Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (2)

2.

Далече на северозапад кълбести облаци като пухесто покривало се спускаха над планините на полуостров Олимпик. Слънцето висеше в небесната шир — неин всевластен, но преходен господар. Водата бе блестяща и неподвижна като фина синя коприна. Единствено невидимият, но мощен поток на океанските течения смущаваше спокойната повърхност на пролива.

Онор се поколеба на върха на чакълестата пътека, спускаща се петнайсет фута надолу по стръмния скалист склон до самия бряг. Въздухът беше чист, хладен и ухаеше на ели. Тишината бе мехлем за объркания й мозък. Не искаше да нарушава вътрешното спокойствие, което чувстваше при мисълта, че отива на риба. От друга страна, всичко беше по-добро от идеята да бездейства и да се безпокои за Кайл. Запъти се с решителна крачка към кея.

Джейк не забеляза колебанието на Онор. Той се спусна надолу по пътеката и се качи на кърмата на Тумороу. Забави леко крачка, отвори шумно някакво малко отделение на кърмата и включи двата акумулатора.

В този момент осъзна, че е сам на лодката. Обърна се, за да види какво се е случило с неговата не особено ентусиазирана рибарка.

Онор стоеше на дока и гледаше Тумороу така, както подозрителна котка гледа пълна вана.

— Какво има? — попита Джейк.

— Това нещо се движи.

Той бързо огледа лодката. Тя стоеше успоредно на кея. Носът и кърмата бяха здраво завързани с въжета за кнехтовете.

— Какво имате предвид? — попита. — Завързана е от двата края.

— Тогава защо подскача така?

Джейк погледна палубата на Тумороу. Лодката се полюшваше плавно върху солените води, раздвижени от лекия бриз.

— Подскача — повтори Джейк неангажиращо. — Онор, качвали ли сте се някога на лодка?

— Разбира се.

— Кога?

— Последния път взех ферибота до полуостров Ванкувър.

— Това не се брои. Тези фериботи са големи почти колкото самолетоносачи.

— И затова ги харесвам. Те не подскачат.

— Ще останете изненадана, ако ги видите в силен вятър.

Тя не му обърна внимание.

— Била ли сте някога преди на малка лодка? — попита той.

— Веднъж.

Изражението на лицето й подсказваше, че не е било приятно изживяване.

— Какво се случи? — попита я.

— Лоуи и Джъстин, двама от четиримата ми братя, ме взеха на риболов. Излезе вятър и лодката се изправи вертикално, като бик на родео. Трябваше да лежа на дъното, сред рибата, за да не падна зад борда.

— Колко си била голяма?

— На тринайсет.

— Оттогава ходила ли си за риба?

— Да ти приличам на мазохист?

— Всичко, което знам за теб, е, че под размъкнатите потни дрехи носиш рунтава риза.

Тя рязко повдигна черния си анцуг. Под него имаше зелен спортен пуловер, който й стоеше много добре.

— Саморегулиращ се памук — каза тя. — И дрехите ми не са размъкнати. Удобни са.

Джейк бързо извърна погледа си от заобленото тяло, което Онор така неочаквано беше разкрила. Под дрехите, достатъчно големи за мъж с неговите размери, работодателката му изглеждаше точно такъв тип жена, какъвто харесваше. Нито твърде слаба, нито твърде пълна. Нито много едра, нито много дребна. Точно за неговите ръце, за неговите устни. Всичко си й беше на място.

Жалко, че беше Донован. Джейк отдавна вече не сваляше жени, на които няма доверие.

За съжаление не си спомняше и кога за последно се бе чувствал толкова привлечен от индивид от противоположния пол. Все пак имаше и някои по-добри съображения да стоиш близо до една жена от това да завъртиш нова, бурна афера. А той възнамеряваше да стои до Онор на всяка крачка от пътя й, докато не открие Кайл и откраднатия кехлибар.

Джейк се обърна към нея и се усмихна.

— Удобни, а? — промърмори той. — Е, поне ще знам, че ако се намокря, ще има какво да облека.

