Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (18)

18.

— Е? — попита нетърпеливо Онор, опитвайки се да надникне над рамото на Джейк. Искаше час по-скоро да види жената, която твърдеше, че е годеница на Кайл.

— Сама е.

Той наблюдаваше как Марджи слиза от очукана кола под наем и си пробива път през локвите и кал към входната врата.

— Питам се дали двете с Елън не са посещавал едно и също училище — промърмори лениво Джейк.

— За шпиони? — попита озадачена Онор.

— За придвижване.

— Какво имаш… а, да — кимна тя, когато видя походката на Марджи.

Въпреки че черната й пола и пуловер не бяха особено стилни, дрехите й стояха като оригинални парижки модели.

— О-о! Струва ми се, че някои жени са родени с такава походка. Не са им нужни упражнения.

— Ти трябва да знаеш.

Тя погледна косо към него.

— Аз не се движа така.

— Правиш го по-добре.

— Ха. Няма начин да вървя така, сякаш между бедрата ми се крие тайната на вселената.

Той издаде странен, сподавен звук и се засмя високо. Когато се обърна към нея, тя триеше бузите и устните си с опакото на ръката си.

— Ти си единствена по рода си, скъпа! Каквото и да се случи, не съжалявам, че те срещнах.

Онор погледна усмивката на Джейк и сенките в очите му и разбра, че казва истината. Преди да успее да размисли над това, тя се улови да целува въздушно пръстите му. Каквито и да бяха мотивите му да отговори на нейната обява, той я беше закрилял толкова, колкото я бе и използвал; и се беше проявил като страстен и щедър любовник, който я бе накарал да се почувства най-желаната жена от времето на Ева.

— Това означава ли, че вече си ми простила? — попита я дрезгаво.

— Означава… И аз не знам какво означава — Онор обаче се опасяваше, че знае. Означаваше, че е пълна идиотка. Тя прочисти гърлото си: — Означава, че имаме нужда един от друг, докато тази бъркотия се подреди, така че вероятно би трябвало да сключим примирие.

— Отново получавам нищожно благоволение. Но ще го приема. Все пак е по-добре от дълбоката хладина и острия език.

Почукване на вратата спести на Онор необходимостта да отговори. Тя отвори и понечи да каже нещо, но успя само да зяпне от изненада. Въпреки че Марджи не отговаряше на традиционните представи за красота, въздухът около нея бе зареден с електричество. Харизматичен чар, диво животинско присъствие, каквото и да беше — тази жена излъчваше във всички гами на сексуалния спектър.

Онор почувства, че стомахът й се свива. Тя разбираше прекрасно как брат й би могъл да загуби ума си по тази жена.

— Влизай — покани я сухо Джейк. — Не се притеснявай от тишината. Онор ще си възвърне речта доста бързо.

— Джей? Наистина ли си ти това? — ахна Марджи. Огромните й тъмни очи се отвориха широко. Златистите петънца, които обрамчваха черните ириси, си пасваха по невероятен начин с блестящата й руса коса. Малка, бледа ръка обхвана китката на Джейк. — Къде е Кайл? Добре ли е?

— Да, да, не знам, не знам — Джейк дръпна Марджи вътре и затвори вратата. — Онор Донован, нека те запозная с Марджи. Мога да ти кажа фамилното й име, но ще объркаш произношението, така че няма смисъл. Наричай я Джоунс. При Кайл вършеше работа. Марджи, тази впечатлена жена е сестрата на Кайл.

Онор подаде ръка.

— Здравей, Марджи! Суза би убила човек, за да те нарисува.

Марджи стисна здраво ръката на Онор, въпреки че изглеждаше озадачена от думите й.

— Суза е майка ми — обясни й Онор. — Всички хлапета я наричат Суза. Тя рисува. Обикновено пейзажи, но прави изключения за особено интересни лица.

Марджи се усмихна несигурно.

— О! Това хубаво ли е?

— Ако не си правиш труда да стоиш неподвижна заради нея, е страхотно. Влез и седни. Ти ще бъдеш първата ми снаха. Когато открием Кайл, разбира се. Кафе? Чай? Нещо по-силно?

