Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (6)

6.

— Аз съм, Джейк Малори.

С дълбока въздишка Онор остави кехлибара и затвори скицника си. Не би трябвало да чувства облекчение от присъствието на Джейк, но точно така се чувстваше. Неговото силно, понякога непреодолимо мъжко присъствие й даваше усещане за сигурност, което не можеше да се опише с думи. Може би беше инстинкт или предчувствие, но това нямаше значение. Просто усещаше, че той не е човек, който досажда и плаши жените по телефона.

С едно движение Онор се озова до вратата, отключи и покани Джейк със сияйна, несигурна усмивка.

— Рибар и доставчик — каза тя. — Аз съм в рая.

— Почакай, докато опиташ тези вкуснотии. Бръкна в единия пакет и извади една от вкуснотиите, за да може тя да й се наслади. Онор се втренчи в огромния ръждиво червен рак, който висеше от ръката му. Всъщност беше половин рак.

— Какво му се е случило? — попита.

— Какво имаш предвид?

— Обикновено раците са цели в черупките си, а краката им са подвити, така че да стоят прибрани в чинията ти. Този в тебе изглежда, сякаш е участвал в унищожителна битка.

— Защото го почистих, преди да го попаря.

— Това има ли някакво значение?

— Огромно. Няма неприятна миризма.

— Неприятна миризма?

— От вътрешностите. Първо убивам раците и ги почиствам. Не ги варя живи, както правят повечето хора. Всичко се почиства, преди да се сготви, защо не и раците?

— Аха. Съжалявам, че попитах.

— Страхотен хищник, нали?

— Абсолютно.

Той се усмихна.

— Имаш ли някакви чинии?

— Сега ще донеса.

— Къде да сложа наръчника? — попита Джейк.

Онор погледна голямата отворена книга, която заемаше половината от масата.

— От него ще стане хубава покривка.

— Има по-добро приложение. Неведнъж ме е спасявал от сблъсък. Между другото тази маса не се нуждае от покривка. Погледни петната. Преживяла е неща, за които ти дори не си и чувала.

Тя погледна белязаната му вежда и белега на устата, който почти не се виждаше от мустаците му.

— Като теб?

Джейк я погледна косо и се запита дали не бе говорила отново с Арчър. Той би могъл да направи интересни забележки относно нейния инструктор по риболов. Кайл обикновено го наричаше Джей, но Арчър несъмнено можеше да сравни двете имена и да стигне до Дж. Джейкъб Малори.

Това, че Елън му беше дала краен срок, бе лошо, но той можеше да го удължи, особено ако се приближи до истината за Кайл. В момента, в който Онор узнаеше към какво се стреми Джейк, играта свършваше. Трябваше да се подсигури, че тя няма да открие истината твърде скоро. Беше убеден, че въпреки женския интерес, който проявяваше към него, тогава би му затръшнала вратата под носа.

Без да се издава, Джейк гледаше Онор, докато тя вдигна учебното помагало и го постави на кухненския плот. Харесваше начина, по който се движеше — без привързаност, без шум, без резки движения. Харесваше начина, по който събличаше огромната си риза. Синьо-зелената й блуза я обгръщаше като горещите ръце на любовник. Извивката на черните й джинси му показваше онова, което той вече и бездруго знаеше: с Онор всеки мъж би прекарал приятни часове и горещи нощи.

По дяволите, каза си Джейк и отвърна поглед. Тялото му изтръпна от желание. Онор го връщаше в тийнейджърските години, но фамилията й беше Донован. Трябваше най-сетне да запомни това. Донован не допускаха лесно до себе си.

— Ето — подаде тя на Джейк чинии и сребърни прибори. — Сложи ги на масата, докато нарежа хляба.

Гледайки я с периферното си зрение, той започна да нарежда масата. Остана изумен, когато я видя да навлажнява ръцете си и да ги прокарва по франзелата.

— Това някакъв религиозен ритуал ли е — попита я, или просто си наполовина миеща мечка^[1]?

Тя го погледна безразлично.

— Не са много хората, които мият хляба, преди да го ядат — отвърна й той.

— По този начин коричката на франзелата става по-хрупкава.

— Като се измие? Това е ново за мен.

Онор имаше чувството, че твърде малко неща можеха да бъдат новост за Джейк. Имаше вид на човек, който не може да бъде изненадан лесно, и това беше по-внушително от белезите и бръчките в ъгълчетата на устните и очите му. Този факт би трябвало да я притесни. Но вместо това я привличаше.

