Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (3)

3.

Джейк подкара разнебитения си пикап по калните пътеки, които водеха до хижата му. Заобиколена от тъмни, изкривени от вятъра ели, малката къщичка се намираше на скала, издадена над Пъгет Саунд. Това беше мястото, където той се скриваше от напрежението на главния си офис в Сиатъл и можеше спокойно да се залови за работа, кътче, далече от дома му, чийто адрес и телефонен номер никой не знаеше.

Затова Джейк изруга, когато видя удобния Форд, паркиран на алеята отпред. А когато от него слезе и му помаха жена, облечена в спретнат червен блейзер и черна пола, той разбра, че денят му е провален.

Елън Лазарус бе негова стара любов от времето, когато той се опитваше да спасява света. Сега вече целите му не бяха толкова грандиозни: искаше просто да не бъде кръгла нула, когато животът му навлезе в своя залез.

Изгаси двигателя на пикапа, слезе от него и се облегна на вратата в очакване на бедата, която бе надвиснала над главата му.

— Какво е това? Нито усмивка, нито поздрав за добре дошла? — сгълча го Елън и се отправи към него.

Джейк я гледаше със смесица от цинизъм и одобрение. Не беше необходимо да упражнява походката си и плавното полюшване на ханша, защото по рождение владееше това движение. Имаше големи сини очи, черна коса, интелигентност и прагматизъм, в сравнение, с които Макиавели приличаше на певец в църковен хор. Ето защо не беше изненадващо, че когато тя реши да си играе на шпионин, се превърна в изключително надарен аналитик.

— Няма да те питам как ме откри — посрещна я Джейк. — Приятелчетата, с които имаш вземане-даване, биха могли да открият всеки. Защо ме откри?

— Майчице, изглежда, сме в лошо настроение! А е такъв хубав ден — тя вдигна изящната си ръка към окъпаната от слънце гора. — Бях чувала, че винаги вали в Тихоокеанския Северозапад.

Той изръмжа.

— Това означава ли, че не желаеш да говорим за доброто старо време? — попита Елън.

Джейк повдигна язвително белязаната си вежда.

— Доброто старо време? Това ще отнеме около три секунди. Довиждане, Елън. Не ме търси, аз ще ти се обадя. Трите ти секунди изтекоха.

Нейната жизнерадостна усмивка се стопи и разкри неуморната й, всепоглъщаща същност, която никога не се задоволяваше с едно-единствено нещо, пък било то и мъж.

— Е, хайде, Джейк — изрече меко тя. — Беше хубаво и ти го знаеш.

— Откога си губиш времето да се ровиш в пепелта?

— Решил си да се държиш грубо, така ли?

— Първото нещо, което научава всяко момче, е, че трябва да бъде груб, за да е хубаво.

Тя направи нетърпеливо движение.

— Прави каквото искаш.

— Така й смятам да направя. Довиждане. Можеш и да не предаваш поздрави на Чичо Сам.

Джейк се опита да заобиколи Елън и да влезе в хижата. Тя обаче отстъпи назад, застана пред него и го погледна със сините си, ангелски чисти очи.

— Ще бъдеш ли по-разговорлив, ако изпратим някой друг? — попита.

— Не.

— Дори не знаеш какво искаме.

— Предпочитам да е така.

Подухна вятър и повдигна черната копринена яка на блузата си. Тя я приглади разсеяно и прехвърли наум възможностите, които й оставаха. Не й отне много време. Умееше да мисли бързо.

— Казах им, че старата любовна история няма да свърши работа — погледна го топло тя. — Не си правил опит да се свържеш с мен от години. Всъщност никога не си се опитвал. Когато кажеш сбогом, е завинаги.

Джейк чакаше. Знаеше, че няма да се отърве лесно от Елън. Това, което го притесняваше, бе, че може би изобщо няма да се отърве. Хората от разузнаването, без значение за кого работеха, не безпокояха честните граждани, освен ако не бяха затънали до шия в неприятности.

— Бих искала да призова патриотизма ти — рече тихо Елън.

Той се усмихна.

— Майчице — промърмори тя. — Преобразените идеалисти са най-лошото нещо. След като си отворят очите, повече не искат да участват в играта.

— Вече сме водили този разговор:

Тя потропа с маникюр по дамската си чанта и погледна към гората зад пикапа на Джейк. Над нея прелетя белоглав орел и изви голата си глава като за молитва. Сянката на птицата премина през лицето й, но Елън не й обърна внимание.

— Добре — кимна тя решително. — Ти искаш да откриеш Кайл Донован. Ние също. Можем да си сътрудничим.

