Елизабет Лоуел
Кехлибареният бряг (14)

14.

Времето беше по-добро от настроението на Джейк, но това не означаваше кой знае какво. Облаци, надвиснали ниско над водата, мъгла, ситен ръмеж, силен дъжд и развълнувано море можеха да се видят в различните части на пролива. На едно място слънчев лъч проби мрачното небе и огря водната повърхност, но не се задържа задълго. Пролуката мигновено бе затворена от порива на вятъра и над земята и морето невъзвратимо надвисна мрачна сянка.

Вентилаторът на Тумороу вече работеше, когато Джейк стигна до пристана. Преди да успее да направи и крачка, двигателят оживя и сподавено забръмча. Той се качи бързо на борда.

— Отиваме ли някъде? — попита Джейк и затвори вратата на кабината след себе си. С трясък.

— Време е да се науча да карам лодката.

Той изръмжа.

— Няма как да научиш достатъчно, за да претърсиш сама островите Сан Хуан.

Онор се настани на мястото зад щурвала и не каза и дума, докато двигателят загря.

— Отвържи лодката — нареди тя, без дори да го погледне.

— Няма да стане.

Без да промълви и дума, Онор се измъкна от мястото зад щурвала и слезе на кея. Отвърза въжетата на кърмата и носа, върна се на борда и се насочи към кабината. Джейк вече бе заел мястото й.

— Чу какво ти казах — изръмжа тя през отворената врата. — Аз ще карам лодката.

— Използвай командното табло на кърмата.

След малко Онор постави лоста на заден ход.

Моторницата се оттласна от брега и се понесе назад към плиткия залив. Тя се опита да завърти лодката, като изчака носът да се изравни с края на кея, както беше виждала да прави Джейк.

Внезапен порив на вятъра тласна Тумороу встрани. Преди Онор да успее да проумее какво става, лодката се блъсна странично в пристана.

Джейк излезе от кабината с прът в ръка и оттласна моторницата от брега.

— Опитай отново.

Тя го направи. Този път лодката се удари в кея челно.

— Назад — каза той.

Онор пропусна правилната позиция на лоста. Преди да успее да поправи нещата, вятърът върна лодката на кея. Джейк отново я оттласна. Тя тръгна назад, но този път щурвалът не беше правилно нагласен. Вместо да се отдръпне назад, кърмата отново се опря в пристана.

Онор стисна зъби, за да преглътне думите, които според баща й не подхождаха на жени. Опита отново. Носът на лодката остърга дъските. Тя нагласи лоста на неутрална позиция, за да убие скоростта, и рязко дръпна щурвала, сякаш се опитваше да завърти носа. Разбира се, това изобщо не й помогна. При неутрална позиция щурвалът бе безполезен.

— Това беше добре обмислено — обади се Джейк и отново оттласна лодката от кея. — Щеше да свърши работа, ако вятърът не беше спрял да духа върху кърмата.

Тя отново посегна към скоростния лост.

— Не — спря я остро Джейк. — Първо провери посоката на щурвала или този път ще отнесем кея.

След още няколко опита Онор успя да отдалечи Тумороу от пристана въпреки непредсказуемата посока на вятъра. Тя мрачно призна пред себе си, че това се дължеше по-скоро на инструкциите на Джейк, отколкото на собствените й умения. Не можеше да повярва, че един слаб ветрец би могъл да въздейства толкова силно върху нещо с размерите на Тумороу. По гърба й потече студена пот при мисълта за акостиране при по-силен вятър.

— Сега се заеми с другия щурвал — посъветва Джейк. — Насочи се към онова парче земя.

Онор погледна към мястото, посочено от него, и влезе в кабината. Той остана до командното табло на кърмата, докато се увери, че тя ще се справи. Когато най-сетне зае пилотското място от другата страна, тя дори не погледна към него.

— Накъде се отправяме? — попита тя.

— Да напълним резервоарите в яхтклуба.

