Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (7)

7.

Беше още тъмно, когато будилникът на Онор иззвъня. Първоначално се чу нежен звън, който после премина в настойчиво дрънчене и накрая наподобяваше вой на разгонена котка, толкова пронизителен, че би могъл да разбуди и съседите. Това продължи петнадесет минути. Онор продължаваше да спи през първите четиринадесет минути и четиридесет и пет секунди. Не й се събуждаше.

После простена, запуши ушите си с възглавницата и се скри под завивките. Не успя да заглуши пищенето на будилника. Това беше оглушителен електронен звук, който не можеше да се игнорира. Не за първи път Онор се вбесяваше от находчивостта на Кайл по отношение на технологиите. По някакъв начин той бе пригодил ужасяващия звук към обикновен часовник с батерии.

— Добре! Добре! Вече се събудих!

Будилникът не беше достатъчно умен, за да проумее нейната капитулация, нито пък достатъчно глупав, за да й повярва. Пронизителните звуци продължиха, докато тя скочи от леглото, профуча през стаята и спря дяволската машинка.

— Поне вече съм сигурна, че Кайл не е пияница — каза си тя и потърка очи. — Никой махмурлия не би могъл да понесе такъв звънец.

Някой похлопа на вратата.

— Онор! Добре ли си?

Тя познаваше Джейк отскоро, но имаше достатъчно по-големи братя, за да разпознае как звучи гласът на един мъж, когато се кани да приложи физическа сила. Онор се втурна към входната врата, махна резето и натисна бравата.

Лампата на верандата освети Джейк, който тъкмо вдигаше ръка към рамката на вратата. Без съмнение възнамеряваше да нанесе нов удар по невинната къщурка.

— Слънцето още не се е показало на хоризонта — процеди тя през зъби. — Защо, за бога, хлопаш на вратата ми?

— Добре ли си?

— Ще ти отговоря веднага щом се събудя. Нещо конкретно ли искаш, или просто не можеш да си стоиш на задника?

Джейк отпусна цялата си тежест върху едната си ръка, опряна над вратата, която Онор не можеше да види. Другата постави на хълбока си.

— Какво, по дяволите, става тук? — попита той. Тонът на гласа му прогони от очите й сянката на съня, с който тя не искаше да се раздели. Очите й се разшириха, сякаш едва сега го виждаше пред себе си. Едната страна на лицето му бе намазана с пяна за бръснене. На косматите му, мъжествени гърди блестеше кехлибарен медальон със странна форма. По хълбоците му се забелязваше следа от сутрешна ерекция.

— Хубава работа — промърмори тя, като го гледаше втренчено. — Често ли се разхождаш наоколо по бельо?

— Само когато се втурна да спасявам крещящи идиоти.

— Крещящи… О, господи! Чак на лодката ли се чуваше?

— Дали се е чувало? Очаквам да долети кавалерийската дивизия от остров Уитби.

Тя простена и скри очите си.

— За всичко е виновен Кайл.

— Какво? Той тук ли е? — стресна се Джейк и надникна през рамото й.

— Не. Само звънецът му.

— Звънец? На часовник?

Тя кимна.

— С Кайл имаме нещо общо. Не сме хора, които се събуждат лесно сутрин.

— И какво?

— Кайл направи часовник, който със сигурност ще ме събуди. Подарък за рождения ми ден.

Джейк затвори очи и се опита да успокои адреналина, който нахлу в кръвта му, след като чу ужасяващите писъци.

— Подарък за рождения ти ден — процеди той през зъби. — Цяло чудо е, че Кайл е оцелял след твоите благодарности.

— Да. Съжалявам, че те събудих.

— Вече бях буден и смятах да се избръсна за пръв път този месец. Ще престанеш ли да ме зяпаш?

Онор отвори широко устата си, присви очи и затръшна вратата под носа му.

Джейк изсумтя, обърна се и отпусна от рамката на вратата ръката си, която бе държал извън полезрението на Онор. В нея държеше тъмен пистолет, който вероятно беше толкова точен, колкото и изглеждаше.

Джейк бе преценил, че познанството му със сексапилната госпожица Донован е твърде кратко, за да й обяснява защо е необходимо инструктор по риболов да държи в ръката си матовочерен пистолет.

Слава богу, че Донован имаха буен нрав. Да влуди Онор достатъчно, за да му затръшне вратата, бе просто импулс. Подтикваше го фактът, че ако се наложеше да скрие пистолета от полезрението й в улука на къщата, щеше да му отнеме цял час, за да го почисти след това.

