Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (4)

4.

— Прилича на пощенска картичка, нали? — попита Джейк.

Онор подскочи от гласа му и погледна смутено към страничните прозорци на Тумороу. Синьо-зелените води на пролива Розарио наистина приличаха на пощенска картичка. Искаше й се да е така. Откакто оставиха кея зад себе си, се чувстваше силно притеснена от липсата на твърда почва под краката си. Тя навлажни пресъхналите си устни.

— Пощенските картички не танцуват под краката ти — отвърна сухо.

— Да танцуват ли? В момента е съвсем спокойно.

Тя отново навлажни устни и замълча.

Джейк вече бе забелязал нарастващото й безпокойство. Беше сигурен и в причината: тя се страхуваше. Беше преживял достатъчно опасни неща и можеше да разпознае страха, когато го види. Неговата работодателка беше бледа, със стиснати устни, и трепереше, сякаш през нея протича високоволтово напрежение.

За да се изправиш срещу такъв дълбоко вкоренен страх, бе необходима сериозна мотивация. Искаше му се да знае дали обичта към брат й или алчността за приказните фантасмагории, наречени Кехлибарена стая, я бяха извели в открито море.

Джейк погледна към гладката водна повърхност и се запита какво щеше да прави Онор, когато морето се развълнува. Надяваше се да не се разстрои. Не му харесваше идеята да върне със сила здравия й разум. Вероятно вместо да проверяват дали Тумороу е годен за плаване, както той бе планирал, би трябвало да направят нещо по-хубаво, по-приятно и по-лесно — например да ловят сьомга. Според местните слухове в Сикрет Харбър рибата кълвеше.

Обикновено мисълта за ловене на сьомга правеше Джейк нетърпелив, но в момента нищо не беше обикновено. Той реши да се насочи към открито море, за да види дали моторницата на Кайл се представя подобаващо. Освен това, ако неговата работодателка смяташе да се поддаде на страха, и двамата трябваше да го узнаят сега, когато всичко друго бе спокойно.

Джейк смени курса на четиридесет и пет градуса и едновременно увеличи скоростта.

— Какво правиш? — извика Онор.

Знаеше, че гласът й е прозвучал по-троснато, отколкото би трябвало да бъде, но не можеше да се въздържи. Чувстваше се нервна и раздразнителна. Малката разходка с лодка се оказваше далеч по-сериозно изпитание за нейните нерви, отколкото бе очаквала. Тя беше на тридесет години, но отново я разкъсваше завладяващият страх, който бе изпитвала като дете.

— Мислех си, че можем да наловим малко риба — рече той меко, — но…

— Хубаво.

Изненадан от думите й, които можеха да минат и за проява на ентусиазъм, Джейк хвърли поглед към пилотското място отвъд пътеката.

— Хубаво, а?

— Да. Далеч по-добре е да мислиш за ловене на риба, отколкото наистина да го правиш.

Той поклати глава.

— Ще трябва да помислиш над ентусиазма си.

— Повярвай ми, вече съм мислила.

— Ти си страхливка.

Тя не му отговори. Ръцете й се вкопчиха здраво в седалката, сякаш очакваше някой да я изтръгне от нея.

Джейк промърмори нещо под носа си. Да използва Онор беше едно; да я изтезава бе съвсем друго. Просто нямаше такава склонност. Това беше една от причините да остави Елън с нейните интриги и никога да не се обърне назад. Не му харесваше да наблюдава живо същество, оплетено в лепкавата му мрежа.

Джейк промърмори някаква ругатня, завъртя силно щурвала и обърна лодката към пристана.

— Какво правиш? — стресна се Онор.

— Връщам се.

— Защо? Нещо не е наред ли? Гласът й беше тънък като устните й.

— Да.

— Какво?

— Ти.

Онор рязко се извърна към него.

— Какво искаш да кажеш? — попита през зъби. — Добре съм.

— А аз съм зайчето Бъни.

— Обърка приказката. Аз съм Червената шапчица.

Джейк се усмихна и поклати глава. Дори изплашена до смърт, мисълта й бе остра като бръснач. Също и езикът й.

— Обръщай лодката — нареди тя. — Отиваме на риболов.

Той продължи към кея, който се намираше на около пет минути път. Тя го погледна косо.

— Знам какво говоря — настоя Онор. — Обърни лодката.