Мисълта, че щеше да й се наложи да вкарва Тумороу в оня залив, я ужаси. Онор знаеше, че това е далеч по-трудно, отколкото да излезе — а тя едва се бе справила с първото.

Тази мисъл не й даваше мира през целия път към яхтклуба.

— Аз ще поема таблото на кърмата — обяви Джейк. — И ако ти кажа да се разкараш, направи го.

Онор кимна с надеждата, че не е издала облекчението си. Той излезе на кърмата и започна да й дава инструкции. Тя ги изпълняваше без протести и колебания. Просто правеше каквото й казваха по възможно най-добрия начин, дори когато й се струваше, че е неправилно.

Кеят се приближаваше с невероятна скорост. Онор пропусна правилната позиция на лоста.

— Махни се оттам!

Още преди да отмести ръцете си, контролните лостове задействаха сами. Докато тя обърса влажните си длани в блузата си, Джейк уби инерцията и с няколко бързи маневри опря лодката на кея.

Онор въздъхна с облекчение. През цялото време, докато резервоарите се пълнеха, тя се питаше какво бе направила погрешно. Освен че бе пропуснала позицията, се беше движила твърде бързо и при прекалено малък ъгъл. Сега можеше лесно да се досети, но в момента всичко се бе случило като във филм на бързи обороти и едновременно като в кошмар на забавен кадър.

Когато тя плати за горивото и се върна обратно, Джейк вече беше в кабината и вентилаторът работеше. Той го изключи и запали двигателя.

— Поеми управлението от кърмата — каза й и издърпа кранците^[1] на борда. — Аз ще я изкарам от залива.

Онор стисна зъби и застана зад таблото. Както и преди в малкия залив, вятърът придържаше Тумороу плътно към пристана с невидима, безмилостна ръка. Тя не можеше да изкара моторницата, а и отзад имаше друга лодка, която запушваше изхода.

Джейк й показа в каква позиция да постави щурвала, преди да тръгне на заден ход. Той оттласна кърмата от брега, сграбчи носа и се залюля над леерите^[2]. След няколко секунди Тумороу беше доста далеко от дока.

— Добре — кимна той. — Отдели я от кея. И запомни — не бива да оставяш никаква диря.

Излязоха от яхтклуба безпроблемно. Онор започна да се отпуска веднага щом се озоваха в открито море; докато не забеляза облаците. На места те се спускаха над водата като гълъбовосини шалове. Островите в далечината приличаха на тъмни линии, обгърнати в мъгла.

— Прогнозите за времето не са се променили — информира Джейк, след като прослуша радиото. — Ръмеж и разкъсана мъгла сутринта. Югоизточни ветрове със скорост десет до двадесет възела. Следобед има опасност от бури. Значи проливът Хароу може да ни създаде проблеми. Има предупреждение за малките плавателни съдове в устието му.

— Ние там ли отиваме?

— Това е най-късият маршрут към последното място, което Кайл е отбелязал. Или поне аз не мога да се добера до друг маршрут. Може да е скрил някаква информация в компютъра. Но дори и да е така, не разполагам с кода.

Онор мислеше, че знае кода, но не смяташе да споделя тази информация с някой, който има зъб на Кайл.

— Тръгваме натам — процеди тя.

Джейк стисна устни.

— Това място се намира на деветдесет минути път оттук в хубаво време. Ще ни отнеме доста повече време, ако вятърът се усили и ни се наложи да пълзим покрай островите.

Онор погледна водата. Тя не беше съвсем гладка, но и нямаше бели връхчета.

— Изглежда ми съвсем добре.

— Вълнението не е силно — съгласи се той, — но ще отнеме време да се приспособиш към него, освен ако не искаш да си счупиш гръбнака.

— Колко време?

— Зависи.

— От какво?

— От вятъра, прилива и видимостта.

— Нали имаме радар.

— Искаш да караш напосоки?

Пръстите на Онор се вкопчиха в щурвала.

— Не точно.