Не беше нужно да споменава, че ако бе продължил да съзерцава тези огромни кехлибарено зелени очи още няколко секунди, шортите му щяха да се пръснат.

— Спокойно, приятел — промърмори той и се забърза към малкия кей.

Но приятелят не искаше и да чуе. Това беше проблемът. Приятелят беше видял, каквото му трябваше — нещо с разрошена кестенява коса, подпухнала от съня уста и тениска, която едва покриваше бедрата и го примамваше да се промъкне под нея.

— Нямам нужда от това.

Но със сигурност го искаше.

— Всичко това са проклети глупости, фантасмагории… ох!

Досега не бе обърнал внимание, че се е втурнал бос към къщата. Сега едновременно ругаеше студените, неравни камъни и се радваше на неудобството, което му причиняваха. Това му помагаше да откъсне мисли от онова нещо между краката си.

По пътя към лодката Джейк реши да се откаже от бръсненето. За четири седмици наболата му брада бе израсла и вече не го сърбеше. Освен това зимата вече чукаше на прага, а той знаеше от достоверен източник, че жените не обичат току-що набола брада. Те предпочитаха гладко избръснати момченца или недостъпни типове, които уговарят срещите си два дни предварително, за да има време четината да израсне по градските им бузки точно толкова, колкото е необходимо.

Като си мърмореше по пътя, Джейк се огледа за някаква опасност. Единственото, което му хрумна, бе фактът, че ако някой наблюдаваше кабината, вече знаеше, че плячката се намира някъде горе.

Мисълта да събуди Елън по телефона преди изгрев — слънце го накара да се ухили.

 

Онор се съвзе, облече се и забърза надолу към кея. Все още беше тъмно. Светлините на Тумороу бяха включени, а двигателят ръмжеше като ято гарвани, накацали по дърво. Рибарските такъми бяха изнесени навън. Тя огледа въдиците, изправени до вратата на кабината. Забеляза и голямата черна мрежа на покрива на лодката. В бяла пластмасова кофа бяха нахвърляни екзотични принадлежности за риболов. Имаше и пакет замразена риба за стръв, която бавно се затопляше.

— Заради това трябваше да стана преди изгрев — слънце — промърмори тя под носа си. — Ще трябва да си прегледам мозъка.

С чувство на обреченост тя се качи на палубата, влажна от утринната роса, и отвори вратата на кабината. Ароматът на горещо кафе я обгърна като милувка. Джейк седеше пред щурвала и държеше чаша в голямата си ръка.

— Прощавам ти — каза Онор и мигновено протегна ръка към чашата.

— За какво? — попита той озадачено.

— За всичко. Само ми дай кафето си.

— Разбира се, то е за теб. Със захар и сметана.

— Целият рай се побира в тази нащърбена чаша. Дай ми я.

Той й подаде кафето. Тя отпи внимателно, нетърпеливо и потръпна от първата сладостна глътка горещо кафе, която се разля по гърлото й и надолу към стомаха.

— Като изключим будилника, как спа? — попита я той.

— Как ти изглеждам?

— Зле.

— О-о! Мислех, че всички рибари лъжат.

— Само за неща, които са от значение.

— Като риболова?

— Да. Имаше ли още мълчане по телефона?

Тя поклати глава и отново отпи настървено, въпреки че кафето пареше.

— Господи, правиш разкошно кафе! Не разбирам как не се е намерила някоя умна жена, която да се омъжи за теб, да ти събуе обувките и чорапите и да те върже в кухнята.

— Проблемът е, че не мога да забременея.

— Е, нищо не е съвършено. Освен това кафе.

Тя изпи и последната капка в чашата си и му се усмихна обезоръжаващо.

— Наистина ли трябва да ловим риба?

— Наистина. Но ми харесаха думите ти. Особено дето ми събуваш обувките и чорапите, преди да ме завържеш.

Онор се засмя и лошото й настроение отлетя. Да прекараш сутринта с Джейк, не беше чак толкова лошо.

— Ще сключим ли примирие? — попита той студено.

Тя вдигна рамене.

— Да. Вече се събудих.

— Аз също — каза той и отново се зае с картата, над която работеше, преди да се появи Онор. — Извинявай, че ти се развиках, задето ме зяпаше.

— Извинявай, задето те зяпах — промърмори тя. — Не съм свикнала да виждам полуголи мъже рано сутрин.

— Какво стана с женската еманципация?

— СПИН и други подобни, знаеш как е — рече тя и се протегна към кафеварката. — На мода отново е обетът за безбрачие.

— Звучи скучно.

— Сексът също е скучен — тя се прозина. — Ти искаш ли?