— Затваряй си устата. Изглежда ми далеч по-вероятно да се намокря аз, отколкото ти.

— Докато стоиш на кея ли?

Тя въздъхна и го изгледа продължително. Щеше да го погледне отново едва когато стъпи на палубата. И да подскача от облекчение. Отправяйки безмълвна молитва към бога, тя направи една безкрайно продължителна крачка от пристана към палубата. Подметката на спортните й обувки се закачи за планшира.

Джейк улови Онор толкова лесно, сякаш сам той бе стъпил на лодката. Погледна удивените й очи, усмихна се леко и я пусна на земята много по-бавно, отколкото я беше хванал.

— Благодаря — промърмори тя.

— Добре дошла. В града продават обувки за риболов.

— Толкова по-добре за тях.

— И още по-добре за теб. Когато палубата се намокри, ще имаш чувството, че караш кънки на лед, ако не носиш специални обувки.

— Когато се намокри? Палубата не би трябвало да се мокри. Нали затова те наех.

— Водата е мокра. Лодките плават във вода. Следователно лодките се мокрят.

— Можеш да си изкараш бакшиш.

Джейк се ухили, после поклати глава и се изсмя високо. Въпреки че проявяваше лош вкус откъм роднини, Онор Донован определено би могла да му хареса.

Тази мисъл мигновено го натъжи. Последното нещо, от което имаше нужда, беше да хареса по-малката сестра на Кайл. Това, че бе наследила изцяло чара на семейство Донован, не беше причина да я харесва, а още по-малко да се подлъже да й вярва. В резултат от това коварно привличане щяха да му останат само разочарованието и яростта, които бе изпитал, щом разбра, че Кайл е толкова нечестен, колкото и приятен за компания. Щяха да са нужни години, докато бизнесът на Джейк се възстанови, ако това изобщо беше възможно.

Отдавна не бе правил толкова погрешна преценка за човешко същество. Доколкото зависеше от него, по-скоро адът щеше да се екове от студ, отколкото да сгреши отново.

Понякога хората умираха от такива грешки.

— Ще преживея и без бакшиш — избъбри той. — Купи си обувки за риболов, когато вземеш разрешително.

Онор го погледна втренчено, на лицето й се изписа изненада.

Той се насили да се усмихне и си напомни, че каквато и да беше, сестрата на Кайл не бе глупачка. Тя го разбираше много добре, за негово облекчение. И за нейно, разбира се. Не изглеждаше щастлива от това, което види в очите му.

Нищо ново. Много хора се чувстваха неудобно, когато ги погледнеше по определен начин.

Джейк протегна ръка.

— Мислех, че не очакваш бакшиш.

— Ключовете.

Без да каже и дума, тя бръкна в огромния джоб на анцуга си и извади обикновен ключодържател. На него имате само два ключа. Единият беше доста старомоден, а другият приличаше на гигантски ключ за куфар.

— Не знам как да запаля двигателя — сви рамене тя.

— Аз знам. Нали затова ме нае.

Той взе старомодния ключ, пъхна го в ключалката и отвори вратата на кабината. Стъклото й проблесна на слънчевата светлина.

— Защо не седнеш засега на капитанското място? — предложи й той.

— Мм, добре. Къде се намира то?

— Отляво на вратата — кимна Джейк. — Точно до мястото на кормчията. Това, което прилича на голям автомобилен волан, се нарича щурвал.

— До теб има нещо такова.

— Това е на кърмата. Ти влез вътре.

Онор не помръдна.

— Трябва да ме научиш да карам лодката. А аз не мога да се науча, ако стоя там, докато ти вършиш нещо тук.

— Наистина ли искаш да помагаш?

— Съвсем наистина.

Джейк надникна в златистозелените й очи и повярва на думите й. Макар че не проявяваше интерес към риболова, тя действително желаеше да се научи да управлява лодката на брат си.

Изпита едновременно облекчение и разочарование — разочарование, защото тя все пак беше част от замислите на Кайл, каквито и да бяха те, и облекчение, че не бе чак толкова невинна, колкото изглеждаше при разговора с Арчър.