— Ще ти трябва нещо, с което да махнеш черупката на рака — каза той и погледна сребърните прибори.

— Двете черупки, ако трябва да бъдем точни — отвърна тя и започна да тършува из кухненския шкаф.

— Аз мога да се справя и без прибор. Черупките на този вид раци не са много твърди. Червените скални раци са нещо друго. За тях ще ти е нужен чук, за да можеш да извадиш месото.

— Сигурна съм, че Кайл трябва да е скътал нещо в това свърталище на плъхове. Той обича раци, колкото и аз.

Джейк стисна устни при споменаването на брат й, но само каза:

— Ще отворя виното.

— Във фризера е.

— Разбира се. Хлябът се мие, а виното се изстудява. Как можах да не се сетя?

— Да не би да си традиционалист? — отвърна тя.

— Да, точно така. Аз съм традиционалист.

Той извади виното от фризера, махна обвивката около гърлото, обърна бутилката надолу и удари дъното с дланта си, така че корковата тапа излезе наполовина. С бързо движение на пръстите си Джейк я извади докрай.

Онор зяпна.

— Предполагам, че би могъл да улавяш и куршуми със зъби.

— Не улавям куршуми, ако мога да ги избегна.

— Ще ме научиш ли?

— Да избягваш куршуми? — погледна я той озадачен.

— Да отварям бутилка вино без тирбушон — поясни тя нетърпеливо.

— Защо? С тирбушон е по-лесно. Аз просто не знаех къде се намира.

— Искам да видя как ченето на Кайл ще увисне. На Арчър също. Може би и на самия Донован.

— На кого?

— На татко — каза тя и му подаде винена чаша.

— Изглежда, имаш доста голямо семейство.

— Доста — тя се усмихна иронично. — Може и така да се каже. Петима едри, арогантни мъже. Ние с Фейт трябваше да се изнесем от къщи, за да не ги удушим всичките, докато спят.

Джейк само кимна с глава. Знаеше какво е да не се разбираш със семейството си, да не можеш да понасяш родителите и близките си, а още по-малко да ги харесваш или обичаш. Но въпреки всички предполагаеми трудности в семейството той долавяше в гласа на Онор нотка на привързаност, когато говореше за мъжете Донован.

Това изобщо не го изненада. Вече знаеше, че Донован са единни като стадо вълци; а Дж. Джейкъб Малори бе жертвеното агне, нарочено за клане.

— Нямаш ли майка? — попита той и наля вино в чашата й.

Събираше информация за глутницата на Донован. Да опознаеш врага бе едно от най-старите правила на оцеляването.

Онор пое от него чашата златисто вино и го изчака да налее и в своята.

— Мама е невероятна — каза тя. — На ръст едва стига до рамото ми, но умее винаги да постига каквото иска, точно когато иска, и то без да засяга самочувствието на мъжете.

— Това изглежда добър подход.

— И аз съм опитвала. Но при мен не се получава. Мама има железни нерви. Без значение какви трудности и създават мъжете, тя просто ги целува по бузата, привидно се съгласява с тях и прави каквото си е наумила. — Онор сви рамене. — Може би защото е човек на изкуството.

— Човек на изкуството? — каза Джейк и вдигна чашата си.

— Художничка.

— По-точно?

— Добра художничка.

Джейк се засмя леко, вдигна чашата си и каза:

— Да пием за обучението по риболов.

Тя се намръщи.

— Просто за обучението и точка.

Той отпи безмълвно от чашата си и издаде звук на изненада.

— Не знаех, че в Австралия правят толкова хубаво бяло вино.

— Кайл ми го каза — да избягвам обикновеното Шардоне и да избирам комбинираното.

Това не учуди Джейк. Кайл бе в състояние да открие прекрасно вино и в някои от най-затънтените дупки в Калининград. После двамата отиваха в дупката, което минаваше за хотел, отваряха консерви с черен хайвер и престарели бисквити и си говореха за секс, политика, религия, самота и как се водят преговори за дългосрочни сделки в страна, която е по-млада дори от виното, което народът й пие.

За Джейк Кайл бе близък приятел, какъвто не бе имал от дълго време насам. Жалко, че се оказа измамник, крадец и убиец. Би било по-добре, ако беше просто глупак, който се оставя да го ръководи долната част на тялото. Джейк можеше да разбере това. И той самият от време на време изглупяваше така. Но Кайл никога не се бе показал като глупак.