— Малко страх е здравословен — отбеляза, сухо Джейк. — Държи те нащрек. Големият страх е лоша работа. Принуждава те да вършиш онова, което се налага.

— Например да ловиш риба — вметна тя.

— Например да оцелееш.

Онор се взря в очите му.

— Какво може да знае човек като теб за страха и оцеляването?

— Повече отколкото бих искал да знам.

Тонът му не насърчаваше по-нататъшни въпроси.

Тя дори не се поколеба.

— Какво се е случило?

Той я погледна косо.

— Ежедневните случайни неприятности.

— Аха! От сорта на новинарските помии.

— Скандал в бар не става за топзаглавие.

— Бар, а? Ти беше ли…

— Не — прекъсна я той.

— Откъде знаеш какво щях да те попитам?

— Не знам.

— Аха. Не е моя работа, така ли?

— Точно така. И пусни седалката, преди ръцете ти да са изтръпнали.

Много внимателно тя разтвори пръстите си. Кръвта нахлу в тях и те порозовяха. Онор въздъхна, преглътна и нервно облиза устните си.

— Откъде разбра, че пръстите ме боляха? — попита го.

— Минал съм през това.

Понеже се боеше да откъсне за дълго вниманието си от водата, Онор хвърли към Джейк бърз, кос поглед. Той не изглеждаше особено изплашен. С лявата си ръка беше обхванал щурвала, а дясната държеше до лостовете за управление и до нещо странно, което той наричаше контролен регулиращ ключ. Всяка част от тялото му показваше, че се чувства спокоен, самоуверен и съвсем у дома върху пълната с неизвестности морска повърхност.

— Ти? Изплашен? — възкликна тя. — Ощипи ме по крака.

— Не ме изкушавай.

— Не знам как.

Той я погледна невярващо. Без предупреждение върна лоста за подаване на гориво.

Внезапно лодката спря да се носи по водата. Онор възкликна и се опря на борда. След миг лодката се разлюля от надигналото се под нея вълнение. Дори Джейк да беше забелязал какво става, това въобще не го притесни.

Но притесняваше нея.

— Какво правиш? — кресна тя като обезумяла.

— Смятам да ти изложа някои основни правила. Правило номер едно: ти си адски привлекателна и го знаеш, така че, ако смяташ да продължаваш да си облизваш устните и да ми хвърляш коси погледи, спести си ги за някой, който ще се трогне от тях.

Очите й се разшириха.

— Какви ги говориш…

— Правило номер две — продължи той, без да спре. — Помни първото правило. Ясно ли е, скъпа?

— Този проблем съществува само в твоето съзнание — отвърна тя. — Ако облизвам устните си, то е, защото съм нервна. Същото се отнася и за косите погледи. Ясно ли е, скъпи?

Джейк се възхити на присвитите й, блестящи очи. Гневът бе премахнал бледността от бузите й и сега те руменееха. Той бавно се усмихна.

— Така те харесвам повече.

Устните й се отвориха от изненада.

— Моля? Един и същи спор ли водим?

— Водим разговор, а не спор.

Онор осъзна, че устата й все още е отворена, и я затвори.

— Разговор значи? — попита тя предпазливо.

— Точно така. Разговаряме как да откъснем мислите ти от страха, който изпитваш от водата. Много е просто. Трябва да ти дадем нещо друго, над което да размишляваш.

Онор почувства шеметна тръпка на гняв, смях и разочарование. Тя разбираше първите две чувства. На третото предпочете да не обръща внимание.

— Готова ли си? — попита той.

— Да те удуша ли? По всяко време.

Той тихичко се засмя.

— Наистина ще го направиш, Онор Донован.

— Само обещаваш.

Тя издиша на пресекулки и понечи да оближе устните си, но се спря.

— Добре ли си? — попита той.

Тя кимна и с изненада осъзна, че наистина беше така.

— Методите ти са груби, но ефективни.

Джейк се усмихна с ъгълчетата на устните си.

— Това съм аз. Притежавам финеса на ядрена бомба и съм двойно по-забавен.

— Не съм искала да те обидя.

— Свикнал съм. Чарът никога не ми е бил присъщ. Оставям го на другите, самонадеяни мъже по света.

