Мика Валтари
Синухе Египтянина (43) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

4

На другия ден Минея отново танцува пред биковете. Сърцето ми тръпнеше от страх, ала не й се случи нищо лошо. Обаче един младеж се подхлъзна от челото на бика, падна на земята и бикът разпори, тялото му с рогата си и го стъпка, при което зрителите около арената наскачаха и зареваха от страх и въодушевление. Когато прогониха бика и отнесоха тялото на танцьора в обора, жените се втурнаха да го видят, опипваха окървавените му крайници и задъхано мълвяха:

— Каква гледка!

— Отдавна не бяхме виждали толкова успешни състезания като днешните — твърдяха мъжете и не скърбяха, докато отмерваха злато и сребро, за да си платят облозите, а почнаха да пият и да празнуват по домовете си.

До късна нощ светлините из града не угаснаха, жените се разминаваха с мъжете си и се озоваваха в чужди легла, но това не смущаваше никого, защото такъв беше обичаят им.

През тази нощ Минея вече не можеше да дойде при мен. Лежах самотен в постелята си, а рано сутринта наех паланкин от пристанището и тръгнах да я съпроводя до божия дом. Бяха я качили в златна кола, теглена от окичени с пера коне, а приятелите й я следваха в паланкини или пеша, шумяха и се смееха, хвърляха цветя върху нея, спираха край пътя и пиеха вино. Пътуването трая дълго, но всички си носеха провизии, откършваха клонки от маслиновите дръвчета и си повяваха, стряскаха овцете на бедните селяни и измисляха какви ли не лудории. Божият дом се намираше на усамотено място в подножието на планина край морския бряг. Когато приближихме, те притихнаха, разговаряха шепнешком и вече не се смееха.

Трудно ми е да опиша как изглеждаше божият дом. Напомняше хълм, обрасъл с трева и цветя и прилепнал към планината. Огромни медни порти закриваха входа му, а пред тях имаше малък храм, където се извършваше обредът и живееше стражата на божия дом. Надвечер шествието пристигна там, приятелите на Минея слязоха от паланкините и се разположиха по моравата наоколо, ядоха, пиха и се задяваха, забравяйки страхопочитанието, обзело ги на идване, защото критяните бързо се разсейват. С падането на мрака те запалиха факли, разлудуваха се из храстите и в тъмното се дочуваха женски кикот и мъжки смях, докато Минея седеше сама в храма и никой не биваше да се доближава до нея.

Наблюдавах я как седи там в златна одежда като богиня и с висока златна шапка. Опитваше се да ми се усмихва отдалеко, ала в усмивката и не личеше никаква радост. Когато изгря луната, снеха златната наметка и накитите и й я загърнаха с прозирна дреха, а косата й пристегнаха със сребърна мрежичка. Сетне стражите дръпнаха резетата на медните порти и те с глух тътен се разтвориха, като за отместването на двете им крила бяха нужни десет души. Зад тях зейна мрак, никой вече не продумваше и настъпи гробна тишина. Минотавър препаса златен колан, окачи си меч, надяна златната глава на бик и повече не приличаше на човек. Подадоха на Минея горяща факла, тя я понесе и последва Минотавър в тъмната пещера. Светлината на факлата постепенно избледня и те изчезнаха. Тътнещите медни порти отново се затвориха, пред тях бутнаха огромните резета, помествани от няколко яки мъже, и Минея вече я нямаше.

Докато ставаше това, ме обзе неописуемо отчаяние, сърцето ми приличаше на отворена рана, от която кръвта ми изтичаше, силите ме напуснаха, аз паднах на колене и зарих лице в земята. Защото в този миг осъзнах, че никога нямаше да видя Минея въпреки обещанието й да се завърне от божия дом, да ме последва и да заживее с мен. Бях сигурен, че нямаше да се завърне, но откъде го знаех — това не мога да кажа. Дотогава се съмнявах и вярвах, боях се и се надявах, въобразявах си, че критският бог се различава от всички останали богове и щеше да пусне Минея заради силната й любов към мен. Но вече не се надявах, лежах с лице към земята, а до мене Каптах седеше и се вайкаше, поклащайки глава. Знатните и богатите критяни палеха факли, търчаха с тях наоколо, играеха сложни танци и пееха песни, чиито думи не разбирах. След затварянето на медните порти те изпаднаха в голяма възбуда, танцуваха необуздано, скачаха до изнемога и виковете им отекваха в ушите ми като гарванов грак от стените.

Подир някое време Каптах престана да се вайка и рече:

— Станалото не можем да го променим, а никой не знае какво ще се случи утре. Затуй, господарю, нека хапнем и пийнем, та да подкрепим силите си. Донесъл съм вино и разни вкусни ястия, след като чух, че такъв бил тукашният обичай при подобни случаи. Мога да ти кажа също, че сълзите никого не засищат. На измършавелия му идват лоши мисли в главата, докато ситият се спогажда с целия свят. Щом се натъгувам, аз винаги огладнявам и ако ми позволиш, ще хапна и ще пийна.

