Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (10)

10.

След десет часа и петнайсет места за риболов Джейк разполагаше със същото, с което бе започнал деня: въпроси без отговор и болки в чатала.

Това съвсем не му помагаше да повиши градуса на настроението си. Устремен към шестнайсетото място за риболов, той здраво настъпи газта, дори и само за да си достави удоволствието да види как пълзи флотският бейлайнер. Змийския поглед не бе издържал. Преди няколко часа бе отбил да зареди във Фишерманс бей и все още не ги беше догонил. Другият бейлайнер бе изостанал за известно време, но ги бе открил безпроблемно отново. Директната връзка с бреговата охрана явно беше от помощ.

Добрата новина беше, че Онор бе толкова изнервена, че той успя да я въведе в някои основни правила на риболова. Беше й говорил за невероятното изкуство да замяташ примамка и да ловиш риба чрез хвърляне на взрив. Взривяването не я заинтригува особено. За разлика от хвърлянето на примамка. Тя имаше вроден усет за точния момент и точния подход.

Когато Джейк изключи двигателя, Онор се огледа наоколо. Не се виждаха други лодки. Джейк сякаш бе подпалил водата по пътя си.

— И сега какво? — попита тя.

— Това място фигурира в бордовия дневник на Кайл. Ако датата е точна — а няма как да проверим това, — значи той е идвал тук, но не го е отбелязал в ръкописния бордови дневник, след като се е върнал от Калининград.

— Дата? Какво имаш предвид? Не знаех, че електрониките на Тумороу запаметяват дати.

Онор не знаеше доста неща, свързани с електрониката. Джейк предпочиташе засега нещата да си останат така. Не му се искаше из главата й да се въртят идеи за отделяне от него, в случай че Елън се раздрънкаше на другия ден. Начинът, по който Онор държеше щурвала и се носеше по водата, все още не му излизаше от ума.

— Има програми, които записват абсолютно всичко — поясни той. — Във всеки случай Кайл е нагласил този компютър, както и твоя будилник. Сигурен съм, че тази морска карта е различна от всички други, които съм използвал. Все още не мога да проумея половината от информацията, на която попаднах.

Това не беше съвсем вярно, но и не беше пълна лъжа. Джейк смяташе, че донякъде е справедливо да използва пред Онор смесица от истини и полуистини, както и да заобикаля въпросите й за отвличане на вниманието. Кайл Донован се бе държал с него по същия начин. Нямаше нищо, в което би могъл да обвини Кайл. Доказателството се намираше в резултата от действията му: Дж. Джейкъб Малори бе нарочен за крадец, а Кайл Донован беше изчезнал с кехлибара.

Джейк излезе на кърмата и се огледа, пренебрегвайки въдиците, които очакваха да бъдат използвани за нещо. Нямаше желание да спуска мрежите отново.

Онор се плъзна покрай него и грабна една от въдиците на стойката. Върхът й се наклони от тежестта на примамката. Откакто бе открила, че стръвта тежи от четвърт унция^[1] до шестнайсет унции и дори повече, тя неизменно се насочваше към най-тежките. С усмивката на дете, което държи нова играчка, тя се приготви да хвърли въдицата във водата.

— Каква е целта ти? — попита Джейк.

— Точно пред мен, където плува онова късче дърво.

Тя стисна дългата въдица с двете си ръце, вдигна края й над рамото си и внимателно я спусна надолу. Стръвта полетя точно пред нея и образува прозрачна линия, замъглена от скоростта. В следващия момент цопна във водата съвсем близо до плаващото дръвче. Разстоянието беше поне петдесет фута.

Джейк поклати глава при мисълта за това похабяване на талант — да умее да хвърля така и да не й пука дали нещо ще захапе. Струваше му се дори, че Онор не би имала нищо против да отиде на пикник с риби, големи колкото мравки.

— Защо клатиш глава? — попита го тя. — Хвърлих я доста близо до целта.

— Доста близо? По дяволите, в момента хвърляш по-добре от деветдесет процента от хората, които някога са хващали въдица.

Тя навиваше влакното, сякаш имаше награда за най-висока скорост на движеща се по водата стръв.

— Наистина ли?

— Да. Но трябва да упражняваш техниката си при навиването на влакното. И то доста.

Тя не му обърна внимание.

Той отново се замисли дали да не спусне мрежите и отново реши, че не си заслужава усилието. Нямаше да се задържат тук дълго време. Кайл бе отбелязал само едно място в тази част на морската карта.