Очите на Марджи се скриха от естествено дълги мигли. Тя отново се усмихна несигурно.

Джейк въздъхна и започна да превежда. Той имаше оскъдни познания по литовски език, но затова пък отлично знаеше руски. Марджи също.

За Онор руският език бе непозната територия. Затова тя чакаше с нарастващо нетърпение.

— Ясно — каза Джейк накрая и се обърна към Онор. — Марджи говори четири езика, включително английски, и разбира още три. Но диалозите в училище и истинските диалози са съвсем различни неща. Разговорният език е проблем за нея.

— Схващам — кимна Онор. — О, да! Това означава, че разбирам.

— Ако не е проблем за теб — обади се Марджи с усмивка, — бих се радвала на чаша кафе.

— Аз ще го направя — намеси се Джейк. — Вие двете трябва да се опознаете.

— Ами ти? — попита го Онор.

— Ние с Джоунс вече се познаваме.

— В библейския смисъл ли? — промърмори Онор, преди да успее да се спре.

Той не й отговори.

Марджи грациозно се настани на овехтелия диван и кръстоса елегантните си крака. Въпреки че Онор и Джейк бяха пооправили бъркотията, преди да пристигне Марджи, изпод възглавничката все още се подаваха някакви листове. Онор ги прибра на бюрото на Кайл и придърпа стол срещу дивана.

Въпреки че Марджи беше няколко инча по-висока от Онор, тя изглеждаше почти чуплива на малката кушетка. Бледите й ръце бяха толкова здраво вкопчени една в друга, че кокалчетата им бяха побелели. Нежните й крака бяха кръстосани при глезените.

— Виждали ли сте се с Кайл? — попита Марджи разтревожено.

— Не. А вие?

— О, не — дългите мигли заиграха бързо. Бликнаха сълзи. — Надявах се… — прошепна тя. — Той толкова много обича семейството си…

— Със сигурност не повече от жената, за която възнамерява да се ожени.

Марджи се усмихна тъжно.

— Вие сте много мила, но аз имам повече опит с мъжете. Те желаят тялото на жената, но отвръщат с твърде малко любов. А жените отдават сърцата си и мечтаят да получат поне малко любов в замяна на своето тяло.

Онор преглътна мъчително и се опита да не мисли за Джейк и самата себе си.

— Някои мъже са по-различни.

— Разбира се — изрече Марджи някак пресипнало. Сълзите напираха в очите й. — Преди време си мислех, че Кайл е такъв мъж. Но той не е, а аз все още не мога да спра да го обичам.

Внезапно между двете жени изникна пакетче носни кърпички. Веселият дизайн с розови цветя изглеждаше странно в ръцете на Джейк.

— Джоунс не може да преживее и една вечер, без да плаче — поясни той. — Такава е литовската кръв. Драматичната нагласа се просмуква в тях още с майчиното мляко.

Марджи се усмихна през сълзи.

— Ах, Джей, все още не си ми простил, задето избрах Кайл.

— Майтапиш ли се? — облещи очи Джейк. — По два пъти на ден коленича и отдавам благодарности на първата си съпруга.

— За какво? — попита остро Онор.

— Задето ме научи, че сексът става безинтересен три седмици след като засъхне мастилото по брачното удостоверение. Все още ли обичаш кафето с глътка водка, Джоунс?

— Да, моля.

— Ще видя дали Кайл има.

Онор се опита да прикрие реакцията си. Тя не обичаше водка, при каквито и да е обстоятелства. А в кафето беше немислимо. Но Кайл винаги бе харесвал екзотичните неща. Руса, с тъмни очи и котешка грация, Марджи Джоунс беше по-екзотична, доколкото изобщо беше възможно.

— Хм, как се срещнахте с Кайл? — попита Онор.

— В едно заведение за бира. Англичаните наричат такъв тип заведения пъб. Бях там с братовчед си. О, колко се смяхме тогава! Кайл беше толкова непринуден, толкова самоуверен, истински американец. Мисля, че се влюбих от пръв поглед.

— Едва ли си първата — произнесе сухо Онор. — Кайл им вземаше акъла — мм, привличаше срещуположния пол, — откакто се е научил да се усмихва. Също като теб, предполагам.

