Мика Валтари
Синухе Египтянина (80) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

4

Трябва да отбележа, че след като получи с кораби от Египет подкрепления, след като стегна колесниците, след като събра в Газа всички коне от Южна Сирия и проведе край града учения с войската си, Хоремхеб оповести, че идвал в Сирия като освободител, а не като завоевател. Сирийските градове винаги бяха разполагали със свобода на търговията и с пълна независимост, управлявани от свои царе под кротката опека на Египет. Но с чудовищната си измяна Азиру ги бе подчинил под своя власт, бе потъпкал короните на наследствените им царе и наложил непосилни данъци на жителите им. Освен туй в алчността си бе продал Сирия на хетите, в чиято свирепост и жестоки нрави сирийците всекидневно се убеждаваха. Така пред Сирия не се задаваше друга участ, освен да се озове в хетско робство и в положение на пълна беззащитност, макар че хетите, изглежда, все още не показваха истинския си лик и явно желаеха по-напред да покорят Египет. Затуй Хоремхеб, непобедимият, синът на сокола, бе пристигнал в Сирия, за да я освободи, да освободи всяко село и всеки град от ярема на робството, да възобнови търговията и да възвърне правата на предишните царе, та под опеката на Египет Сирия отново да се превърне в богата и процъфтяваща страна. На градовете, които прогонеха хетите извън стените си и затвореха портите си за Азиру, той обеща свобода, независимост и пощада от опустошение. Обаче на градовете, които окажеха упорита съпротива, се закани, че ще ги опожари, плячкоса и разруши, че ще срине стените им за вечни времена и ще отведе жителите им в робство.

Това изявление Хоремхеб направи, когато с войската и колесниците си пое към Йопия, а флотата му потегли покрай брега, за да заварди нейното пристанище. С помощта на своите шпиони той разпространи изявлението си във всички сирийски градове. По този начин предизвика безпокойство и несигурност в тях и разедини противника си, което всъщност беше крайната му цел. Като предпазлив човек Каптах остана в Газа да изчака дали Хоремхеб нямаше да претърпи поражение, понеже във вътрешността на страната хетите и Азиру съсредоточаваха многочислена войска. За свое оправдание изтъкна, че след всички изпитания в тъмницата не можел да издържи несгодите на трудния военен поход. Мен ме задържа в града, за да лекувам страданията му.

Рою Дебеловратия завърза голямо приятелство с него, защото Каптах го бе изцерил от болестта му — обяснил му, че по време на обсадата собствените му войници от глад тайно са изяли четиристотинте магарешки подопашника от склада. Нали били от мека кожа, та отнемайкъде ставали за дъвчене. Като чу това, Рою се успокои от беса си и въжетата му можеха да се снемат. Той строго смъмри войниците си, обаче опрости наказанието им заради храбростта, която бяха проявили при отбраната на Газа. Каза им:

— За ония магарешки подопашници действително държа отчет пред фараона, ала сега мога да го дам с чиста съвест, като знам къде са се затрили. Въпреки че заслужавате, аз няма да ви накажа, понеже за моя радост чувам, че по улиците на града сте пердашили, наранявали и трошили главите на много Хоремхебови блатни плъхове, за да ги научите как подобава да се държат в Газа. Затуй ви опрощавам наказанието за проклетите подопашници и ще ги платя от собствената си кесия, ако продължите да налагате всеки Хоремхебов плъх, щом се перчи пред вас. Бийте ги с бухалки, бодете ги със заострени сопи, отнемайте им момичетата и пускайте в бирата им овчи барабонки, че да ми се подобри настроението и да си възвърна съня.

Така Рою изцяло се оправи и отново можеше да спи. Неговите войници създаваха големи ядове на Хоремхеб, който не смееше да наказва поразиите на героите от Газа, макар че те правеха живота на войската му непоносим. След потеглянето му за Йопия Рою нареди портите на Газа да се затворят и се закле никога вече да не пуска ничия войска в града. Пиеше вино с Каптах и наблюдаваше играта му на зарове с тъмничаря. При тръгването на Хоремхеб Каптах си бе възвърнал едва милион и половина дебена злато от стареца, чиито очи бях излекувал, та отново виждаше точките на заровете.

Двамата от сутрин до вечер пиеха и играеха, караха се и от време на време се замеряха със заровете, плюеха си на ръцете, отново ги изсипваха от чашата и те се завъртаха на пода. Старецът беше голям скъперник, искаше да играе само на дребни суми, вайкаше се и оплакваше несполуките си, сякаш златото, което губеше наистина беше негово, а не въображаемо. Но щом Хоремхеб обсади Йопия, Каптах се оживи и склони тъмничаря да повишат залаганията, а когато се разчу, че Хоремхеб е направил пробиви в стените на Йопия, Каптах с няколко игри така го разпердушини, че старецът му задлъжня с близо сто хиляди дебена злато. Но Каптах прояви великодушие и му опрости дълга, понеже старецът бе спасил живота му и не го бе оставил да умре от глад в тъмницата на Газа. Даже му подари нова дреха и две шепи сребро, така че тъмничарят се разплака, благослови го и го нарече свой благодетел.