— Добре — въздъхна Джейк. — Готова ли си за урок номер едно?

Онор кимна.

— Първото нещо, което трябва да направиш, след като се качиш на борда, е да провериш двигателя.

— Това малко отделение ли? — посочи тя към кърмата.

— Не. Това голямо отделение.

Той й показа някаква квадратна издатина, която заемаше повече от половината свободно място на кърмата.

— Но ти отвори първо малкото отделение — погледна го въпросително Онор — и след това вратата на кабината.

— Исках да се уверя, че няма да пречиш, докато проверявам двигателя.

— Защо?

— Капакът му би могъл да хрусне пръстите на краката ти.

— А дали ще има нещо против сандвич със сирене?

Джейк се опита да се усмихне, но не успя. Тя беше Кайл в женски образ.

Кайл, който можеше да очарова и ръждясало желязо.

— Стой тук — посочи Джейк вдясно от него. — И внимавай за пръстите си.

Той се наведе, хвана здраво капака на двигателя с лявата си ръка и го повдигна на пантите му. На кърмата зейна огромна дупка. Капакът бе вертикално изправен и край отвора едва оставаше място да застане човек, без да падне вътре. Нямаше достатъчно пространство да се премине между отворения капак и вратата на кабината.

Онор подсвирна при вида на блестящия черен механизъм.

— Това е двигател!

— Четиристотин петдесет и четири кубически инча — съгласи се той. — Лети като стрела, ако му купуват достатъчно гориво.

— Няма ли безплатен обяд?

— Нито залък.

Джейк издърпа пръчката за маслото, провери я и я показа на Онор.

— Прилича ми на масло — рече колебливо тя.

— Точно така. Солената вода в маслото е също като захарта в бензина. Лоша работа. Първото нещо, което трябва да направиш, когато се качиш на борда, е да се увериш, че докато плаваш, няма да попадне солена вода в маслото.

Той върна пръчката на мястото й. Приклекна пъргаво и започна пълен преглед на всички маркучи, клеми и инсталационни системи.

— Какво търсиш? — попита заинтересувано тя.

— Неизправности от небрежна поддръжка.

— Кайл може да е избухлив, но не е небрежен.

Джейк изръмжа и продължи проверката. За краткото време, в което се познаваха, Кайл не се беше проявил като немарливец. Но тогава не приличаше и на измамник. Станеше ли въпрос за Кайл, Джейк не вярваше на нищо, преди лично да го е държал в ръцете си и внимателно да го е прегледал.

— Всичко изглежда в отлично състояние — констатира той и се изправи. — Внимавай с пръстите си. Този капак е достатъчно тежък, за да ги откъсне.

Онор се отдръпна в края на лодката, докато Джейк върна капака на двигателя обратно на мястото му. Нямаше нищо, което да го държи затворен, но и не беше необходимо. Самата му тежест бе достатъчна.

— А сега какво? — погледна го тя.

— Вентилационната система. Влез вътре и седни вляво от шофьорското място.

— Шофьор! Хората в лодките не се ли наричат капитани или кормчии, или нещо по-важно?

— Зависи. Лично аз карам лодки и не използвам други морски термини.

Онор влезе в кабината, прекоси късата, тясна пътека и се качи на скамейката, която гледаше към носа на лодката. За разлика от автомобилите, щурвалът беше от дясната страна. Отпред имаше три отделни прозореца, наклонени навътре.

След миг дойде Джейк и застана до скамейката. Заемаше цялото пространство на тясната пътека. Въздухът около него ухаеше на сапун, на лято и на мъжественост. Черната му брада бе ниско подстригана, кожата му бе чиста, а гъстата му, блестяща черна коса бе сресана назад. Мустаците бяха малко по-дълги от брадата и подчертаваха решителната линия на устните му.

Онор се изкушаваше да проследи острите ръбчета на горната му устна и обещаващата извивка на долната. Тази мисъл едновременно я привличаше и я смущаваше. Не бе изпитвала толкова засилено женско любопитство от пубертета.