— Моля?

— Сигурно знаеш как да впечатляваш мъжете само с присъствието си.

Марджи сви рамене.

— Това не ме интересува.

— Сигурно е много забавно — проточи замислено Онор. — Значи ти веднага се влюби в Кайл, без дори да обърнеш внимание на Джейк?

— Джейк?

— Джей.

— А! Той е чудесен и много мъжествен, но до Кайл… всякакво сравнение е безсмислено. Никой мъж не може да се сравнява с моя сладък ангел Кайл.

Онор премигна.

— Сладък? Ангел? Кайл? За същия човек ли говорим, който наряза чаршафите в леглото ми, пъхна костенурка в тениската ми и изсипа мед в косата ми?

— За сестрата е различно, не?

— Различно е, да!

Марджи се засмя меко.

— Ти приличаш много на Кайл. Толкова открита, толкова мила, толкова…

— Истинска американка? — извика Джейк от кухнята. — Или наивна?

— Да! — потвърди Марджи и плесна с ръце. — Наивна. Точно така!

Онор погледна в очите своята ентусиазирана бъдеща снаха и си каза, че явно познанията й по езика не бяха толкова задълбочени, за да проумее, че наивна не е точно комплимент. Кучетата, котетата и децата в детската градина можеха да се нарекат наивни. Възрастните, които притежаваха това качество, обикновено се смятаха за твърде глупави.

— Изглежда, че Кайл не те е очаквал — каза Джейк и подаде на Марджи чаша кафе. — Няма водка.

Марджи му отправи мила и тъжна усмивка и отпи от кафето.

— О, явно не си се променил. Правиш хубаво кафе, дори без скъпоценната глътка водка.

— Това е едно от многото ми достойнства.

Въпреки че Джейк се усмихна, Онор забеляза, че не се интересува много от Марджи. Това изобщо не я изненада. Макар да твърдеше, че е благодарен, задето не е привлякъл вниманието й, сигурно все още го глождеше.

— Извинявай за директния въпрос — пак се обърна към гостенката си Онор, — но кога за последно се чухте с Кайл?

— Преди четири седмици. В нощта, когато със собствените си ръце му дадох панела от Кехлибарената стая.

Онор не знаеше какво да каже. Джейк обаче знаеше.

— По дяволите! Предупредих Кайл, че с теб ще си навлече неприятности.

— В момента аз имам неприятности — зарида безгласно Марджи. — Той каза, че ще продаде панела и ще заминем за Бразилия, където ще се чувстваме приятно и в безопасност. Аз му вярвах! Предадох семейството, приятелите си, страната си. Всички. Заради него. — Тя бързо се прекръсти. — Бог да ми прости, но аз все още го обичам…

Джейк издаде звук на отвращение и й подаде пакетчето с носните кърпички.

— Ето. Избърши си носа.

Онор само затвори очи и се опита да сравни описанието на Кайл, което Марджи беше направила, със своя брат, когото винаги бе обичала.

Беше невъзможно.

Онор потръпна от гняв и примитивна омраза към красивата непозната, която петнеше името на Кайл с всяка своя дума, с всяка пролята сълза. В момента прекрасно разбираше защо тираните са убивали пратениците, които носят лоши новини. Онор вече мразеше всичко, свързано с прекрасната госпожица Джоунс.

— На кого щеше да продаде панела Кайл? — попита Джейк, когато сълзите й секнаха.

— Не ми каза.

Джейк изръмжа:

— А ти как се добра до предполагаемото парче от Кехлибарената стая?

— Предполагаемо? В това няма съмнение.

— Глупости! Винаги има съмнение.

— Ако можеше да го видиш, нямаше да се съмняваш — каза Марджи.

— Ти как го видя? — попита Онор, преди Джейк да успее да каже нещо.

— Има една стара патриотична групировка, известна като Горското братство — подхвана тя. — Това е…

— Остави урока по история — прекъсна я нетърпеливо Джейк. — Как са се добрали до Кехлибарената стая?

— Историята е необходима — контрира го Марджи, гласът й преливаше от гняв. — Само американците живеят в свят, в който всеки ден се случва нещо ново. Ние, останалите, прекарваме живота си в спомени за миналото!