Като Кайл Донован, помисли си Джейк мрачно. И неговото семейство. Не бива да ги забравяме. Именно те бяха приятелчетата, които издаваха заповеди и затваряха под носа му всяка врата, която би могла да доведе до истината.

След всичко това той не биваше да забравя, че Онор е Донован.

Джейк дръпна лоста, обърна лодката и ускори. Много скоро достигна скорост, при която двигателят работеше на максимално икономичен режим, и моторницата се плъзгаше по водата. Несъзнателно регулира скоростта и баланса. Механизмите за управление му бяха познати като въздуха, който дишаше.

Това му даде възможност да огледа наоколо. Видя точно това, което очакваше, но се надяваше да не види: когато Тумороу се насочи обратно към пролива, други три лодки смениха курса си и увеличиха скоростта; за да го последват.

Две от тях се бяха появили малко след като Тумороу излезе от малкото заливче. Третата беше нова: голям, яркооранжев Зодиак на бреговата охрана. Той пресичаше курса на Тумороу. Когато зодиакът се приближи, един от четиримата мъже на борда сигнализира на моторницата да спре.

— Дотук беше риболовът преди отлив — отбеляза Джейк.

— Изпуснахме ли го?

— Не, но ще го изпуснем.

— Защо?

— Виждаш ли оранжевия зодиак?

— Прилича повече на сал, отколкото на истинска лодка — каза Онор.

— Може да пристане на брега и без кей и да настигне всеки плавателен съд по водата.

Той намали мощността, но го направи достатъчно бавно, за да не притесни Онор.

— Да не би лодката да е повредена? — попита тя обезпокоена.

— Надявам се, че не. Вероятно е обичайна проверка на бреговата охрана.

Ярко оцветеният зодиак се приближаваше бързо към тях, след като Тумороу застана неподвижен във водата.

— Всяка лодка ли проверяват? — попита тя.

— Не.

— Повечето лодки?

— Не.

— Четвърт от тях?

— Не.

— Една на десет?

— Съмнявам се, че спират дори и една на сто.

— Тогава защо ни притесняват?

— Просто късмет, предполагам.

Нейната усмивка бе в тон с циничната нотка в гласа му.

— Ченгета на земята, ченгета в морето — каза Онор. — Боже мой, явно ме пазят отвсякъде.

— Да. Това те кара да се чувстваш бясна и безпомощна, нали?

— Така би се чувствало само пеленаче.

Джейк все още се смееше, когато извади документите на Тумороу от чекмеджето и отиде на кърмата, за да покаже на бреговата охрана разрешителното за плаване.

Изглежда, не възнамеряваха да питат за датата на предишната проверка. Очевидно им бе известно съдържанието на документите, които Джейк им подаде. Според тях Кайл доброволно бе предоставил Тумороу за инспекция преди по-малко от шест месеца. Лодката бе минала без забележки. При нормални обстоятелства нова проверка беше необходима след още шест месеца.

Първият служител на бреговата охрана се качи по въжената стълба на кърмата на Тумороу.

— Добър ден, господа — поздрави Джейк. — Какво мога да направя за вас?

— Стандартна проверка, сър — обяви по-младият от тях.

— Тогава ще имаме време за риболов преди отлива — кимна Джейк. — Лодката е проверена през последните шест месеца. Не е имало нарушения. Разписката е у мен. Ако това не е достатъчно, можете да се обадите в бреговата си база и да проверите вашите собствени записки.

Младият мъж явно се поколеба и погледна през рамо към кърмата.

Джейк направи същото. Той потисна желанието си да изругае и се опита да не се усмихне на второто служебно лице по онзи начин, който правеше хората нервни.

— Здрасти, Бил — подвикна Джейк. — Толкова ли ти е противно това момче, че го караш да извършва проверки на плавателни съдове? Човекът трепна.

— Джейк? Какво правиш тук? Тази лодка е регистрирана на името на Кайл Донован.

— Уча Онор Донован как да я използва.

— Аха. Ами, предполагам, че тя няма да има нищо против да поогледаме наоколо.

Джейк се обърна и погледна към кабината. Онор стоеше до отворената врата.

— Какво ще кажеш? — попита. — Имаш ли нещо против?

— А трябва ли?

— Ти си в правото си да кажеш на капитан Конрой да върви по дяволите.

— Това ли ми препоръчваш?