— Няма да те безпокоя с риболовните мрежи — кара Джейк.

— Много добре.

— Навивай влакното. Ще мина бавно няколко пъти по маршрута на Кайл.

— Това няма нищо общо с хвърлянето на въдицата.

— Но има нещо общо с хващането на риба.

— Както казах…

Джейк се предаде и влезе в кабината. Премина по отбелязаното място два пъти на свободна скорост. Не видя нищо на ехолота. Нито риба, нито мехури, нито дори някаква интересна издатина по гладкото дъно.

— Приключвай вече — извика той през рамо. — Тръгваме си.

Този път Онор не му се противопостави. Тя нави влакното, сложи въдицата на стойката до вратата и влезе в кабината.

— Мислиш ли, че изгубихме ескорта си за добро? — попита тя, загледана в празното заливче.

— Не. Конрой никога досега не ме е изгубвал. Сега навярно се върти във всички посоки.

— Тогава защо трябваше да идваме тук?

— Ако станем предвидими, ще се превърнем в много лесна плячка.

— Не ми харесва тази дума.

— Малък хищник, от онези, които се продават по магазините — каза той и се усмихна въпреки киселото си настроение, — като теб.

— Почакай да видиш Фейт.

Усмивката му избледня. Предвид създалата се ситуация, едва ли занапред щеше да среща, когото и да било от семейство Донован. Поне не при благоприятни обстоятелства.

Той вдигна бинокъла и огледа бреговата линия. Не му отне много време. Освен че беше малко и необитаемо, островчето бе покрито със скали, с изключение на неравната редица ели.

— Нещо интересно? — попита Онор.

— Нищо необичайно.

Той насочи вниманието си към компютъра и зададе няколко команди на морската карта. Картината на екрана се смени. После отново.

Онор разбираше само, че Джейк гледа някаква карта — морска карта, поправи се тя безмълвно. Но не можеше да проумее какво точно изобразява картата. Би могло да е обратният маршрут към Анакортес или пък дъното на северната част от Тихия океан, оцветена в синьо и изпъстрена с малки черни тиренца, които се простираха във всички посоки.

Когато картината отново се промени, Онор надникна през рамото на Джейк. Както обикновено, не разбра нищо. Тя се наведе, за да вижда по-добре. Неговата близост й припомни времето преди зазоряване, когато той погледна ръбчето на късата й нощна тениска и мъжествеността му се надигна като феникс, възкръсващ от пепелта.

Ще престанеш ли да ме зяпаш?

Гняв, объркване и някаква гореща тръпка се разляха по тялото й. Тя бързо отстъпи назад и се огледа, като се опита да мисли за нещо друго, а не за мъжественото тяло на Джейк Малори.

Той извика на екрана последния маршрут, който имаше да провери — или поне последния, който бе открил в компютъра. Маршрутът беше доста встрани от обичайните места за риболов и мореплаване. Водеше до плитководна местност, обсипана с малки островчета, рифове и скали, които бяха познати, но не бяха отбелязани със сигнални светлини или буйове.

Това съвсем не беше място, където би искал да се промъква по време на късния следобед и затихващия отлив. Във всички случаи нямаше достатъчно време да мине по следващия маршрут, да го провери и да се върне на малкия кей, преди да се стъмни съвсем.

Джейк настрои радара на по-голяма честота. Нещо се приближаваше от изток. Без съмнение беше зодиакът. Погледна косо към Онор. Тя правеше всичко възможно да не го гледа със замислените си, гладни очи. Оставаше само да нахлупи на главата си кошчето за боклук.

Той напълно я разбираше. Колкото повече я гледаше, толкова повече му харесваше гледката. Ако не се случеше нещо, което да намали сексуалното привличане помежду им, Джейк щеше да извърши нещо наистина глупаво.

Едва се въздържаше.

Той процеди някаква ругатня, бесен на себе си, задето не можеше да откъсне разума от чатала си. Погледна ехолота. Нищо не се виждаше. Превключи на морската карта и измери разстоянието. Погледна часовника си, после и небето. Вече нямаше време да свършат нищо полезно.

Затова пък имаха предостатъчно време да натворят нещо наистина глупаво.

От друга страна, можеше да отиде на риболов. Истински риболов, а не само напразно влачене на примамки по водата, без значение от времето и прилива.