— Да. И прекарвате бъдещето в разкази за войни, които вашите предци са загубили — рече саркастично Джейк.

— Ти си истински американец! — кресна Марджи и вдигна ръце в знак на отчаяние.

— Благодаря.

Онор прочисти гърлото си.

— Какво за Горското братство и Кехлибарената стая?

Още миг Марджи остана загледана в Джейк. После отново се обърна към Онор.

— В края на Втората световна война немците са се опитали да откраднат Кехлибарената стая от Русия. Някои членове на Братството работели на пристанището и трябвало да участват в товаренето на немските кораби в Кьонигсберг, днешен Калининград. Хората от Братството казали на лоялните литовци от руската флота кой кораб трябвало да потопят. След това извадили Стаята от потъналия кораб и я скрили дълбоко под олтара на стара църква, в разрушенията. Искали да изчакат, докато Литва отново стане свободна страна. — Устата й увисна горчиво. — Но руснаците ни окупираха.

Онор погледна Джейк. Той вдигна рамене и не каза нищо. Беше чувал толкова много подобни истории за Кехлибарената стая, че му бе трудно да реши коя е най-правдоподобна.

— Как е успяло Братството да опази тайната толкова дълго време? — попита Онор.

— Мъртвите не говорят — отвърна простичко Марджи. — Руснаците изклаха всички от Братството, с изключение на един или двама. Истината за Кехлибарената стая се е пазела от мъжете в моето семейство по линия на майка ми. Каза ми го един мой братовчед.

— Защо? — попита Онор.

— Той ме желаеше.

Онор не се усъмни в това.

— И ти отиде при Кайл с добрите новини?

— По това време не познавах Кайл много добре.

— Жалко, че нещата не са останали така — вметна Джейк иронично. — Кога му го каза?

— Преди шест седмици. Тогава той ми говореше за любов и брак в Бразилия. И аз, нещастната глупачка, му п-повярвах… че м-ме обича!

Онор извади кърпичка от пакетчето и я пъхна в ръката на другата жена.

— Издухай си носа.

Неподправената симпатия успокои Марджи. Тя издуха носа си в кърпичката и избърса огромните си, невероятно красиви очи. Една част от Онор изпитваше: тайничко удоволствие, че дори екзотична жена като Марджи може да плаче по такъв начин. Зачервеният й нос определено контрастираше с останалата част от фигурата й.

Марджи издиша на пресекулки, отпи от кафето и си наложи да се съвземе.

— Колко голям е панелът? — попита Джейк.

— Около метър на два — отвърна Марджи.

— Тежък ли е?

— Не както повечето камъни. Но дървената облицовка и рамката го правят неудобен за носене на ръце.

— Кой ти помогна? — продължи атаката Джейк.

— Никой! Не можех да се доверя на никого, освен на единствената си любов. А не е трябвало… да му вярвам — думите й се задавиха в плач.

Джейк й подаде друго пакетче с книжни кърпички и зачака бурята да отмине. Изобщо не можеше да проумее как Кайл се беше справял със сълзите и тирадите на Марджи. Литовците се славеха сред всички прибалтийски народи с лесната си избухливост и силно развито чувство за лична драма. Според Джейк това беше ужасяваща комбинация.

— Съвземи се — сгълча я той най-накрая. — Така няма да помогнеш никому.

Марджи погледна Онор с безмълвна молба. Онор въздъхна, усмихна се и потупа другата жена по рамото.

— Не се притеснявай от Джейк — каза й. — Американските мъже се чувстват неудобно, където има сълзи. Но той ще го потисне засега. — Погледна строго към Джейк. — Нали?

Той погледна часовника си, после хвърли поглед през прозореца. Дори в по-закътаните райони вълните вече образуваха високи стени. А в протока Харо навярно стигаха до борда. Заслонените води около другите острови сигурно не бяха по-добре.

— Поплачи си добре, Джоунс — разреши той. — Изплачи си душата. И без това навън е доста калничко.

— Използваш прекалено много разговорен език — скастри го Онор.

— Мислиш ли, че в момента се вслушва в нещо друго, освен в собственото си хлипане?