Той изтри сълзите си, яде и пи доста лакомо, докато аз не можех да се докосна до храната, а виното ми горчеше като тиня. Продължих да лежа ничком, но веднага вдигнах глава, когато Каптах каза:

— Ако не ме лъже окото, а това не ми се вярва, защото още не съм изпил наполовина виното, от което нещата започват да ми се привиждат двойни, рогатата глава се е върнала от планината. Не разбирам само как е излязъл оттам, след като никой не е отварял медните порти.

Говореше истината, защото Минотавър действително се бе завърнал от божия дом и златната му глава проблясваше страховито на лунната светлина, когато редом с останалите играеше празничния танц и потропваше ту с единия, ту с другия си крак. Съзирайки го, не можах да се удържа, скочих, втурнах се към него, хванах го за ръката и запитах:

— Къде е Минея?

Той тръсна ръката ми и поклати глава, ала след като не се оттеглих, откри лицето си и неприязнено каза:

— Светотатство е да се пречи на тържествения обред, но ти, като чужденец, сигурно не го знаеш и затова ще ти простя, ако повече не ме безпокоиш.

— Къде е Минея? — не преставах да питам аз, докато най-сетне не ми, отговори:

— Оставих я в мрака на божия дом, както се полага, и се завърнах да участвувам в празничния танц в чест на нашия бог. А ти какво още искаш от Минея, нали получи наградата си, загдето я доведе?

— Как успя да излезеш, без тя да се върне? — запитах аз и пристъпих към него, но той ме блъсна и танцуващите ни разделиха.

Каптах ме хвана за ръката и насила ме издърпа настрана. Това беше разумно, защото иначе не знам какво щеше да се случи.

— Луд ли си да се набиваш в очите им? — каза той. — По-добре танцувай с другите, смей се и пей като тях, за да не си навлечеш беля. Ще ти кажа също, че Минотавър е излязъл през вратичката до медните порти. Не се чуди, защото ходих лично да я огледам и видях как стражите я заключиха и прибраха ключа. Съветвам те, господарю, да пийнеш глътка вино за успокоение — лицето ти е сгърчено като на бесен и въртиш очи като кукумявка.

Наля ми да пия и под блясъците на факлите съм заспал на огряната от луната морава, защото, виждайки състоянието ми, Каптах навярно бе сипал във виното маков сок. Тъй си бе отмъстил за онова, което бях сторил с него във Вавилон, за да му спася живота. Само че вместо да ме напъха в делва, той ме покрил с черга и внимавал танцуващите да не ме настъпят. Може би този път той на свой ред бе спасил живота ми, понеже в отчаянието си бях способен да намушкам Минотавър с ножа си и да го убия. Така Каптах проседял нощта, докато виното в делвата свършило, и заспал до мен, издишвайки винени пари в ухото ми.

Събудих се късно на следния ден. Сокът така ми беше подействувал, че първоначално се зачудих къде се намирам. Когато дойдох на себе си и си спомних какво се бе случило, бях напълно спокоен, с прояснена глава и благодарение на целебния сок вече не буйствувах. Много от участниците в шествието се бяха прибрали в града, но някои все още спяха из храсталаците — мъже и жени в безпорядък с неприлично разголени тела, понеже бяха пили, танцували и празнували до зазоряване. Събуждайки се, те обличаха чисти дрехи, жените оправяха прическите си и се чувствуваха нещастни, че не можеха да се изкъпят. Водата на потоците им се струваше прекалено студена, след като бяха свикнали от сребърния чучур на баните им да тече гореща вода.

Те изплакваха устата си, мажеха лицата си, червяха се и оцветяваха веждите си, прозяваха се и се разпитваха кои щяха да останат да чакат Минея и кои мислеха да се отправят към града. Мнозина се бяха наситили на лудориите по моравата и из храстите и през деня си тръгнаха. Само най-младите и най-ревностните приятели на Минея останаха да се забавляват под предлог, че щели да чакат завръщането й, макар всеки да знаеше, че от божия дом още никой не беше се завърнал. Казваха го, понеже през нощта бяха срещнали някой, който им харесваше, а жените използуваха случая да отпратят съпрузите си в града, за да се отърват от тях. Наблюдавайки ги, разбрах защо в града — за разлика от пристанището — нямаше нито един публичен дом. Като гледах забавленията им през деня и през следващата нощ, прозрях също така, че момичетата, чиято професия беше да развличат мъжете, трудно можеха да се състезават с критянките.

Преди Минотавър да си тръгне, аз го запитах:

— Макар и чужденец, мога ли да остана и заедно с приятелите на Минея да чакам завръщането й?

