните морски води, по естествен път, чрез вкаменяване на истинска смола. Това късче кехлибар с размери на стиснат юмрук бе едновременно прозорец към миналото и поглед към изкуството на бъдещето, скрито зад полупрозрачната златиста повърхност.

Онор изучаваше кехлибара в апартамента си в Лагуна Бийч, Калифорния, когато Арчър й се обади и я помоли — всъщност заповяда й — да отиде във вилата на Кайл. Мисълта, че нейният голям, сдържан брат има нужда от нея, я озадачи дотолкова, че тя нахвърли в един куфар последната пратка кехлибар и малко дрехи и хвана първия възможен самолет от летище Джон Уейн интернешънъл за Сийтак.

Следващите няколко дни бяха толкова объркани и трескави, че тя почти нямаше време да работи. Двете с Фейт трябваше да се подготвят за изложба в Лос Анжелис, която щеше да се състои след по-малко от шест седмици. Всички скъпоценности и украшения за изложбата вече бяха проектирани, изработени и готови за показ. Бяха направени от традиционните неорганични скъпоценни камъни, с които бе свикнала да работи.

Но откакто Онор видя последната пратка балтийски кехлибар, бе завладяна от възможностите, които той й предлагаше. В това парче кехлибар имаше нещо. Нещо забележително. Беше сигурна в това. Просто в момента не можеше да го открие.

С кехлибара в лявата ръка и с молив в дясната, тя се загледа в променливите нюанси на светлини и сенки в дребното късче. Сенките и светлините танцуваха, сменяха се, събираха се и болезнено се плъзгаха съвсем близо до… откритието.

Почукване на вратата я накара да подскочи. Видът на новите, здрави резета замени неуловимите форми на кехлибара. Ударите на сърцето й се ускориха. Тя преглътна и облиза пресъхналите си устни.

— Кой е? — попита дрезгаво.