— Питам се дали кралете все още се навъртат около Фалкон клиф — каза той на глас.

— Крале? — попита Онор. — Като в монархия?

— Като в място, заредено с чист динамит с размери дванадесет на шестдесет и пет фунта. Готови да опитат току-що подострените ни кукички.

— Рибите са крале?

— В близката околност — да.

— Искаш да кажеш, че наистина ще ходим на риболов?

— Точно така.

— По дяволите!

— Погрешен отговор — изсумтя Джейк, форсира моторницата и я обърна обратно. — Нужен е ентусиазъм, забрави ли?

— О, едва се въздържам. Да тръгваме веднага, много те моля… и така нататък.

— Ентусиазмът ти все още не е на нужното ниво. Но не се притеснявай, ще ти дам доста шансове да го упражняваш.

Зодиакът се приближаваше доста бързо, след като Тумороу се върна назад; Джейк вдигна ръка за поздрав, когато се разминаха. Конрой не му отговори. Но и не се опита да ги проверява. Очевидно цялата тази работа го отегчаваше толкова, колкото и самия Джейк.

Онор въздъхна и се загледа в тъмните води, които се плискаха в носа на Тумороу. Опитваше се да не мисли за Кайл, за липсващия кехлибар и за убития човек.

— Искаш ли да поговорим? — попита Джейк.

— За какво?

— За това, заради което си толкова мрачна.

— Не, благодаря. По-добре да говорим за нещо друго.

— Добре. Сама ли живееш?

Озадачена, тя вдигна поглед към него.

— Нали каза, че искаш да говорим за… — подхвана той.

— … за нещо друго — довърши Онор сухо. — Живея заедно с Фейт в Северна Калифорния, но обикновено едната от нас отсъства.

— С какво се занимава сестра ти?

— Превръща моите проекти в спиращи дъха предмети на изкуството. Докато тя се труди над тях, аз обикновено пътувам в търсене на нови материали по изложбите в цялата страна. Когато се върна вкъщи и се заема с проектите, тя на свой ред обикаля за необработени материали.

— По този начин ли се сдобихте с кехлибара, който видях на бюрото ти?

— Не. Кайл ни го изпрати.

Ръцете на Джейк се вкопчиха здраво в щурвала. Обаче не каза нищо.

— Всичките ни братя са нащрек за материали, които бихме могли да използваме — продължи тя. — Дори старият Донован колекционира за нас.

— Баща ти и братята ти участват в бизнеса наравно с вас?

— С някакви си жени? — отвърна му тя. — Прехапи си езика. Донован интернешънъл е последният от клубовете на истинските мъже.

Въпреки че тонът й бе ироничен, в думите й не се долавяше истински гняв. Двете с Фейт се бяха научили да бъдат благодарни, че са жени. В известен смисъл това им помагаше да се измъкват по-лесно от доброжелателната тираничност на Доналд Донован. Арчър бе извоювал свободата си със свирепост, която все още бе легенда в семейството. Лоуи и Джъстин се бяха съюзили и по този начин бяха сразили стареца. Кайл все още се бореше. Той носеше и допълнителния товар да бъде най-младият мъж в семейството, което означаваше, че понякога му се налагаше да мери сили и с по-големите си братя.

— Донован интернешънъл — повтори Джейк провлечено, вперил поглед в радара. Сега се виждаха три лодки. Очевидно Змийския поглед бе успял да открие яркооранжевия зодиак на бреговата охрана. — Чувал съм това име някъде…

Както се беше надявал, Онор захапа въдицата.

— Вероятно на Уолстрийт — каза тя. — Компанията на баща ми открива, обработва, купува и препродава метали и редки минерали.

— Хубаво място. Братята ти никога няма да страдат от липса на работа.

— Противно място. Те искат да бъдат шефове.

— И в рая има змии.

— Е, братята ми подминаха старата змия и основаха своя собствена компания, Донован — скъпоценни камъни и минерали.

Джейк се усмихна въпреки типично мъжкия глад, който бушуваше в кръвта му всеки път, когато помислеше за меките устни на Онор и за още по-мекото й тяло.

— Значи синовете се конкурират със стария си баща, така ли?

Онор потръпна при спомена.

— Стана много забавно, когато татко откри, че е бил надхитрен от собствените си синове.

— Лиши ли ги от наследство?

Тя изглеждаше шокирана.