— Значи ставаме двама. В случай че не си забелязала, споделяме тесните проходи между островите с някои наистина големи кораби. На лодка с размерите на Тумороу можеш да разчиташ на радара само ако мъглата те завари близо до брега. Не можеш просто да запалиш двигателя и да си навлечеш безпричинно неприятности.

— Не върша тези неща безпричинно.

Тя се наведе и натисна един бутон на командния пулт. Предния ден беше наблюдавала внимателно Джейк и знаеше как да превключи от ехолота на морската карта. Извика менюто, прегледа запаметените маршрути и избра последния от тях.

На екрана просветна някаква карта.

— Това ли е маршрутът? — попита Онор.

Джейк гневно промърмори нещо под нос.

— Ясно — кимна тя. — Значи е това.

Онор насочи лодката към първата точка от запаметения маршрут.

— Спомняш ли си какво е най-икономичното съотношение между оборотите в минута и изразходваното гориво? — запита я Джейк.

— Да.

— Опитай се да го приложиш.

След няколко опита, от които на човек можеха да му се изправят косите — и то поради неправилно разпределения баланс. — Онор успя да се справи. Можеше да посочи точния момент, когато го беше постигнала: ако вдигнеше ръцете си от щурвала, лодката поддържаше права линия. Скоро тя осъзна, че за разлика от колата лодката се справя по-добре сама.

— Така е по-добре — обади се Джейк. — Започваш да възприемаш.

Онор погледна през рамо към водата, която бяха прекосили. Дори в сумрака тя виждаше, че дирята след лодката не е толкова права, колкото когато управлява Джейк. Но и не беше много зле все пак. Вече схващаше чалъма как да се движи по подвижен път без маркировки.

Компютърът изписука. Онор трепна.

— Просто ти казва, че сме изминали първата отсечка от маршрута — обясни Джейк. — Следи екрана на радара. След малко ще ти покаже каква е следващата ни цел. Същото ще стори и долният екран, но там е по-трудно да го разчетеш.

Без да каже нищо, тя изчака, загледана в екрана. След няколко секунди завъртя щурвала и определи курса. Изведнъж лодката стана по-трудно управляема заради променения ъгъл на движение. Въпреки че броят на оборотите не се промени, скоростта намаля.

— Свали носа с две нива отляво на коректора за баланса и едно отдясно — подсказа Джейк.

Лодката се успокои. Уравновесяването на баланса възвърна част от изгубената скорост, но не цялата. Джейк погледна отвъд кърмата. След моторницата се носеха обичайните лодки. Не завиждаше на Конрой на открития зодиак. Днес хората на бреговата охрана трябваше да бъдат признателни на своите яркооранжеви водоустойчиви костюми. Той погледна небето и се замисли за тяхната крайна цел.

Извивката на челюстта му подсказваше, че мислите му съвсем не са радостни. Последното място за риболов, запаметено от Кайл, се намираше на почти несъществуващата граница между канадските Гълф Айлъндс и островите Сан Хуан на Съединените щати. Засега моторницата успяваше да избегне лошото време, но скоро то щеше да ги застигне.

Джейк включи морското радио. Прогнозите за времето бяха същите. Все още нямаше предупреждения за малките плавателни съдове.

Това не помогна на Джейк да се почувства по-добре. Прогнозирането на времето бе изкуство, а не наука, особено на Сан Хуан. Островите бяха известни с внезапно завихрящите се ветрове и бури.

В кабината се възцари потискаща тишина. Джейк се запита колко ли време щеше да мине, докато Онор го погледне отново в очите или поне спре да го третира като нещо, което се е залепило за обувката й. Стиснатите й устни подсказваха, че нещата няма да се оправят скоро.

Проточи се половин час. Джейк не се намираше за особено приказлив човек, но бръмчащата тишина започна да му дотяга. Онор, изглежда, не забелязваше нито тишината, нито него. Всъщност тя не го беше погледнала нито веднъж, откакто бяха на лодката. Държеше се така, сякаш той бе въздух за нея.