Джейк сви рамене.

— Една проверка сега вероятно ще ни спести друга в по-неудобно време — той погледна към Конрой. — Нали, капитане?

— Може и така да се каже.

Джейк присви очи.

— Разбрах посланието ти. Натоварили са те с гадна работа.

— Има и по-лоши — Конрой кимна с глава към другия човек от бреговата охрана. — Провери.

— Да, сър — младият мъж пъргаво се обърна към кабината.

— Покажи му, че вентилационната система работи — подхвърли провлечено Джейк към Онор.

Тя въведе момчето в кабината. Вентилаторът заработи и след трийсет секунди спря.

— Новобранец ли е? — попита Джейк и подаде документите на Конрой.

— Все някой трябва да ги обучи.

Докато двамата мъже, които останаха на зодиака, поддържаха плавателния съд близо до Тумороу, Конрой прегледа регистрационните документи. Не бе изненада за никого, че всичко беше наред. Той върна документите на Джейк.

— Какво търси този човек тук? — попита Онор от вратата на кабината.

— Проверява дали има всичко, което е описано в наредбите — отвърна Джейк.

— Какво например?

— Пожарогасители, одобрени от бреговата охрана ССЖ-та за всеки на борда, обичайните бюрократични табели, които напомнят, че е незаконно да пускаш във водите на Пъгет Саунд каквото и да е, освен риба, и други подобни неща.

— Значи затова Кайл е нацапал този грозен и противен червен надпис над печката.

— Не забравяй противния черен надпис за вредата от моторното масло, който е нацапан на капака на двигателя — той се обърна към Конрой. — Искаш ли да погледнеш?

— Ще почакам. Джими още не е виждал голям, нов двигател на Волво. Много ще се зарадва.

— Ще се радвам да помогна при обучението на младите — обади се и Онор с широко отворени очи.

Джейк се изхили.

Конрой погледна философски на нещата. Както вече беше отбелязал, имаше и по-лоши работи.

Когато стана време да се отвори двигателят, Онор се зае да разяснява тънкостите на механизма, и то с ентусиазма на професор, който обяснява употребата на миналото причастие в сонетите на Шекспир, докато Джими зяпна от изумление. Джейк влезе, преди тя да има възможността да демонтира двигателя, за да могат да инспектират всяка негова част.

— Не днес — каза той спокойно. — Ако решите да разглеждате всяка дреболийка от този сладур, никога няма да ловим риба.

Джейк можеше да се закълне, че за момент по лицето на Онор премина сянка на разочарование.

— Сигурни ли сте? — попита тя и погледна към двамата мъже от охраната. — Това е една наистина готина машинка.

Конрой се усмихна с неохота.

— Познавам няколко инженери, които с удоволствие биха ви развели из машинните отделения.

— Парните двигатели не ме интересуват. Нито пък ядрените. Привърженичка съм на истинските двигатели — изцяло американски, с вътрешно горене.

Този път Конрой се изсмя на глас. После кимна на Джими да се връщат на зодиака. Младият мъж се подчини неохотно.

— Благодаря за гостоприемството, госпожице Донован — подвикна Конрой. — Едва ли някога отново ще разгледам двигател по същия начин.

— Край на проверките, нали? — попита Джейк.

— Човек никога не знае.

— Ако се отегчите — каза той и посочи към кърмата, — зад нас има две цивилни лодки. Или и те са ваши?

— Не, доколкото знам.

— Ще ги проверите ли?

— Не днес.

— Утре?

Конрой стисна зъби. Очевидно предложението не му харесваше.

— Кога се връщате в града? — попита.

— Не след дълго. Свободен ли си тази вечер?

— Да.

— Ще те черпя една бира.

Конрой се отпусна.

— Става. Какво ще кажеш за Салти лог? В шест часа.

Джейк погледна часовника си. Беше почти пет. Нямаше много време, преди да обърне моторницата към пристана. Но той не се оплакваше. В момента по-важно бе да открие дали местна, щатска, национална или интернационална институция упражнява натиск върху бреговата охрана.

— Ще бъда там — обеща той. — Доведи Джанет, ако искаш.

— Не и този път — отвърна Конрой тихо. — Не искам да я замесвам в тази бъркотия.

Това бяха лоши новини, но все пак Джейк се усмихна.

— Добре. Ще се видим в шест.