Той ме погледа враждебно и отвърна:

— Никой не те възпира, но ми се струва, че в пристанището има удобен кораб, който може да те отведе в Египет, защото чакането ти ще е напразно. Досега никой от обречените не се е завърнал от божия дом.

Престорих се на глупак, за да му угодя, казах:

— Вярно е, че си бях изгубил ума по Минея, ала тя ми дотегна, понеже заради своя бог не даваше да я докосна. Откровено казано, изобщо не очаквам завръщането й, но го споменавам като всички останали, защото тук има много приятни момичета и омъжени жени, които благосклонно ме поглеждат и изкусително ми поднасят гърдите си. Досега не ми се е случвало такова нещо. Ще призная, че Минея беше ужасно ревнива и опърничава девойка — не ми даваше нито да я докосна, нито да се развличам с други. Освен това трябва да те помоля за извинение, ако снощи в пияно състояние може би неволно съм те обидил, макар че не си спомням добре и главата ми още е замаяна. Спомням си само, че те бях прегърнал и исках да ме научиш стъпките на танца, който танцуваше така великолепно и тържествено, та ме смая. Но ако съм те докачил, наистина те моля от все сърце да ми простиш, защото, като чужденец, още не познавам достатъчно нравите ви и не знаех, че никой не бива да те докосва, понеже си пресвят човек.

Всичко това издърдорих с преплитащ се език и примигвайки, като се оплаквах от главоболие. Той се усмихна, взе ме за глупак и рече:

— Щом е така, няма да ти преча да се развличаш, защото ние критяните не сме тесногръди. Стой и чакай Минея колкото си искаш, само гледай да не направиш някое дете. Чужденец си и това би било непристойно. С този съвет не искам да те засегна, а ти го давам като на мъж, за да ти изясня нашите нрави.

Обещах да внимавам и му заразправях какви ли не неща, които уж бях преживял с девиците от сирийските и вавилонските храмове, докато ме взе за съвсем смахнат и отегчен ме потупа по рамото, след което пое обратно към града. Струва ми се обаче, че все пак предупреди стражите да ме следят и вероятно подкани критяните да ме забавляват, защото малко след тръгването му при мен се изсипаха куп жени, които ме кичеха с венци, поглеждаха ме в очите и притискаха разголените си гърди в ръцете ми. Отведоха ме сред лавровите храсти да ядем и пием заедно. Не се свеняха пред мен и така аз опознах нравите и лекомислието им, пих много вино и се престорих на пиян. След като не получиха удовлетворение от мен, те ми се наситиха, започнаха да ме блъскат и да ме наричат свиня и дивак. Каптах дойде, хвана ме под мишниците и ме повлече настрани, като ругаеше пиянството ми и им предлагаше да ги позабавлява вместо мен. Те го оглеждаха, кикотейки се, а младежите му се присмиваха, сочеха с пръст дебелия му корем и плешивото му теме. Но той беше чужденец, а чуждото примамва жените по всички земи, така че, след като се смяха до насита, те го приеха в компанията си, наляха му вино, пъхаха плодове в устата му, притискайки бедрата си о него, наричаха го свой козел и с погнуса го подушваха, докато миризмата му почна да ги привлича.

Оставих Каптах при тях и се махнах, защото не можех да мисля за нищо друго освен за Милея и отчаянието ме гризеше отвътре като гладен плъх. Докато стражите спяха дневния си сън, наминах край медната порта и открих вратичката до нея, но отварянето и без ключ беше невъзможно. Притиснах все пак устни към метала и прошепнах името на Минея, не смеейки да го изрека гласно. Щом стражите се събудиха, отидох при тях с делва вино, налях им да пият и поговорих с тях. Те много се учудиха на отношението ми, защото в Крит знатните не разговарят с нископоставените, а си живеят живота, сякаш низши и бедни не съществуват. Знаеха обаче, че съм чужденец, и заради поведението ми ме сметнаха за глупак, пиеха от виното ми и ме подиграваха на родния си език.

Жрецът на храма им завидя, та дойде от дома си и също пи от виното ми. Беше старец, прекарал целия си живот в храма, вардейки медните порти, ала когато го запитах дали е влизал в божия дом, той настръхна от ужас и каза, че в него не можел да влезе никой освен обречените на бога и Минотавър. Всеки друг, влязъл в божия дом, загивал от страшна смърт. В потвърждение на това той разказа, че някога, преди много време, когато силата и славата на Крит още не били толкоз големи, морски разбойници спрели на брега близо до храма и пленили стражата, надявайки се в божия дом да намерят съкровища. Но групата разбойници, която влязла вътре, никога не се завърнала. Не се завърнали и ония, дето тръгнали да ги търсят, а стражите дочули от дълбоките проходи на божия дом страшни викове за помощ. Тогава останалите разбойници се уплашили, освободили стражите, без да посмеят да ги погубят, и избягали на кораба си. Оттогава никой не се бил опитвал да проникне в божия дом. Затуй според него било излишно да се варди — и бездруго никой нямало да се осмели да влезе там. Той ме отведе в дома си, показа ми ключа от вратичката и каза, че Минотавър го вземал на влизане в божия дом, за да можел да излезе незабелязано през вратичката, когато голямата порта бъде затворена след обречения.