На няколко пъти Джейк поглеждаше към страничния финестрин^[3], за да види дали все още има отражение.

По едно време отвори уста да й каже какво мисли за мрачните жени. Тогава си спомни как го беше гледала същата сутрин, докато я държеше в леглото с ръка на бедрото й.

Директната конфронтация не бе свършила кой знае каква работа.

Радиото оживя. Службата за прогнозиране на времето бе променила становището си. В протока Харо се очакваха ветрове със скорост тридесет до петдесет възела в ранния следобед. Двадесет до тридесет възела при островите.

— Обръщай лодката — каза Джейк.

Онор го погледна, после извърна поглед настрана.

— Едва девет и половина е. Имаме време.

— Не. Обръщай лодката.

— Но…

— Махни се от щурвала.

Онор просъска нещо и обърна моторницата. Ако нещата стигнеха до физически сблъсък, тя щеше да загуби.

Джейк нагласи морската карта, така че да показва отсечката от пътя към пристана.

Отново се възцари тишина, тежка като олово!

Онор вдигна погледа си от бълбукащата вода при носа на лодката и видя надписа на радара: внимание. Тя, разбира се, беше нащрек. Внимателно го коригира, после изчака няколко секунди, за да види дали има нужда от нова корекция. Вече беше научила, че лодките и колите не се карат по един и същи начин. През повечето от времето лодките бяха много по-малко непредсказуеми. Но понякога беше точно обратното.

Дебелата линия на радара се сливаше с пунктираната линия на курса, който трябваше да следват. Тя провери местоположението на островите наоколо, ъгъла на движение и скоростта на близките плавателни съдове, огледа се за плаващи дървета и остана няколко минути загледана в уредите за нещо неочаквано.

След като прекара петнадесет минути в наблюдение на Онор, която гледаше водата, Джейк получи болки в челюстта от напрежението да преглъща всичко онова, което му се искаше да каже за упоритите Донован. Той стисна зъби още по-силно и реши да подходи по-деликатно към нещата. Някъде под целия този вледеняващ женски гняв се криеше интелигентна, разумна жена.

И, което беше по-важното, тя го обичаше.

Беше го чул от собствените й сочни устни.

— Преди около два месеца срещнах Кайл — каза Джейк, — когато Арчър го изпрати в Прибалтика, за да бъде свръзка между моята компания, Имърджинг ресурсис, и Донован интернешънъл. Обикновено работя извън Сиатъл. Единствената причина да отида в Калининград беше, че представителят ми там имаше проблеми с апандисита.

Джейк изчака Онор да даде някакъв знак, че го слуша. Но дори и да беше така, тя не се хвана на въдицата. Той издаде неодобрителен звук, обузда гнева си и попита внимателно:

— Как бихме могли да решим проблема, след като изобщо не ми говориш?

— Какво има да решаваме? Аз имам нужда от теб, за да ме научиш да управлявам лодката, а ти се нуждаеш от мен, за да се добереш до Кайл.

— Ами изминалата нощ?

— Надявам се, че и на теб ти е харесало? — попита тя без всякакъв интерес.

— Беше най-хубавата в живата ми.

— Радвам се. Защо уредите показват мъртва точка?

— Не би трябвало да е така. Онор, няма да ти позволя да загърбиш това, което се случи тази нощ.

— Трябва ли да се притеснявам от онези облаци? Започва наистина да притъмнява в посока по курса ни.

Джейк дори не си направи труда да погледне облаците, надвиснали над Сан Хуан.

— Искам да ми говориш.

— Аз ти говоря, но ти не ме слушаш. Тези облаци са навсякъде.

— Ние сме като жабешки задник. Водоустойчиви. Колко дълго ще искаш да си плащам, задето не съм си прерязал гърлото и не съм ти казал всичко първия път, когато се срещнахме?

— Водоустойчив жабешки задник. Интересна мисъл.

— Ти си Донован, а Донован ме изритаха от Руската федерация.