Дали Каптах е играл нечестно и с подправени зарове — това не мога да кажа. Знам само, че беше изкусен играч и имаше невероятен късмет. Мълвата за този двубой, в който се разиграваха милиони дебена и който трая няколко седмици, плъзна по цяла Сирия. Скоро тъмничарят отново ослепя и прекарваше старините си в малка хижа близо до стените на Газа, но го спохождаха странници от други градове, той им разказваше за играта и след години още помнеше бройките от всяко хвърляне, понеже слепите имат силна памет. Най-много се гордееше с това, как при последното хвърляне отведнъж загубил сто и петдесет хиляди дебена злато, защото дотогава никой не бил залагал такава голяма сума и не вярваше занапред някой да се осмели на такъв висок залог. По този начин си живееше честито в хижата край портите на Газа, странниците го обсипваха с подаръци, за да им разказва за играта, и той никога не страдаше от недоимък. Живееше по-добре, отколкото ако Каптах му бе осигурил издръжка на старини. С каква сила илюзиите властвуват над човешките сърца!

След като Хоремхеб превзе Йопия, Каптах незабавно замина за там. Последвах го и за първи път видях богатия град в ръцете на победителите. При проникването на Хоремхебовата войска през пробивите в стените най-смелите сред жителите бяха въстанали срещу Азиру и хетите, за да запазят града и да предотвратят оплячкосването му. Но тъй като за Хоремхеб техният бунт беше вече безполезен, той не ги пощади и остави войниците си две седмици да разграбват града. В Йопия Каптах натрупа неимоверно количество имущество — срещу сребро и вино войниците разменяха скъпи килими, скъпоценни мебели и статуи на богове, които не можеха да понесат със себе си, а стройните и красиви сирийки струваха по няколко медни гривни.

Едва в Йопия видях какъв звяр е човекът за човека, защото нямаше страхотия, която да не се случеше там по време на грабежите и палежите, извършвани от пияните войници. Те се забавляваха да подпалват къщите и не ги гасяха, за да могат при светлината им нощем да обират, да блудствуват и да изтезават търговците от Йопия, докато им изкажат къде са скрили съкровищата си. Някои за развлечение заставаха по уличните ъгли и претрепваха с боздугани или пробождаха с копия всеки задал се сириец, все едно дали беше мъж или жена, старец или дете. В Йопия сърцето ми се ожесточи при вида на човешката жестокост — всичко случило се в Тива заради Атон беше дреболия в сравнение с онова, което ставаше в Йопия заради Хоремхеб. Защото Хоремхеб умишлено оставяше войниците си да своеволничат, за да ги обвърже още по-силно към себе си. Войниците му, участвували в опустошаването на Йопия, нямаше да забравят обирите, страстта към грабителство щеше да влезе в кръвта им и в боевете щяха да бъдат неудържими. Дори смъртта нямаше да ги плаши при мисълта, че ги очакват същите забавления, каквито са преживели в Йопия. Оставяйки войниците си да безчинствуват така грозно, Хоремхеб и по друг начин ги обвързваше към себе си. След извършените злодеяния те вече не можеха да разчитат на пощада от страна на сирийците — хората на Азиру одираха жив всеки пленник, участвувал в оплячкосването на Йопия. Но за да избягнат участта на Йопия, много крайбрежни градчета вдигнаха бунт, прогониха хетите извън стените си и отвориха своите порти за Хоремхеб.

Повече нямам желание да разказвам за онова, което денонощно ставаше в Йопия по време на опустошението, защото от описването му сърцето ми се вкаменява и ръцете ми изстиват. Затуй ще добавя само, че при нахлуването на Хоремхеб Йопия — освен гарнизона на Азиру и хетските войници — имаше около двадесет хиляди жители, а след изтеглянето на Хоремхебовата войска в града бяха останали живи не повече от триста души.

Така Хоремхеб поведе своята война в Сирия. Аз придружавах войската му, лекувах раните на войниците и гледах всичкото зло, което човек може да причини на себеподобните си. Войната трая три години, в множество схватки Хоремхеб громеше хетите и войниците на Азиру, ала на два пъти хетските колесници изненадваха неговата войска, нанасяха й големи загуби и го принуждаваха да дири убежище зад стените на превзетите градове. Но на сирийската флота не се удаде да надмогне корабите му, които се научиха да воюват, и той успя да запази връзката с Египет по море. По този начин след пораженията можеше да получава подкрепления от Египет и да поддържа силите си за нови удари. Сирийските градове се превърнаха в развалини, а жителите им се криеха като диви животни в планинските урви. Цели области запустяха, вилнеещите войски унищожаваха посевите и изсичаха овошките, за да не оставят храна на врага в превзетите земи. Така мъжката сила и богатствата на Египет изтекоха в Сирия и страната заприлича на майка, която раздира дрехите си и посипва главата си с пепел, като вижда как чедата и измират. Защото в цялото поречие от Долното до Горното царство нямаше град, село или хижа, чиито мъже и синове да не бяха паднали в Сирия за величието на Египет.