Невъзмутимото изражение на Джейк не се промени. Очакваше нещо такова, откакто видя Елън да слиза от колата си.

— Защо? — попита.

— Какво защо?

— Защо преследвате Кайл?

— Знаеш защо. Той открадна кехлибар за един милион долара.

Джейк знаеше, че кехлибарът струва само половината от тази цифра. Но ако семейство Донован се стремяха към застраховката, никой нямаше да го изслуша. Те имаха пари и високопоставени приятели.

— Значи Кайл е откраднал някакъв кехлибар — проточи Джейк. — И какво от това? Хората крадат десет пъти по толкова, но Чичо Сам пет пари не дава, освен ако не си плащат данъците.

— Кайл открадна тези пари от друга държава.

— Майтапиш се, нали?

— Грешиш.

— Я по-сериозно! Говориш с мен, а не с някой новоизлюпен политик, който се надява да надзърне под полата ти. Ще трябва да измислиш по-добра причина да преследвате Кайл. Много по-добра.

Елън прецени оставащите й възможности, всъщност възможност. Истината. Въпросът беше каква част от нея да премълчи. Но не прекалено много. Джейк беше безцеремонно копеле.

— Кайл беше замесен със сепаратисти от Литва — поде тя. — Опасяваме се, че е откраднал кехлибара, за да финансира тяхна терористична акция.

Джейк се надяваше, че греши, но се съмняваше. Дори да бе така, това все още не обясняваше интереса на Чичо Сам.

— Това не е всичко — изрече той. — Ако става въпрос за геополитика, Литва е твърде дребна риба. Тогава каква е вредата за Чичо Сам?

Тя не искаше да му отговори, но знаеше, че ще се наложи.

— Казах им, че ще стигнеш до дъното на нещата.

Джейк чакаше.

— Шофьорът на Кайл е прибавил нещо към пратката, преди да го убият — поясни Елън.

— Какво е това нещо?

— Няма да ти отговоря.

— Не знаеш или не искаш да ми кажеш?

— Няма значение. Няма да ти отговоря.

Джейк опита по друг начин.

— Не ти вярвам. Кайл не беше толкова глупав да се забърка с ядрени оръжия.

— Ако ставаше въпрос за ядрени оръжия, нямаше да молим за нечия помощ. Щяхме да я изискаме.

Той не взе да й противоречи.

— Значи е нещо повече от необработен кехлибар и по-малко от ядрени оръжия, но все пак е достатъчно да накара Чичо Сам да се размърда. Ще трябва да е нещо много ценно. Не смятам, че Кайл е толкова глупав.

— Идеализъм, сладки приказки и някоя фуста — изрече Елън отчетливо. — Тези неща винаги ги подлудяват.

— Да не би да говориш за Марджи? — стресна се Джейк.

Елън кимна.

— Тя е най-голямата дъщеря на закоравял престъпник от Втората световна война. Той се е бил срещу немците. Бил се е срещу руснаците. Бил се е срещу Съветския съюз. Бил се е срещу собствените си сънародници, когато искаха мир.

Джейк преглътна думите на възмущение. Много добре знаеше как жена може да вземе ума на един мъж.

— Предупредих Кайл, че Марджи ще му създава проблеми, но не, той беше влюбен. Искаше да бъде нейният смел рицар в блестящи доспехи.

— Не знам дали е рицар, но е нагъл кучи син. Убил е шофьора, качил се е в камиона с кехлибара и е изчезнал в нощта.

— Кажи ми нещо, което не знам.

— Кажи ми какво знаеш и няма да те отегчавам с повторения — сопна се Елън.

— Къде изгубихте Кайл?

— Никога не сме го имали, за да го изгубим. Той не беше наш.

Джейк се чудеше дали да й повярва, но реши, че всъщност няма значение.

— Успях да го проследя на излизане от Калининград и през Литва. Загубих го, когато прекоси границата на Русия.

— И ние го загубихме там — кимна тя.

— А ако кажа, че съм го проследил до Талин…? — вметна язвително Джейк.

— Моментално ще позвъня по телефона. Ще претърсим от единия край до другия. Направил ли си го?

— Дали съм го проследил до Естония? Не. Той тръгна на изток, не на север. Загубих го на около триста километра от руската граница. Преди да успея да го открия отново, се натъкнах на бюрократични спънки и на някакви не бюрократични типове с гадни пищови. Официално ме помолиха да напусна страната и никога да не се връщам.

— А неофициално?