Онор продължи да се придържа към щурвала и към лошото си настроение. Винаги беше смятала, че Кайл умее да печели хората. А сега се появи Джейк със своя сериозен, дрезгав, кадифен глас, с острия си като бръснач ум и с тялото, научило я много неща за самата нея и за невероятното удоволствие, което щеше да се опитва да забрави през целия си живот. Или да го открие отново.

Беше дори по-лошо — мисълта за всичко това продължаваше да изпълва съзнанието й. Не само секса, а цялата тази бъркотия. Тя не беше честна с него. Той не беше честен с нея. Но, по дяволите, тя не беше преспала с него, за да открие брат си.

А Джейк не можеше да каже същото за себе си.

Защо иначе щеше да бъде толкова внимателен и да я дари с цялото онова удоволствие? Тя беше дала ясно да се разбере, че я привлича като мъж; а той се бе погрижил да я накара да се чувства щастлива, когато се намира около него.

Тя беше глупачка. Беше се държала като глупачка, откакто Джейк влезе в живота й, живот, който вече бе извън релсите поради изчезването на брат й.

Тишината се настани трайно и осезаемо в кабината.

Джейк търсеше в Онор някаква реакция на думите си. Видя само нарастващо напрежение и неприязън, които тя не можеше да скрие под безизразната си физиономия.

— Толкова ли е невероятно — попита той през зъби — да се предположи, само да се предположи, че Кайл би могъл да хлътне до уши по Марджи и да извърши нещо наистина глупаво?

— Ти я познаваш по-добре от мен.

— Тя е една от най-сексапилните жени от времето на Ева.

— Кайл не е дете. Доста изкусителки са го преследвали.

— Марджи е различна.

— Може да ти се стори странно, но ние всички сме различни.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не знам — каза тя и погледна навън към усилващия се дъжд. — Знам само, че да ме караш да избирам между брат си, който никога не ме е предавал, и някакъв мъж, който току-що ме е предал, не е много умно.

— Не съм те предал.

Дъждът се изливаше като из ведро и обгръщаше Тумороу в прозрачни водни струи.

— Ти не си ме предал — изрече тя безразлично. — Добре. Къде са му чистачките на това нещо?

— Ето тук — ръката на Джейк се стрелна и удари трите чистачки наведнъж. После издиша въздух вбесен и реши отново да опита по деликатния начин. Дотук не беше много успешно. — Не съм те предал и ти го знаеш много добре.

— Точно това казах и аз.

— По дяволите…

— Още една тема, по която сме единодушни. Виждаш ли колко е лесно?

Джейк бавно си пое дъх няколко пъти и отново потисна гнева си. Новооткритият навик на Онор привидно да се съгласява с него отнасяше последните му запаси от самоконтрол. Беше невъзможно да се спори с някого, който е изначално съгласен с теб по всички въпроси.

Компютърът изписука, сигнализирайки, че поредната отсечка от пътя е успешно премината. Онор наблюдаваше екрана на радара, докато той се изчисти, и го настрои на новия курс. Коригира позицията на щурвала, провери къде щеше да ги отведе новият курс и мигновено насочи мислите си натам.

Един от масивните фериботи на щата Вашингтон се носеше към тях през дъждовната завеса. Освен Тумороу и неговите три водни отражения, наоколо се забелязваха още три малки плавателни съда, един огромен танкер с придружаващите го влекачи и един шримпер^[4], спуснал странната си мрежа в търсене на още по-странна плячка.

— Лодката със спуснатите мрежи има предимство — обади се Джейк.

— Какво си мисли, че прави този на средата на канала? — промърмори Онор, докато променяше курса.

— Лови риба. И не е на средата. Намира се в основата на мястото, където каналът се разделя на две.

— Ами товарният кораб и фериботът?

— Те ще се пропуснат един друг. А кормчията на шримпера няма да претендира за правото си на предимство, освен ако не е глупак. Също както няма да го направим и ние. В момента се намираме в рисковото поле на ферибота, но ще му дадем път, вместо той на нас. Писаните правила са едно нещо. Естествените закони на обстоятелствата и силата са нещо съвсем друго. Това е нещото, известно като безусловно право.

