Мика Валтари
Синухе Египтянина (84) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

3

Хетската гордост ми направи добра услуга, защото, макар на сутринта да се чувствуваше неразположен, принц Шубату не пожела да се признае за болен и да прекъсне пътуването, докато преминат болките в стомаха му. Колкото и големи усилия да му костваше, той отрече страданието си, седна в паланкина и керванът продължи пътя си. Щом минех покрай паланкина му, Шубату ми махваше с ръка, подвикваше и се опитваше да се усмихне. В течение на деня неговият лекар на два пъти му дава лекарства за облекчаване на болките и за затягане на стомаха. С това само влоши състоянието му и даде възможност на отровата да подействува напълно, защото едно силно разстройство на сутринта може би все още щеше да спаси живота му.

Следобед обаче той изпадна в безсъзнание, очите му се обърнаха, лицето му хлътна и стана бледозелено, от което неговият лекар много се обезпокои и ме извика на помощ. Аз също се стъписах от окаяния му вид, без да става нужда да се преструвам, понеже от страх ме тресеше посред бял ден, а и от отровата не се чувствувах здрав. Казах, че симптомите са ми познати и че Шубату страда от пустинната стомашна болест, за която предишната вечер го бял предупредил и чиито признаци бях забелязал по лицето му, макар че той не ми беше повярвал. Керванът спря, заехме се да го лекуваме в паланкина, давахме му да пие освежителни и очистителни лекарства, налагахме корема му с нагорещени камъни, като през цялото време внимавах хетският лекар сам да приготвя и да му дава церовете, разтваряйки силом стиснатите му зъби. Знаех, че е на умиране, и имах най-добро желание със съветите си да облекча болките и смъртта му. Друго за него не можех да направя.

Привечер го пренесохме в шатрата му. Хетите я наобиколиха и започнаха да се вайкат, да раздират дрехите си, да посипват главите си с пясък и да се самонараняват с ножове. Всички се бояха за живота си и знаеха, че цар Шубилулюма нямаше да ги пощади, ако принцът умреше в ръцете им. Заедно с хетския лекар аз бдях край постелята на принц Шубату, димът от факлите лютеше на очите ми и дразнеше носа ми. Виждах как този хубав момък, който вчера още беше здрав, силен и щастлив, бавно отпадаше, погрозняваше и ставаше смъртноблед.

Виждах го как умира, как ясните му като бисери очи потъмняват и се наливат с кръв, а зениците му вече бяха две черни точици, не по-големи от връх на игла. От пяната и лигата зъбите му жълтееха, кожата му губеше здравия си цвят и се отпускаше, той свиваше пестници и от болка впиваше нокти в дланите си. С отчаяние и подозрение хетският лекар непрестанно следеше състоянието му, обаче признаците се схождаха със симптомите на тежко стомашно заболяване и никой от тях не сочеше друга причина. Мисълта за отрова не минаваше никому през ума, но дори да хрумнеше някому, не можех да бъда обвинен, защото аз самият бях пил от виното, и то с неговата чаша, така че начинът, по който съм успял да го отровя, оставаше непонятен. Извънредно сръчно бях извършил едно много полезно за Египет дело и бих могъл да се гордея с него, обаче като гледах умиращия принц Шубату, не изпитвах ни най-малка гордост.

На заранта, с наближаване на края, той отново дойде в съзнание. Пред близката смърт приличаше на болно дете, призоваващо тихо майка си. Тихо и жално той стенеше: „Мамо, мамо, мила моя майчице!“ Обезсилената му ръка стискаше пръстите ми и смъртта се надигаше в очите му. Но с приближаването й болките го отпуснаха и на лицето му се изписа ясна детска усмивка. Той си спомни, че е царски син, свика военачалниците си и рече:

— Стомашната болест на пустинята ме покоси и за смъртта ми не ще бъде обвиняван никой. За мен с цялото си умение се погрижиха най-добрият лекар на Хати и най-изкусният египетски лекар. Но тяхното умение не можа да ми помогне, защото волята на небето и на майката земя е да умра. Пустинята явно е подвластна не на майката земя, а на египетските богове и е закрилница на Египет. Затуй знайте и помнете, че хетите не бива да тръгват през пустинята. Доказателство за това е моята смърт, доказателство за това беше също поражението на нашите бойни колесници в пустинята, колкото и невероятно да ни изглеждаше то. След кончината ми връчете на лекарите подобаващи на достойнството ми подаръци, а ти, Синухе, поздрави принцеса Бакетамон. Кажи й, че я освобождавам от обета й. Съжалявам много, че не мога да я отведа в брачното ложе, за да изпитаме взаимна наслада. Предай й непременно този мой поздрав, защото в предсмъртните ми сънища тя се явява като приказна принцеса и аз ще умра, запленен от неземната й хубост, въпреки че приживе не ми се удаде да я видя.