— Неофициално ми предложиха постоянно местожителство в стая три на шест фута в Майчица Русия.

Тя поклати глава.

— Къде отиде византийската изисканост?

— Където и самата Византия. Изчезна.

— И така, ти пристигна тук преди десетина дни да си ближеш раните. И може би да поразгледаш около вилата на Кайл? — опита се да се усмихне Елън.

Джейк сви рамене, без да каже нищо. Тя и бездруго бе достатъчно близо до истината.

— Тогава видя една от обявите за инструктор по риболов, разлепени из целия град, подписани с името Онор Донован — продължи Елън.

Той я гледаше и чакаше.

— Сложи си небрежната усмивка на Джейк Малори и бе нает — завърши тя.

— Почти си права. Бях нает и това е повече, отколкото е направил вашият човек.

— Откъде разбра за нашия неуспех? — попадна тя в капана му.

— Много умно. Да използвате някой вътрешен, примерно нейния инструктор, е очевиден напредък.

— Казал ли си на Онор, че търсиш брат й?

— Не е ставало въпрос.

— Точно така си и мислехме — изрече Елън с огромно задоволство. — Донован са мамили всички отвъд океана, включително и теб. А сега ти ще проникнеш сред тях, като използваш по-малката сестра в Америка.

В гласа на Елън не се долавяше неодобрение, по-скоро възхищение, че е открил пролука, за разлика от всички останали. Джейк предпочиташе да беше шокирана. Но хората, които лесно се шокираха, не живееха в този свят без илюзии.

— Няма да ти се месим — избъбри тя бързо. — Просто ни дръж в течение.

— Но в момента се намесвате.

— По-добре свиквай или ще навестя малката госпожица Донован и ще й кажа кой В действителност е нейният инструктор по риболов.

Известно Време Джейк просто я гледаше. После леко поклати глава.

— Не мисля, че ще го направите.

— Защо?

— В момента аз съм единственият ви човек сред клана Донован. Не сте чак толкова глупави, че да ме разкриете, преди да сте сигурни, че изобщо не можете да ме използвате.

Тя пак потропа с маникюр по черната кожа на чантата си. Повя студен вятър и разлюля гората от стройни червено кори дръвчета.

Джейк разбра, без да поглежда нагоре, че небето на югозапад бавно се изпълва с облаци. Вероятно щеше да завали още преди залез-слънце. Неслучайно горите се бяха раззеленили.

— Добре — въздъхна тя. — Какво искаш да знаеш?

— Минавал ли е Кайл през Сийтак преди около две седмици?

— Паспортът му е минал. Момчето от имиграционната служба, което разпитахме, твърдеше, че доста е приличал на снимката, направена при завръщането му от двуседмичен риболов на полуостров Камчатка.

— Вие какво мислите?

— Ние се обзалагаме, че ако човекът и снимката са съвпадали, никой от тях не е бил Кайл Донован.

Джейк присви очи.

— Лоши новини.

— Да, за Донован. Той вероятно е получил онова парче земя от Майчица Русия, което са ти предлагали. Но дали това е лошо за нас? Не знаем.

— Беше ли…

— Сега е мой ред — прекъсна го тя. — Чувал ли е някой от служителите на Имърджинг ресурсис слухове за първокачествен балтийски кехлибар от съмнителни източници?

— Суров или обработен?

— И двете.

— Само обичайното. Кражбите и контрабандата са ежедневие в мините и не са част от някаква голяма конспирация. Всички едри контрабандисти са свързани с правителството. По дяволите, през повечето време те са правителството.

— Добре дошъл в бившия Съветски съюз — проскърца Елън кисело, — където сблъсъкът на интереси с най-добрият начин да забогатееш.

— Когато средствата ти намаляват или дори нямаш собствени средства, е нормално да се стремиш към някаква смислена размяна със сънародниците си.

— Смислена размяна — усмихна се тя. — Това ми харесва. Натъквал ли се е някой от твоите хора на нещо, конкретно свързано с руски кехлибар?

— Обичайните невзрачни фалшификати на руските производители на пластмаса. Някакво наследено имущество от домакински прибори, вероятно откраднати по времето на Втората световна война. Доста приличен дубликат на ъглова маса от станалата легендарна царска Кехлибарена стая.

Само някой, който вече е бил в играта, можеше да долови как лицето й рязко се изопна. Джейк забеляза хищническия интерес, който възбудиха думите му, и почувства как стомахът му се свива.

Повече от необработен кехлибар и по-малко от ядрени оръжия.

Кехлибарената стая.