Онор сложи ръка пред устните си.

— Може би за теб ще бъде невероятен шок, лютиче, но когато една жена разбере, че е била предадена от мъжа, когото е обичала, има нужда от един хубав рев.

— Не и ти. Явно въпреки целия женски гняв, който изля върху ми, ти все пак си знаела, че в действителност аз не съм те предал.

— Съдебният състав все още не се е произнесъл по въпроса — сопна му се тя. — Не насилвай решението му.

— Примирие, но не и край на войната, така ли?

— Бинго!

В един момент и двамата осъзнаха с притеснение, че Марджи ги наблюдава съсредоточено, сякаш не успяваше да схване думите им.

— Извинявай — погледна я Онор. — Не сме искали да те изолираме. Както несъмнено знаеш, Джейк понякога е много… труден.

— Но разбира се — кимна Марджи смутено. — Той е мъж.

Онор се засмя.

— Добре — каза рязко Джейк. — Значи ти занесе панела на Кайл със собствените си нежни ръчички. И после какво?

— Използвах ръчна количка, не ръцете си. Заедно с Кайл го натоварихме на камиона. След това той отиде да вземе шофьора от кръчмата до брега, спомняш ли си я?

— Помня. И после?

— Не знам. Скоро братът на Кайл…

— Кой от братята му? — прекъсна я Джейк.

— Студеният. Арчър? Така ли се казваше?

— Да.

— Той не прояви особено разбиране — продължи Марджи, като премигваше, за да задържи напиращите сълзи. — Не искаше и да чуе, че Кайл… ме е използвал… за да…

— По дяволите — изруга Джейк под нос. Изчака сълзите й да секнат, преди да попита грубо: — Къде е останалата част от Кехлибарената стая!

Марджи поклати глава и протегна ръце, сякаш искаше да покаже, че в тях няма нищо.

— Никога не съм знаела. Братовчед ми просто ми донесе панела, аз го занесох на Кайл и двамата го натоварихме на камиона, както вече ви казах.

— Значи само братовчед ти знае къде се намира Кехлибарената стая! — попита Джейк.

— Да.

— Къде е той?

— Не знам.

Изражението на Джейк показваше, че не е изненадан.

— Как можеш да се свържеш с него?

— Аз? Това е невъзможно.

— Разбира се, че е възможно. Нали е твой братовчед. Обади се на леля си, баба си или някой друг роднина.

— Цялото ми семейство е срещу мен! Ти би ли имал доверие на жена, която е предала всички заради любовника си? — изрече тя горчиво, а в гласа и очите й напираха сълзи.

Джейк изръмжа.

— Тогава защо си тук?

— Мислех си, че ако можех да говоря с Кайл, той щеше… щеше… — сълзите бликнаха по лицето й. Красивите й очи изчезнаха зад купчина смачкани носни кърпички.

— Господи! — просъска Джейк.

Той погледна Онор и кимна с глава към кухнята. Тя се поколеба за миг, после остави Марджи и го последва.

— Трябва да взема някои неща от моята хижа — обясни й полугласно, — но не искам да те оставя тук сама.

— Аз не съм сама.

В потвърждение на думите й от трапезарията долетяха сърцераздирателни звуци.

Джейк отново просъска под носа си.

— Ако не се върна до половин час, обади се на този номер — извади от джоба на вълнената си риза визитна картичка.

— Елън Лазарус, консултант — прочете на глас Онор и го погледна въпросително. — Жената в червения жакет?

— Да. След мен и Арчър тя е най-големият ти залог за сигурност.

— За какво?

Думите й бяха заглушени от бърза целувка по устните и нежна милувка от върха на езика му.

— Джейк!

— Нали сме в примирие?

— Моето разбиране за примирие не е такова.

— Права си — той наведе глава и съвсем сериозно се зае да я целува. Тя не му отговори, както се беше надявал. От друга страна, не се и отдръпна от него. Джейк неохотно вдигна глава. — Така е по-добре, но нея съвсем. Хубавото е, че имаме много време да работим над формулировката на това наше примирие.

— Но аз не съм казвала нищо за целувки или…

— Не забравяй — прекъсна я той и отвори задната врата. — Половин час. И вече тече.

