Мика Валтари
Синухе Египтянина (68) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

4

Щом се качих на кораба и поех нагоре по реката, душата ми сякаш се освободи от окови. Отново се беше запролетило, разливът се бе оттеглил и лястовиците се спускаха стремглаво над мътните води. По нивите се бе утаила плодородна тиня и плодните дръвчета цъфтяха. Напирах напред с нежна пролетна омая в сърцето, като че ли бях годеник, забързан към своята сестрица. Ето как човек става роб на собственото си сърце, затваря очи да не вижда онова, което не му харесва, и вярва в надеждите си. Освободен от магията на Ахетатон и от прокрадналия се страх, сърцето ми ликуваше като пусната от клетка птица. Защото човек трудно понася да бъде подвластен на чужда воля, а живеещите в Ахетатон бяха подвластни на настървената и угнетяваща воля на фараона и на капризните му душевни изблици. Понеже бях негов лекар, за мен той беше човек и затуй робията ми беше по-тежка, отколкото на другите, за които беше фараон, или на малцината, които го боготворяха, та им беше по-лесно да понасят робията над сърцето си.

Бях във възторг от възможността отново да гледам със своите очи, да слушам със своите уши, да говоря със своята уста и да живея по своя воля. Подобна свобода не вреди никому, а напротив — докато пътувах нагоре по реката, моята свобода ми вдъхна смирение и стопи горчилката в сърцето ми, така че и фараона виждах такъв, какъвто си беше. Колкото по-назад оставаше фараон Ехнатон, толкоз по-ясно го виждах какъвто бе в действителност, и колкото по-далеч отивах, толкова повече го обиквах и му желаех доброто. Колкото повече се приближавах до Тива, толкова по-силно оживяваха спомените ми, а фараон Ехнатон и неговият Атон ставаха по-величави в сърцето ми и прогонваха сенките на другите богове и на Амон.

Спомних си за страха, с който Амон сковаваше човешките сърца, задушавайки любознателността и възпирайки всекиго да задава въпроса „защо?“. Спомних си също за мъртвия критски бог, който се поклащаше в застоялата вода и чиито жертви биваха обучавани да танцуват пред бикове, за да развличат после морския бик. Тези мисли събудиха у мен ненавист към предишните богове и сияйната светлина на Атон засенчи в съзнанието ми всичко прежно. Защото Атон освобождаваше човека от страха и беше нещо, което съществуваше у мен и извън мен и моето познание, Атон беше жив бог, както природата живееше и дишаше в мен и извън мен и както ярките слънчеви лъчи сгряваха земята за цъфтеж. Но Атон засияваше в сърцето ми само когато бях далеч от фараон Ехнатон. Докато живеех при него, аз като лекар го имах за човек, а животът в близост до него беше непоносим за всеки, който държеше сърцето му да е свободно. А фараон Ехнатон искаше да натрапи Атон всекиму, принудата правеше Атон противен на хората, отблъскваше ги от него, поради което те му служеха от страх и затуй не го намираха за по-добър, от Амон.

Всичко това прозрях, докато пътувах нагоре по реката под яркосиньото небе, сгряван от слънчевите лъчи и заобиколен от разцъфващата природа. Прозрях го, защото за човешката душа няма нищо по-благотворно от дългото пътуване без важни задачи и от раздялата със старата обстановка и самотата. Срам ме обземаше при мисълта за себе си, понеже в Ахетатон охолството ме бе довело до пресита, а пътешествието ми до Сирия ме бе превърнало в надменен самохвалко, та си въобразявах, че знам как се управляват царства и как народите се напътват към съюзи. Общуването с вавилонския посланик също ме бе преситило с житейска мъдрост, та при спомена за него булото падна от очите ми и разбрах, че неговата и вавилонската мъдрост са тщеславни и стремежът им е да бъдат такива.

Имам предвид, че в овчия черен дроб те търсеха да прочетат не божественото в човека, ами делата, сполуката, брака, броя на децата и престъпленията му, без да надникват в неговото сърце. На небосвода звездите се въртяха по точните им изчисления, те ги намираха на пресметнатите места и по тях отгатваха обилието на реколтата, разливите, царуването на царете и разпадането на държавите, но не откриваха божественото в човека и затуй умението им не беше божествено. Докато размислях над всичко това, пътуването възвърна смирението ми и аз сведох глава пред божествеността на оня, който живееше в мен и във всеки човек и когото фараон Ехнатон наричаше Атон и смяташе за единствен бог. Но аз не разполагах с неговата воля и кураж. Ето защо сведох глава пред неизследваното си сърце и признах, че имаше толкоз богове, колкото човешки сърца на земята. Струваше ми се обаче, че някои хора се лутаха от раждането си до гроба, без да опознаят бога в своето сърце. И този бог не беше разумът и познанието, а нещо повече.