Беше чувал слухове, че Кехлибарената стая е открита, но около прочутото изгубено съкровище от Втората световна война винаги имаше слухове. През четиридесет и първа нацистите разрушили една от необикновените стаи на царския дворец, стая, чиито таван, врати, стени и мебели — маси, столове, лампи, украшения, свещници, вази, ножове, вилици, лъжици, кутийки за енфие, предмети на изкуството, всичко — са били изваяни от масивен кехлибар или покрити с кехлибарени мозайки.

Единственото изключение били високите позлатени огледала, които отразявали играта на слънчевите лъчи във вълшебната стая. Вероятно е наподобявала блестящ златен рай, увиснал сред безкрайната, ледена сивота на руската зима.

Немците преместили уникалната си плячка от Санкт Петербург в Калининград. Оттам тя изчезнала и това сложило началото на една безкрайна надпревара, която щеше да продължи, докато съществуват човешкото въображение и алчност или докато изгубената Кехлибарена стая бъде открита.

— Масата беше ли имитация? — попита Елън.

— Инкрустираната мозайка беше от истински кехлибар. Самата маса си беше истинска и много добре изработена, но никога не е била част от царската Кехлибарена стая.

— Откъде си сигурен?

— Това ми е работата.

— Убеди ме.

Джейк се замисли за секунда и реши да бъде снизходителен. Така щеше да изглежда склонен на отстъпки.

— Трудно е да се сдобиеш случайно с голямо количество балтийски кехлибар — поде той, — освен ако нямаш яки връзки в прибалтийско правителство или с шеф на местната мафия, както си избереш. Мексиканският и костариканският кехлибар са достъпни за всеки, който има пари. А който и да е изработил кованата масичка, е бил принуден да използва малко чист кехлибар от Новия свят.

— Каква е разликата между материала от Новия и Стария свят?

— Попитай вашите експерти.

— Но ти си тук, а те не са.

Той погледна замислено небето. Облаците над Олимпик се сгъстяваха, но все още имаше достатъчно време да изпробва Тумороу, преди времето да се развали.

— Балтийският кехлибар се нарича янтар заради високото съдържание на янтарна киселина в него — започна лекцията с равен глас. — Той е уникален сред кехлибарите. Някои теоретици дори твърдят, че янтарът е единственият истински кехлибар. Всички останали са нещо друго.

— Всички балтийски кехлибари ли съдържат янтарна киселина? — вметна тя.

— Всички, които са от значение.

— Разкажи ми за тези, които са без значение.

Джейк погледна часовника си. Предпочиташе да преснима бордовия дневник на Кайл, отколкото да обяснява на Елън неща, които можеше да й каже всеки търговец на кехлибар. Обаче се надяваше, че търпението, което проявяваше в момента, щеше да му се върне с лихвите по-късно.

— Около десет процента от балтийските кехлибари не съдържат янтарна киселина, но тези в царския дворец не са били такива.

— Защо?

— Този вид балтийски кехлибар е твърде мек, твърде чуплив и твърде грозен, за да се използва за украса. Навлязъл е в производството на лакове, в медицината или се изгаря за тамян. Кехлибарът на кованата масичка бе чист и блестеше като слънчев лъч. Първокласен кехлибар от Новия свят. В Европа все още предпочитат хибриден кехлибар.

— Хибриден?

— Непрозрачен или полупрозрачен. В зависимост от неговия цвят и излъчване го определят като маслен, мазен, замъглен, костен, с цвят слонова кост…

— Започвам да разбирам — прекъсна го тя. — Много названия за едно и също нещо.

— Голямо разнообразие от цвят и прозрачност. Кехлибарът винаги е бил неразривно свързан с развитието на човешката култура, особено в Прибалтийския регион. Описването и наименуването на незначителните разлики в кехлибарите отнема на тези хора толкова време, колкото би отнело на нас да преброим звездите.

Червеният маникюр потропваше бавно в ритъм със затихващия вятър, докато Елън премисляше онова, което току-що бе научила.

— Достатъчни ли са цветът и чистотата, за да е различи балтийският кехлибар от останалите? — попита тя.

— Не. Обяснявам ти нещата съвсем повърхностно. В балтийските езици има буквално стотици думи за описание на вариациите на кехлибара. Всяка разновидност по отношение на цвят или чистота има своите страстни колекционери и своята собствена история.

— Царете са търгували по широкия свят — подкара новия си въпрос тя. — Възможно ли е за направата на оригиналната Кехлибарена стая да е използван някакъв висококачествен кехлибар, който да не е от този регион?

— Всичко е възможно.