Джейк рязко вдигна глава. Видя я да налива кафе в чашата си и си каза, че трябва да се чувства облекчен, а не разочарован от това, че тя му предлага кафе, а не секс.

— Да, благодаря.

Тя сложи сметана и му подаде чашката.

— Правиш го така, сякаш си свикнала да приготвяш кафе… за някого — вметна Джейк.

— Фейт. Тя обича камари от сметана и захар — Онор потръпна леко. — Страхотна закуска!

— Сега се сещам. Яде ли нещо, преди да излезеш от къщи?

— Само будилника си.

Джейк рязко извърна глава към нея. Тя избухна в смях.

— Иска ми се да можеше да видиш изражението си.

— И аз бих искал. Опитвам се да си представя как ще звучи гласът ти утре призори.

— Тогава няма да бъдем заедно.

— Разбира се, че ще бъдем. Какво ще кажеш за един омлет с будилника?

Онор го погледна със страхопочитание.

— Наистина ли можеш да готвиш?

— Приличам ли ти на човек, който умира от глад?

— Има достатъчно ресторанти.

— Местните ресторанти са основната причина да се науча да готвя.

Онор искаше да го попита дали някога е бил женен, но не можеше да се сети как да зададе въпроса, за да звучи по-тактично.

— Бил ли си някога женен?

— Да. А ти?

— Не. Досега не съм открила достатъчно смел мъж, за да се присъедини към клана Донован. Колко време беше женен?

— Защо мислиш, че в момента не съм?

На свой ред Онор зяпна от изненада.

— Случи се преди дванадесет години и продължи по-малко от една — поясни все пак Джейк и се усмихна бавно. — Тогава бях във флота, а тя беше момиче на удоволствията, което не обича самотата. Разделихме се без деца и без съжаление. Други въпроси?

Онор трепна.

— Прощавай. Просто бях любопитна, а е прекалено рано и мозъкът ми не работи.

Той леко подръпна едно непокорно кичурче от косата й.

— Аз също съм директен. И ти ли нямаш деца?

— Казах ти, че не съм омъжена.

— Скъпа, ако смяташ, че е нужно да си омъжена, за да забременееш, трябва да гледаш телевизия само през деня — той поклати глава и се обърна на другата страна. — Можеш ли да готвиш?

— Разбира се. Искаш ли да обеля яйцата за омлета?

Той рязко се обърна към нея и едва тогава осъзна, че тя се майтапи с него. Джейк се усмихна и отново се обърна към печката. И Кайл беше такъв — мислеше бързо, шегуваше се на място и умееше да се надсмива над себе си. Беше приятна компания.

— Какво би направила, ако те накарам да белиш яйца?

— Ще вдигна скандал.

— Това имах предвид.

Той започна да чупи яйца в някаква чаша. Докато Джейк правеше омлета, Онор гледаше компютъра.

— Какво е това на екрана?

— Открих няколко запаметени маршрута.

— Накъде водят?

— Към островите.

— Места за риболов?

— Така изглежда.

Тя направи нетърпелив жест.

— Риболовът може да почака. Искам да се науча да управлявам лодката.

— Можеш да учиш и двете неща едновременно.

Онор се намръщи.

— Както кажеш. Да се захващаме.

— Първо си изяж закуската. Ще усвояваш по-добре с пълен стомах.

Джейк не искаше да споделя с нея, че всъщност изчаква да се увери, че загадъчната четвърта лодка ще има достатъчно време да се включи в утринното шествие. Наистина му се искаше да види кой се намира на борда. Изнервяше го това, че не знае имената на всички участници в играта.

Той изля разбитите яйца в горещия тиган и добави останалите продукти.

— Кайл говорил ли ти е някога за гмуркане? — попита я някак безразлично, докато гледаше яйцата.

— Тук ли?

— Да.

— Не. Гмуркаше се в Австралия преди няколко години, докато Арчър проучваше възможностите на Бруум като доставчик на перли.

— Но тук никога не е говорил за гмуркане?

— Само в отрицателна светлина. Доколкото знам, островите Сан Хуан не са подходящи за тази цел.

— В сравнение с тропиците — не са. Тук е студено и е трудно да се гмуркаш. Теченията са опасни и често коварни.

— Ти гмуркаш ли се?

— Той сви рамене.

— Понякога. Водолазният костюм на Кайл в къщата ли е?

— Не.

— Сигурна ли си?

— Обърнах това място наопаки, докато търсех двадесет и две калибровия му пистолет. Не видях никакъв водолазен костюм.

— А пистолета?