Финестрините вдигаха пара от студения дъжд. Джейк се протегна край Онор и включи системата за размразяване на стъклата. Тя подскочи, когато той неволно я докосна с ръка. Джейк пренебрегна този факт, нагласи радара така, че да обхваща няколко мили във всички посоки, и разгледа променения екран. По курса на Тумороу не се виждаха други съдове.

— Добре — промърмори той. — Представи си старомоден часовник. Ние се намираме в средата. Точно срещу нас е дванадесет часът, зад нас шест часът…

— Три часът е на деветдесет градуса вдясно — прекъсна го тя нетърпеливо, — а девет е деветдесет градуса вляво. И какво?

— Насочи се по средата между един и два часа — отвърна Джейк.

Тя погледна недоверчиво затварящата се пролука между товарния кораб и ферибота. Според напътствията на Джейк точно натам трябваше да се отправи моторницата.

— Направи го — изрече той монотонно. — Колкото повече се колебаеш, толкова по-лошо ще стане.

Докато тя променяше курса, той отново нагласи радара така, че да показва само близките води. Дъждът намаляваше, но не и облаците, които се спускаха все по-плътно над океана. Въпреки че не образуваха мъгла, те несъмнено намаляваха видимостта.

— Джейк, не виждам…

— Гледай радара — прекъсна я той и посочи екрана. — Това е фериботът. Това е товарният кораб. Това е шримперът. Това е яхтата. Това е крайцерът на Обединените банки. Това е идиотът на скифа. Ти ще минеш оттук. Увеличи скоростта.

— Ами лодките зад нас? Една от тях се насочва към брега.

— Конрой. Неговият зодиак е проектиран за плитки води. Ще може да се измъкне от натовареното движение покрай бреговата ивица. Останалите могат да изчакат или да изпробват възможностите си.

— Ами ние?

— По време на прилива можем да се измъкнем подобно на Конрой. Но при отлива има скали на два фута дълбочина. Нуждаем се от повече вода. Товарният кораб и фериботът се нуждаят от още повече вода. Те ще останат в очертанията на канала. Ние ще останем с тях. Внимавай за плаващи пънове. Тук се срещат две течения, което означава, че се събират наноси. Запомни ли как трябва да действаш, ако не можеш да избегнеш някое дърво?

— Насочвам се право към него, а не покрай него. Джейк, товарният кораб…

— Виждам — прекъсна я той.

Това, което виждаше, бе, че товарният кораб не поддържаше предполагаемия курс. Оставаше в рисковото поле на Тумороу, което означаваше, че ще последва сблъсък, освен ако един от двата плавателни съда не промени курса или скоростта.

Джейк погледна бързо радара. По гръбнака му пробягаха студени тръпки. При нормални обстоятелства щеше да намали скоростта и да изчака да намалее движението. Това бе най-разумното нещо, когато малък плавателен съд се състезава с морските слонове.

Но ако Тумороу намалеше скоростта сега, щяха да се натъкнат на приближаващия ферибот. Капитанът му щеше да получи мъмрене и преждевременно пенсиониране, задето не бе пренебрегнал естествените закони и не бе дал път на моторницата, която се намираше в рисковото му поле. Джейк и Онор щяха да получат преждевременно парцел в гробищата.

— Аз ще поема управлението — каза той.

Дори да имаше някакви възражения, Онор не успя да ги изкаже. Той я измъкна от мястото зад щурвала и я избута на пилотската скамейка, преди тя да има време да отвори устата си.

— Дръж се — изръмжа той и посегна към скоростния лост.

В следващия миг карбураторът издаде дрезгав възглас на удоволствие. Пръстите на Джейк танцуваха по контролното табло, докато указваше новия курс, нагласяше баланса, увеличи температурата на системата за размразяване на стъклата и се подготви за един кратък, но труден скок през стесняващия се изход към безопасността.