— А дали е вероятно?

— Едва ли. Кехлибарът В Мексико и Пуерто Рико е открит наскоро. Кехлибарената стая датира от времето на прусаците, началото на осемнадесети век. Освен това защо е нужно да се купуват стоки от другия край на света, когато у дома ги имаш без пари?

— Какво искаш да кажеш?

— Императорът е имал монопол над Балтийските кехлибарени мини.

— Майчице — промърмори тя. — Искаш да кажеш, че всяко късче кехлибар в Стаята, независимо от цвета и чистотата му, е дошло от Палмниканските мини?

— Или от други мини по крайбрежието на Балтийско море. В Литва и Калининград се намират най-добрите мини, но не и единствените.

— Такава била значи тази история… — тя се намръщи. — Какво…

— Сега е мой ред — прекъсна я той. — Имате ли доказателства, че семейство Донован участват в игрите на Кайл?

— Нищо, което би ни послужило пред съда. Това е просто работна хипотеза. Ти имаш ли по-добро предположение?

— Не. Цялата Кехлибарена стая ли търсите?

— Кой е казал, че изобщо я търсим?

— Това е лошото при разпита. Не можеш да задаваш въпроси, без да издадеш някаква информация. Цялата Стая ли търсите?

Тишина. После Елън сви рамене.

— Поне не могат да кажат, че не съм ги предупредила за теб. В момента ни интересува единствено тази част от нея, която е откраднал Кайл.

— У него ли е цялата стая?

— Не знаем.

— Кажи ми вашето предположение.

— Ние мислим, че той може да е, а може и да не е нечия пионка и да отговаря за продажбата на цялата Стая. Във всички случаи обаче у него е една част от стаята, за да привлече вниманието на световния пазар.

— Дяволите да го вземат! Чий беше трупът, изхвърлен от водите на островите Сан Хуан, онзи с липсващите пръсти и счупения врат?

— Бивш човек на КГБ от бившия Съветски съюз.

— С какво се е занимавал напоследък?

— С хора.

— Конкретни хора ли е убивал, или всеки, когото му наредят?

— Известно време е работил за един от шефовете на мафията в Москва, после е излязъл на свободна практика.

— Защо е търсел Кайл?

— Не мога да ти отговоря.

— Какво знаете за Марджи?

— Тя е била предана дъщеря на една изолирана, презряна и разпокъсана страна. Победените пазят спомена за враждите, войните и кръвопролитията векове наред. Те умеят да мразят.

Джейк вече знаеше това. Не знаеше обаче дали патриотизмът на Марджи стига далече от това, да говори на един тайнствен език и да мрази.

— Дали е била сериозна относно освобождението на Литва? — попита той.

— От това, което знаем, добрият стар татко е свършил идеална работа, като е заразил дъщеря си със солидна доза празнословие, типично, за бащината й страна. Тя е ходила на обичайните тайни срещи, които са били прилежно издавани на руснаците от техните литовски информатори.

— Едно са срещи, друго са конспирации. Тя в какво е участвала?

— Скъпи, в Литва няма ефективна конспирация, откакто господ е обул гащи. Там просто се надпреварват да крещят как горките им велики предшественици са били мамени и да преразказват вехти истории за грабежи и издевателства.

— Би било по-добре да се надпреварват да крещят за собствена парична система, независима от руската рубла — промърмори Джейк.

— Страдат от липса на желание.

— А какво ще кажеш за…

— Да се върнем на изчезналия кехлибар — прекъсна го Елън. — Чувал ли си слухове за Кехлибарената стая!

— Разбира се.

Джейк отново долови промяната в нея, сякаш тя се съсредоточаваше.

— Кажи ми какво си чувал — каза Елън.

— Ти може да разполагаш с целия ден, но аз — не.

— Щом аз имам време, имаш и ти.

За момент нетърпението му почти надделя. После си напомни, че животът му би бил далеч по-лесен, ако Елън и тези като нея не се впиваха в него като бълхи.

— Някои хора твърдят, че Стаята никога не е напускала Санкт Петербург, следователно ние сме я погубили, когато в края на войната бомбардирахме мястото и го превърнахме в тлеещи руини. Повечето обаче вярват, че нацистите са разрушили Кехлибарената стая през четиридесет и първа, направили са я на парчета, пакетирали са я и са я превозили до Калининград.

— И?

— Тогава започва най-интересното. Самите сандъци, в които е била пакетирана Стаята, са изчезнали някъде през четиридесет и пета. Оттогава никой не ги е виждал. Противниците на тази теория твърдят, че всичко е разрушено по време на бомбардировките.