Онор завистливо гледаше как Конрой крачи по капака на двигателя, надолу по въжената стълба и се качва на зодиака с грацията на танцьор.

— Как е възможно да върви така в развълнувано море? — попита тя Джейк.

— Просто внимава.

Той се обърна и влезе в кабината. Тя остана на кърмата още миг, загледана в открития зодиак със смесица от ужас и възхищение. Четиримата мъже на лодката нямаха кабина, в която да се скрият, когато вятърът хвърли пръски на борда, нямаше къде да се подслонят, когато черните облаци се превърнаха в леден дъжд.

Питаше се дали дъното на зодиака мирише на риба. Потръпна, обърна се, влезе бързо в кабината и затвори вратата след себе си. След сала на бреговата охрана моторницата на брат й й изглеждаше като райско кътче на удобството и сигурността.

Джейк вече седеше на стола пред щурвала и гледаше водата и лодките около тях. Онор се отпусна на пилотското място от другата страна на пътеката. Седалката беше достатъчно широка, за да седят на нея двама души и дори трима, ако бяха деца.

— Откога хората на бреговата охрана носят оранжеви униформи? — попита тя.

— Това са дрехи за оцеляване.

— Да не би да очакват да потънат?

— Такива са правилата. Открити лодки и студена вода изискват средства за оцеляване.

— Славен ден в оранжево за следователя по смъртни случаи. Колко хубаво…

— Дрехите им се запазват сухи. Могат да плуват дни наред и да останат живи.

— Като говорим за пеленачета…

Джейк се изсмя и увеличи скоростта. Двигателят изръмжа щастливо, когато горивото нахлу и подсили огъня дълбоко в него. Предизвиканата експлозия, известна като вътрешно горене, избухна в машината, завъртя винта и подкара моторницата през студената синя вода. Онор се усмихна, затвори очи и се заслуша в басовия лай на силния, добре настроен двигател. Въпреки че се носеха по водата с висока скорост, звукът й подсказваше, че това не бяха крайните му възможности. В момента работеха само две от четирите горивни камери на карбуратора. Другите две бяха резервни и очакваха командата, която щеше да ги съживи.

— Обзалагам се, че ще звучи прекрасно, ако включим и останалите — обади се тя.

Джейк я погледна. Видя блажената й усмивка и се насили да не мисли колко хубаво би било да му се усмихне по този начин в леглото. Каза си, че дори самата мисъл за това бе глупава. Това беше просто бизнес и толкова.

Но без значение колко усилено се опитваше да контролира мислите си, в съзнанието му непрекъснато се промъкваха видения; видения, които караха панталоните да му стягат с всеки удар на сърцето.

— Слушай — каза Джейк и увеличи газта. — Пускам третия и четвъртия.

Лодката се разклати. Звукът на двигателя се промени, стана едновременно по-дълбок и по-висок. Този звук премина през кръвта на Онор като тежък ликьор. Усмивката й стана по-широка и накрая тя се разсмя на глас.

— Страхотно — възкликна тя. — Изяж си пръстите, Бетовен!

Джейк също се усмихна, особено след като погледна през рамо. Трите лодки пъплеха след тях. Той отново се взря напред и огледа водата за плаващи дървета, дъски, водорасли и други случайни опасности. Пред погледа му нямаше нищо, освен гладка, чиста вода.

— Хайде да видим какво умее тази сладурана — каза той.

По-добре сега, отколкото по-късно, когато от тази лодка може би щяха да зависят човешки животи.

Джейк не го изрече на глас. Харесваше усмивката на Онор твърде много, за да й напомня, че има далеч по-сериозни неща, от които да се страхува, от някаква си студена вода и миризма на риба.

Тогава му хрумна, че може би, но само може би тя бе прекалено невинна, за да осъзнае опасността.

Веднага отхвърли тази мисъл, каза си, че е абсурдна, че тя, разбира се, е наясно с нещата. Но не можеше да не си спомни, че Онор дори не бе забелязала, че къщата на Кайл е под наблюдение. Трябваше да е или прекалено глупава, или съвсем ненаблюдателна.

Но това също означаваше, че е невинна.

Такава изглеждаше и по време на разговора с Арчър. Той бе затворил в лицето й същите врати, които затръшна и пред Джейк.

