Мика Валтари
Синухе Египтянина (6) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

1

По онова време тиванските жреци на Амон си бяха присвоили правото да контролират образованието и никой не можеше да се подготвя за някоя по-висша дейност, преди да е получил свидетелство от тях. От само себе си се разбира, че поради естеството си Домът на живота и Домът на смъртта винаги са били на територията на храма, както и висшето богословско училище, чиито възпитаници придобиваха по-висока жреческа степен. Приемливо беше донякъде факултетите по математика и астрономия да бъдат подчинени на жреците, но след като те се домогнаха също до търговските училища и правния факултет, сред образованите кръгове се събуди подозрение, че жреците се намесват в неща, които са привилегия преди всичко на фараона и данъчните власти. Наистина в търговския и правния факултет ръкополагането за жрец не се изискваше изрично, но тъй като най-малко една пета от територията и търговията на Египет се намираше в ръцете на Амон и влиянието на жреците във всички области на живота беше голямо, всеки стремящ се да стане едър търговец или държавен чиновник благоразумно полагаше изпит за най-ниската жреческа степен и се обявяваше за покорен слуга на Амон.

Сред факултетите най-голям естествено беше правният, защото той осигуряваше умения и предпоставки за всяка служба в данъчното и държавното управление или пък за преуспяване във войската. Малката група астрономи и математици водеха уединен живот в аудиториите си и презираха дълбоко парвенютата, забързани за лекциите по търговско смятане и земемерство. Но най-изолирано зад стените си в двора на храма живееха Домът на живота и Домът на смъртта. Към техните питомци останалите учащи се в храма изпитваха своеобразно страхопочитание.

Преди да престъпя прага на Дома на живота, аз трябваше да положа изпита за най-ниска жреческа степен в богословския факултет. Това ми отне повече от две години, защото същевременно придружавах баща си, когато обикаляше болните, и набирах опит за бъдещата си професия. Живеех вкъщи, прекарвах времето си както преди, само че всеки ден трябваше да посещавам по някоя лекция. Ако имаха високопоставени приятели и препоръчители, кандидатите за правния факултет често полагаха изпита за най-ниска жреческа степен в течение на няколко седмици. Освен най-общи познания по писане, четене и смятане за него се изискваше да се знаят наизуст свещени текстове, както и легенди за свещената триада и за свещената деветорка, на чийто връх, разбира се, стоеше неизменно Амон — царят на всички богове. В крайна сметка цялото това наизустяване и механично запаметяване целеше да се задуши естественото желание на учещите да мислят самостоятелно и те да бъдат накарани да вярват сляпо в съдържанието на наизустените текстове. Едва след като се е подчинил сляпо на властта на Амон, младият ученик можеше да получи първата жреческа степен. Не знам как се обучаваха все по-намаляващите и оредяващите групи за трета, четвърта и пета степен, понеже техните жреци си имаха свои, свято пазени тайнства. Още при втората степен жрецът трябваше да умее пред очите на тълпата да превръща тоягата си в змия. В преддверията на храма те се упражняваха и в други фокуси, а самата подготовка включваше също постене, бдене и тълкуване на сънища и видения. И все пак явно беше, че за всичко това и особено за крайната му цел никой не знаеше нищо по-точно освен придобилите тези степени. Случваше се понякога жреците от втора степен да се разбъбрят, но никога не съм чувал жреци от по-горна степен да разкриват тайните на боговете пред непосветени.

Запознах се с храма, чието могъщество и несметни богатства поразиха юношеското ми съзнание. Удивителна беше гледката още в преддверията и залите му, където тълпите от сутрин до вечер неспирно се трупаха. Хора от всички слоеве на народа, говорещи на всевъзможни езици и с всякакъв цвят на кожата, пристигаха да се поклонят на Амон, да се помолят за себе си, за близките си и за сполуката на начинанията си или да поднесат на Амон подаръци, които той бе заслужил, закриляйки човешката предприемчивост, здраве и непочтени сделки. Очите ми привикнаха да гледат съкровища, скъпи съдове, фигури от слонова кост и кутии от абаносово дърво. Носът ми не се дразнеше от аромата на тамяна и благоуханните смоли. Ушите ми свикнаха да слушат непозната реч и свещените брътвежи, които народът вече не разбираше. Могъществото на Амон ме смазваше, нощем сънувах кошмари и стенех в съня си.