— Оттук се регулира въздушното налягане — посочи той.

Онор погледна с нежелание към контролното табло зад щурвала. Джейк сочеше към един от редицата черни ключове.

— Въздушно налягане — повтори тя.

— Вентилаторът изкарва въздуха от машинното отделение. Никога не пали лодката, преди да е работил няколко минути.

— Защо?

— Заради бензиновите изпарения. Ако се сгъстят и ти се опиташ да запалиш, експлозията ще те изхвърли в околоземна орбита.

Очите й се разшириха.

— Лоша работа.

— Най-лошата.

Джейк завъртя превключвателя. Някъде откъм кърмата се дочу шум от вентилатор.

После повдигна седалката на пилотското място и я обърна към щурвала. Под нея бе скрита малка кухненска мивка. Пусна водната помпа. Потърси чайник, но откри само някаква тенджера и сложи вода на миниатюрната печка.

След това се зае със самата лодка. Провери контролното табло, включи електронната система, прехвърли радиоканалите и изслуша прогнозите за времето от Канада, която се намираше на разстояние двадесет мили. Докосна всеки прибор и даде на Онор кратко обяснение за приложението му.

Тя гледаше, слушаше и напрегнато поглъщаше информацията. При нормални обстоятелства не би се заинтересувала от уредите за мореплаване. Но откакто изчезна Кайл, нищо не беше нормално.

Тумороу бе единственият й шанс да му помогне. Логиката й подсказваше, че лодката не е кой знае каква възможност, но чувствата й отхвърляха това твърдение. Това беше единственият начин и тя щеше да даде всичко от себе си, щеше да пренебрегне високомерния съвет на Арчър да се върне вкъщи и да се заеме отново с дизайн.

Беше трудно да прави проекти, докато не можеше да се отърси от мисълта, че ключът към изчезването на Кайл — и към неговото завръщане — се крие някъде на островите Сан Хуан и очаква тя да го открие. Ето защо бе облепила града с обяви: Търся инструктор по риболов, специалист по моторници.

Сега вече имаше инструктор. Трябваше просто да съсредоточи мислите се върху безинтересните електроники, а не върху някакъв непознат с чисти ръце и съблазнителна извивка на устните. Беше престанала да излиза на срещи, защото й омръзнаха мъже, които смятаха секса за нещо безкрайно вълнуващо и необходимо като въздуха. Следователно да се съсредоточи върху електрониките не трябваше да бъде проблем.

Но беше.

Питаше се дали Джейк щеше да има нещо против да не диша за малко, само докато бе толкова близко до нея. Дъхът му, ухаещ на кафе и сметана, не й даваше покой.

— Морска карта — каза тя и се опита да събере мислите си.

— Какво за нея?

Тя се намръщи на монитора вляво от щурвала. Цялата електроника бе монтирана на подвижен пулт, който можеше да се премести в каютата, щом лодката пуснеше котва. Мониторът бе заобиколен от редици с бутони и неразбираеми надписи. Отдолу имаше още едно табло с клавиши, неприличащо на никой от компютрите, които бе виждала преди. Надписите изобщо не й помагаха да разбере за какво служат тези копчета. На всичкото отгоре сред тях имаше и една от шантавите приставки на Кайл. Онор нямаше представа какво е променил брат й в стандартното електронно оборудване.

Но ако компютърът бе заключен по електронен път, тя знаеше паролата за достъп до останалите му компютри. Трябваше само да разбере как да използва основните електронни прибори, докато се учеше да кара лодката. Тогава щеше да се добере до съдържанието на компютъра с паролата на Кайл, да открие ключа към всичко, да запали моторницата и да спаси брат си.

Елементарно.

Онор пренебрегна съмненията в плана си. През последната седмица бе размишлявала над тях десетки пъти и единственото, което направи, бяха пътеки от стъпки по пода на къщата. Тайната на успеха се състоеше в това, да направиш дадено нещо в точния момент. Сега това нещо бе да изучи електрониката на Тумороу.

