Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (1)

1.

От пръв поглед Онор Донован разбра, че този мъж ще й създава неприятности. От друга страна, тя и бездруго бе въвлечена в неприятности, откакто в Донован интернешънъл, семейната компания, възникнаха проблеми.

— Ако сте от полицията, затворете вратата след себе си — измърмори разсеяно. — А ако сте репортер, вървете по дяволите.

— Минах оттам.

— Не ви личи.

— Имам тениска за доказателство.

Той посегна към копчетата на зацапаното си дънково яке.

— Няма значение — възпря го тя припряно. — Репортер ли сте?

— Не. Инструктор по риболов.

— Пирани ли ловите?

— Нали вие сте госпожица Онор Донован, която търси човек с опит в северозападните тихоокеански води, специалист по моторници!

Тя въздъхна и се примири с неизбежното. Едрият мъж с белег на лявата вежда, светли очи, набола черна брада и чисти нокти не бе попаднал случайно във вилата на изчезналия й брат, разположена до Пъгет Саунд. Но въпреки неприкритите погледи, които й отправяше, инстинктът й подсказваше, че той е най-подходящият кандидат за работата от всички, които се явиха.

Единият от тях беше ченге, което се представяше за рибар. Другият, току-що имигрирал, говореше непонятен английски. Третият беше убеден, че тя със сигурност желае тялото, с което той страшно се гордееше. Английският на четвъртия беше добър, но очите му я подсещаха за тварите, обитаващи блатата.

Вече три дни никой не беше питал за работата. Онор се побъркваше в очакване Кайл да застане внезапно на входната врата с типичната си крива усмивка и да й обясни защо ченгетата смятаха, че е откраднал кехлибар на стойност един милион долара. Тя отказваше да приеме всяка друга причина за изчезването му, особено тази, която не й даваше покой и караше гърлото й да се свива под напора на сълзите, които не можеше да изплаче.

Кайл трябва да е жив. Просто трябва.

— Госпожице Донован?

Най-сетне Онор осъзна, че последният кандидат все още очаква да му каже, че точно тя е разлепила обявите из малкото градче Анакортес.

— Аз съм човекът, към когото трябва да се обърнете.

— Взехте ми думите от устата.

Тя погледна устата му и разбра как се е чувствала малката Червена шапчица, когато е видяла зъбите на баба си.

— Извинете?

— Вероятно сте имали предвид мен, когато сте писали обявата — обясни й той.

— Имате ли препоръки?

— Шофьорска книжка? Разрешително за риболов? Треньорски лиценз? Имунизация против тетанус?

— А против бяс?

Онор изстреля отговора, без да се замисли. Това се дължеше на опита й с по-големи братя.

— Извинете, господин…

— Малори.

— Господин Малори.

— Наричайте ме Джейк. Ще ви спести време.

— Хм, Джейк. Имах предвид препоръки от хора, за които сте работили преди.

— Не знаете кой знае колко за инструкторите по риболов, нали така?

— Ако знаех, нямаше да си наема, нали?

Той се усмихна. Тя си помисли за бедната Червена шапчица.

— Трябва да поработите над тази усмивка. Не е много убедителна.

Джейк се опита да изглежда съкрушен. Опитът му не беше по-убедителен от усмивката.

— Ако и в ръцете сте толкова сръчна, колкото с езика — каза той, — ще направя от вас рибар за нула време.

— Рибарка.

— Няма такова животно.

— Рибарец тогава.

— Рибарец?

— Мъж или жена рибари. Искате ли работата?

— Рибарец — повтори той провлечено. — Да, искам работата. Ще бъдем единствените рибарци във водата.

Този път Джейк се усмихна бавно, топло, щастливо и обещаващо. Онор си спомни, че освен измъчена сестра на изчезнал човек беше и жена. Погледна ръцете си и си прочисти гърлото.

— Рибарци? — каза смутено. — А, разбирам. Множествено число на рибарец. Вие сте доста находчив. Кога можем да започнем?

— Имате ли разрешително за риболов?

— Не.

— Значи все още не можем да започнем. Много лошо. Слънчево е. Няма вятър. До отлива имаме няколко часа. Дори на островите Сан Хуан не може да бъде по-добре.