Издъхваше с усмивка, сякаш след силните болки смъртта вещаеше блаженство и пред гаснещия му поглед се мяркаха чудни видения. Гледах го разтреперан и в него виждах себеподобния си, вече не мислех за народността, езика и цвета на кожата му, а осъзнавах единствено, че той умираше от моята ръка и от моята жестокост, макар че като човек ми беше брат. Колкото и да бях претръпнал към смъртта, с която ми се налагаше да се сблъсквам цял живот, сърцето ми се сви при вида на умиращия принц Шубату. По бузите и ръцете ми се стичаха сълзи, разкъсах дрехата си и извиках:

— Човече, братко мой, не умирай!

Но вече с нищо не можех да предотвратя смъртта му. Хетите натопиха тялото му в силно вино и мед, за да го пренесат в Хатушаш, в скалистите гробници на хетските царе, над чийто вечен сън бдяха орли и вълци. Вълнението и искрените ми сълзи ги трогнаха и по моя молба те на драго сърце написаха уверение, че нямам никаква вина за смъртта на принц Шубату, а напротив — вложил съм цялото си умение, за да го спася от заболяването. С хетски писмена написаха уверението на глинена плочка и поставиха собствените си печати, както и царския печат на принц Шубату, та в Египет да не ме грози никаква опасност във връзка със смъртта на техния господар. За Египет разсъждаваха от гледище на своите нрави и предполагаха, че принцеса Бакетамон ще ме погуби, когато след завръщането си й съобщя за кончината на принц Шубату.

По този начин с деянието си спасих Египет от хетската напаст и би трябвало да съм доволен от извършеното, но аз съвсем не бях доволен. Имах чувството, че където и да отида, смъртта ще ме следва по петите. Бях станал лекар, за да церя хората и да сея живот, а не смърт. Ала с лошотията си уморих баща си и майка си, със слабостта си уморих Минея, със слепотата си уморих Мерит и малкия Тот, а фараон Ехнатон умря заради омразата и приятелството ми и заради Египет. По моя вина от насилствена смърт умираха всички, които обичах. Така си отиде и принц Шубату, когото в последните му мигове обикнах и вече не желаех да умре. Ето защо на път за Танис започнах да се боя от очите и ръцете си и ми се струваше, че проклятието ще ме преследва навред, където отида.

От Танис отплавах за Мемфис, а от Мемфис се прибрах в Тива. Наредих корабът да спре на кея пред златния палат и се отправих при Ейе и Хоремхеб. Приеха ме и аз им съобщих:

— Желанието ви е изпълнено. Принц Шубату умря в Синайската пустиня, без сянката на неговата смърт да тегне над Египет.

Вестта ми ги зарадва много, Ейе сне златната си огърлица на скиптроносец и я окачи на врата ми, а Хоремхеб каза:

— Съобщи това и на принцеса Бакетамон. Ако й го кажем ние, няма да повярва и ще си въобрази, че аз съм убил хетския принц от ревност към нея.

Отидох при принцеса Бакетамон и тя ме прие. Бузите и устните й бяха начервени, но в издължените и тъмни очи витаеше смъртта. Казах й:

— Преди кончината си твоят жених принц Шубату те освободи от обета. Той умря в Синайската пустиня от стомашно заболяване. Въпреки умението си аз не можах да го спася, нито хетският лекар можа да го спаси.

Тя свали златните гривни от ръцете си, наниза ги на китките ми и отговори:

— Благодаря ти за вестта, Синухе. Тя е добра, защото аз вече съм посветена за жрица на Сехмет и червената ми одежда за празненството в чест на победата е ушита. Впрочем това египетско стомашно заболяване започва да ми става все по-познато. Знам, че от него се помина и моят брат Ехнатон, който беше фараон и когото обичах сестрински. Затуй бъди проклет, Синухе, бъди проклет навеки! Проклет да бъде и гробът ти, а името ти да остане в забрава, защото ти превърна фараонския престол в място за забавление на разбойници, а свещената фараонска кръв в мен ще опозориш завинаги.

Сведох ниско глава пред нея и отпуснах ръце пред коленете си, казвайки:

— Нека думите ти се сбъднат.

Подир туй се оттеглих, а тя накара робите си да пометат след мен пода до прага на златния палат.