Елън направи гримаса.

— Какво мислят останалите?

— Чувала ли си за Ерих Кох, бивш нацист от тогавашната Източна Прусия?

— Трябва ли да съм чувала?

— Той твърди, че Кехлибарената стая все още е погребана под Кьонигсберг, прекръстен от руснаците на Калининград. Той би трябвало да знае. Участвал е лично в заравянето й.

— Защо не я е изровил?

— Прекарал е целия си живот в затвора след падането на фашистите. Много хора са се домогвали до него и са му обещавали свобода, но дори на смъртния си одър той не е казал къде е скрита плячката.

— Следващата теория? — подкани Елън студено.

— Тя е на доктор Алфред Руди, който твърди, че е заключил кехлибара в някакво подземие. Погребал стаята в същия град, както твърди и Кох, но по различен начин. Разбира се, това, както твърди и Кох, е било, преди съюзниците да превърнат мястото в куп руини, а руснаците да построят върху останките му нов град.

Изражението на Елън не се промени.

Джейк продължаваше да говори. Тонът му подсказваше, че за него всичко това са празни приказки и че той вече е човек, който не вярва на глупости.

— Един от хората, които в момента търсят Кехлибарената стая, смята, че тя се намира под някаква пивоварна в Калининград — каза Джейк.

— Ти какво мислиш?

— Мисля, че да копаеш под тази стара сграда е равносилно на самоубийство. Действащи боеприпаси, останали от петдесет години войни и революции, наводнени подземни стаи, падащи стени и други подобни неща — опасно е.

Елън издаде някакъв звук, за да покаже, че го слуша.

— Има и американска теория — продължи Джейк. — Някакъв заможен, анонимен американски колекционер е платил цяло състояние и е скрил Стаята в модерния си замък. Друга разновидност на тази теория твърди, че Стаята е попаднала в Южна Америка — В Уругвай или Аржентина — с оттеглянето на нацистите при рухването на Третия райх. Споменах ли ти за Щази?

— Не.

— Не трябва да ги пропускаме. Бившата Източногерманска държавна сигурност, известна на хората като Щази, е изгубила много средства и години в търсене на Кехлибарената стая. Без успех, разбира се.

— Защо казваш разбира се? Мислиш, че стаята няма да бъде открита?

— Смятам, че е потънала в дим, когато съюзниците са изравнили Кьонигсберг със земята. Кехлибарът гори като смолата, от която някога са правели факли — силна миризма, кълба от дим и страховити пламъци.

— Но Борис Елцин каза на немците, че Кехлибарената стая е скрита някъде в бившата Източна Германия — възрази Елън.

— Елцин каза също, че на мястото на саморазрушаващата се, корумпирана комунистическа система ще наложи свободна пазарна икономика, и то в срок от една година. Сигурен съм, че при това положение няма да има нищо против да извади кехлибарен заек от шапката си, за да зарадва и успокои своя роптаещ народ.

Ноктите й отново потропаха по дамската чанта. Нов повей на вятъра разлюля елите. Върволица от облаци надвисна над дръвчетата. Морските вълни безшумно се разбиваха в носа на скалата.

Джейк отново погледна часовника си. Бяха изтекли само няколко минути, а му изглеждаха цяла вечност. Определени хора го караха да се чувства така. Елън бе една от тях. Невинаги му беше влияла така, но човек все пак израства, ако има достатъчно време за това.

— Значи не търсиш Кехлибарената стая — продума Елън, гледайки го внимателно.

— Както сама каза, вече не вярвам на сладки приказки.

— Ще ми се обадиш, ако чуеш нещо интересно, нали?

— Нямам телефонния ти номер.

— Но ние имаме твоя. Ще се навъртам наоколо.

Джейк дори не се опита да изглежда щастлив от тази перспектива.

— На ми досаждай.

— Въобще не смятам да ти досаждам.

— Господи — процеди той презрително, — наистина ли вярвате, че Кайл притежава парче от Кехлибарената стая?

Тя се поколеба, после додаде:

— Ще трябва да действаме така, сякаш вярваме.

— Защо?

— Алтернативата е да ни разпердушинят. Разполагаш със седемдесет и два часа, преди да те издам на Онор Донован. Визитната ми картичка е до телефона ти. Ако откриеш нещо, обади ни се. Помогни на нас и ние ще помогнем на теб. И умната, Джейк.

— Сбогом — промърмори той и я заобиколи.

— Наистина мисля това, което казвам.

— Аз също.