— Каква риба ще ловим?

— Каквато хванем. Така ще се разочароваме по-малко.

— Това ли е вашата философия?

— Откакто пораснах.

Тя повдигна глава и го погледна съсредоточено.

— Какво има? — попита Джейк. — Да не би ушите ми да са на обратно?

— Просто се опитвах да си ви представя като дете в процес на съзряване.

— Интересно. За мен не е проблем да си Ви представя така. Можете ли да плувате?

— Като риба.

— Като имате предвид моето занятие, вероятно ще премислите това описание.

— Имате право.

— Това е изкуството на лова. Първи урок.

Бавната, неочаквана усмивка на Джейк свари Онор неподготвена. Тя се усмихна безпомощно, борейки се с напиращите в очите й сълзи.

През изминалите няколко седмици бе прекарала твърде много безсънни нощи. Затова само след две минути, прекарани с Джейк Малори, се чувстваше като прегазена от камион. Специфичната смесица от грубост, топлота, мъжественост и хаплива интелигентност щяха да й се понравят при всякакви обстоятелства. Но точно сега, когато преливаше от емоции, а защитните й сили бяха сломени, неговата привлекателност беше смърт за нея.

Лош избор на думи, помисли си тя. Много лош. Ако се замислеше за смъртта, щеше да се разстрои и да излее поток от сълзи върху разхвърляното бюро на Кайл.

Онор премигна мъчително и се вторачи в един от многобройните прозорци на вилата. Отвъд стъклото, по скалистия склон до синьо-зелените води на Пъгет Саунд, се виеха ели. Кехлибарения бряг представляваше жълто-кафява пясъчна ивица, заобиколена от непристъпни скали, и изсветлели дънери, изхвърлени от морските води. Моторницата на Кайл, дълга двайсет и седем фута^[1], се белееше до плаващия кей, който той сам бе построил.

Беше нарекъл лодката Тумороу^[2], защото рядко разполагаше с време за риболов днес.

А сега Онор се опасяваше, че той вече няма време за нищо.

Тя се опита да събере мислите си. Прочисти гърло и изрече дрезгаво:

— Изкуството на лова. Силно казано. Ще го запомня.

— Би било добре. Кога бихте могли да вземете разрешителното?

— За риболов ли?

— Да.

— По всяко време, предполагам: Откъде трябва да го взема?

— Навсякъде, където се продават рибарски такъми.

Тя си представи риба — лигава, хлъзгава, воняща и противна. Въздъхна примирено.

— Нямам търпение.

Джейк присви блестящите си сиви очи, докато заприличаха на цепчици, заобиколени от черни мигли. Не знаеше какво можеше да се очаква от сестрата на Кайл Донован, но със сигурност не беше чест^[3].

— Ще трябва да се поработите над ентусиазма си — промърмори той.

— Ако четете вестници, вече знаете, че последният месец беше тежък за мен.

— Да изгубиш съпруг… — подхвана Джейк, сякаш не знаеше коя е Онор.

— Брат — поправи го тя.

— Брат, хм?

— И не съм го загубила. Не съвсем.

— Ясно. Брат, който не е изгубен, не съвсем. Затова ли от полицията очакват, че ненадейно ще се върне тук?

— Какво имате предвид?

Джейк сви рамене и светкавично прецени ситуацията. Умееше да мисли бързо, като повечето хора, принудени да се борят за оцеляването си. Първата мисъл, която му дойде наум, съвсем не беше успокоителна: ако сериозната дама със съблазнителни устни, упорита брадичка и безформен черен анцуг не бе забелязала цивилните ченгета, които се навъртаха около къщата, тя беше или прекалено глупава, или не знаеше абсолютно нищо за игрите на Кайл.

Или се преструваше. Изчезнал и мъртъв понякога означава едно и също.

— На пощенската кутия пише Кайл Донован. Нали той е изчезнал?

Онор кимна. При това движение слънчевите лъчи се плъзнаха по късата й кестенява коса. В необикновените й кехлибарено зелени очи проблеснаха сълзите, които Джейк беше доловил в гласа й. Той леко поклати глава. Изглеждаше прекалено уязвима за сестра на лъжец, крадец и убиец.