Три години Хоремхеб воюва в Сирия и през тези години остарях повече, отколкото през целия си предишен живот. Косата ми окапа, гърбът ми се преви, лицето ми се сбръчка като изсъхнал плод. Очните ми торбички подпухнаха от всичко видяно, затворих се в себе си, станах раздразнителен, хоках хората и говорех невъздържано на болните, както постъпват застаряващите лекари, които някога са били дружелюбни. В това отношение не се различавах от другите лекари, макар че ми се наложи да видя много повече от тях.

На третата година в Сирия започна да върлува чума. Тя следва войната по петите и плъзва веднага щом на едно място се струпат достатъчно много трупове. А на третата година от войната Сирия наистина приличаше на воняща яма с трупове, цели племена и народи измираха и от езика и нравите им помен не оставаше. Чумата отнемаше живота на ония, които войната беше пощадила, и погуби толкоз много хора сред войските на Хоремхеб и на хетите, че военните действия спряха и войниците се разбягаха в планините и в пустинята, където чумата не беше стигнала. Тя не правеше разлика между началници и подчинени, между богати и бедни, ами покосяваше всички наред. Обикновените лекарства не й противодействуваха — чумавият увиваше главата си със сукно, лягаше и за три дни свършваше. Но ония, които я превъзмогваха, оставаха за цял живот с отвратителни белези под мишниците и по слабините, откъдето чумата потичаше като гной, докато оздравяваха.

Тя беше своенравна както в безпощадността, така и в лечението си. Най-здравите и най-яките невинаги се преборваха с нея, а мнозина тъкмо сред най-слабите и изнемощелите оздравяваха, сякаш у тях болестта не намираше достатъчно храна, за да укрепне и да ги умори. Затуй накрая при церенето на чумави почнах да им източвам колкото се може повече кръв, за да ги изтощя, и изобщо не им давах да ядат, докато боледуваха. По този начин спасих много заболели, ала не по-малко издъхнаха в ръцете ми, така че не знам дали този начин на лечение беше правилен. Все някак трябваше да се грижа за болните, за да поддържам вярата им в моето умение, защото пациентът, който губи вяра в оздравяването и в умението на лекаря, умира още по-неизбежно, отколкото оня, който има доверие в лекаря. Моят начин за лекуване на чумави все пак беше по-добър от много други, понеже на болните излизаше по-евтино.

Чрез корабите чумата се разпространи в Египет, но там не взе толкоз много жертви, както в Сирия, силата й намаля и оздравелите бяха повече от починалите. С разлива тя изчезна от Египет още същата година, а зимата я помете от Сирия, така че Хоремхеб можеше да събере войската си и да продължи войната. Когато се запролети, той премина с воините си през планините, пристигна в равнината пред Мегидо и разби хетите в голяма битка, след което те го помолиха за мир, защото като забеляза успеха на Хоремхеб, Бурабуриаш отново събра кураж и си спомни за съюза между Египет и Вавилон. Той се опълчи срещу хетите, заповяда на войските си да нахлуят в някогашната страна Митани и прогони хетите от пасищата им в Нахарина. Виждайки, че от опустошената Сирия нямаше да се сдобият с нищо, хетите предложиха на Хоремхеб мир, понеже бяха умни воини и пестеливи хора и заради едната слава не желаеха да излагат на риск бойните си колесници, които им трябваха за усмиряването на Вавилон.

Хоремхеб с голяма радост прие мира, защото войската му бе оредяла, войната бе изтощила Египет и той искаше да се заеме с възстановяването на Сирия, за да раздвижи търговията и да извлича полза от тази страна. Но като условие за мира той настоя хетите да му отстъпят Мегидо, който Азиру бе опасал с непристъпни стени и кули и го бе превърнал в своя столица. Ето защо хетите заловиха Азиру и семейството му и заграбиха несметните богатства, които той бе докарал от цяла Сирия в Мегидо. Като залог за мира и доказателство за добрите си намерения те оковаха Азиру, двамата му сина и съпругата му Кефтиу във вериги и ги изпратиха в стана на Хоремхеб. Предаването на Мегидо протакаха дотогава, докато успяха да го оплячкосат и да отведат на север овчите стада и говедата от страната на аморитите, която според мирното споразумение оставаше под египетска власт. Хоремхеб не ги притесняваше, а напротив — оповести края на войната, уреди угощение и цяла нощ пирува с хетските принцове и военачалници, хвалейки се с подвизите си. Но на другата сутрин в знак на вечния мир, който оттам насетне щеше да зацари между Египет и Хати, той бе решил да екзекутира Азиру и семейството му пред очите на войската си и пред хетските военачалници.