Така аз вярвах в надеждите си, възхищавах се искрено на мислите си и се смятах за добър човек — по-добър от много други. Ако трябва да бъда честен към себе си и да уважа истината, редно е да призная, че дълбоко в себе си се смятах за по-добър дори от фараон Ехнатон, тъй като никому не причинявах умишлено злини, не натрапвах вярата си никому, а на младини бях церил сиромаси, без да им искам подаръци. Носейки се нагоре по реката и спирайки вечер край брега, преди да преспя на кораба, аз навред забелязвах последиците от бога на фараон Ехнатон. Макар да беше чудесно време за сеитба, половината от нивите в Египет стояха неразорани и незасети, по тях избуяваха бурени и паламида и никой не почистваше затлачените от разлива напоителни вади.

Оказа се, че Амон изпитваше властта си върху човешките сърца, прогонваше преселниците от някогашните свои землища и същевременно проклеваше фараонските ниви, така че от страх пред Амоновото проклятие робите и орачите ги напускаха и забягваха в градовете. Ала няколко наплашени и огорчени преселници продължаваха да обитават колибите си.

— Безумци, защо не разорете и не засеете нивите си, нали на зима ще измрете от глад? — извиках им аз, но понеже облеклото ми беше от фин лен, те ме изгледаха неприязнено и отвърнаха:

— Защо да сеем, щом хлябът, дето се ражда от нивите ни, е прокълнат и погубва оногова, който го яде? Зърното с петънца бездруго погуби челядта ни.

Колко далеч беше Ахетатон от истинския живот, щом едва от преселниците узнах, че за децата пшеницата на петънца била смъртоносна! За такава болест още не бях чувал, но децата се заразявали едно от друго, коремчетата им се подували и те умирали в жални стенания. Не можели да им помогнат ни лекари, ни магьосници, до които селяните открай време прибягваха. Струваше ми се все пак, че причината за болестта беше не пшеницата, а водата на разлива, от която зиме тръгваха всички заразни болести. Странното в това заболяване беше, че не мореше възрастни, ами само деца. Но като гледах възрастните, които не смееха да засеят нивите си и се обричаха на гладна смърт, разбрах, че болестта бе погубила техните сърца. При вида на всичко това вече не обвинявах фараон Ехнатон, а Амон, който чрез боязън така тровеше живота на хората, че те предпочитаха да умрат.

На път за Тива аз се взирах във всичко и по тучните полета, където нивите се разораваха и семето се затъпкваше в тинята, видях роби и ратаи с пот на челата и набраздени от тоягите гърбове да проклинат стопаните си и да роптаят срещу господарите си. В сърцето ми тази неправда не беше по-приемлива от незасетите и буренясали плодородни ниви на Атон. Ала нетърпението ми беше голямо и аз напирах напред. Пот струеше от челата на моите гребци и те сърдито ми показваха дланите си, изприщени и подпухнали от напън. В желанието си да бъда добър исках със сребро да изцеря техните рани и с бира да утоля жаждата им. Но докато гребяха, превили гърбове, дочух ги да говорят помежду си:

— Защо трябва да се напъваме заради тази тлъста свиня, щом пред неговия бог всички са равни? Нека седне сам да погребе, та да опита работата с веслата. Да му пресъхне гърлото и дланите му да отекат, пък ако може, сетне нека ги цери със сребро.

Тоягата ме зовеше неудържимо, но нали бях на път за Тива, сърцето ми преливаше от доброта. Затуй размислих над думите им и разбрах, че говореха истината, слязох при тях и им рекох:

— Гребци, дайте и на мен едно весло!

Подир туй започнах да греба редом с тях. От коравото дърво на веслото дланите ми отекоха, изприщиха се и се разраниха. Гърбът ми се изкриви, всичките ми стави пламнаха в огън, гръбнакът ми сякаш щеше да се прекърши и гърдите ме боляха, като дишах. Но аз си рекох: „Нима по средата ще зарежеш работата, която доброволно избра? Нали робите ще ти се присмиват и ще те подиграват! Тази работа и колко други неща им се налага да понасят всеки ден. Трябва докрай да вкусиш от потта и болките в дланите им, за да разбереш какъв е животът на гребеца. Да, Синухе, навремето ти сам пожела чашата ти да бъде пълна.“ Затуй гребах, докато изнемогнах и слугите ме пренесоха в постелята ми.

На другия ден отново стиснах веслото в протритите си длани и гребците вече не ми се присмиваха, ами ме подканиха да се откажа:

— Ти си ни господар и ние сме твои роби. Повече недей да гребеш, че иначе палубата ще се вдигне като таван над главите ни и ние ще тръгнем заднишком с краката нагоре. Престани да гребеш, драги ни господарю Синухе, за да не се запъхтяваш. Все някакъв ред трябва да има във всичко, всеки човек си има място, отредено му от боговете, и твоето не е сред гребците.

Аз обаче продължих да греба редом с тях чак до Тива, хранех се с техния хляб и каша и пиех тръпчивата бира на роба. От ден на ден издържах все по-дълго на веслото, крайниците ми ставаха по-гъвкави и животът ми доставяше все по-голяма наслада, докато накрая установих, че гребането не ме запъхтява. Но слугите ми се бяха разтревожили и си подшушваха:

— Или скорпион е ухапал господаря ни, или пък и той се е побъркал като всички в Ахетатон, защото лудостта е заразно нещо, ако не носиш предпазна муска на врата си. Нас обаче не ни е страх от нея, понеже в дрехите си държим скрит по един Амонов рог.