Но Джейк знаеше от опит, че външният вид не е показателен за характера. Единствено делата са от значение. А Онор беше Донован и искаше да помогне на друг Донован. Тя приличаше на сладка скаутка, продаваща бисквити, но когато бе дала обява за инструктор по риболов, всъщност бе обявила включването си в международната надпревара за цяло състояние. А тук единственото правило беше: победителят прибира всичко.

Джейк възнамеряваше да победи.

— Може да ми разкажете за проблемите си, докато ми показвате лодката — предложи той.

— Не е необходимо. Аз търся инструктор по риболов, а не изповедник.

— Приемете го за част от работата — отвърна й и й обърна гръб. — Просто услуга.

— Не желаете ли да обсъдим заплащането?

— Сто долара на ден.

— Това не е обсъждане.

Той се обърна към нея.

— Двеста долара.

— Сто.

— Дадено. Хайде да разгледаме лодката.

Питайки се дали не е сгрешила, Онор внезапно се отблъсна от бюрото на брат си и събори една от картонените кутийки, пръснати по него. От нея изпадна голям прозрачно жълт къс и полетя към голия под. Онор още не беше осъзнала какво става, когато Джейк светкавично се хвърли към падащия предмет. Нищо не падна на пода.

— Господи, много сте бърз — възкликна тя поразена. — Благодаря ви. Кайл ми е казвал, че кехлибарът е чуплив като стъкло.

Джейк не се нуждаеше от думите на Онор, за да разбере, че държи в ръцете си кехлибар. Нищо друго на този свят не създаваше подобно усещане за копринена мекота и топлота при допир. Той повдигна златистото парче към прозореца. Слънчевите лъчи пробягаха по повърхността му. Ако не грешеше — а едва ли грешеше, — държеше изключително изящно късче балтийски кехлибар.

— Това е част от една пратка, която получихме със сестра ми — обади се Онор. — Никога преди не съм работила с кехлибар, но той наистина е пленителен. Толкова стар, толкова траен и невероятно чуплив.

Джейк я погледна косо.

— Да не би да сте търговец?

— Не, дизайнер съм. Мъжете от семейство Донован не биха позволили наивни жени да скитат по големия свят и да купуват необработени скъпоценности.

— Много умно от тяхна страна.

— Въпрос на гледна точка.

— Брат ви не се е изгубил в Дисниленд.

Онор присви устни. Телефонът иззвъня. Тя посегна към него с облекчение. Ако отново беше някой репортер, щеше с удоволствие да му затръшне слушалката.

— Донован.

— Здрасти, Онор. Как си?

От слушалката прозвуча дълбокият, нетърпелив, заглушен от разстоянието глас на най-големия й брат.

— Чувам те така, сякаш се намираш на друга планета — каза тя.

— Петропавловск, автономна област Коряк.

— Я повтори?

— В Източна Русия съм, при мои приятели, които не живеят тук. Полуостров Камчатка.

Онор стисна здраво слушалката, а в изтънелия й глас се долавяха страх и надежда.

— Откри ли Кайл? — попита сковано.

— Не.

— Полицията — също.

— Полицията! Да не си им си се обаждала, след като ти казах да не…

— Нямаше нужда — прекъсна го тя. — От три дни ченгетата дебнат като лешояди около къщата на Кайл. Какво става?

Слушалката мълчеше. Тя почти дочуваше мислите, които пробягаха в съзнанието на Арчър.

— Какво искаха? — попита я накрая.

— И те като теб не отговарят на въпроси. Само ги задават.

— Какви въпроси?

— Коя съм аз, какво правя тук, кога последно съм видяла Кайл, кога последно съм се чула с него, дали съм получавала някакви пратки…

Джейк внимателно остави парчето кехлибар обратно в кутията и я сложи на бюрото.

— … дали познавам човек с два липсващи пръста на лявата ръка… — нареждаше Онор, сякаш рецитираше заучен урок.

На Джейк му идваше да изкрещи. Всяка нейна дума му казваше повече, отколкото той искаше да знае за Кайл, за Онор, за кехлибара… но не и всичко. Тя беше или изкусна актриса, която знаеше къде е скрил кехлибара Кайл, или невинна жертва, подмамена в игра за професионалисти.