По тази причина нямах желание да участвувам в пиршеството му и в нощния мрак се отправих към шатрата, в която се намираше окованият Азиру. Стражите не посмяха да ме спрат да вляза при него — бях лекар на Хоремхеб, познаваха ме като злобен човек и знаеха, че ако поискам, мога да се нахвърля с дръзки и хапливи думи дори срещу Хоремхеб. А при Азиру отидох, защото той вече нямаше нито един приятел в цяла Сирия. Окованият, който е загубил богатството си и е осъден на позорна смърт, няма вече свои приятели. Понеже знаех, че много обича живота, отидох при него да споделя всичко, което по принуда бях видял, и да го убедя, че не си струва чак толкоз да се живее. Като лекар исках да му кажа, че смъртта е по-лека от болките, скърбите и страданията на живота, че животът прилича на огнен пламък, който опърля, докато смъртта е тъмната вода на забвението. Това исках да му кажа, защото сутринта му предстоеше да умре и знаех, че поради голямата си любов към живота бездруго нямаше да заспи. Ако ли пък не желаеше да ме слуша, смятах да седя при него смълчан, за да не е самотен. Човек като че ли лесно живее без приятели, обаче без приятел му е трудно да умре, особено ако приживе е носил корони и е властвувал над много хора.

В нощния мрак се завтекох към шатрата, където го държаха окован, след като през деня се бях постарал да не ме види. Бях заобикалял шатрата, а когато по недостоен начин го докараха със семейството му в стана на Хоремхеб и войниците оскърбително го замеряха с кал и конски фъшкии, закрих лице с дрехата си. Той беше горд човек и сигурно нямаше желание да видя унижението му, защото помнех бляскавите дни на неговата власт и могъщество. Затуй през деня бях отбягвал шатрата му и едва по тъмно отидох при него. Стражите отдръпнаха копията си и ме пуснаха да вляза, подшушвайки си:

— Да го пуснем, това е лекарят Синухе и навярно иде по работа. Не го ли пуснем, може да ни наругае или с магия да ни отнеме мъжествеността, защото е злобен човек и езикът му жили по-лошо от скорпион!

В тъмната шатра казах:

— Азиру, царю на аморитите, ще приемеш ли един приятел в нощта преди смъртта си?

Азиру въздъхна тежко, веригите му издрънкаха и той отвърна:

— Вече нито съм цар, нито имам приятели. Ти ли си, Синухе, в тъмното по гласа те познах.

— Аз съм — рекох му, а той извика:

— В името на Мардук и всички дяволи на ада, ако наистина си Синухе, намери отнякъде светлина. Омръзна ми да лежа на тъмно, а при това съвсем скоро ще легна във вечен мрак. Вярно, проклетите хети ми съдраха дрехите и с изтезанията си потрошиха костите ми, та няма да съм приятна гледка за очите ти. Но като лекар ти положително си свикнал да гледаш дори по-лоши неща, пък и аз не изпитвам срам, тъй като преди смъртта е излишно човек да се срамува от неволята си. Донеси светлина в шатрата, за да виждам лицето ти и да подържа ръцете ти, че на черния ми дроб пари и от очите ми блика вода заради жена ми и синовете ми. Пък ако ми намериш и силна бира да наквася пресъхналото си гърло, утре в ада ще разкажа на всички подземни богове за добрите ти дела. Самият аз вече не мога да платя даже бирата си, защото хетите ме обраха до последното късче мед.

Накарах стражите да донесат лоен светилник, защото лютивият дим на обикновените факли дразнеше очите ми и носът ми потичаше. Донесоха светилник и го запалиха, а аз им взех гърнето със сирийска бира, което бяха скрили при идването ми. За да им минава времето, с тръбички смучеха от него, понеже тази нощ Хоремхеб даваше угощение и те се надяваха, че проверката на стражите няма да бъде много строга. С охкане и пъшкане Азиру се надигна от земята, пъхнах му една тръбичка в устата и му дадох да смуче сирийската бира, гъста от ечемичените зърна и малца. Докато гълташе жадно, аз го огледах при потрепващия пламък на светилника. Косата му беше посивяла и разчорлена, при изтезанията хетите бяха скубали разкошната му брада и големи парчета кожа се бяха отделили от брадичката му. Пръстите му бяха премазани, ноктите бяха черни от кръвоизлива, имаше счупени ребра и при дишане простенваше, а след смученето плюеше бира и кръв. След като достатъчно пи и плю, той загледа пламъка на светилника и рече:

— Ех, колко мека и чиста е светлината за уморените ми очи след лежането на тъмно, но пламъкът на светилника трепти и някога ще угасне. По същия начин трепти и угасва човешкият живот. Благодаря ти все пак, Синухе, за светлината и бирата. На драго сърце бих ти се отплатил, ала добре знаеш, че вече нямам нищо за подаряване. В алчността си моите приятели хетите ми изтръгнаха дори зъбите, които ти беше позлатил.