— Как работи системата за определяне на курса? — попита тя.

— Добре, надявам се. Ако ли пък не, винаги съществува старомодният начин за навигация.

— И какъв е той?

— Компас, молив и линия.

— Разкажи ми за електронния начин.

Джейк леко повдигна вежди. Желанието й беше изречено вежливо, но твърдо. Кръвта му кипна от вълнение. Тя не обичаше нито лодки, нито вода, но отчаяно желаеше да се научи на навигация. Ако ченгетата бяха прави, че Кайл се е промъкнал обратно в Съединените щати, то ключът към откраднатия кехлибар вероятно бе Тумороу.

Дамата явно се стремеше към кехлибара. Това беше най-добрата новина за Джейк, откакто кехлибарът изчезна, а правителствата на Литва и Русия решиха, че паспортът на Дж. Джейкъб Малори вече не е добре дошъл в техните страни. Нито пък някой представител на неговата компания, Имърджинг ресурсис.

— Свикнал съм с друг тип електронно оборудване — промърмори Джейк и това беше вярно. — Това ще трябва да го разуча, за да мога да обуча и теб след това.

Това вече не беше вярно, но, по дяволите, тя беше Донован. Лъжите не бяха чужди на семейство Донован.

— Ще се учим заедно — каза Онор.

Джейк предпочиташе да измъкне истината от компютъра сам, а не пред свидетел на Донованови.

— Щом бързаш толкова, научи се сама.

— Как?

— Чети наръчниците, които вървят с оборудването.

— Не успях да открия нито един.

— Тогава ще трябва да го направим както аз ти казвам, нали?

— По дяволите!

Въпреки усилието си да не го стори, Джейк се усмихна.

— Търпението е добродетел.

— Също и непорочността. Но не познавам много мъже, които да я следват.

— Или жени.

— Равенство. Не е ли чудесно?

Джейк се вгледа в усмивката на Онор, здравите и блестящи зъби и се запита дали бе любителка на сексуалните приключения, каквито представляваха съвременните срещи. Него не го блазнеха лесните завоевания.

— Да, чудесно е — съгласи се той хладно. — Бялото копче е за сирената, а тези два лоста са за подаване на гориво и на мощност.

— Кой за какво е?

— Този с черната дръжка е за мощността. Червеният е за горивото. Вече можеш да изключиш вентилационната система.

За да достигне до командното табло, Онор трябваше да протегне ръка пред Джейк. Но всички ключове, с изключение на този за сирената, изглеждаха еднакви. Черни.

Когато тя се приближи, за да прочете белите надписи под бутоните, откри, че тялото на Джейк е далеч по-топло от гласа му. Излъчваше жизнена енергия дори през лекьосаното си дънково яке. Лекьосано, но не и мръсно. Дрехите му бяха по-чисти от собствените й нокти. Питаше се дали цялото му тяло е така топло и чисто.

Мисли си за морето — каза си тя строго. — За риболов. Представи си, че изтръгват от тялото ти орган без упойка.

— Предполагам, че този е като другите двигатели Волво, с които съм работил — каза Джейк.

— Тоест?

Той обхвана с голямата си длан лоста с червената дръжка. С няколко движения подаде интензивно захранване.

— Палят по-бързо, ако първо ги понапомпаш малко.

— Това да не е някоя пиперлива фраза с двояко значение? — промърмори тя под носа си, като смяташе, че Джейк няма да я чуе.

— От сорта на широк диференциал и ако закъсаш, всяка дупка е добре дошла, така ли?

Тя рязко извърна глава. Той я гледаше от два инча разстояние. Сини, зелени и черни нишки се смесваха с прозрачно сребристия цвят на очите му. Миглите му бяха прекалено дълги за мъж с износено дънково яке и мазоли по ръцете.

Очите му бяха красиви.

— Не ми го казвай, нека да позная сам — каза той. — Харесваш очите ми.

Бузите на Онор поруменяха.

— Каква скромност — изрече тя провлечено. — Всичките ти клиентки от женски пол ли ти се нахвърлят?