Тогава оставаше да е измамник.

— Кога ще изсъхне хлябът? — попита Джейк.

— Да изсъхне? А, ясно. След няколко минути. Как ще ядеш рак?

— С устата си.

— Господинът е гладен?

— Господинът би могъл да изяде рака заедно с черупката.

— Как го предпочиташ — с лимон или с морски сос?

— С двете. Аз ще направя соса.

Когато Онор сложи салатата на масата, сосът вече бе готов. Двамата седнаха и започнаха да се хранят. В непринудената атмосфера имаше интимност, която изненада Онор. Беше трудно да се държиш резервирано с някого, докато облизваш парченца рак от пръстите си. — Беше права за хляба — каза Джейк, отхапвайки от филията си.

Устата й бе прекалено пълна, за да му отговори.

— Не е ли това най-вкусният рак, който някога си яла? — продължи той.

Тя кимна енергично.

— Следващия път ще ти покажа как да ги убиваш и почистваш преди варене — обеща той.

Тя поклати глава в знак на отрицание.

Джейк се засмя тихичко, подгъна краката на рака между пръстите си и извади месото, като използваше една от малките му щипки. С невероятна скорост в чинията му се изсипа купчина сочно бяло месо.

— Мислех, че си гладен — каза тя.

— Така е.

— Тогава защо пренебрегваш всичкото това вкусно месо?

Бавната усмивка на Джейк възбуди всичките й сетива.

— Не го пренебрегвам — отвърна. — Предвкусвам го. Това е нещо различно. После ще го вкуся. Така удоволствието е тройно по-голямо.

— Но калориите са едни и същи.

Той зърна погледа й, докато тя преценяваше купчината месо в чинията му.

— Дори не си го и помисляй — смръщи се Джейк.

— Кое?

— Да си откраднеш малко месо.

— Ако ти ми дадеш, няма да е кражба.

Той се усмихна и посегна с вилица към рака, за да й даде малко. Веднага осъзна какво прави и се спря. Този проклет чар на Донован! Заради него хората се преобразяваха.

— Този очарователен поглед може да свърши работа при другите ти мъже, но не и при мен — изсумтя Джейк и пъхна месото в собствената си уста.

Тя го погледна невярващо.

— Очарователен поглед?

Той изръмжа и сдъвка месото.

Идеята, че той я намира очарователна, я накара да онемее повече, отколкото ако й бяха запушили устата. Никой от мъжете в нейния живот не я бе обвинявал в това, че е очарователна. Упорита, импулсивна, прекалено умна — да. Но очарователна?

Никога.

— Благодаря — кимна тя.

Джейк рязко вдигна глава. Но преди да успее да я попита защо отговаря на обидата му с благодарност, телефонът иззвъня.

Онор подскочи като ужилена. Стана толкова бързо, че Джейк трябваше да хване стола, за да не се преобърне. Телефонът едва успя да иззвъни втори път, преди тя да грабне слушалката.

— Арчър? — попита, останала без дъх.

Никой не й отговори.

— Ало?

Тишина.

Затръшна слушалката.

Джейк присви очи. Започна да разбира, че нещата около Онор са далеч по-заплетени, отколкото подсказваха нейните закачливи кехлибарено зелени очи, бърза усмивка и небрежна копринено кестенява коса. В момента тя изглеждаше съвсем бледа, устата й бе изопната от гняв или страх, а ръцете й бяха стиснати, за да не личи, че треперят.

Страх, не гняв. Нещо бе изплашило очарователната госпожица Донован.

Той изпита неочаквано желание да обвие ръце около нея, да я успокои и предпази. Джейк безмилостно потисна импулса си и се съсредоточи върху онова, което го бе довело на Кехлибарения бряг: убийство, кражба, предателство и Кайл Донован.

— Проблеми ли има? — попита я тихо.

— Ченгетата имат ли навика да притесняват хората по този начин? — загледа го Онор напрегнато.

— По какъв начин?

— С анонимни телефонни обаждания.

Зад привидното спокойствие адреналинът му се повиши. Многократно се бе питал дали някой друг извън закона, освен него се интересува от госпожица Донован.

— Тежко дишане? — попита той.

— Не. Само тишина, която кара косата ти да се изправи.