След станалото всеки може да мъдрува. Затуй не ми се искаше да му припомням, че съм го предупреждавал за хетите. Посегнах към премазаната му ръка и я взех в моите, той наведе гордата си глава и заплака, така че от подпухналите му и осинени очи горещите сълзи закапаха върху ръцете ми. Като се наплака, каза:

— В дните си на радост и могъщество не се срамувах да се смея и ликувам пред теб. Защо тогава в скръбта си да се срамувам от сълзите? Но трябва да знаеш, Синухе, че плача не за себе си, нито пък за загубените си богатства и корони, макар че винаги съм бил силно привързан към властта и земните блага. Плача заради жена си Кефтиу, плача заради големия си юначен син и заради малкото си нежно момче, защото утре и те ще трябва да умрат заедно с мен.

— Азиру, царю на аморитите — рекох му аз, — не забравяй, че заради твоето властолюбие цяла Сирия е заприличала на воняща яма с трупове. Безчет са ония, които умираха заради теб, Азиру. Затуй съвсем справедливо е утре да се простиш с живота, след като си претърпял поражение. Редно е, изглежда, с теб да умре и семейството ти. Знай все пак, че помолих Хоремхеб да пощади жена ти и синовете ти и за техния живот му предложих големи подаръци, ала той не се съгласи. Не се съгласи, защото иска да унищожи семето ти, името ти и спомена за теб в Сирия. По тази причина няма да ти предостави гробница, Азиру, и зверовете ще разкъсат тялото ти. Не му се ще някой ден сирийците да се съберат край гроба ти и да съзаклятничат с твоето име на уста.

Като чу това, Азиру здравата се изплаши и каза:

— В името на Ваал, Синухе, като умра, принеси в жертва на аморитския Ваал месо и напитки, че иначе ще бродя вечно гладен и жаден в мрака на подземното царство! Стори същото за Кефтиу, която ти някога обичаше, но заради нашето приятелство ми я преотстъпи! Стори го и за синовете ми, за да умра със спокойна съвест и да не ме е грижа за тях! Не искам да упреквам Хоремхеб за решението му. Ако ми беше паднал в ръцете, вероятно щях да постъпя с него и родата му по същия начин. Да ти кажа правата, Синухе, макар че плача, аз се радвам, загдето семейството ми ще умре заедно с мен. Защото в подземното царство непрекъснато щях да се измъчвам при мисълта, че на този свят някой друг прегръща Кефтиу и се докосва до пищното й тяло. Тя има много почитатели и поетите възпяха великолепието й в стихове. По-добре ще е синовете ми също да умрат, понеже бяха родени за царе и още в люлката носеха корони. Затуй не съм склонен да бъдат поробени и да страдат под египетския гнет.

Той отново засмука бирата, позамая се в окаяното си състояние и с разранени пръсти зачегърта калта и мръсотията по тялото си, с които войниците го бяха замеряли. Сетне рече:

— Приятелю Синухе, неправилно ми натякваш, че Сирия заради мен била заприличала на воняща яма с трупове. Единствената ми вина е, че загубих войната и се оставих хетите да ме измамят. Ако бях победил, всички причинени злини щяха да бъдат приписани на Египет и името ми щеше да се величае. Но понеже загубих, всичкото зло се приписва на мен и цяла Сирия проклина името ми.

Силната бира го хвана, с оковани ръце той заскуба посивелите си коси и завика:

— Ох, Сирийо, Сирийо, тъга моя, надежда моя, любов моя! Заради твоите скърби извърших всичко, заради твоята свобода се вдигнах на бунт, а сега ти се отричаш от мен и проклинаш името ми. Ех, прекрасни Библос, ех, процъфтяваща Симира, ех, хитри Сидон, ех, могъща Йопия, защо ме изоставихте всички вие градове, които блестяхте като ярки бисери на короната ми? Прекалено много ви обичам, за да може вероломството ви да ме озлоби. Обичам те, Сирийо, тъкмо затуй, защото си Сирия — коварна, жестока, своенравна и готова за измяна. Племена ще погиват, народи ще се въздигат и пропадат, царства ще се сменят, честта и славата ще изчезват като сянка, но вие останете, запазете се, безстрашни градове, сияйте с белите си стени на морския бряг в подножието на червените планини, сияйте навеки и нека моят прах, понесен от пустинния вятър, ви обгръща!