 

Добрите новини бяха, че никой не бе паркирал на алеята пред къщата му. Лошите новини — че следите от автомобилни гуми в калта не бяха оставени от никое превозно средство, което той някога бе притежавал. Нито пък принадлежаха на елегантната малка кола на Елън. Тези гуми явно бяха съвсем прости. Беше цяло чудо, че това превозно средство бе изкачило пътя, без да се плъзне назад към гората.

Джейк рязко завъртя волана и спря така, че пикапът блокираше напълно пътната алея към къщата му. Самата хижа не се виждаше много добре. Нито пък нещо друго, освен кал и хилави ели, които виеха клони под напора на влажния вятър.

С едната си ръка Джейк пъхна ключовете от пикапа в джоба на джинсите си. С другата отвори жабката, грабна пистолета и го пъхна в колана на кръста си. Беше чувал, че някои хора се чувстват сигурни, когато носят пистолет. На него проклетото нещо му причиняваше само студ.

Като ругаеше наум Кайл, древните войни и модерните приказни фантасмагории, Джейк слезе от пикапа и навлезе в гората. Когато бе преминал петдесет фута, той забеляза, че по яката му се стича вода от мократа, ледена милувка на еловите иглички, приведени надолу от вятъра и дъжда. Вода се стичаше и по брадата и ръцете му. Той пренебрегна неприятното чувство и се концентрира върху гората, несигурните си крачки и хижата, която вече започваше да се очертава сред мрака пред него.

Нямаше никаква следа от превозно средство. За миг на Джейк му хрумна приятната мисъл, че някой просто се е заблудил, разбрал го е и се е върнал обратно на пътя. Но в картината, която се разкриваше пред погледа му, имаше нещо, което не се връзваше с тази идея. Не възнамеряваше да помръдне, докато не разбере какво не е наред.

Прикрит във влажната прегръдка на гората, той изчака, докато вятърът засвири в дърветата и заглуши всякакъв шум, освен разбиването на вълните в близките скали. Внезапно поривът на вятъра отвори задната врата.

Джейк се загледа в отворилата се тъмна дупка. Беше възможно да е забравил да заключи вратата и да я е оставил на произвола на вятъра… Възможно, но не много вероятно.

Той стисна пистолета, освободи предпазителя и се придвижи безшумно покрай малкото сечище зад хижата. След миг Джейк вече беше на вратата и бързо обходи с поглед стаята. Пред мерника, на пистолета не се показа нищо друго, освен два дървени кухненски стола, електрическа печка, мивка и масичка, върху която се намираше пощата, която все още не бе прегледал.

По пода все още блестяха влажни следи от стъпки. Който и да беше вътре, не бе влязъл преди много време.

Издишвайки бавно, Джейк остана заслушан. Откъм спалнята долитаха леки звуци. Той се усмихна. Копелето все още не беше привършило.

Без да обръща внимание на калта и сламките по обувките си, Джейк се отправи към спалнята с меки, безшумни стъпки. Един бърз поглед му подсказа, че в стаята има само един човек. Мъжът беше с гръб към него и ровеше с нетърпеливи движения в шкафчетата за дрехи. Въпреки бързането той не оставяше никаква бъркотия.

Професионалист. Лоши новини. Но Джейк и бездруго не бе очаквал нищо добро.

Натрапникът така и не разбра, че има нещо нередно, докато дясната му буза не се отърка в стената, а под брадата му бе опрян пистолет по такъв начин, че каквото и да правеше, не можеше да види кой го държи. Нито пък можеше да избяга от него.

Щом натрапникът разбра, че е заловен, замръзна на момента.

— Свърши ли вече? — попита Джейк на руски.

Мъжът се отпусна с облекчение и започна да ругае на същия език. Попита какво прави партньорът му тук, при положение че имат среща при пътния знак на шосето.

— А как си с английския? — попита Джейк на своя език.

Мъжът се вцепени.

— Достатъчно добре, за да ме разбереш — каза Джейк. — Какво търсиш?

Тишина.