— Разбира се, че не. Татко може да е вироглав и упорит, но не е жесток. Цяла година мъжете ходиха по разни изследвания за минерали. Когато татко се убеди, че момчетата могат да се справят и без него, им предложи съдружие.

— Те приеха ли го?

— В известен смисъл. Работят с него на базата на договор, но Донован интернешънъл не е единственият им клиент. Не е дори най-големият.

— Умно.

Джейк вече знаеше всичко това. Мъжете Донован, с които бе общувал, бяха толкова интелигентни, колкото и твърдоглави.

— Предполагам. Но на всички празнични и семейни сбирки татко моли отлъчилите се агнета да се върнат в стадото, а агнетата правят всичко възможно да останат далече от стария вълк.

Мисълта за братята Донован като агнета накара Джейк да се изсмее високо.

— И твоите празници ли протичат така? — попита Онор.

— Как?

— В семейство, в което всеки се бори за надмощие.

— Не. Прекалено сме далеч един от друг.

— Звучи… самотно.

Джейк смени курса, заобиколи малък остров, прекоси някакъв тесен пролив и изключи мотора в основата на назъбена скала. Натисна силно един от бутоните. Ехолотът освети в синьо и червено долния екран.

Онор не си направи труда да го попита къде се намират. Дори с морска карта й беше трудно да разбере за кой от островите Сан Хуан става дума. Имаше толкова много острови и много от тях бяха толкова малки, че представляваха само назъбени скали. Беше опитала да се ориентира по морската карта, докато се придвижваха от място на място, но само я заболя главата, а стомахът й се сви на топка.

— По дяволите! — изруга той. — Те са тук.

Тя се наведе, за да вижда по-добре. Екранът изглеждаше така, сякаш някой бе драскал безразборно жълти тирета на дълбочина от четиридесет до деветдесет фута. Преди да успее да попита дали разпръснатите цветни точки са риби, Джейк изчезна. Тя го последва на кърмата и го наблюдаваше, докато той запали помощния двигател и постави въдиците. Те обаче не я интересуваха. Поглъщаше спокойните, пестеливи движения на Джейк.

Той отдаде присъствието й на желание да научи повече за риболова.

— След като измъкнем от водата всичката мъртва риба, приключваме за днес — каза Джейк. Наведе се над бялата пластмасова кофа и извади отвътре стръвта, която висеше от ръба. — Знаеш ли какво е това?

— Оттук ми приличат на две малки кукички. Невероятно. Ще се задуша от вълнение.

В гласа й нямаше сарказъм. Онор наистина се забавляваше много, докато наблюдаваше радостта на Джейк. А тя знаеше, че той се радва. Това се долавяше в гласа му, в блясъка на очите му, в лекотата на движенията му. Този мъж наистина обичаше риболова.

Е, помисли си Онор, никой не е съвършен. Самата тя имаше недостатъци в изобилие.

— На кукичките — поясни той — е закачена изкуствена стръв. Тя е полуподвижна и се нарича торментор^[2]. Ще я наклоня така, че да прилича на херинга. А сега ще я закача за платното и…

— Не е честно! — прекъсна го тя.

— Кое?

— Не искам да ме учиш да ловя риба. Казах, че искам да се науча да управлявам лодка и точка.

— Мислех, че не говориш сериозно.

— Грешиш.

— Добре.

Джейк се залови да наглася въдиците. След няколко минути започна да си подсвирква. Чистотата и сладостта на звука напомняха на Онор песента на славей при зазоряване. Красивата мелодия звучеше странно от устата на този суров човек.

В този момент Онор осъзна, че у Джейк имаше още нещо, което я изненадва. Ако на негово място бе някой от братята й, щеше до се опита да се наложи и да пречупи нежеланието й да се учи да лови риба. Джейк обаче прие решението й, без дори да се обиди.

Много скоро две риболовни въжета се озоваха във водата. Джейк зае позиция до кнехта. Пълзяха покрай скалата със скоростта на охлюв.

Джейк Вдигна поглед и присви очи срещу яркия блясък на залязващото слънце. Зодиакът бе спрял на сто фута навътре в морето, успоредно на Тумороу. Бейлайнерът, на който се намираше Елън, бе още по-далече. Не се виждаше друга лодка на хоризонта. Змийския поглед или се беше прибрал, или беше извън зрителния им обсег.

Джейк извърна очи от ескорта и се загледа в арката, която образуваха въдиците, и неуловимото, хипнотично полюшване на връхчетата им.