Кандидатите за най-ниската жреческа степен бяха разделени на групи в зависимост от специалностите, които щяха да изучават по-нататък. Ние, бъдещите ученици в Дома на живота, образувахме самостоятелна група. Не се сближих с никого от другарите си, тъй като добре си спомнях мъдрия съвет на Птахор. Затворих се в себе си, изпълнявах безпрекословно всяка заповед и се правех на глупав, когато другите говореха остроти и по момчешки се гавреха с боговете. Сред нас имаше синове на известни лекари специалисти, чиито съвети, грижи и посещения по домовете се заплащаха със злато. Имаше също синове на обикновени селски лекари. В повечето случаи те бяха по-възрастни от останалите, вече пълнолетни, недодялани и обгорели от слънцето. Стараеха се да прикрият своята плахост и съвестно да учат уроците си. Имаше и деца от простолюдието с вродена жажда за знания, които се стремяха да се откъснат от занаята и съсловието на родителите си. С тях се отнасяха най-строго, от тях изискваха най-много, тъй като жреците проявяваха инстинктивно съмнение към ония, които не се задоволяваха с досегашното си положение.

Предпазливостта ми се оказа от полза, защото скоро забелязах, че сред нас имаше шпиони и доносници на жреците. Една непредпазлива дума, едно изречено съмнение или шега в другарски кръг бързо стигаше до ушите на жреците, виновникът биваше извикван на разпит и наказван. Някои момчета ги биеха с пръчки, други прогонваха от храма и за тях вратата към Дома на живота както в Тива, така и навсякъде в Египет се затваряше завинаги. Ако притежаваха усърдие, те можеха да станат помощници на гарнизонните хирурзи в колониите или да си създадат бъдеще било в Куш, било в Сирия, защото славата на египетските лекари се бе разнесла навред по света. Но повечето от тях пропадаха и се превръщаха в дребни писари, ако все пак се бяха научили да пишат.

С моята грамотност аз имах значително предимство пред много от по-възрастните ми другари. По мое мнение вече бях достатъчно зрял за постъпване в Дома на живота, но ръкополагането ми се бавеше. Не смеех да попитам за причините, защото въпросът ми можеше да се изтълкува като непокорство спрямо Амон. Пилеех си времето в преписване на текстове за смъртта, които се продаваха в преддверията. Вътрешно се бунтувах и ме обземаше униние. Много мои по-бездарни другари вече се учеха в Дома на живота. Но може би чрез вещите напътствия на баща ми аз получавах по-добро начално образование, отколкото те. Впоследствие разбрах, че жреците на Амон бяха по-умни от мен. Те ме наблюдаваха, предусещаха упорството и съмненията ми и ме поставяха на изпитание.

Унинието ми растеше, спях неспокойно и вечер често се усамотявах на брега на Нил да гледам залеза на слънцето и изгряващите звезди. Смехът на момичетата по улиците ме дразнеше. Копнеех по нещо непознато, отровният мед на приказките и стиховете бе проникнал в съзнанието ми, размекваше сърцето ми и надигаше сълзи в очите ми, когато бивах сам. Понякога баща ми ме поглеждаше, подсмихвайки се, а Кипа още по-усърдно ми разказваше истории за неверни жени, които канели хубави младежи да се забавляват с тях, докато мъжете им били на път.

Най-сетне ми съобщиха, че е мой ред да бдя в храма. Налагаше се да прекарам една седмица във вътрешността му и да не напускам очертанията му. Трябваше да се пречистя и да постя. Баща ми побърза да отреже момчешките ми къдрици и покани съседите ни да отпразнуваме деня на моето възмъжаване. От този момент нататък на мен щяха да гледат като на пълнолетен, защото имах готовност да бъда ръкоположен за жрец. Колкото и незначителен да беше сам по себе си този акт, той все пак ме издигаше над съседите и връстниците ми.

Кипа се беше потрудила, ала медените й сладкиши не ми бяха вкусни, нито пък веселбата и грубите шеги на съседите ме забавляваха. Вечерта, след като те се разотидоха, настроението ми се пренесе върху Сенмут и Кипа. Той заразказва историята на моето раждане, Кипа му помагаше да си я припомни, а аз разглеждах провесената над леглото им тръстикова лодка. Почернелите начупени стъбла събудиха болка в сърцето ми. Нямах истински баща и майка на този свят. Бях самотник под звездите в големия град. Може би бях просто жалък чужденец в страната Кеми. Може би произходът ми беше забулен в позорна тайна.

С наранено сърце облякох церемониалните дрехи, приготвени от Кипа с грижа и любов, и поех към храма.