— Ти как мислиш?

— Мисля, че с право не очакваш бакшиш. Имаш финеса на ядрена бомба.

Джейк се изсмя гръмко, вкара ключа за запалване и го завъртя. Двигателят оживя. Той дръпна лоста, за да регулира горивото. Машината забръмча сподавено и равномерно.

— Ще го оставим за няколко минути да загрее. Той…

— Не ми казвай, нека сама позная. Още една пиперлива проповед за горещи двигатели и приятни разходки.

— Ако маслото не циркулира, триенето съсипва двигателя.

— Без майтап! Ако искаш да знаеш, ние с Кайл правехме състезателни коли.

— Тогава няма да губя повече време да ти обяснявам как да проверяваш нивото на маслото.

— Разбира се.

— Ще остане повече време за интересната част.

— Електрониката.

— Риболова.

Онор се опита да не издаде бликащия си ентусиазъм.

— Брат ти къде държеше документите си? — попита Джейк.

— Какви документи?

— Регистрацията на лодката, удостоверение за собственост, застраховка, инструкциите на производителя и други подобни.

— Зад теб, във второто чекмедже.

Той се обърна. Малката кухничка се намираше точно зад шофьорското място. Освен газовата печка там имаше шкаф с четири чекмеджета. Джейк погледна водата за кафето, но още не беше завряла и се разтършува за документите. С рязко движение издърпа втория шкаф.

Вътре имаше два големи водоустойчиви плика. В първия от тях бяха документите и сертификатите, които търсеше. Вторият съдържаше гаранции, инструкции и наръчници за всички прибори на лодката, освен за електрониката.

— Ще направя кафето, докато ти си свършиш работата — обади се Онор.

Той кимна разсеяно и седна на малката кухненска масичка, без да вдигне поглед от документите. За известно време единствените звуци идваха от тракащите съдове за кафе и от двигателя, който загряваше.

Тя му подаде чашка кафе.

— Благодаря — промърмори той, като все още четеше документите. Отпи малка глътка и я погледна изненадано. — Откъде знаеш, че го обичам със сметана и без захар?

— Подуших сметаната в дъха ти. За твой късмет, аз го предпочитам с мляко.

Тя се обърна и постави млякото обратно в малкия хладилник под кухненския стол.

Джейк я гледаше съсредоточено и се питаше дали флиртува, или просто отговаря на въпроса му. Не можа да реши, защото не виждаше очите й.

— Що се отнася до захарта… — тя се изправи, взе чашата си и се настани на шофьорското място. — Ако харесваш сладки неща, по никакъв начин не се е отразило на личността ти.

Джейк се усмихна и отново се зае с проверката на документите. Когато свърши, сложи всичко в съответния му плик и затвори чекмеджето.

— Е? — попита тя.

— Всичко е наред.

Той обаче премълча, че в пликовете имаше повече гаранционни карти и инструкции, отколкото бяха уредите на Тумороу. Две от тях бяха за извънбордови двигатели. Единият беше постоянно прикрепен за кърмата и се използваше за влачене на улов. По-малкият по всяка вероятност беше за Зодиака, който също фигурираше в документите.

Там се намираха и гаранционната карта и разписката на ръчното GPS устройство^[1], сякаш Кайл бе бързал прекалено много, за да прочисти архива си. Разписката беше отпреди тринадесет дни.

Кайл беше изчезнал преди четири седмици В Калининград. После се бе появил на другия край на света, до Тихия океан, само за да изчезне отново. Малкият двигател и Зодиака очевидно бяха с него. Също и GPS-приемникът, вероятно.

Джейк си отбеляза наум да вземе преносимия GPS-приемник от собствената си моторница тази вечер.

— Брат ти имаше ли тендер?

Тя го погледна озадачена.

— Моля?

— Малка лодка.

— Още една?

— Не, по-малка от тази, за да се придвижва до брега, когато пусне котва на място без кей.

— Не знам. Защо, важно ли е?

— Такова е изискването на бреговата охрана, ако това имаш предвид.