Ала аз не бях нито побъркан, нито имах намерение да греба по-нататък от Тива или пък да остана гребец за цял живот — за мен тази работа беше прекалено изтощителна.

Така наближихме Тива и още отдалеч по реката се разнесе нейният аромат. За родения в Тива няма по-приятен аромат от този, той е по-благоуханен дори от дъха на смирна. Накарах слугите да намажат дланите ми с лековит мехлем, да ме измият и да ме нагласят с най-хубавите дрехи. Понеже от гребането коремът ми се бе стопил, препаската ми беше станала широка и те трябваше да я пристегнат с игли около бедрата ми.

— Господарят ни е болен! — завайкаха се те. — Коремът му, който е признак на знатност, е изчезнал и ние ще се срамим пред слугите на други знатни, че нашият господар вече няма корем.

Разсмях се и ги пратих в някогашната медникарска къща да уведомят Мути за пристигането ми, понеже вече не смеех да се появя ненадейно у дома си. На гребците раздадох сребро и злато и им казах:

— В името на Атон, идете и се наяжте така, че коремите ви да се издуят, разведрете сърцата си с блага бира и се любете с най-хубавите тивански момичета, защото Атон раздава радости и обича простите наслади. И понеже насладите на сиромасите са по-прости, тях ги обича повече, отколкото богаташите.

Но при тези думи гребците посърнаха, зачовъркаха с пръстите на краката си дъските на палубата, заопипваха среброто и златото и ми рекоха:

— Не искаме ни най-малко да те докачаме, господарю, но да не би среброто и златото ти да е прокълнато, щом ни говориш за Атон? Прокълнато сребро не можем да приемем, защото ще изгори ръцете ни, а и всеки знае, че ще се превърне в дим.

Ако не бях гребал редом с тях, никога нямаше да бъдат толкова откровени с мен, ала сега ми имаха доверие. Успокоих ги, като им казах:

— Щом ви е страх, тичайте бързо да размените златото и среброто срещу бира. Но тревогите ви са излишни — нито златото, нито среброто ми е прокълнато. По щемпелите ще познаете, че то е старо и истинско и не е смесвано с ахетатонска мед. И все пак трябва да ви кажа, че сте глупци и не си знаете ползата, щом се боите от Атон, който не е страшен.

— Хич дори не ни е страх от Атон — отвърнаха те. — От един безвластен бог никой не се бои, но ти добре знаеш от кого се боим, господарю, макар че заради фараона не смеем да назовем името му гласно.

Сърцето ми изгаряше от нетърпение и нямах желание повече да се препирам с тях. Затуй ги отпратих и те тръгнаха към пристанището, подскачайки, смеейки се и пеейки песните на гребците. На мен също ми се прииска да подскачам, да се смея и да пея, ала подскачането не подхождаше на достойнството ми, а пеенето ми щеше да прилича на хриптене. Запътих се направо към „Крокодилската опашка“, без да дочакам паланкин. Така след дълга раздяла отново се срещнах с Мерит и видът й не охлади копнежа ми — стори ми се по-хубава от всякога. Трябва обаче да призная, че любовта като всяка страст преиначава видяното. Всъщност Мерит вече не беше съвсем млада, ала в разцвета на своето лято тя беше моя приятелка и аз нямах по-близък човек на света. Като ме съзря, тя се поклони дълбоко и вдигна ръце, но сетне се приближи, сложи длани на раменете ми, погали ме по бузите, усмихна се и възкликна:

— Синухе, Синухе, какво се е случило с теб, че очите ти горят, а коремът ти е изчезнал по пътя?

— Скъпа моя Мерит — отвърнах, — очите ми горят от копнеж и любовен плам, а коремът ми се стопи от тъга и изчезна по пътя, докато бързах при теб, сестрице.

Тя избърса очите си и добави:

— Ех, Синухе, колко по-сладка е лъжата от истината, когато човек е сам и пролетта му е прецъфтяла безплодно. Но с идването ти за мен отново настъпва пролет и ще повярвам на твоите басни, приятелю.

Няма да описвам по-надълго срещата ми с Мерит, защото трябва да разкажа и за Каптах. Коремът му изобщо не беше мръднал, самият той беше станал още по-важен и още по-многобройни накити и гривни подрънкваха на врата, китките и глезените му, а пък златната плочка, която закриваше сляпото му око, бе украсена със скъпоценни камъни. Като ме видя, той се разплака, завика от радост и каза:

— Благословен да е денят, довел господаря ми вкъщи!