Преди Джейк да затвори вратата след себе си, Елън запали колата. А когато той вдигна телефонната слушалка, тя вече се бе изгубила надолу по пътя, по който вятърът вдигаше облаци от прах. Не беше необходимо да проверява номера, който набираше. Щом отсреща се чу сигнал, той отвори бордовия дневник на Кайл и започна да го сканира.

— Имърджинг ресурсис, мога ли да ви помогна с нещо? — запита приятен глас.

— Надявам се, Фред. Там ли е моето второ аз?

— Здрасти, Джейк. Тя говори с Калининград.

— Кое време е, за да говори сега?

— Изглежда, нейният познат е дегустирал водка доста след обичайното работно време там и едва сега отговори на обаждането й. А, почакай. Линията й вече е свободна. Ще те свържа.

Джейк присви очи, съсредоточи се и продължи да обръща страниците на дневника. След миг Шарлот Фицрой, вицепрезидент на Имърджинг ресурсис и много добра негова приятелка, беше на линия.

— Здрасти, Прес. Някакъв напредък? — попита Шарлот.

— Работя по въпроса. Да са те притеснявали от правителството?

— Атакуваха ме. Опитах се да им помогна…

Джейк се засмя и продължи да сканира дневника.

— … но те не пожелаха да конкретизират какво точно искат — продължи тя, — така че не успях да им бъда особено полезна.

— Те искат Кехлибарената стая.

— Както и всеки, който е чувал за нея.

— Да. Като изключим това, как вървят нещата?

— Бизнесът като цяло или конкретно Кайл Донован?

— Да.

— Без теб всичко върви наопаки, но все пак ще ти изпратя няколко договора за подпис. Що се отнася до Кайл, нищо ново. Няма трупове с липсващи пръсти. Няма удари на мафията, свързани с търговията на балтийски кехлибар.

— Попаднала си на нещо.

— Паднала съм на нежния си малък задник.

— Хайде, Шар! Спомни си кой плаща сметките.

— Предпочитам да изчакам, докато се натъкна на нещо солидно.

— А аз — не.

— Е, добре. Един от нашите хора в Калининград предложи да потърсим на другия край на бившия Съветски съюз.

— Къде?

— Камчатка.

Джейк спря да обръща страниците на дневника. Полуостров Камчатка се намираше на един хвърлей от Аляска.

— Защо?

— Кайл няколко пъти се е обаждал на някакъв телефонен номер там. Рибарско курортно селище и е толкова наблизо, че не можеш да си представиш. Управлява се от руснаците. Собственик е Влад Киров.

— Продължавай!

— Няма кой знае какво за разказване. Те познават Кайл. Ловили са риба заедно с него и останалите от семейство Донован. Това е всичко.

Джейк отново се зае да обръща страници.

— Имаме ли наш човек в Камчатка?

— Ед Бърлс, но той не говори руски.

— Изпрати му снимка на Кайл. Може да работи с преводач.

— Той е геолог, а не частен детектив.

— Ако не докажем, че Имърджинг ресурсис няма нищо общо с изчезналия кехлибар, Ед ще остане без работа.

— Добре казано. Ще използвам думите ти, когато се опита да протестира.

— Зак започна ли да разпитва по болниците, клиниките за спешна медицинска помощ и други такива?

— Къде?

— От Сийтак до Анакортес.

— Кайл В Щатите ли е? — попита Шарлот изумена.

— Поне паспортът му е тук според Елън Лазарус.

— Елън! Каква е нейната роля във всичко това?

— Търси Кехлибарената стая.

— О! Боже! Господи!

— Да. Животът е пълен с изненади.

— Казах ли ти, че не е била разрушена? Дължиш ми хиляда долара.

— Казах, че я търси, а не, че я е открила.

— Подробности — изсумтя Шарлот.

— Хиляда долара за мен, не за теб.

— Още не. Елън там ли е?

— Не.

— Какво стана?

— Предложи ми съдружие.

— И?

Джейк погледна визитната картичка до телефона: Елън Лазарус, консултант. Телефонният й номер започваше с 800, но нямаше код на населеното място, за да разбере къде се намира тя.

— Мечтая си за това — каза той, — както свинска пържола мечтае да е в един отбор с гладен вълк.

Шарлот се засмя.

— Разбирам те. Използвай я, ако можеш, но си сложи гумени ръкавици. Мислиш ли, че знаят къде е Кайл?

— Нямаше да дойдат при мен, ако беше така.

— Смяташ ли, че е пристигнал в Щатите?