Джейк си каза строго, че е глупаво дори да си помисли, че Онор е невинна и чиста като кехлибарено зелените си очи. Всъщност това нямаше значение — честна или лъжкиня, Онор бе неговият билет за затворения свят на Донован интернешънъл. Не беше нужно да обича, да мрази или да уважава своите средства за успех. Трябваше просто да скърца със зъби и да ги използва.

Тумороу препускаше по гладките солени води на Пъгет Саунд. Широката бяла V-образна диря се разстилаше зад кърмата в причудливи форми. Едната от преследващите ги лодки изостана доста бързо. Другата запази дистанцията. Зодиакът също.

Джейк усили скоростта още повече. С дрезгаво ръмжене, изразяващо наслада, моторницата препусна с тридесет и четири възела^[1].

— Знаех си, че трябва да има причина Кайл да е любимият ми брат — избъбри Онор, като се опитваше да надвика шума от двигателя.

Джейк я погледна. Тя се усмихна замечтано, със затворени очи. Какъвто и да бе страхът й от малки лодки и големи водни басейни, той бледнееше пред удоволствието от един мощен, добре центрован двигател, който прави онова, за което е създаден. Джейк не се сдържа и й се усмихна.

Той натисна скоростния лост. Моторницата можеше да върви и по-бързо. И още по-бързо. Движението на лодката ставаше все по-непредсказуемо, след като все по-малка част от корпуса й докосваше водната повърхност. Той я управляваше леко и уверено, изпробваше възможностите и скритите й резерви.

Параметрите й се запазиха в нормалните граници. Тумороу се плъзгаше леко по водата. Нямаше фонтани от вода, издигащи се от носа й. Джейк бе твърде опитен водач, а и корпусът й бе добре изработен за такъв вид изпитания в спокойни води.

След двадесет минути, доволен, че двигателят не е показал никакви скрити недостатъци, Джейк направи остър завой около острова. Свали оборотите до тридесет и четири хиляди и погледна през рамо, за да види кой е все още след него.

Лодката на бреговата охрана приличаше на оранжево петно на хоризонта. Джейк знаеше, че това се дължи на Конрой, а не на някаква техническа причина; мощният двигател на зодиака можеше неотлъчно да следва моторницата. Една от частните лодки, които ги следваха, вече не се виждаше. Другата ги следваше на голямо разстояние, но изнемогваше, тресеше се и хвърляше струи вода във въздуха.

Джейк се питаше дали водачът й носи колан, защото положително имаше нужда от него.

— Е? — попита Онор.

— Хубава лодка.

— Мм. Започвам да разбирам в какво се състои чарът на риболова.

— Риболов? Ти сънуваш. При тази скорост би трябвало да ловим летяща риба.

— Още по-хубаво.

— Обичаш ли да ядеш риба?

— Аха.

— Прясна риба? — уточни той.

— Другата не си заслужава да се яде.

— Тогава ще мога да направя от теб рибар — хм, рибарец.

— Няма нужда. Имам много добър снабдител.

— Рибата е най-прясна, когато си я наловиш сам. Онор хвърли към Джейк кос поглед, който говореше, че не вярва и думичка от онова, което й казва.

— По-добре ще е да се науча да управлявам лодка.

Усмивката му би накарала Червената шапчица да се обърне и да побегне.

— Окей. Първото нещо, което ще трябва да научиш, е, че собственикът винаги купува горивото.

— И това следва да ме разтревожи?

Уредите показваха, че резервоарът е полупразен.

— Ще те разтревожи. Дотогава ме слушай. При спокойни води оптималната скорост за тази лодка се постига при около тридесет и четири хиляди оборота в минута. При тази скорост моторницата е податлива на управление. Има пряка връзка между скоростта, баланса и…

Джейк се отправи обратно към кея с умерена скорост. През цялото време говореше. Продължи да говори, докато Онор зяпна изумена. Затрупа я с факти, фигури и морски термини. С всяка своя уверена дума й демонстрираше колко много знае той за моторниците, и колко малко знае тя.

Беше гадно от негова страна да я учи по този начин да кара лодка. Но му беше изключително приятно да покаже на тази упорита Донован колко много се нуждае от Дж. Джейкъб Малори, за да свърши това, което си беше наумила — да открие откраднатия кехлибар на стойност цяло състояние.