— И сега какво? — попита Онор.

— Сега ловим риба.

— Божествено. Като да гледаш как засъхва боя, само че е още по-скучно.

— Ще промениш виждането си веднага щом усетиш сьомгата от другия край на въженцето.

— Успокой се, мое сърце…

Джейк поклати глава и се загледа в бреговата ивица. Нито една къща или дори къщурка не смущаваше покоя на това диво място. Наоколо се виждаха само скали, прегънати от вятъра иглолистни дървета и ясното небе. Случайни слънчеви лъчи се прокрадваха през кълбести облачета и хвърляха отблясъци върху водната повърхност и скалите. Белоглав орел прелетя току над главите им и лодката плавно се полюшна под краката му. За първи път от седмици насам Джейк бе завладян от усещане за спокойствие и хармония.

Онор погледна смекчената линия на устните му и разбра, че е на път да хлътне до уши. Удоволствието, изписано на лицето му, я подтикваше да се усмихне и да протегне ръце към него.

Престани да го гледаш, каза си тя предупредително. Направи нещо по-полезно. Каквото и да е. Само престани да мислиш за Джейк Малори.

Но в момента, в който го направи, я връхлетяха мисли за Кайл, за кехлибара и за смъртта. Искаше й се просто да се хвърли в ръцете на Джейк и най-сетне да се почувства спокойна.

По дяволите, каза си тя наум, отвратена от себе си.

Онор се върна в кабината, извади скицник и молив от раницата си и се захвана с проекта, който все още я безпокоеше. След няколко минути измъкна от раницата си и някаква кутия, отвори я внимателно и се загледа в кехлибара, който се намираше вътре.

И в него не откри вдъхновение.

Извади нежно златистия къс, обгърна го в ръката си и бавно го завъртя. Но колкото и усилено да се вглеждаше в изкусителните му форми, творческото вдъхновение не я спохождаше. Навярно директната слънчева светлина щеше да й помогне.

Тя пъхна кехлибара в джоба на якето, взе скицника и молива и излезе навън. Скоро откри, че капакът на двигателя може да бъде изненадващо удобна седалка. Настани се там с гръб към кърмата. Без да изважда кехлибара от джоба си, тя нахвърля различни вариации на основната тема, като разчиташе на зрителната си памет.

Джейк стоеше на входната врата и управляваше лодката от кърмата, докато се взираше в ехолота в предната част на кабината.

Скоро тихият следобед се огласи от песен на славей. Въпреки че в свирукането му не се улавяше конкретна мелодия, Онор я намираше едновременно отпускаща и стимулираща мисълта, сякаш слушаше грегориански напеви. Моливът се понесе по листа, после по друг и по трети, нанасяше варианти на формите и контурите, на настроението и изображението, създаваше многозначни образи, които придаваха на произведенията й дух на уникалност.

Твърде късно Онор осъзна, че свирукането е спряло и Джейк я наблюдава. Тя вдигна поглед.

— Извинявай — промърмори той. — Не исках да те разсейвам.

— Не си ме разсеял. Всъщност свирукането ти ми помагаше да се концентрирам. Просто забелязах, че си спрял.

Сигурно е заложено в гените на Донован, помисли си Джейк кисело. С брат й се бяха надсвирвали — Кайл с евтината си свирка, а Джейк само с уста.

— Над какво работиш? — попита я. — Или това е забранен въпрос, също като да надничам през рамото ти?

Тя се усмихна.

— Няма да е нужно да надничаш, ако ти го покажа сама — обърна скицника така, че Джейк да може да го види.

— Това е парчето кехлибар, което видях в къщата ти, нали? — каза той, след като разпозна формата и специфичната смесица от гладки и назъбени участъци по повърхността на камъка. — Онова, което улових, преди да се разбие на пода.

— Имаш набито око.

— А ти си много добър художник.

— Илюстратор.

— Лютиче.

Тя го погледна косо с очите си, изпъстрени със златисти оттенъци като самия кехлибар, гален от последните лъчи на залязващото слънце.

— Повечето хора не могат с един поглед да различат едно парче кехлибар от друго — каза Онор.

— Предполагам.

— Но ти можеш.

Джейк повдигна рамене. Не му се искаше да разваля спокойствието на мига със заобикалки и половинчати истини.

— Кехлибарът е мое хоби. От дете.