Тумороу пореше водите. От време на време двамата му пасажери имаха чувството, че се возят на подскачащ камък, а не на лодка, но не се оплакваха. Товарният кораб започна да се измества от средата на канала към тяхното рисково поле.

Но дори и така щеше да бъде близо до тях. Твърде близо.

Сирената на товарния кораб изпищя три пъти.

— Нагло копеле — процеди Джейк. — Неговият радар има по-голямо покритие от нашия. Можеше да смени курса, без изобщо да се затрудни или да попадне в опасно положение.

Очевидно товарният кораб нямаше да направи нищо такова. Всъщност промяната в курса му бе довела големия кораб съвсем близо до евентуален сблъсък с моторницата.

Онор сграбчи командното табло с една ръка и седалката с другата. Дори така силата, с която лодката цепеше развълнуваните води, я подхвърли от седалката и я затръшна обратно с невероятна мощ. В мъртвата тишина тя наблюдаваше товарния кораб, който се приближаваше все по-застрашително към тях.

От позицията на лоста тя можеше да съди, че моторницата има още възможности, които Джейк не използва. Преди да успее да попита защо, той завъртя щурвала и запрати лодката силно наляво. Нещо се удари в корпуса. С ъгълчето на окото си тя улови някакъв неясен предмет, който се отдалечаваше в бълбукащата пяна. Дърво.

Джейк завъртя щурвала в първоначалната му позиция и погледна радара само за миг. Там, където трябваше да има един плавателен съд, се виждаха два. Вторият беше много по-малък, но все пак далеч по-голям от Тумороу.

И се насочваше право към тях.

— Дръж се — изръмжа мрачно Джейк.

— Държа се!

Той натисна скоростния лост докрай. От носа на моторницата се надигнаха бурни водни струи.

Радиото забръмча. Повечето от думите бяха заглушени от скоростта, с която лодката цепеше развълнуваните води.

— … Конрой. Чуваш ли ме, Джейк? В сянката на товарния кораб има още един. Смени курса на…

Звукът от сблъсъка на Тумороу с голяма вълна заглуши думите на Конрой.

Джейк оценяваше това предупреждение, но в момента нямаше свободна ръка за радиото. Усилието да овладее Тумороу изискваше цялото му внимание. Дори най-добрата лодка имаше предел на възможностите, особено по отношение на скоростта. Той знаеше, че в момента претоварва моторницата.

Върху предното стъкло плиснаха неудържими водни струи. Чистачките изнемогваха. За Джейк всичко това нямаше значение. Той разчиташе на радара, на умението си, търпението си и на необходимостта.

Онор не си направи труда да крещи или да отбележи ново изникналата точка на радара. Очевидно Джейк вече я бе забелязал. Нямаше друга причина той да форсира моторницата през развълнуваните води. Тя наблюдаваше радара с неестествено спокойствие. Пролуката, към която се стремяха, се затваряше все по-осезаемо с всяко проблясване на екрана.

Сирената на товарния кораб проехтя отново. Онор погледна през прозореца и видя да се приближава огромен силует. Дъхът й спря. Дори и да искаше, тя не би могла да крещи.

Тумороу прелетя по вълните покрай носа на товарния кораб само няколко секунди преди сблъсъка.

Едва бяха подминали товарния кораб, когато изникна нова опасност. Джейк разполагаше само с един миг, за да различи очертанията на големия сейнер Аляска, преди силно да завърти носа на лодката. Моторницата поднесе встрани, подскочи във въздуха и отново се озова във водата.

Профучаха покрай втория кораб. Бяха толкова близо до него, че Онор можеше да преброи ръждивите петна, които се спускаха от котвения клюз^[5]. Знаеше, че щеше да ги брои в бъдещите си кошмари.