— Той също липсва — отвърна тя и бързо добави: — Но трупът на брега не е бил застрелян, ако си мислиш за това.

— Всичко, за което си мисля, е да не загоря яйцата — той обърна сместа и опита малко от края. Омлетът не беше готов, за да го прегъне.

— Докато търсеше, попадала ли си на нещо, което да прилича на това? — попита той и посочи кухненската масичка.

Онор погледна малката електронна машинка, която Джейк повдигна от масата.

— Какво е то?

— GPS-устройство.

— Моля?

— Уред за откриване местонахождението на хора и предмети. Действа в рамките на няколко ярда или неколкостотин фута.

Онор вдигна вежди и отново погледна старомодната на вид електронна машинка.

— Не съм виждала нищо подобно.

Джейк не беше изненадан. Вече подозираше, че Кайл е взел със себе си GPS-устройството. По неизвестни причини обаче той беше зарязал моторницата и бе предпочел зодиака. Определянето на местоположението, на каквото и да е в морето е трудна работа. GPS-устройството го превръщаше в лесна задача. Макар и не съвсем.

— Къде на друго място би могъл Кайл да държи водолазния си костюм? — попита.

— Не е в колата му. Първо претърсих там.

Джейк се съсредоточи върху омлета. Не искаше да става твърде очевидно, че се стреми да разбере къде братът на Онор би могъл да съхранява вещи, които не са на предполагаемите си места, но явно деликатният подход не вършеше работа.

— Да не би Кайл да държи някой от онези складове под наем в края на града? — рече изведнъж Джейк и прегъна омлета с края на вилицата.

— Дори да е така, не съм виждала нищо такова в чековата му книжка. Този омлет ухае прекрасно. Какво има в него?

— Кориандър, сладък лук и прясно сирене — отвърна Джейк разсеяно. Обмисляше какво ли може да е научила Онор, след като е прегледала чековата книжка на брат си в търсене на нещо, което да я насочи по дирите му. След всички думи за нетрадиционните си източници тя все пак не бе пренебрегнала и документите, с които разполагаше.

— Някакви необичайни депозити или тегления?

— Не и на големи суми, ако това имаш предвид.

— Това имам предвид.

— Единственото необичайно плащане е за някакъв търговец на вино от Калифорния. Но за Кайл това не е необичайно. Той обича хубаво вино, но не прекалено специално.

— Прекалено специално? — повтори Джейк и я погледна.

— Нали знаеш. Вино, което трябва да отвориш с тирбушон от чисто сребро, да налееш в чаши от кристал Бакара и да го дегустираш с крайчеца на езика си, докато някой ти шепне на ухото хвалебствия за качествата на реколтата, които ти, тъпият селянин, си пропуснал да отбележиш.

Джейк се усмихна, повдигна крайчето на омлета и реши, че още не е готов.

— Какво има в пощенската му кутия?

— Нищо интересно. Сметки за домакинството.

— А телефонните сметки?

От изражението на лицето й изчезна и последната следа от добро настроение.

— Да, имаше и телефонни сметки.

Той изчака. Не искаше да се държи с нея като ченге на кръстосан разпит. Опитваше се да не я направи подозрителна, като задава твърде много въпроси за Кайл, и едновременно да не губи време, като не й задава никакви въпроси.

— Няма никакви по-далечни разговори, откакто Кайл замина за Калининград — информира Онор все пак. — Или поне не са таксувани до този момент.

Джейк предпочете да не отбелязва, че мъртвите не водят телефонни разговори. Нито пък хората, които участват в надпревара за кехлибар за цяло състояние и не желаят да бъдат проследени.

— Изяж го, докато запаля лодката. Приливът няма да ни чака.

— А ти?

— При определени обстоятелства мога да чакам доста дълго.

Тя наблюдаваше бавната му усмивка и се питаше дали е регистрирана като смъртоносно оръжие.

— Хм, имах предвид омлета. Няма ли да закусваш?

— Вече го направих.

Джейк затвори след себе си вратата на кабината и остави отвън пронизващия вятър, който се надигаше заедно с раждащия се ден. Светлините на Тумороу блестяха в сумрака на гаснещата нощ. Той отвърза лодката от двете страни и отново се качи на борда. После се върна в кабината и зае мястото зад щурвала.

— Имаме ли компания?

— Още не.

— Смяташ ли, че капитан Конрой отново ще се появи да ни проверява?

— Не бих се изненадал.

— Не мисля, че нещо би могло да те изненада.