Надяваше се да е актриса. Но без значение дали беше невинна или виновна, Онор оставаше единственият шанс за Джейк да открие липсващия кехлибар.

— … дали съм сигурна, че нито съм виждала, нито съм чувала Кайл — продължи тя с монотонен глас, — кога се е върнал, защо не се е свързал с мен, когато е кацнал в Сиатъл…

— Какво? — прекъсна я Арчър. — Кога Кайл е…

— Питай ченгетата — сопна се рязко тя. — Това е тяхната версия, не моята. Не съм виждала и косъм от Кайл. Доколкото разбирам, паспортът му е минал през Сийтак. Предполага се, че и той е бил с него.

Брат й избълва поредица от афгански ругатни.

— Сигурна съм, че щях да се съглася с теб, ако говорех този език — изсумтя тя. — Какво става?

— Провери ли пощата на Кайл?

Онор стисна здраво слушалката.

— Пак те питам: какво става?

— А телефонния секретар?

Линията натежа от напрежение и тишина. Както Винаги, Арчър изчака по-малката си сестра.

— Да и пак да — процеди тя през зъби.

— И?

— Не и пак не.

— Продължавай!

— Би било добре, ако знаех какво търся.

— Брат си. Спомняш си го, нали? Кайл, с невероятните очи и очарователната усмивка.

— И откраднатия кехлибар — каза язвително тя.

— Моля?

— Откраднат. Кехлибар.

— Какъв кехлибар?

— Питай ченгетата.

— Това ли е всичко, което казаха? — долетя гласът ми Арчър. — Откраднат кехлибар?

— Да.

— Обработен или не?

— Не ми казаха. Какво е имало в пратката, която изчезна с Кайл?

— Кой е казал нещо за изчезнала пратка с кехлибар?

— Ченгетата.

— Лошо — изсумтя Арчър. — Някой разпространява небивалици.

— Не си и помисляй за мен. Не си ми казал нищо друго, освен да дойда тук и да чакам. Вярно ли е това?

— Кое?

— Наистина ли Кайл е изчезнал с краден балтийски кехлибар на стойност един милион долара?

— Не знам. Така ли казват ченгетата?

— Това намекват — изрече тя отчетливо. — Има разлика. Разлика между това да ти задават въпроси и да те обвиняват за нещо. А Лоуи? Той къде е?

— Когато се чухме за последно, беше все още в Литва.

— А Джъстин?

— В Калининград — каза Арчър. — Фейт с теб ли е?

— Не. Връща се от Токио в Сан Франциско. Пътьом ще остане няколко седмици в Хаваите.

— Благодаря ти, господи!

— Какво искаш да кажеш?

— Имам предвид, че ти и твоята близначка създавате повече проблеми заедно, отколкото разделени.

— Същото може да се каже за Лоуи и Джъстин — изрече тя натъртено. — Но погледни на нещата откъм добрата им страна.

— Каква е тя?

— Мама можеше да има три дъщери. Фейт^[4], Онор и Частити^[5].

Представяш ли си колко по-лошо би се чувствал със сестра на име Частити?

За изненада и на двамата брат й се разсмя.

— Благодаря ти. Имах нужда от това.

— От какво?

— От смях.

Усмивката на Онор беше тъжна като очите й.

— Арчър?

— Да.

— Смяташ, че все още е жив, нали?

Тишината бе по-изнервяща отвсякога. Тя притаи дъх в очакване.

— Докато не видя трупа… — гласът му заглъхна.

— Да. — Тя рязко пое въздух. — Кайл не е крадец или убиец.

Тишината се проточи. Онор почувства по тялото си студени тръпки.

— Арчър?

— Кайл е мислил с хормоните си.

— Какво означава това?

— Някаква досадна никаквица му е взела ума.

— Искаш да кажеш, че Кайл обича тази жена достатъчно, за да открадне заради нея? — попита Онор.

Затвори очи и зачака със затаен дъх отговора на Арчър. Последваха безмълвие и тишина. Мина доста време, докато брат й уморено изруга и разпръсна тишината. Представи си как той прокарва пръсти през тъмната си коса — жест, който издаваше чувство на неудовлетвореност, присъщо на всички мъже в семейството.