Дирята на сейнера ги удари като юмрук, но Джейк вече беше подготвен. Намалил бе скоростта и бе коригирал положението на носа, за да угаси силата на удара. Въпреки това лодката се повдигна и подскочи застрашително, а после се удари във водната повърхност, сякаш беше твърда земя.

Онор се втренчи в радара като птица, която гледа змия, в очакване на поредните лоши новини.

Екранът показваше единствено малка лодка, която се носеше от плътната островна завеса към тях. Тя разпозна зодиака на бреговата охрана. Радиото забръмча.

Джейк регулира честотата и взе микрофона, за да отговори на Конрой.

— Говори Тумороу. Без повреди.

— Справи се отлично — отвърна Конрой. — Васи нямаше как да те види от сейнера.

— От товарния кораб не го ли предупредиха?

— Според информацията, която събрах, докато ти ги изпреварваше, радарът на товарния кораб е бил замъглен и никой на борда не говорел английски. Или пък руснакът не можел да говори, а радарът на сейнера бил замъглен.

Саркастичният тон на Конрой подсказваше, че не е особено впечатлен от това обяснение.

— Няма престъпление, следователно няма и виновник — избъбри Джейк.

— Но беше на косъм.

— Няма спор.

— Вероятно е нужно да не плаваш известно време.

— Това официално становище ли е?

— Откога чувството за съпричастност е официално? — отвърна Конрой.

Джейк се засмя и сложи край на разговора. Преди да остави микрофона, получи друго обаждане на същата честота. Той изслуша съобщението и погледна Онор, преди да остави микрофона.

— Добре ли си? — попита я. Тя кимна.

— Сигурна ли си?

— Задникът ми е малко натъртен. Не е нещо сериозно.

Той се усмихна бавно и изпита облекчение й още нещо, някаква вътрешна топлина.

— Всичко, което се случва с твоя задник, е сериозно нещо, защото ме засяга лично — изрече вежливо той. — Прилягаш ми, сякаш си създадена за мен.

— Престани да говориш за…

Думите й бяха прекъснати от ново бръмчене на радиото.

— Джейк, Петер е. Силни извинения, приятел мой. Слушаш мен? А, много извинявай. Прекалено вълнение. Чуваш ли?

Джейк погледна микрофона, сякаш току-що го бе ухапал. От всички неприятни новини, които беше чул, откакто изчезна Кайл, Пьотър Резников вероятно бе най-лошата.

— Чувам те — излая Джейк на микрофона. — На кой от параходите се намираш?

— Товарния кораб. Капитанът е доста ядосан, но ти знаеш колко глупави са морските селяни. Той настоява, че вината е твоя, въпреки че радарът е, как да го кажа, несъстоятелен?

— И на мен ми казаха същото. Какво правиш в тази част на света? — попита грубо Джейк.

От говорителя прозвуча смях.

— Ах, Джейкъб… Не си се променил.

— А ти?

— Доволно, не малко. Ако ще дойдеш на борда веднага, щом влезем в пристанище, ти и мен можем вдигнем тост един друг с малко от най-добрата руска водка.

Джейк не възнамеряваше да стъпва на една палуба с Пьотър Резников, докато не узнаеше кой плаща на руснака.

— Някой друг път — каза Джейк спокойно. — Тази вечер имам друго занимание.

— Но, разбира се. Донеси красивата, изящна госпожица Донован с теб. Ако е очарователна като брат си Кайл, ще бъде блестяща компания.

Джейк погледна Онор. В момента тя изглеждаше по-скоро озадачена, отколкото очарователна.

— Някой друг път — повтори той в микрофона. По-скоро никога. Той нямаше никакво намерение да доближава Онор на по-малко от сто ярда от елегантния, остроумен руснак.

— Ах, Джейкъб, ти ме натъжаваш — информира Резников спокойно. — Може ли да настоявам? Заради — как се казваше — по-старите времена.

Вежливият тон не подведе Джейк. Току-що му бяха поднесли покана, на която нямаше право да откаже.

— Ще се срещнем в Чаудер кег след два часа — изръмжа Джейк.