Докато говореше така, мен ме обзе тъга и забелязах, че той продължаваше да е в плен на въображението си. Не исках да го лиша от него, защото то му беше утехата в нощта преди смъртта. Затуй държах премазаните му ръце, той стисна моите и простенвайки, добави:

— Синухе, не се окайвам нито за смъртта, нито за поражението си, защото само който много рискува, той печели много. А победата и величието на Сирия бяха почти в ръцете ми. Цял живот съм обичал и мразил силно и не мога да си представя живота по друг начин, нито бих желал да го променя. Не съжалявам за нито едно от деянията си, макар че те се сплетоха в яки въжета, стегнаха се около мен и ме доведоха до позорна смърт, след която тялото ми ще бъде хвърлено на чакалите. Но аз, Синухе, винаги съм бил любопитен и в мен, както и във всички сирийци, тече кръвта на търговец. Утре ми предстои да умра и смъртта събужда в мен любопитство. Ще ми се да узная дали мога някак си да я подкупя и да измамя боговете, защото мисълта за отвъдния свят и за вечното бродене като сянка в мрака ми се струва доста зловеща. Ти, Синухе, си събрал в сърцето си мъдростта на всички земи. Посочи ми тогава начин да подкупя смъртта.

Поклатих глава и отговорих:

— Не, Азиру, човек може да подкупва и измамва какво ли не. Може да подкупи любовта и властта, доброто и злото, главата и сърцето си, обаче раждането и смъртта са неподкупни. Все пак тази нощ, когато пламъкът на твоя светилник започва да премигва, ще ти кажа следното: в смъртта няма нищо страшно, Азиру, тя е добра. В сравнение със злото, което става по света, смъртта е най-добрият приятел на човека. Като лекар вече не вярвам твърде много в подземното царство, а като египтянин не вярвам в Западната страна и в съхраняването на тялото. Смъртта оприличавам на дълъг сън, на прохладна нощ след знойния ден. Да, Азиру, животът е гореща пепел, а смъртта — прохладна вода. В смъртта очите ти се затварят и вече не гледат, в смъртта сърцето ти замлъква и престава да ридае, в смъртта ръцете ти се отпускат и вече не жадуват за дела, в смъртта нозете ти се прекършват и вече не ги тегли към безкрайните прашни друми. Това е смъртта, приятелю Азиру, но заради дружбата ни на драго сърце ще пожертвувам за теб и семейството ти много напитки и месо пред аморитския Ваал. Щом те утешава, за теб и за семейството ти ще принеса жертва, подобаваща на царското ти достойнство, макар че в жертви много не вярвам. Но за всеки случай ще го сторя, та да не се наложи да гладуваш и да жадуваш в подземното царство, въпреки че такова царство едва ли има. Азиру се въодушеви от думите ми и отбеляза:

— Като ще принасяш жертви, гледай да бъдат аморитски овце, защото са по-тлъсти от другите и месото им се топи в устата. Не забравяй и овчите бъбречета, че тях най ги обичам, а ако може, нека виното бъде сидонско, подправено със смирна. Кръвта ми винаги е обичала тежките вина и мазната храна. Бих желал също да ми принесеш в жертва удобно, здраво легло, което да издържа и най-бурния натиск. Не подхожда на царското ми достойнство да се валям като пастирите в тревата, макар че земята не скърца, както скърца и най-здравото легло под тежестта на Кефтиу.

Изреди ми още куп неща, които искаше да му принеса в жертва, и като дете се радваше, че всички тези благини можеше да отнесе със себе си в подземното царство. Но накрая се натъжи, въздъхна дълбоко, подпря пребитата си глава на ръцете си и каза:

— Ако речеш да изпълниш всичките ми желания, Синухе, ти наистина си мой приятел, ала не разбирам защо го вършиш. Нали и на теб съм причинил много злини, както на всеки египтянин. А и хубави думи изрече за смъртта. Възможно е да са верни и смъртта да прилича на дълъг сън, на прохладна вода. Независимо от това сърцето ми се свива, като си спомня за цъфналите ябълкови клонки в страната на аморитите, за блеещите овце и подскачащите агънца по планинските склонове. Сърцето ми се свива най-вече при мисълта за пролетта по нашите земи, за разпукващите се лилии и техния аромат на смола и балсам, защото лилията е царско цвете и отива на телосложението ми. Сърцето ме заболява, като си представя, че никога вече няма да видя страната на аморитите — нито през пролетта, нито през есента, нито в лятната жега, нито в зимния студ. И все пак болката в сърцето ми е сладка при мисълта за родната аморитска земя.