— Наистина ли? Затова ли задаваше толкова много въпроси за кехлибара, който се предполага, че Кайл е откраднал?

Джейк кимна, но изруга наум. Онор мислеше твърде бързо. Колкото по-малко й кажеше сега, толкова по-добре щеше да бъде за него, когато тя откриеше истината. От друга страна, вече му писваше да се движи по острия ръб от половинчати истини и лъжи, в очакване на момента, когато щеше да се провали с гръм и трясък. Ако му харесваше да живее по този начин, двамата с Елън все още щяха да работят за един и същи шеф.

— Какво те привлече към кехлибара, когато беше малък? — попита Онор любопитно.

— Изпитвах съжаление към мушиците, заключени в капана на миналото. Какво рисуваш?

Един поглед към Джейк беше достатъчен на Онор; за да проумее, че нямаше да постигне нищо, ако настоява да й каже какво би могло да накара едно дете да се идентифицира с насекомите, заключени в кехлибара. Затова тя отговори на въпроса му, вместо сама да зададе друг.

— Рисувам това, което Фейт ще превърне в скулптура. Нещо такова.

— Нещо такова?

Онор погледна рисунката.

— Имам предвид, че това няма да бъде истинска скулптура. По-скоро барелеф — тя се намръщи и добави: — Всъщност започвам да мисля, че съм на грешен път. По този начин няма да стигна доникъде.

— Какво искаш да кажеш?

Без да му отговори, тя бръкна в широкия джоб на връхната си дреха. Когато я извади, на дланта й блестеше късчето кехлибар — като искрица надежда, като лъч светлина и топлина, като мечта на треперещ от студ човек.

Джейк подсвирна леко. На оскъдната светлина кехлибарът блесна в цялата си красота. Беше прозрачен, с изключение на спиралата от малки мехурчета и интригуващи абаносови петънца. Лакиран от едната страна и леко напукан от другата, кехлибарът беше истинско олицетворение на думата златен.

Направо гореше.

— Пламтящ камък — промълви той меко.

Какво?

— Това е значението на думата кехлибар — камък, който гори. Може ли? Преди това нямах възможност да огледам това парче.

— Разбира се, но в него със сигурност няма мушички.

Той не каза нищо. Просто вдигна кехлибара между себе си и залязващото слънце.

Онор сдържа дъха си при вида на внезапно разкрилата се изгаряща красота на камъка. Чувстваше се така, сякаш не го е виждала никога преди. Спиралите сякаш изобразяваха мъж с ниско подстригана коса и брада, а абаносовите петънца напомняха полуотворени очи, безбрежни като човешката душа… мъж, заключен завинаги в късчето кехлибар, свободен само защото нямаше какво повече да губи.

— Не мърдай! — рече му тя тихо.

Джейк замръзна на секундата, преди да осъзнае, че няма нищо нередно. Онор обърна на нова страница и започна да рисува със скорост, ослепителна като самия кехлибар, окъпан от слънчевите лъчи. Той я наблюдаваше и държеше камъка така, че златистата му сянка падаше върху листа й.

С ъгълчето на окото си Джейк долови, че въдицата се помръдна.

— Хм, Онор…

— Не сега. Откакто съм се родила, се опитвам да видя това лице.

Джейк погледна лекичко към най-близката въдица. Тя се движеше нагоре-надолу много по-бързо и по-силно, отколкото платното можеше да издържи.

— Онор…

Тя му направи знак да мълчи и продължи да рисува.

Въжето направи това, за което беше създадено — измъкна се от халката.

— По дяволите — промърмори той с отвращение. — Явно ще вечеряме пица.

— Ето. Готово! Поне по-голямата част. — Тя вдигна поглед. — Пица? Предпочитам сьомга, ако нямаш нищо против.

— Аз също.

Той се наведе, прибра кехлибара обратно в джоба й и издърпа въдицата от стойката с едно продължително движение. Подръпването от другата страна му подсказа, че рибата все още е там. Движението на въдицата му показа още, че рибата със сигурност е сьомга и че е добре закачена.

— Ето — каза Джейк, подаде на Онор въдицата и взе скицника. — Навий на влакното нашата вечеря, а аз ще управлявам лодката.

— Но аз не мога… Никога не съм… — въдицата се усукваше и подскачаше в ръцете й. — Господи! Джейк, на другия край на това въже наистина има риба!

— Разбира се. Навивай, лютиче…