— Не зная. Но хората се държат така, сякаш кехлибарът е тук, с или без него. И то не само Елън. От правителството предполагат, че госпожица Донован иска да скрие кехлибара, вместо да ходи на риболов.

— Ти какво мислиш?

— Вероятно Чичо Сам е прав. Ченгетата наблюдават къщата на Кайл.

— Защо?

— Защото могат да си го позволят — изрече Джейк язвително. — И защото искат да разпитат Кайл за изхвърления на брега труп с два липсващи пръста.

— Откри ли камиона, който Кайл е откраднал в Калининград? — попита Шар.

— Все още не, а и не е необходимо. Когато го открием, ще бъде празен.

— Преливаш от щастие, нали?

— Кайл не е глупав. Вероятно е скрил наблизо друг камион, който никой не би свързал с откраднатия кехлибар.

— Не би ли имал нужда от помощ, за да премести кехлибара във втория камион?

— Кехлибарът е лек — избъбри Джейк разсеяно, докато преглеждаше страница от дневника.

— Звучиш ми отнесено.

— Така е. Чета бордовия дневник на Кайл.

— Нещо интересно?

— Най-интересното го няма тук.

— Какво е то?

— Часовникът, който автоматично отмерва работата на двигателя, не е съгласен с часовете, които Кайл е отбелязал.

— Преведи ми го.

— Той или е спрял да води дневника, преди да тръгне за последното си пътуване към Калининград, или се е връщал и е използвал лодката, без да го впише вътре.

— Значи е жив? — вметна бързо Шар.

— Или е бил. Елън каза, че трупът с липсващите пръсти е на руски стрелец. Те обикновено ловуват по двойки.

— Хубаво.

— Да — Джейк шумно затвори дневника. — След малко имам среща със сестрата на Кайл. Нещо друго за мен?

— Сестра ли? Какво става там?

— Уча я как да лови риба с лодката на Кайл.

Последва кратка тишина, после Шарлот изрече безразлично:

— Много удобно.

— Това е точната дума. Ако оставяш съобщения на телефонния ми секретар, бъди внимателна. Вероятно няма да съм единственият, който ще ги слуша.

— Схващам. Мислиш ли, че госпожица Донован знае къде е кехлибарът?

— Ако не тя, някой друг от семейството. Тя е единственият Донован в моето полезрение.

— И ти мислиш, че кехлибарът е на Сан Хуан?

— Разчитам на това. Да пипна тази пратка и да се оневиня, е единственият начин да разрешат на Имърджинг ресурсис достъп до Руската федерация.

— Как изглежда сестра му?

Джейк не каза нищо.

— Уао! — възкликна Шарлот. — Женски вариант на Кайл.

— Много е женствена.

— Спомни си за Елън.

— Онор не е Елън.

— Не ми обяснявай! Елън не познава значението на думичката чест.

Той се усмихна сковано.

— Онор Донован е сестра на Кайл.

Джейк затвори, преди Шарлот да успее да му зададе други неудобни въпроси. Включи ксерокса и се залови за работа.

Не му отне много време да преснима дневника. Кайл бе собственик на лодката само от петнадесет месеца. Не бе прекарал на нея и половината от времето, което тя заслужаваше. Правилно я беше нарекъл Тумороу. Той нямаше много време за развлечения.

Не изпитвай съжаление към това чаровно копеле — каза си Джейк. — Никой не е държал пистолет до главата му, за да го принуди да работи, вместо да лови риба.

Но въпреки това Джейк не можеше да спре да мисли за младия мъж с лъчезарна усмивка и внезапен смях, за часовете, прекарани заедно по време на отвратителните балтийски дъждове. Пиеха бира и си говореха за сьомга, докато морето беше студено, а рибата — гореща.

Веднага щом свърши с преснимането на дневника, с молив в ръка и с карта на островите Сан Хуан, Джейк се залови за работа. До момента, в който ръчният му часовник започна да писука, вече бе сигурен в едно нещо.

Дневникът на Кайл не струваше и пукната пара.

С всичките си възбуждащи интереса намеци за часовете, прекарани тайно на Тумороу, дневникът не казваше къде е Кайл в момента и дали кехлибарът е с него.

Колкото повече Джейк размишляваше над това, толкова повече му се налагаше да приеме неприятния факт, че Онор е единственият път до кехлибара. За да докаже невинността си, Джейк щеше да я използва толкова безмилостно, колкото Кайл бе използвал всички останали.

Въпреки че Онор беше Донован, на Джейк не му харесваше да я използва по този начин. Но не му харесваше и това, което се бе случило през последния месец.