Той бутна стола й с крак. Онор разбра намека и седна. Апетитът й бе изчезнал, но виното все още я привличаше. Тя се протегна да го вземе, отпи глътка, после и друга.

— Може би е жена — допусна Джейк.

— Защо мислиш така?

— Това е къщата на брат ти, нали?

— Да.

— На изчезналия ти брат, нали? — попита Джейк, като внимаваше да изглежда така, сякаш просто е чел вестникарските истории за Кайл Донован.

Онор кимна.

— Тогава обяснението е просто — сви рамене Джейк. — Някой, който прилича на Кайл, забърсва жени наляво и надясно. Представи си тогава какъв шок е за това момиче да чуе твоя глас по телефона.

— Аз съм жена и не мисля, че Кайл е секси.

— Сестрите не се броят. Те не виждат неща, които нормалните хора могат да видят.

Кайл със сигурност е бил сляп, помисли Джейк кисело. Беше споменал за двете си невероятни, забавни сестри близначки, но не бе казал, че Онор има страхотно тяло и че гледа мъжете по начин, който ги кара да се чувстват десет фута високи и стабилни като скала.

— Между другото, откъде знаеш как изглежда Кайл? — попита тя.

Джейк се поколеба и реши, че трябва да е глупак, за да се изпусне така. Тогава се сети за снимката в местния вестник. Приличаше на снимка от паспорт.

— От вестника — каза той. — Публикуваха негова снимка.

— Тя не е хубава.

Онор беше права, но и да го признаеше, това не би помогнало много на каузата.

— Сестри — смотолеви той. — Не виждат стойностното.

Онор се усмихна плахо. Джейк беше наясно, че тя не приема обяснението за изоставената любовница.

— Много хора ли ти се обаждат? — попита я след миг.

— Известно време ми се обаждаха репортери, които не приемат отрицателен отговор. Но това отшумя през последните няколко дни.

— Колко пъти ти се е случвало да вдигнеш слушалката и никой да не ти отговори?

— Пет или шест пъти.

— На ден? — попита той озадачено.

— Не. През последната седмица.

— Може би телефонните линии са претоварени.

— Може би.

Но тя не изглеждаше много убедена.

Страхът, който се криеше зад усмивката й, го накара да си пожелае да няма пречки да й помогне. Този проклет чар на Донован!

— За какво мислиш? — попита той, без да иска.

— За мъжа, който се обади. Това е втори път за тази вечер.

— След като не е казал нищо, откъде си сигурна, че е мъж, още повече един и същ?

Онор посегна към рака си и се замисли как да избегне въпроса. Нищо не й хрумна. Не се сети и за някакво логично обяснение, което нямаше да я кара да звучи като смахната.

— Онор?

Тя въздъхна, чоплейки рака, и погледна през масата към Джейк.

— Да не би да си от онзи тип надменни мъже, които не вярват, че жената може да научи нещо от нетрадиционни източници? — попита тя.

За момент той се замисли над думите й. После се сети за прословутата интуиция на Кайл, за онзи негов комарджийски късмет, за който той шеговито твърдеше, че е наследил от свой келтски прародител по майчина линия.

— Нетрадиционни източници — повтори Джейк безразлично. — Да не би да се опитваш да ми кажеш, че е проработила женската ти интуиция?

— Предпочитам да го нарека предчувствие. Обикновено мъжете не се отнасят иронично към предчувствията.

— Ясно. Имаш предчувствие, че един и същи мъж ти се е обадил два пъти тази вечер, без да има какво да ти каже. Какво друго?

— Мислиш, че това е странно?

— Раците също са странни. Но това не ме притеснява.

Тя се усмихна криво.

Дори Джейк да не знаеше, че тя е сестра на Кайл, сега със сигурност би го разбрал. Тази крива усмивка беше главният чар на Донован.

— Един от мъжете, които се отзоваха на обявата ми, ме накара да настръхна.

— Докосна ли те?

Въпреки че гласът на Джейк не бе променен, дъхът й секна. Тя усети неговия гняв, сякаш бе почувствал неприязънта на загадъчния посетител.

— Не — прошепна тя. — Дори не го пуснах да влезе. — Защо?

— Заради очите му — тя потръпна. — В сравнение с този поглед и змията изглежда дружелюбна.

— Повечето змии наистина са такива.

— Говориш като Фейт. Тя казва, че единствените змии, които я притесняват, имат по два крака.

— Пийни още малко вино — каза той и напълни чашата й. — Нервите ти са изопнати като струни.