Цяла нощ разговаряхме в затворническата шатра на Азиру и си припомняхме нашите срещи, когато живеех в Симира и двамата бяхме млади и силни. Азиру ми разказваше също разни случки от детството си, но не искам да се впущам в тяхното описване — детството на всички хора е еднакво и спомените за него всекиму са свидни. На разсъмване моите роби ни донесоха сготвената от тях гозба. Стражите не ги възпряха, защото и те получиха своя пай от яденето. Робите ни поднесоха горещо, тлъсто овнешко и сварен в масло булгур, а в чашите наляха силно сидонско вино, подправено със смирна. Накарах ги да измият Азиру от нечистотиите, с които тълпата го бе замеряла, да го срещат и да накъдрят косата му, а брадата му да пристегнат с мрежичка от златни нишки. Понеже хетите го бяха оковали с медни вериги и нямаше как да го преоблека, върху раздраните му дрехи и веригите заметнах царска мантия. По същия начин робите ми нагласиха Кефтиу и двамата му сина, но Хоремхеб бе забранил Азиру да се среща с тях преди екзекуцията.

Когато удари часът и Хоремхеб с дрезгав смях излезе от шатрата си, придружаван от пияните хетски принцове и облегнат на раменете им, аз отидох при него и му рекох:

— Хоремхеб, много услуги съм ти правил, а може би и живота ти спасих, когато край Тир извадих отровна стрела от бедрото ти и те излекувах. Направи ми и ти една услуга и не обричай Азиру на позорна смърт — той все пак е сирийски цар и е воювал храбро. Славата ти само ще порасне, ако му спестиш срама. Хетските ти приятели предостатъчно са го измъчвали и са потрошили костите му, когато са го насилвали да издаде къде е скрил богатствата си.

Думите ми накараха Хоремхеб да помръкне, понеже беше измислил различни хитри начини, за да удължи агонията на Азиру. Всичко вече беше готово, войниците от ранни зори се бяха струпали в подножието на хълма, избран за екзекуцията, и се блъскаха да заемат най-удобните места за наблюдаване на приятното зрелище. Но Хоремхеб го бе уредил не защото обичаше дългата агония и искаше да се наслади на Азирувите мъки, а само за забавление на войниците и за да сплаши цяла Сирия, та след ужасната смърт на Азиру никой дори насън да не се сеща за бунт. Казвам това в защита на Хоремхеб, тъй като по природа той не беше жесток човек, както се говореше за него, ами воин и смъртта беше оръжие в ръката му. И все пак той охотно оставяше мълвата да преувеличава жестокостта му, за да буди страх сред враговете си и да се сдобие с почитта на народа. Просто си въобразяваше, че народът почита жестокия владетел повече от милосърдния и смята милосърдието на владетеля за негова слабост.

Затуй молбата ми го помрачи, той свали ръка от врата на принц Шубату, олюлявайки се, спря пред мен и заплющя със златния камшик по краката си.

— Ти, Синухе — поде той, — си ми един вечен трън в хълбока и започваш да ми дотягаш. За разлика от разумните хора си заядлив и упрекваш с хапливи думи всеки, който преуспее и постигне слава и богатство, а щом някой се провали и претърпи поражение, пръв отиваш да го жалиш и утешаваш. Добре знаеш с колко усилия и разноски докарах тук заради Азиру най-способните палачи по тези краища, а самото разполагане на всевъзможните им уреди за дране и горене на хълма, за да ги вижда войската, ми струваше цяла камара сребро. Не мога сега в последния миг да лиша блатните си плъхове от зрелище, защото всички те са се мъчили и от многобройните им рани е текла кръв заради Азиру.

Хетският принц Шубату го потупа по гърба, засмя се и каза:

— Прав си, Хоремхеб. Не бива да ни лишаваш от това удоволствие. Нали, за да не ти отнемем радостта, ние нарочно не късахме месата му, а само внимателно го пощипвахме с клещи и дървени стеги.

Ала тщеславният Хоремхеб се засегна от думите му, пък и не му хареса, дето принцът се докосва до него. Затуй сбърчи вежди и каза:

— Ти си пиян, Шубату. Единственото ми намерение беше чрез Азиру да покажа на цял свят каква участ очаква всеки, който се доверява на хетите. Но понеже с теб нощес се сприятелихме и изпихме не една чаша за побратимяване, аз ще се смиля над твоя съюзник Азиру и заради дружбата ни ще му дам възможност да умре по-леко.

Думите му разгневиха Шубату, лицето му ту почервеняваше, ту побледняваше, защото хетите са честолюбиви, макар всеки да знае, че без да се замислят за честта си, те предават и продават съюзника си, щом вече нямат полза от него и им е по-изгодно да го предадат. Впрочем по същия начин постъпва всеки народ и всеки мъдър владетел, обаче хетите го вършат по-нагло от другите народи — те не си дават труд да измислят предлози и обяснения, които разкрасяват постъпката и я карат да изглежда правилна. Ето защо Шубату се разгневи, но неговите другари му запушиха устата, дръпнаха го от Хоремхеб и го държаха встрани, докато от безсилна ярост повърна изпитото вино и се успокои.