Заведе ме в една стаичка, покани ме да седна на меки килими, Мерит ни поднесе най-хубавото, с което разполагаше „Крокодилската опашка“, и заедно се веселихме. Каптах направи равносметка на богатствата ми и заяви:

— Господарю Синухе, няма по-умен човек от теб, защото ти излезе по-хитър от търговците на зърно. Досега малцина ги бяха измамвали, обаче миналата пролет ти ги надхитри, макар че и скарабеят сигурно има дял в тази работа. Както си спомняш, ти ми заповяда да раздам на преселниците за семе всичкото зърно и да поискам обратно само шиник за шиник. Тогава те нарекох луд, а и разумно погледнато, само един глупак може да постъпи така. Трябва да знаеш, че благодарение на тази твоя хитрост сега си почти двойно по-богат отпреди, така че главата ми вече не побира големината на цялото ти имане и си имам сума разправии с фараонските бирници, защото тяхната алчност и наглост надмина всяка граница. Та щом търговците на зърно узнаха, че преселниците ще получат семе, цената на пшеницата веднага спадна, а когато плъзна слухът за мира, тя съвсем спадна, тъй като всички продаваха пшеница, за да се отърват от задълженията си, и търговците на зърно понесоха големи загуби, а мнозина дори осиромашаха. Но докато пшеницата поевтиняваше, аз започнах да я купувам и складирам, като на ниска цена изкупих и невероятни количества пшеница, която още не беше нито изкласила, нито пожъната. През есента събрах раздаденото зърно шиник за шиник, както беше наредил ти, така че в складовете върнах и предишното зърно. Освен туй, господарю, мога поверително да ти кажа, че е лъжа, дето разправят, че пшеницата на преселниците била на петънца. Чиста си е като другата и не вреди никому. Затуй предполагам, че жреците и техните привърженици тайно са изливали кръв в хамбарите на преселниците, от което зърното е ставало на петна и е замирисвало. Само че такива приказки са опасни и не те съветвам да ги споделяш с другиго. Пък и никой не ще ти повярва, защото всички са твърдо убедени, че пшеницата на преселниците е прокълната и че хлябът им също е прокълнат. А и в твой интерес е, господарю, хората да мислят така. Защото с настъпване на зимата цената на зърното пак се повиши, когато Ейе от името на фараона започна да товари кораби с пшеница за Сирия, за да изтласка вавилонската пшеница от сирийските пазари след сключения мир. Ето защо зърното поскъпна и сега струва повече от когато и да било. Печалбата ни е несметна и ще расте все повече, колкото по-дълго държим зърното на склад. Наесен в Египет ще плъзне глад, понеже нивите на преселниците стоят неразорани и незасети, робите бягат от фараонските ниви, а земеделците крият зърното си, за да не бъде изнесено в Сирия. Та затуй, господарю, не мога да не възвеличая хитростта ти от земята до небето. В зърнените сделки ти излезе по-опитен от мен, макар че отначало те смятах за луд.

Разпален от разказа си, Каптах продължи:

— Благословено да е това време, което прави богатия още по-богат и насила те кара да забогатееш дори сам да не го желаеш. Търговците на зърно също се съвзеха, уреждат денонощно угощения и на пировете им се лее вино, защото всеки изкупвач на зърно богатее, докато спи. Да, наистина живеем в чудесно време — в раклите и кутиите даже от нищото потича сребро и злато. Трябва да знаеш, господарю, че от продажбата на празни гърнета и делви спечелих толкоз, колкото и от пшеницата. Това не са никакви брътвежи, а самата истина, макар че не е за вярване. Изкупвачи на празни и употребявани делви кръстосват Египет и плащат за всяко гърне, поради което пивоварите и лозарите се вайкат и си скубят косите, че делвите не им достигат. Наистина удивително време, щом човек и от празното забогатява, но като дочух за това, успях да изкупя всички празни гърнета в Тива — наех стотици роби да ги събират и изкупуват и хората действително им предаваха даром употребявани гърнета, за да разчистят дворовете си от тяхната воня. Ако ти кажа, че миналата зима съм продал хиляда пъти по хиляда гърнета, може и да преувелича, но не е съвсем лъжа. Вече не си заслужава да лъжа, защото истината за тези гърнета и делви е по-невероятна от най-изкусните ми лъжи.

— Че кой е луд да купува празни гърнета и делви? — запитах аз, а Каптах лукаво присви здравото си око и отговори:

— Изкупвачите твърдят, че в Долната земя бил изнамерен нов начин за консервиране на риба в осолена вода, но аз проучих тази работа и узнах, че гърнетата поемат за Сирия. Огромни пратки били разтоварени в Танис и Газа, откъдето кервани ги пренасяли в Сирия. Обаче какво смятат да предприемат сирийците с празните гърнета — това никой не може да разбере, макар че с тази загадка занимавах немалко умни люде. Никой не проумява каква им е ползата за употребявани гърнета да плащат толкоз, колкото и за нови, и за какво изобщо ще им послужат тия празни гърнета.