Тя отпи набързо няколко малки, а после и една огромна глътка. Въздъхна тихичко, настани се на стола си и отново погледна рака с интерес.

— Освен очите — додаде Джейк — имаше ли нещо забележително в този тип?

Тя се поколеба, понечи да пъхне хапка в устата си и прехвърли наум краткото време, в което този човек бе на входната й врата.

— Беше от бялата раса — започна да изрежда Онор. — Над трийсетте, среден на ръст, среден на тегло, с кестенява коса, всичко по него изглеждаше нормално, с изключение на гласа му. Имаше странен акцент.

— Европейски?

— Може би, но не беше френски, италиански или немски.

— Сигурна ли си?

— Съвсем. Двете с Фейт сме се срещали с доста европейци по работа.

— В Анакортес наскоро пристигнаха група руснаци — поде бавно Джейк. — Повечето от тях са наемни работници. Освен тях има финландци и хървати, но семействата им са тук от толкова време, че само най-възрастните говорят с акцент.

— За човек, който живее в Сиатъл, знаеш твърде много за Анакортес.

— Тук съм отрасъл.

— Аха. Така ли се запозна с капитан Не-знам-си-кой, с оранжевия зодиак?

— Конрой. Как беше облечен Змийския поглед?

— С най-обикновени дрехи. Тъмна риза и дебел панталон, кожено яке, но не от скъпите, някакви стари спортни обувки, бейзболна шапка, която явно е задигнал от ада.

В съзнанието на Джейк изплува образа на човек със змийски поглед, който би трябвало да се намира на другия край на света. Въпреки че му изглеждаше малко вероятно, не можеше да изхвърли от главата си мисълта за Димитри Павлов, с неговите малки черни очи и обичайното за източноевропейците облекло, което можеше да мине за модерно само в страна, в която западните стоки са рядкост.

Причината Димитри Павлов да се появи тук бе много проста: нямаше пари за билет до Съединените щати. През по-голямата част от времето Павлов не можеше да си позволи дори и водка. От друга страна, слуховете за откриването на Кехлибарената стая биха могли да заинтересуват хиени от всички краища на света. В сравнение с безценното царско съкровище цената на един самолетен билет не представляваше нищо. Някой подмолен предприемач би могъл да финансира пътните разходи на Павлов с надеждата, че ще извлече астрономическа печалба от откриването на Кехлибарената стая.

— На този човек да му липсваха пръсти на ръката? — погледна я загрижено Джейк.

Онор се намръщи, защото си спомни въпросите на ченгетата във връзка с изхвърления на брега труп с два липсващи пръста.

— Не съм ги броила — рече тя бавно, — не забелязах нещо да му липсва.

— Кога го видя за пръв път?

— Преди около четири дни.

— А за последен?

— Десет секунди след първия път. Казах му, че мястото е заето, и затворих вратата под носа му.

— Той ядоса ли се?

— Не съм го питала. Не каза нищо и не направи някакъв груб жест.

— И оттогава не си го виждала? — попита Джейк.

— Не, слава богу.

Той се намръщи.

— Не знам какво мога да направя, но ще разпитам из по-долнопробните заведения.

— Не е необходимо да го правиш — прекъсна го тя бързо.

— Защо, безпокоиш се да не си ударя крака в някой стол в бара?

Онор се засмя въпреки безпокойството си.

— Не искам да се забъркваш в неприятности заради мен. Това е всичко.

— Ще се оправя.

— Това означава ли, че се чувстваш като у дома си на такива места? — попита тя с любопитство.

Джейк рядко отговаряше на въпроси за себе си, но това не обезсърчаваше Онор.

— Престанах да посещавам такива заведения преди доста време — отвърна той. — Но това е като да караш мотор — знаеш как да се задържиш на него и кое движение ще те просне на земята.

— Не знаех, че да бъдеш инструктор е толкова тежка професия.

— Не е. Да пораснеш е тежка работа, особено в западащи градове като този.

Онор вдигна поглед от рака си, който отново й изглеждаше вкусен.

— С какво се занимаваше баща ти?

— От всичко по малко — Джейк вдигна чашата си и отпи. — Онова нещо до рака, да не би да е скицник?

Тя въздъхна. Темата Джейк Малори бе приключена. Но щом се опреше до заобикаляне на въпросите, и тя го умееше.

— Разговорите за държане на курса, ъгли и точки на пресичане ме изморяват.