Джейк хвана мъжа за косата и отново удари главата му в стената. Пистолетът изобщо не се мръдна от болезнената вдлъбнатина под брадата на руснака. Силата на удара отхвърли главата му обратно назад.

— Погрешен отговор — констатира спокойно Джейк.

— Пари. Ликьор.

Джейк замахна и зъбите на човека отсреща изщракаха.

— Започвам да губя търпение.

— Наркотици! — простена мъжът.

Този път изтрака часовникът на гардероба, когато руснакът целуна стената.

— Не ти плащат достатъчно, за да се правиш на герой — рече му Джейк, — но до момента имам доста кофти ден. Ако искаш да играеш грубо, си попаднал на точния човек.

Той повтори думите си на руски, за да се увери, че са го разбрали правилно.

Дори при това положение му отне пет минути да обясни основните правила. До този момент натрапникът бе взел решение никога повече да не участва в игри.

Джейк измъкна главата на руснака от тоалетната и го опря на ръба на тоалетната чиния. Мъжът кашляше, хвърляше слюнки и се задъхваше.

— Говори — изсъска Джейк. — Разполагам с по-убедителни методи от това да ти измия лицето.

— Кутията! — изхърка мъжът на руски. — Аз давам, не крада!

Джейк зарови лявата си ръка в косата му, притисна пистолета под брадичката му и го изправи на крака. Дори руснакът все още да имаше някакви палави помисли, по този начин щеше да му бъде трудно да посегне с ръка — или с крак — към Джейк.

— Къде? — попита Джейк.

— Къде? — руснакът премигна бързо. — Какво къде?

Следващия път, когато лицето на мъжа излезе от тоалетната чиния, той вече разбираше безпроблемно желанията на Джейк, без значение на какъв език биваха изречени. Руснакът бързо, дори светкавично заведе Джейк до коша с мръсно пране. Под всичките ризи, шорти, кърпи и чорапи се намираше прекрасно изработената кожена кутия, която Резников му бе предложил само преди няколко часа.

Джейк не докосна кутията. Само я погледна и премисли различните възможности. Както и да го мислеше, денят току-що се бе превърнал от лош в отвратителен.

— Имаш нужда от още малко упражнения по английски — довери Джейк на своя пленник. — Когато даваш някому нещо като това, се казва, че го натопяваш. Но не се притеснявай. Няколко години зад решетките за влизане с взлом ще обогатят речника ти с американски идиоми.

Както се и очакваше, руснакът не хареса особено тази идея. На Джейк обаче не му пукаше. Той го завърза с възли, които се стягаха при всяко движение. После вдигна телефонната слушалка и набра номера на Онор. Тя вдигна при първото позвъняване.

— Добре ли си? — попита я Джейк мигновено.

— Да, но носните кърпички привършват.

— Дай й руло тоалетна хартия.

— Изключително щедър си.

— Най-сетне го проумя, нали? Имам нужда от един час, който започва сега. Ако не се върна дотогава обади се на…

— Елън Лазарус — рязко довърши думите му Онор, после, сякаш не бе искала да прозвучи така, добави тихичко: — Добре ли си?

— Да. Трябва просто да се погрижа за разни боклуци. Ще се видим след час.

Джейк затвори телефона и се обади в Чаудер кег. Както и се беше надявал, Резников обядваше спокойно миди с бира в очакване неговият човек да се върне и да докладва, че кутията е скрита в хижата на Джейк и може да бъде открита по всяко време, когато на Резников му хрумне да подшушне нещо в ухото на американските власти.

— Петя, Джейк е.

— Малори? — Резников звучеше едновременно изненадан и очарован. — Не очаквах да промениш решението си толкова бързо. Или просто вече не си с красивата госпожица Донован и можеш да говориш спокойно?

— Слушай внимателно. Това е важно.

— Да?

— Изпращам обратно подаръка ти — произнесе Джейк отсечено. — Ако видя отново него или какъвто и да е друг кехлибар, който може да бъде проследен като краден руски музеен експонат, лично аз ще го изгоря и ще изсуша чорапите си на пламъка. А после ще дойда да потърся и теб.

Джейк затвори телефона, пъхна кутията под въжетата на натрапника и го извлече навън на дъжда, на среща с пътния знак на шосето.