Разказаното от Каптах за гърнетата беше озадачаващо, но аз реших да не си блъскам главата, понеже въпросът за пшеницата ми изглеждаше по-важен. Затуй, като изслушах отчета му докрай, аз му наредих:

— Ако е необходимо, продавай всичко и купувай зърно, Каптах. Купувай на склад възможно повече зърно, без да те е грижа за цената. Не става дума за зърно, което още не е покълнало, а само за такова, което виждаш с очите си и можеш с пръсти да го пипнеш. Освен туй трябва да помислиш не би ли могъл да откупиш от Сирия част от доставената там пшеница. Според мирния договор фараонът е длъжен да снабдява Сирия с пшеница, но тя и от Вавилон ще получава зърно, а чак такива количества не са й потребни. Наесен по Кеми наистина ще плъзне глад и затуй нека е проклет онзи, който продава на Сирия пшеницата от хамбарите на фараона, за да се надпреварва с Вавилон.

При тези думи Каптах отново възхвали мъдростта ми и рече:

— Право казваш, господарю, защото, ако тези сделки завършат успешно, ти ще бъдеш най-богатият човек в Египет. Сигурно ще ми се удаде да закупя още зърно, въпреки че ще трябва да плащам безбожни цени. А пък онзи, когото проклинаш, е глупавият жрец Ейе. След сключването на мира той продаваше на Сирия зърно, докато още беше евтино, и в глупостта си продаде толкоз много, че ще й стигне да покрива нуждите си години наред. Стори го, защото Сирия заплащаше зърното веднага, и то в злато, а заради тридесетилетния юбилей Ейе се нуждаеше от неимоверно много злато. Но както установиха търговците на зърно, сирийците не желаят да продават пшеницата — натовариха я на корабите си през зимата и не дават зрънце обратно. Сирийците са хитри търговци и ми се струва, че ще изчакат, докато в Египет всяко зърно почне да се мери със злато. Едва тогава ще ни продадат собствената ни пшеница и в раклите си ще приберат всичкото злато на Египет. Искам да кажа, онова злато, което двамата с тебе, господарю, не ще смогнем да приберем за себе си.

Скоро обаче забравих за пшеницата, за надвисващата над Египет беда и за бъдещето, което потъваше в мрак, след като залезът бе хвърлил последния си кървав отблясък над Ахетатон, защото се бях загледал в очите на Мерит, сърцето ми се опиваше от хубостта й и тя ми се струваше като вино в устата и като помада в косата. Разделихме се с Каптах и Мерит разгъна постелята си да си легна. Вече не се колебаех да я наричам моя сестрица, макар по-рано да си въобразявах, че никога не ще мога да смятам някоя жена за своя сестрица. След всички бури и разочарования през младежките години приятелството с Мерит беше за мен като хляба и виното, които засищат глада и утоляват жаждата, а допирът на устните й ме опиваше по-силно от вината на всички планини и пристанища. Когато засити глада и утоли жаждата ми, ръцете й продължиха да стискат моите в нощния мрак и дъхът й облъхваше шията ми, разговаряхме и сърцето ми нямаше тайни пред нея — говорех й честно и открито. Без да подозирам, нейното сърце все пак запази тайната си, но това сигурно е било написано на звездите, преди още да се родя, така че то не е причина да огорчавам спомена си за нея.

По този начин любовта ми ме опияняваше и в зрелите си години се чувствувах по-силен, отколкото на младини, защото на младини човек се лута и поради липса на опит любовта му се превръща в мъка. Освен туй младостта не познава силата си, смята я за естествена и неизчерпаема и не предполага, че с годините и с приближаване на старостта силата на мъжа се изчерпва. Независимо от това в старините си аз все пак въздигам младостта си над своите зрели години, защото гладът като че ли е за предпочитане пред ситостта, а жаждата навярно разпалва човешката мисъл по-добре от винените пари. Всеки случай при тогавашното ми пребиваване в Тива аз намирах зрелите си години за по-силни от младостта, ала това ще да е било представа, която животът втълпява на човека. Заради тази представа всичко ми изглеждаше прекрасно, никому не зловиждах и всекиму желаех доброто. Докато лежах до Мерит, вече нямах чувството, че съм чужденец на този свят. Прегръдката й беше моя стряха, устните й прогонваха самотата ми, ала всичко се оказа също мираж, който е трябвало да изживея, за да бъде чашата ми пълна.

В „Крокодилската опашка“ отново се видях с малкия Тот. Срещата ни сгря сърцето ми — той обгърна с ръчички шията ми и ме нарече татко, така че не можех да не се развълнувам от добрата му памет. Мерит обясни, че майка му била починала и тя го приютила при себе си, понеже при обрязването му го държала на ръце и това по стар обичай я задължавало да се грижи за възпитанието му, ако неговите родители не можели. В „Крокодилската опашка“ Тот вече се чувствуваше като у дома си, посетителите го глезеха и му носеха подаръци и играчки, за да се докарат пред Мерит. Аз също се привързах към него и по време на престоя ми в Тива го взех при себе си в някогашната медникарска къща, което много зарадва Мути. Като го гледах да си играе под сикомората и като чувах как палува с децата по улицата, аз си спомних за моите детски години в Тива и завидях на малкия Тот. Той дотолкова свикна с дома ми, че и нощем оставаше там. Въпреки че още не беше дорасъл за училище, за свое развлечение започнах да го обучавам. Щом забелязах, че е умно момче и лесно запаметява писмените изображения и знаци, реших на мои разноски да го настаня в най-хубавото тиванско училище, където ходеха децата на знатните, и Мерит беше във възторг от решението ми. На Мути пък не й омръзваше да му пече медени сладкиши и да му разказва приказки. Сбъднало се беше желанието й в дома си да имам дете, но не и жена, която можеше да й се меси и да залива краката й с вряла вода, както постъпват стопанките със слугите, щом се сдърпат с мъжете си.