Тя не знаеше какво бе имала предвид, затова предпочете да замълчи. Езикът й вече веднъж я бе въвлякъл в неприятности с този човек. Езикът или хормоните й, или и двете заедно, но със сигурност без участието на мозъка й.

— Къде държите ССЖ-тата?

— Кое?

— Светлоотразяващи спасителни жилетки.

— О! Не зная.

Погледът на Джейк издаваше, че не е изненадан. Той се приведе ниско, претърси каютата на носа и не откри нищо, което бреговата охрана би одобрила.

Предполагаше, че имат една жилетка. Във всички случаи той щеше да се възползва от тази възможност да хвърли един поглед на Тумороу.

Онор се опита да надникне покрай Джейк в каютата, но не успя. Той запълваше вратата. Беше едър човек.

— Там ли са, хм, ССЖ-тата? — попита тя.

— Не. Няма нищо, освен дрехи, въдици, мрежи и дълбоководни тежести.

— Реших, че тежестите са ССЖ-та.

— Съвсем не. Те потъват като котви.

— Тогава за какво се използват?

— За риболов — той леко се обърна към нея, без да се изправи. — Помести си крака.

Тя си пое тежко дъх, когато ръката му мина между краката й. Докосна я само за миг, но това бе достатъчно, за да я разтърси. Тя бързо се премести, така че той да може да достига до седалката, без да се допира до нея.

Джейк не каза нищо, но усети как очите й несъзнателно се разшириха, когато докосна крака й. Ако беше участвала в сексуални приключения, те със сигурност не са били кратки. Инстинктивният език на тялото никога не лъжеше. Дамата очевидно не бе привърженичка на случайните срещи.

Много лошо. Би било далеч по-лесно за него, ако тя сменяше мъжете всеки ден и три пъти в събота вечер. Тогава нямаше да се чувства като безскрупулен кучи син, ако се възползваше от чисто женския интерес, който видя в очите й.

Като проклинаше мислено неуместното привличане, което изпитваше към сестрата на един крадец, а може би и убиец, Джейк съсредоточи вниманието си върху пространството под седалката. Именно там той съхраняваше своите ССЖ-та, когато беше сам на лодката.

Щеше да ги е открил още преди минута, ако не бе размишлявал над факта колко хубаво би било да махне тези размъкнати дрехи и да докосне топлия, гладък крак под тях.

— Ето — каза той. — Точно според изискваният на бреговата охрана. Едно одобрено ССЖ.

Тя погледна дебелото яркооранжево яке, което той извади.

— Прилича ми повече на фенер за празника на Вси светии — избъбри тя.

— Наистина изпъква сред морето, без значение колко е тъмно. Ако носиш това нещо, когато скачаш с главата надолу в морето, ще се носиш по водата и ще се забелязваш от разстояние. Следователят по смъртни случаи ще бъде щастлив.

— Смъртни случаи? Мислех, че смисълът на плуването е да оцелееш?

— Тогава не влизай във водата. Дори и през лятото е достатъчно студена, за да те убие за тридесет минути, а понякога и за по-малко.

Онор погледна през прозореца към синьо-зелената вода на малкия залив. Променливият бриз бе раздвижил копринената му повърхност. Сега тя бе покрита с кадифени вълни. Океанът изглеждаше напълно безопасен.

Тя обаче знаеше колко бързо може да се усили вятърът и да предизвика опасно вълнение. Беше й се случило, когато бе още момиче. Джъстин и Лоуи успяха да закара скифа^[2] на брега, но това бе ужасно преживяване за Онор.

От този ден никога не се бе качвала на малка лодка. И ако зависеше от нея, никога нямаше да го направи. Обаче в момента беше по-важно да открие Кайл, отколкото да се поддава на ужасяващи спомени от детството си.

Джейк върна жилетката обратно под седалката. Тогава видя и двете евтини ССЖ-та, струпани в дъното на нишата. Всяка от жилетките имаше печат за одобрение от бреговата охрана върху яркооранжевата материя.