Хоремхеб нареди да изведат Азиру от затворническата шатра и се стъписа, като го видя да застава пред тълпата с гордо вдигната глава като цар и царска мантия на раменете. Азиру, похапнал тлъсто овнешко и пийнал силно вино, високомерно поклащаше глава, смееше се с глас по пътя към мястото на екзекуцията и подмяташе подигравки към Хоремхебовите военачалници и стражи. Косата му беше сресана и накъдрена, а лицето му лъщеше от масло. Над главите на войниците той се провикна към Хоремхеб:

— Хей, Хоремхеб, гаден египтянино, престани да се боиш от мен! Окован съм и не е нужно да се криеш зад копията на войниците си! Ела при мен да избърша смрадта от нозете си в твоето наметало! Честна дума, по-мръсен стан през живота си не съм виждал, а пред Ваал искам да застана с чисти нозе!

Хоремхеб се въодушеви от думите му, разсмя се и отвърна:

— Не мога да дойда при теб, защото от сирийската воня ми призлява, макар че отнякъде си докопал мантия да загърнеш гадното си тяло! Но ти, Азиру, безспорно си сърцат човек, щом се надсмиваш над смъртта. Затуй в моя собствена прослава ще те даря с лека смърт.

Той изпрати телохранителите си да съпровождат Азиру и да не позволяват на войниците да го замерят с кал. Дръгливците наобиколиха Азиру и с дръжките на копията си биеха през устата всеки, който се опиташе да го подиграва, защото те вече не изпитваха към него омраза заради всичките беди, които им бе докарал, ами се възхищаваха на смелостта му. Съпроводиха до мястото на екзекуцията също Кефтиу и двамата сина на Азиру. Тя беше изписала лицето си с червена и бяла боя и се бе нагласила по женски, а момчетата крачеха към мястото на екзекуцията горди като царски синове, по-големият уловил по-малкия за ръка. Щом ги видя, Азиру се разнежи и каза:

— Кефтиу, Кефтиу, моя бяла кобило, любов моя и зенице на очите ми! Много ми е мъчно, че ще трябва да ме последваш в смъртта, когато можеше още да се порадваш на живота.

Тя обаче отвърна:

— Недей да жалиш за мен, царю, на драго сърце ще те последвам в страната на мъртвите! Ти си ми мъж, як си като бик и след твоята смърт не вярвам друг някой да може да ме удовлетворява по същия начин. Пък и цял живот съм те вардила от всяка друга жена и съм те държала до себе си. Затуй не давам да тръгнеш сам за подземното царство — ще те последвам, за да те държа под око и да ти попреча да се любиш с други жени. Защото в подземното царство навярно те чакат всички хубавици, живели преди мен. За по-сигурно ще те последвам дори ако ме оставят жива. Повярвай ми, царю, ще се удуша със собствената си коса и пак ще те последвам, защото от проста робиня ти ме направи царица и аз ти родих две юначни момчета.

Азиру се възхити на думите й, изпъчи се от радост и се обърна към синовете си:

— Хубави мои момци! Родихте се на този свят като царски синове. Умрете сега също като царски синове, за да не се срамувам заради вас. Повярвайте ми, смъртта не боли повече от изваждането на един зъб. Затуй бъдете безстрашни, мои хубавци! — Сетне коленичи пред палача и пак се обърна към Кефтиу: — Омръзна ми да гледам вонливи египтяни наоколо си, омръзна ми да гледам окървавените им копия. Разголи цъфтящата си гръд, Кефтиу, че като умирам, да виждам хубостта ти и да умра честито, както живях с теб!

Кефтиу разголи пищната си гръд, палачът вдигна тежкия меч и с един замах отсече главата му. Тя отхвръкна в нозете на Кефтиу и заедно с последните удари на сърцето неговата буйна кръв бликна със страшна сила от снажното му тяло, опръсквайки дрехите на синовете му, та те се изплашиха и малкият се разтрепера. Обаче Кефтиу вдигна главата на Азиру, целуна подутите устни, погали разранените бузи и притисна лицето му към меката си гръд, подканяйки синовете си:

— Бързайте, юнаци! Последвайте без страх татко си, чеда мои, защото майка ви няма търпение да тръгне след него!

Двете момчета послушно коленичиха, по-големият все още държеше покровителствено по-малкия за ръка и палачът с лекота преряза тънките им момчешки вратлета. Като избута с крак телата им, той с един замах преряза също пълната, бяла шия на Кефтиу, така че смъртта на четиримата беше лека. Но по нареждане на Хоремхеб телата им бяха хвърлени в ямата с трупове да ги разкъсат зверовете.