При тази обстановка нищо не ми пречеше да бъда щастлив, но по онова време напрежението в Тива беше голямо и не можех да си затворя очите пред него. Не минаваше ден без сбивания по улиците и площадите, хората взаимно си нанасяха рани и си трошаха главите в спорове за Амон и Атон. Фараонските стражи и съдиите бяха затрупани с работа. Всяка неделя на пристанището отвеждаха завързани с тръстикови въжета мъже, жени, старци, че дори и деца. Измъкваха ги от къщите им и ги изпращаха на принудителна работа по нивите на фараона и в каменоломните, а в рудниците някои биваха изпращани и заради Амон. Но те не тръгваха като роби и престъпници — народът се стичаше на пристанището и кейовете побеляваха от изпращачи, които се сбогуваха с тях, обсипваха ги с цветя и нехаеха за стражите. Изгнаниците вдигаха завързаните си ръце с викове: „Ние скоро ще се върнем!“ А някои от мъжете ожесточено разтърсваха ръце и заканително викаха: „Наистина, скоро ще се върнем и ще вкусим кръвта на Атон!“ Така викаха те, ала от страх пред тълпата стражите не смееха да ги усмирят и едва след отплаването на корабите надолу по течението ги налагаха с тоягите си.

Жителите на Тива се бяха разединили, заради Атон син се разлъчваше от баща си и жена от мъжа си. Както служителите на Атон носеха по дрехите и яките си кръста на живота, така рогът на Амон беше отличителен белег на неговите служители, по който те се разпознаваха. Носеха го явно по дрехите и яките си и никой не можеше да им попречи, защото рогът открай време е бил обичайно украшение по облеклото и накитите. Не знам само защо тъкмо него бяха избрали за свой знак. Може би това беше овнешкият рог на Амон, но и едно от многобройните божески имена на Амон се бележеше по същия начин както думата „рог“, та нищо чудно жреците да я бяха изровили от забрава и предложили на народа за символ. Всеки случай носещите рог обръщаха кошовете на рибарите, чупеха кепенците на къщите и нараняваха минувачите, викайки: „С роговете мушкаме, с рогове Атон пробождаме!“ Обаче служителите на Атон започнаха да загръщат под дрехите си ножове, изковани по подобие на кръста на живота. С тях се отбраняваха и викаха: „Нашият кръст е по-остър от рог, с кръста на живота във вас ще всадим вечен живот!“ И не беше лъжа, че с помощта на тези ножове не един човек се озоваваше в Дома на смъртта, за да заживее вечно. Стражите не само че не ги преследваха, но ги закриляха, макар че нерядко пред очите им нападаха някой самотен рог, убиваха го и захвърляха голия му труп на улицата.

За мое учудване през изтеклата година властта на Атон в Тива бе нараснала значително и отпърво не можех да си обясня на какво се дължеше това. Оказа се, че голяма част от преселниците бяха избягали в Тива. Изгубили всичко, обеднели повече от всякога, в ожесточението си те носеха Атон в себе си и обвиняваха жреците, че отравяли зърното им, а високопоставените — загдето затлачвали напоителните им вади и със стадата си отъпквали нивите им. Мнозина пък, които бяха посещавали училищата на Атон и бяха усвоили новите писмена, се застъпваха за Атон със същия плам, с който младостта се опълчва срещу старостта. Освен туй робите и пристанищните носачи се сдушаваха и си казваха: „Доходите ни се преполовиха и няма какво да губим. Атон не прави разлика между стопани и роби, между господари и слуги, докато на Амон трябва да плащаме за всичко.“

Но най-ревностни защитници на Атон бяха крадците, похитителите на гробове и шарлатаните, които като доносници бяха забогатели доста и се бояха от възмездие. Поборници за Атон бяха също всички, които по един или друг начин чрез него си изкарваха хляба и искаха да си запазят благоволението на фараона. При това разединение в Тива на мирните и почтени граждани им додея всичко, те преставаха да вярват в боговете и горчиво се оплакваха: „Дали ще е Амон или Атон — все едно. На нас ни се иска да си гледаме работата, дорде можем, а не да ни теглят ту насам, ту натам, така че накрая да не знаем на краката си ли стоим или на главата.“ По онова време най-лошо беше положението на човек, който искаше да гледа с отворени очи и оставяше всеки сам да избира вярата си. Върху него се нахвърляха с оскърбления и обвинения, че бил отпуснат и равнодушен, глупав и опърничав, непокорен и вероломен, докато изтерзан, той разкъсваше дрехите си, затвореше очи и грабнеше или кръста, или рога в зависимост от това, кой от тях според него щеше да му докара по-малко ядове.