Той се изправи безмълвно и се обърна към жената, която или беше много добра актриса, или бе силно заинтригувана от него като мъж. Все още се надяваше, и бе само актриса от същата висока класа като брат си най-малкото тя вероятно беше арогантна и високомерна като останалите от нейното семейство.

Кой знае защо обаче, не му се вярваше, че ще го сполети такова щастие. Или нещастие. Не можеше да реши кое от двете. И това го смущаваше дори повече от свежия, едва доловим ментолов аромат на Онор Донован.

Спомни си Кайл — каза си Джейк строго. — Ти харесваше и него. А той добре те подреди.

Да бъде измамен от Онор поне щеше да бъде по-приятно.

— Предполагам, че брат ти е водил бордови дневник? — попита Джейк нетърпеливо.

— Да. Би ли ми подал дамската чанта? Прегледах го, защото се надявах да открия къде е… хм, ловил риба.

Джейк погледна през рамо накъде сочеше. Беше малка кухненска масичка на другия край на помещението, разположена между две пейки. На тях можеха да седят четирима души, ако бяха приятели. Пейките можеха да се направят и на легло, на което да спят двама, но само ако бяха много добри приятели. Или ако възнамеряваха да станат такива.

— Това ли наричаш дамска чанта? — попита той и вдигна от масата туристическа раница от черна кожа.

— Върши ми работа.

Той държеше раницата с едната си ръка.

— И откри ли?

— Какво?

— Хубави места за риболов.

— Ами, не.

— И реши да си наемеш инструктор по риболов?

— Ами, да.

Джейк реши, че Онор се нуждае от повече практика в лъжите. Освен ако не беше наистина актриса от световна класа, преструваща се на невинна сестра на крадлив брат…

Той нетърпеливо си каза, че това всъщност няма никакво значение. Във всички случаи дамата с котешки очи и бърза мисъл беше заплаха с неопределени размери.

— Защо гледаш така скептично? — стрелна го с поглед Онор. — Със сигурност си виждал дамска чанта и преди.

— Във всякакви форми и размери. Веднъж видях една жена да вади жив петел и две пилета от дамската си чанта. Тя, разбира се, беше тръгнала към пазара, така че не беше чак толкова изненадващо.

— А имаше ли пресни яйца?

— Бърканите броят ли се?

— Не.

— Тогава нямаше яйца.

Напрегнатите черти на лицето й се смекчиха от усмивка. Тя беше кратка и поради това още по-хубава.

— Е, добре — промърмори тя. — Може би следващия път. Къде се намира този пазар?

Ако й кажеше, че бе в Калининград, щеше да повдигне въпроси, на които нямаше намерение да отговаря.

— В провинцията — сви рамене той. — Това ли е дневникът?

— Да, но няма нищо интересно. Само поредица от дати, разходи за гориво, записки и други подобни неща.

Адреналинът на Джейк се покачи. Беше се надявал, че Кайл е капитан, който съхранява последните си записки. Те, заедно с морската карта и компютъра, щяха да му покажат къде се е намирала лодката напоследък.

Джейк взе дневника от Онор. Прелисти го за минута или две, мръщейки се като човек, който работи усилено. После я погледна.

— Не мога да кажа със сигурност, че лодката е готова да отплава, докато не прегледам този дневник по-подробно — заяви загрижено. — Защо да не го прочета, докато ти отидеш в града да си вземеш обувки и разрешително за риболов? Ако побързаш, все още можем да изпреварим отлива.

Тя се поколеба.

— Предполагам, че става.

— Ще се срещнем тук след час и половина — каза той и слезе от пилотското място.

— Почакай! Какво да правя с лодката дотогава?

Той я погледна озадачено.

— Какво имаш предвид?

— Тя работи — отвърна Онор.

Джейк изгаси двигателя, извади ключа и го хвърли в скута й.

— Това е просто двигател — процеди той с нарастващо нетърпение. — Няма да те нападне. Представи си, че е автомобил.

Единственото, което спря Онор да му каже: „Защо не ме ухапеш, голямо момче!“ беше фактът, че той сигурно щеше да го стори.