Без никакъв проблем той влезе в нейния тон.

— И тогава започваш да рисуваш?

— Такава ми е работата. От полускъпоценни камъни правя разни неща.

— Бижута?

— Бижута, украшения, неща, които доставят удоволствие на окото и душата. Или скъпи джунджурийки, както снизходително ги наричат братята ми.

Джейк се усмихна бегло.

— Можеш ли да нарисуваш Змийския поглед?

— Разбира се.

Онор се облегна на стола си и взе скицника от кухненския плот. Но не успя да достигне молива. Отблъсна стола назад, докато застана на два крака. Той се разклати, за момент сякаш се закрепи, после се залюля и се понесе към пода.

С невероятна скорост Джейк се изправи на крака, задържа стола и й подаде молива.

— Майка ти казвала ли ти е някога да не се люшкаш на стола?

— Много пъти.

— Някога да си я послушала?

— Че кое дете слуша? — отвърна му тя. — Не искам да надзърташ. Ставам нервна, когато някой ме гледа.

След миг колебание Джейк седна обратно на стола си и отново се зае с рака си.

Онор наклони статива и присви съсредоточено очи. Ръката й все още само стискаше здраво молива. Не беше трудно да си спомни как изглежда онзи мъж. Въпреки че го бе видяла за кратко време, инстинктите й бяха подали сигнал за опасност. Адреналинът й бе запечатал образа му в съзнанието й.

Много добре. След първото странно телефонно обаждане тя бе виждала този човек в сънищата си, сънища, след които дълго не можеше да заспи, заслушана в шумоленето на вятъра и вълните.

Онор бързо нахвърли на белия лист контурите на кандидат — инструктора. Първо нарисува чертите на лицето му, после тялото, накрая детайлите в облеклото и изражението. Не спря нито за миг. Рисуваше бавно само когато създаваше нещо ново. В момента пресъздаваше действителен образ. За съжаление.

След минута тя се отдръпна, наклони глава и разгледа произведението си.

— Готово ли е? — попита Джейк и протегна ръка.

— Не съвсем.

Тя завърши веждите, извивката на устните, добави светлосенки и подаде рисунката на Джейк. Той подсвирна в знак на одобрение и възхищение от нейния талант. Това й напомни за Кайл, който също изразяваше възхищението си с одобрително подсвиркване.

— Ти си била дяволски добра художничка — възкликна Джейк, който веднага разпозна Димитри Павлов. Или както го наричаше Онор, Змийския поглед!

— Това не е изкуство, а илюстрация.

— Кой го казва?

— Човек, на когото се плаща, за да знае разликата.

Той изръмжа, без да обърне внимание на думите й. После огледа разсеяно скицата и се замисли за възможните причини един от хората му в Литва да се озове в Съединените щати и да се представи за инструктор по риболов.

Във всички случаи Павлов не беше дошъл за добро. Джейк отдавна подозираше, че този кучи син работи и за някой друг. Въпросът в момента бе за кого или за кой. Политиката в прибалтийските страни бе кървава игра, основана на злобата, трупана с години. Всеки можеше да се включи, когато поиска. Път навън обаче нямаше.

— Сам ли беше? — попита Джейк и посочи скицата.

— Не видях никой друг.

— А някаква кола или камион?

— Не съм разглеждала. След като отворих входната врата, единственото нещо, за което можех да мисля, бе да я затворя отново. И то бързо.

— Не те обвинявам. Този тип изглежда доста опасен.

И наистина беше. Павлов нямаше много ум в главата, но разполагаше с безценни връзки в едно общество, в което добро и зло бяха неясни категории и никой не се съгласяваше с другия дори и за цвета на небето. И Донован интернешънъл, и Имърджинг ресурсис бяха ползвали услугите му в миналото.

Джейк се питаше кой му плаща в момента.

Внимателно сгъна рисунката и я прибра в джоба на якето си, въпреки че вече не бе необходимо да разпитва наоколо, за да идентифицира този мъж. Просто не искаше Онор да го пита откъде познава Павлов.

— Заключи ли лодката? — попита я Джейк.

— Не мисля, че някой ще я открадне.

— Смяташ, че градът е твърде забутан, така ли? — процеди той сухо.

— Не. Просто, след като ти си тръгна, аз взех разпределителната капачка от двигателя. Така Тумороу не може да запали.