— Не знаем какво се е случило — въздъхна той. — Доказателствата срещу Кайл изглеждат сериозни. Твърде сериозни, по дяволите. Почти като…

Гласът му отново заглъхна в тишината.

— Продължавай — каза тя. — Кажи ми, че не вярваш на твърденията на полицаите.

— Че е крадец?

— И убиец.

— Каквото и да се е случило, смятам, че обясненията, които чух, са нагласени.

— Защо мислиш така?

— Прекалено е дълго и заплетено, за да ти го обясня. Просто ми имай доверие.

— Но…

— Претърси ли лодката? — прекъсна я Арчър.

— За нещо, дълго шест фута и два инча^[6], като брат ми, така ли? — попита тя мило.

— Няма значение. Искам да се върнеш вкъщи.

— Какво? Та аз току-що пристигнах.

— Заминаваш и толкова.

— А лодката на Кайл?

— Забрави тази работа. Дори когато е завързана за кея, Тумороу не е в твоята категория. Събирай си багажа, Хорнет^[7]. Прибирай се вкъщи и продължавай да проектираш дребните си украшенийца за Фейт.

Онор ненавиждаше този прякор. Мразеше също да я третират като човек, който по цял ден се мотае без работа.

— Арчър, ти…

— Ако ченгетата отново ти досаждат, преди да си тръгнеш — не й даде възможност да се изкаже той, — насъскай срещу тях някой от адвокатите на Донован интернешънъл.

— А какво да правя с репортерите? — попита напрегнато тя.

— Без коментар.

— Няма проблем. И без това не зная нищо.

— Точно това е идеята. И си стягай багажа.

— Но…

Отсреща вече нямаше никого. Възмутена, Онор затвори. По-скоро в ада щеше да завали сняг, отколкото тя примирено да си събере багажа и да замине. Не беше вече ученичката, която изпълнява заповеди.

— Проблеми ли има? — обади се Джейк.

Онор подскочи. Беше забравила, че не е сама. Обърна се рязко. Джейк стоеше на няколко стъпки от нея и държеше местния вестник в ръце. Тя се запита дали бе прочел смесицата от половинчати истини и спиращи дъха хипотези за мистериозно изчезналия труп на Кайл Донован и липсващия кехлибар. Това бяха новините от сутрешното издание на Патриот.

— Роднини — отвърна тя кратко. — Не можеш да живееш с тях, а те не желаят да живееш без тях.

Джейк издаде някакъв звук, който можеше да е проява на съчувствие, но беше трудно да се каже. Тя предпочете да повярва, че ръмженето издава симпатия. Нуждаеше се от това. Най-големият й брат мълчеше като риба, ченгетата смятаха любимия й брат за измамник и убиец. Този неин любим брат бе изчезнал безследно… а тя щеше да взима уроци по риболов.

Всичко беше с главата надолу.

— Готова ли сте да разгледаме лодката? — попита делово Джейк.

— Защо не? Всичко друго се обърка.

— Ентусиазмът ви нараства с всяка изминала минута.

— Това е разбираемо. Толкова съм развълнувана.

Черните му вежди се повдигнаха.

— Дадохте обява за инструктор по риболов, нали?

— Да. Извинете. Малко съм уморена.

— Изглеждате ми така, сякаш бихте изпили чаша кафе — съгласи се той. — Има ли кухня на лодката ви?

— Мисля, че да.

— Мислите, че да — той поклати глава. — Отдавна ли имате тази лодка?

— Не. Брат ми… я остави.

Това обяснение прозвуча неубедително дори и за Онор. Тя изпитваше ужас от малки бързоходни лодки и мразеше риболова, както Джейк скоро щеше да открие. Тогава сигурно щеше да се чуди защо й се иска да се научи да управлява лодка и да лови риба.

Може би мазохизмът щеше да му се стори единственото логично обяснение.

— Аз… — тя преглътна и продължи: — Все още е мъчително за мен. Предпочитам да не говоря за това.

Джейк не беше изненадан. Без значение колко невинна изглеждаше, Онор криеше нещо. Той също.

— Хайде. Да видим тази ваша лодка.