Ето защо много къщи и цели квартали си имаха знаци. Винарните, бирариите и публичните домове също си имаха знаци, така че роговете си пиеха виното в свои винарни, както и кръстовете си пиеха бирата в свои заведения, а момичетата, които упражняваха занаята си край зидовете, сменяха кръста или рога на шията си според вкуса на клиентите. Но всяка вечер, замаяни от виното и бирата, роговете и кръстовете плъзваха по улиците, чупеха лампите, гасяха факлите, тропаха по кепенците на къщите и се сбиваха помежду си. Вече наистина не знаех дали кръстовете или роговете бяха по-лоши — еднакво се гнусях и от едните, и от другите.

„Крокодилската опашка“ също трябваше да си избере свой знак, макар Каптах да беше против, защото предпочиташе да държи страната на всеки, от когото можеше да измъкне сребро. Но това вече не зависеше от неговия избор — по стените на кръчмата всяка нощ се появяваше кръстът на живота, заобиколен от неприлични рисунки. Нямаше нищо странно, тъй като търговците на зърно ужасно ненавиждаха Каптах, загдето с раздаването на пшеница сред преселниците ги беше довел до просешка тояга. Не му помагаше, че в данъчните архиви беше записал заведението на името на Мерит. Чуваше се също, че Амонови жреци бивали подлагани на тормоз в кръчмата му. Нейни постоянни посетители бяха всички съмнително забогатели от пристанището, които не подбираха средства, за да натрупат богатство. Главатарите на похитителите на гробове с охота пиеха там „крокодилска опашка“ и в задните стаички търгуваха с прекупчиците на крадени вещи. Всички те бяха взели страната на Атон, защото им помагаше да забогатеят. В името на Атон можеха да разорят съперниците си и чрез лъжесвидетелствуване пред съдиите да ги изпратят в рудниците. Похитителите на гробове също можеха да оправдаят деянията си с обяснението, че — водени от пламенната си вяра в Атон — са се вмъквали в гробниците, за да изличат от стените им името на прокълнатия бог.

Докато пребивавах в Тива, съвсем малко болни наминаваха в двора ми да дирят моята помощ. Хората ме отбягваха, отвръщаха лицето си от мен, а като ме срещнеха на уединено място, казваха:

— Не ти мислим злото, Синухе. Жените и децата ни страдат от сума болести, отчаяли сме се и не знаем що да сторим, защото друг лечител като теб няма. И все пак при теб не смеем да дойдем от страх, че дворът ти е прокълнат и че ще си навлечем беля. Ние от проклятие не се плашим — боговете вече ни дотегнаха и немотията така ни е налегнала, че малко ни е еня дали ще живеем, или ще мрем. Страх ни е обаче от роговете, които разбиват вратите на къщите ни и трепят децата ни, когато идем на работа. Пък и нали знаеш, че самият ти прекалено много говореше за Атон и на яката си носиш този противен знак.

— С вашата гламавост няма да ме докачите, ала разбирам затрудненията ви. Съветвам ви да идете при Амон, понеже съм чувал, че церял болните по чудотворен начин — казвах им аз, а те отвръщаха:

— Смел човек си ти, Синухе, щом произнасяш името на Амон, без да се боиш от стражите. Вярно е, че той извърши немалко удивителни изцеления, но те са краткотрайни, скоро страданията се подновяват и са още по-тежки. Вече сме го изпитали, пък и се страхуваме от Амоновото свято лечение, защото то за цял живот ни обвързва с роговете. А ние и с тях не искаме да имаме работа, предпочитаме да си живеем живота свободно и без страх и да се трудим на спокойствие. Обаче не ни позволяват. Затуй те молим за извинение, Синухе, че заради себе си и семействата си вече не смеем да те поздравяваме и да ти се покланяме пред хората, както се полага на достойнството ти.

Но роби и пристанищни носачи продължаваха да идват при мене, щом си притиснеха пръстите между мелничните камъни, щом си нараняха колената или си премажеха ръката при спускане на товари с пристанищните макари. Те боязливо ме поглеждаха и питаха:

— Вярно ли е, че Атон, когото не познаваме, понеже няма образ, не правел разлика между богатия и бедния и снемал веригите на роба? На нас също ни се иска да спим под балдахин, да пием вино от златни бокали и да оставим другите да се трудят за нас. Чували сме, че по едно време богатите работели в рудниците и че жените им просели по уличните ъгли, а пък ония, дето по-рано не притежавали нищо, топели хляба си във вино и нощем спели под златен покрив. Ако някога е съществувало такова време, защо то да не настъпи отново? Може би Атон ще ни го върне.