Той внезапно я погледна и се запита какво ли иска да каже. Онор ближеше зъбците на вилицата. След бързото движение на езика й там не остана и помен от омлета. Той извърна поглед, но не достатъчно бързо. Панталонът вече му стягаше. Опита се да се концентрира върху водата и изруга наум реакцията на тялото си при вида на пъргавото малко езиче на Онор.

— Прекрасно — определи лаконично тя.

Той изръмжа.

— Наистина — не мирясваше Онор. — Беше прекрасен омлет.

— Заради кориандъра. Придава му интересен привкус.

— Сигурен ли си, че не си женен?

— Съвсем. Това е нещо, което не се забравя лесно.

— Ясно. Що се отнася до хората, които прекарват времето си, като гледат дневната програма на телевизията…

Тя отново облиза вилицата си и въздъхна.

— Това е вилица, не близалка — промърмори Джейк.

— Какво?

— Взе ли бинокъл? — попита той отчетливо.

— Да — тя бръкна в кожения пакет, който бе качила на борда, и извади малък чифт очила. — Ето.

Той погледна елегантните й очила.

— Използвай моите. Вършат повече работа при слаба светлина. Виж лодката, която ни приближава отдясно.

— Ляво на борд — каза тя бързо. — Виждаш ли, днес научих един морски термин.

— Но не умееш да го използваш.

— Значи трябва да кажа десен борд.

— Така ли?

— Няма значение. Явно си под моето ниво.

За момент Джейк понечи да й каже да бръкне в панталоните му и да провери на какво ниво е. После видя приближаващи светлини от другата страна.

— Погледни онези лодки с бинокъла — нареди рязко той и посочи.

— За какво да гледам?

— Имена, регистрационни номера, модел на лодката, всичко, което можеш да видиш.

— Би било по-добре аз да карам лодката, докато ти погледнеш — предложи му. — Ти знаеш по-добре какво търсиш.

Джейк забеляза, че Онор не го изрече обвинително и дори не го попита защо един инструктор по риболов ще се интересува от останалите лодки. Може би защото и тя искаше да узнае кой ги управлява, и то по същите причини: Кайл и изчезналият кехлибар.

— В момента оглеждам за пънове.

Онор разтвори широко очи и се втренчи в тъмната, трептяща водна повърхност.

— Затова ли пълзим с осем възела?

— Само глупак или самоубиец би се втурнал с висока скорост около островите Сан Хуан в тъмното, с малка лодка.

— Ясно. Ти ще гледаш за пънчета, а аз — за лодки.

Тя взе бинокъла на Джейк от закачалката над масата и го фокусира така, че да вижда първата лодка.

— Не съм сигурна, но името й ми прилича на Бей таймер.

— Бейлайнер. Това е фабрична марка, като Форд или Хонда. Колко хора има на борда?

— Не мога да разбера.

— Опитай да видиш лодката откъм десния борд.

— Искаш да кажеш отдясно, нали?

— Браво!

Тя се усмихна.

— Изглежда ми по-малко от първата. Засега това с всичко, което мога да ти кажа.

— Вероятно това е другият бейлайнер.

— Моля?

— Вчера бяха два. Има ли други лодки?

— В момента проверявам.

Джейк бавно увеличи скоростта. Утрото вече настъпваше, небето се изпълваше със светлина и цвят.

— Току-що изникна яркооранжево петно — докладва Онор. — Сигурно е Конрой.

— Сигурно. Някой друг?

— Не съм сигурна, но мисля, че има още една лодка откъм левия борд.

Той погледна натам.

— Не виждам никакви светлини.

— Аз също. Но в сумрака има нещо, чиито форми наподобяват лодка.

— Дръж го под око.

Джейк изгаси светлините на Тумороу, смени курса и се насочи към загадъчната лодка.

— Кажи ми, когато стигнем достатъчно близо, за да мога да видя физиономиите на тези приятелчета — процеди той.

— Няма ли те да ни видят първи?

— Погледни зад нас.

Тя го направи. Натам изглеждаше далеч по-тъмно.

— Много умно.

— Благодаря.

— Конкретен човек ли търсим?

— Змийския поглед.

Онор вдигна бинокъла и се загледа. След няколко минути издаде звук на изненада, приведе се и се втренчи напред в далечината.

— Какво има? — попита Джейк.

— Лодката. Изчезна. Не я виждам никъде.

— Веднага седни на пилотското място.

Без да каже и дума, тя са изправи на крака и се премести. Едва тогава погледна Джейк и му се възхити.

— Ама че тон! Да не си бил фелдфебел във флота?

— Там няма такава длъжност. Дръж се. Това няма да е приятна разходка.

— Какво смяташ да правиш?

— Ще видиш.