Той повдигна вежди. Това проваляше плана му да предложи да пази лодката, като спи на нея — така щеше да прегледа електронните системи, без Онор да наднича през рамото му.

Имаше няколко начина да се скрие нещо с размерите на пратка кехлибар. Най-бързият и най-лесният от тях бе да го заровиш под морските води и да отбележиш местонахождението му по електронен път. Солената вода не оставяше следи по кехлибара и не му вредеше. Зодиакът на Кайл, водолазният костюм и GPS-приемникът, които липсваха, заедно с една тежка котва бяха достатъчни, за да се потопи кехлибар за цяло състояние. Джейк трябваше просто да открие електронната карта в компютъра.

— Значи двигателят е извън строя, хм — попита той. — Взе ли цялата електроника, със себе си?

— Дори не съм си и помисляла. Не е ли заключено всичко на лодката?

— Не съвсем.

Онор се намръщи.

— Да не искаш да кажеш, че електрониката може лесно да бъде преместена и преинсталирана?

— Не и по начина, по който я е поставил брат ти.

— Кайл го бива да направи нещата по най-трудния начин. И какво?

— Няма проблеми. Просто ще се преместя на борда на Тумороу за известно време. Така ще бъдеш спокойна, че никой няма да се вмъкне и да открадне електроника за хиляди долари.

— Мислиш, че някой иска да открадне компютъра на Кайл?

Джейк се почувства неловко. Онор умееше да мисли бързо. Всъщност това не трябваше да го изненадва. И останалите от семейство Донован не бяха глупави.

— Компютрите са скъпи, леснопреносими и лесно продаваеми — отбеляза той. — Това ги прави мишена за крадците.

— Заключих лодката.

Той се поколеба, после пренебрегна съмненията си и реши да атакува. След инструкциите, с които я бе отрупал през деня, включително и наръчниците, които я бе накарал да прочете, тя едва ли би искала да се прави на водач на лодка през нощта. Ако Онор се стремеше към кехлибара, тя имаше нужда от инструктор, на когото да може да се довери.

Или поне който е добре осведомен.

— След всичко, което прочетох във вестника — продължи все така загрижено Джейк, — не бих се изненадал, ако някой самонадеян аматьор, мечтаещ за кехлибарено съкровище, преследва брат ти. Едва ли ще го спре една заключена врата със стъклен прозорец.

Без да иска, Онор огледа малката къща. Току-що поставените ключалки й напомняха за всичко онова, което не знаеше за Кайл, откраднатия кехлибар и въпросите, на които Арчър не пожела да отговори.

— Предполагам, че мога да спя на лодката — предложи тя.

Идеята очевидно не й допадаше.

— Защо е нужно? — попита той. — Аз обичам водата. Ти — не.

Онор се намръщи, но не оспори думите му.

— Сигурен ли си, че нямаш нищо против да спиш на лодката?

— Съвсем. Оправи двигателя, докато аз взема някои неща от къщи.

— Какво ще правиш, ако някой се опита да влезе?

— Ще викам.

— Това със сигурност ще помогне много.

— Не отричай нещо, преди да го опиташ. Или ти си от онези хора, които носят в чантата си пистолет и флакон лютив спрей?

— Не нося пистолет — отвърна тя. — Много пъти съм мислила да си купя спрей, но така и не го направих.

— А как си с викането?

— Около девет по скалата на Рихтер. Фейт се справя по-добре, но Арчър се кълне, че мога да спукам тъпанчетата му от петдесет ярда^[2] разстояние.

Джейк се усмихна.

— Притесняваш ли се от анонимните телефонни обаждания?

— Щом се радвам, че някой все пак ще чуе виковете ми — призна тя.

— Това означава ли, че не смяташ, че аз ще те накарам да крещиш?

— Ако смятах така, не бих те наела.

— Аз не съм Змийски поглед, така ли?

Онор вдигна към него чашата си с вино.

— Никога не съм срещала змия със сиви очи. Голям късмет извади, нали?

Много по-голям, отколкото би могла да си представи, помисли си Джейк. Тя беше предпазлива като всяка интелигентна жена, живяла в града, но й липсваше вроденият нюх на дивите животни — или на някой, който се е опарил от това, че е вярвал на неподходящ човек.

Джейк вдигна чашата си.

— За късмета!

Щеше да има нужда от доста късмет, за да се измъкне незасегнат от цялата тази бъркотия.

Онор също, въпреки че едва ли го знаеше.