Лекувах пръстите им, намествах изкълчените им крайници, превързвах колената им и казвах:

— По-добре не ми задавайте такива въпроси, защото не мога да ви отговоря. Само фараон Ехнатон познава мъдростта на Атон, който му е явил замислите си. Знам, че Атон поставя всекиго на мястото му, отрежда му език и цвят на кожата. Роби винаги е имало и винаги ще има. Хората имат ръце, за да работят — това е положението и затуй нека всеки да се труди според умението си. Боя се, че приказките ви са опасни, а мислите ви — ужасяващи, та гледайте стражите да не ви чуят.

Отвръщаха ми:

— Говорим ти искрено, Синухе, защото знаем, че си наивен и добродушен, щом ни лекуваш, без да искаш отплата, и че даже на една муха не можеш да сториш зло. Затуй едва ли ще ни предадеш. Но ти не схвана въпроса ни. На нас ни е ясно, че хората имат ръце, за да работят, защо обаче точно ние сме се родили да робуваме и слугуваме, а други се раждат под балдахини и пият от златни бокали? Това не разбираме и искаме да ни се обясни. Иначе ще захванем да си мислим, че всичко е някаква грешка, някакво недоразумение и че тук има нещо гнило. Нищо чудно някой ден да поразровим гнилото и с него да нахраним богаташите, знатните и ония, дето ни налагат с тоягите си.

Тяхната безочливост ме изумяваше, макар че не беше безпочвена. Напрягах ума си, но всичките ми познания не стигаха, за да измисля отговор, та им казвах:

— Човек е роб тогава, когато се чувствува роб, ала в сърцето си всеки е свободен.

При тези думи те ми се изсмиваха и заявяваха:

— Ако някога тоягата заиграе по гърба ти, няма да приказваш така! — Сетне добавяха. — Понеже си наивен и добродушен и ни лекуваш без отплата, ние те обичаме, Синухе. Я ела при нас на пристанището, че да те скрием в някой празен тръстиков кош и да те пазим, когато започне големият лов на чакали! Изглежда, че той скоро ще започне, защото хамбарите ни се опразват, маслото ни гранясва и няма какво да губим.

При все това никой не се осмеляваше да ме притеснява, понеже бях царски лекар, а и всички бедняци от пристанищния квартал ме познаваха и знаеха делата ми. Ето защо по стените на къщата ми никой не драскаше кръстове и неприлични рисунки, нито пък хвърляше мърша в двора ми, а пияните размирници заобикаляха дома ми, когато вечер напук на стражите ревяха името на Амон по улиците. Толкова дълбоко в кръвта на хората бе проникнала почитта към ония, които носеха символите на фараона, въпреки всички напъни на жреците да убедят народа, че Ехнатон бил лъжефараон.

Но ето че един горещ ден малкият Тот се прибра от игрите напердашен, с разкървавен нос и с един избит зъб, който никак не му беше излишен, тъй като зъбите му тъкмо се сменяха и устата му бездруго на нищо не приличаше. Колкото и да се правеше на юнак, дойде си, подсмърчайки, Мути здравата се изплаши и от яд заплака, докато му миеше лицето. Когато го изми, гневът й беше станал неукротим, тя стисна в кокалестата си ръка бухалката за пране и извика:

— Дали ще е Амон или Атон — все едно, обаче хлапетата на плетача на тръстика ще ми платят за това!

Изфуча навън, преди да мога да я успокоя, и подир малко откъм улицата се разнесоха момчешки писъци, а ведно с тях ругатни и вопли на мъж. Двамата с Тот уплашено погледнахме от портата и видяхме Мути в името на Атон да налага петте момчета, майка им, че и самия плетач на тръстика. Той напразно се мъчеше да се отбранява с ръце и от носа му течеше кръв.

Щом свърши, Мути се върна все още запъхтяна от ярост, а когато се опитах да я укоря и да й обясня, че ненавистта поражда ненавист, а мъстта посява мъст, тя насмалко не ме халоса с бухалката. Ала в течение на деня съвестта започна да я гризе, тя пъхна в една кошница медени сладкиши и гърне с бира, отнесе ги на плетача заедно с една съвсем нова дреха и се помири с него, с жена му и децата му, казвайки:

— Да си държиш хлапетата изкъсо, както правя аз с моето, искам да кажа — с момчето на моя господар. Срамно е добри съседи да вдигат крамоли заради роговете и кръстовете. Аз плюя на всеки бог, щом заради него момчето ми яде бой и от носа му шурти кръв.

След туй премеждие плетачът на тръстика започна да уважава Мути и в празник обличаше подарената дреха. Синовете му се сприятелиха с Тот, отмъкваха от кухнята ни медени сладкиши и пердашеха наред момчетата както на роговете, така и на кръстовете, щом попаднеха на нашата улица да правят бели. Тот се биеше рамо до рамо с тях, така че дори Сет не би могъл да установи дали беше рог или кръст. И все пак, щом отидеше да играе на улицата, сърцето ми изтръпваше от страх. Не исках да го възпирам, за да се научи да не се огъва и да дири правото си, макар че всеки ден му втълпявах:

— Думата тежи повече от юмрука, Тот. Знанието е по-силно от невежеството, запомни го!