От него купих някакви талисмани и малки фигурки на бикове, които издялваше от камък в дома си, за да си убива времето. Остана много доволен и ние се сприятелихме. Но когато говореше за божия дом, той снишаваше глас и виждах, че го охраняваше с много голяма боязън. Призна ми също, че не би се осмелил да живее в храма, ако медните порти били отворени, ала не можа да ми обясни защо не би го сторил.

Не исках да се заседявам твърде дълго при него, за да не събудя подозрение. Затова се върнах при останалите на моравата, пих вино, веселих се и се смях с тях, преструвайки се на очарован от жените. Каптах здравата се беше насмукал и им разказваше разни измислици за страните, които бяхме пребродили, така че те се смееха, ръкопляскаха и викаха възторжено като деца. Разказа им също за деня си като вавилонски цар, за присъдите, които беше раздавал от царския престол, и за големия си успех в царския харем, но всичко това те сметнаха за невероятна лъжа, смяха се още по-неудържимо и казаха:

— В жилите му положително тече критска кръв!

Така си течеше денят, докато забавленията, безгрижието и свободните им нрави ми додеяха и реших, че по-досаден живот не бих могъл да си представя, защото прищевки, които не почиват на някакви закони, дотягат далеч повече от живот, който преследва някаква цел. Нощта прекараха както предишната и тягостният ми сън дълго бе смущаван. Жените пищяха и се криеха в горичките от младежите, които ги гонеха в тъмното и се мъчеха да ги разсъблекат. На заранта бяха уморени и раздразнителни, защото не можеха да се изкъпят. През деня повечето се върнаха в града и само най-младите и най-разгорещените останаха край медните порти.

На третия ден и те си тръгнаха. Накарах ги да вземат паланкина ми, който ме бе чакал, защото дошлите пеш вече не можеха да се държат на краката си и залитаха от прекомерното празнуване и будуване. Освобождаването на паланкина беше удобно за намеренията ми, понеже не остана никой да ме чака. Всеки ден бях поил стражите и те не се учудиха, когато надвечер им занесох нова делва с вино, а я приеха на драго сърце. Твърде малко развлечения им предлагаше самотата, траеща цял месец, докато тържественото шествие доведеше следващия обречен на бога. Ако нещо ги учудваше, то беше оставането ми да чакам Минея. Такова събитие едва ли се беше случвало. Но нали бях чужденец, сметнаха ме за глупак и се заеха с виното. Когато видях, че жрецът също се присъедини към тях, отидох при Каптах и му казах:

— По волята на боговете сега ще трябва да се разделим, тъй като Минея не се завърна и не вярвам да се завърне, ако не отида да я изведа. Но досега никой от влезлите в тази тъмна пещера не се е завърнал и навярно аз също не ще се завърна. При това положение най-добре ще е да се скриеш в горичката и ако до разсъмване не дойда, прибери се сам в града. Ако някой те разпитва, кажи, че съм паднал по стръмния скат в морето, или измисли каквото искаш — в това отношение си по-изобретателен от мен. Ако решиш, можеш дори веднага да тръгнеш, защото съм сигурен, че няма да се върна. Написал съм ти глинена плочка, подпечатана със сирийския ми печат, така че можеш да отпътуваш за Симира и да наследиш влога ми в тамошния търговски дом. Къщата ми също можеш да продадеш, след което си свободен да постъпваш както пожелаеш. Ако се опасяваш, че в Египет ще те преследват като избягал роб, остани в Симира, живей в къщата ми и разполагай с имуществото ми по собствена воля. Дори за балсамирането на тялото ми няма да се наложи да се погрижиш, защото, ако не намеря Минея, ще ми бъде все едно дали то ще се запази, или не. Ти ми беше верен слуга, макар често да ми досаждаше с мрънкането си. Затова съжалявам, че нерядко те налагах здравата с тоягата си, ала все пак вярвам, че ти е било от полза. Правех го с добро намерение и се надявам, че не таиш злоба към мен. Нека скарабеят те закриля. Вземи го със себе си, понеже вярваш в него повече от мен. Той едва ли ще ми потрябва там, закъдето тръгвам. Каптах дълго мълча и не ме поглеждаше, но накрая каза:

— Господарю, макар понякога да си ме пердашил с излишна строгост, съвсем не тая злоба към теб, защото си го вършел с добро намерение и разумно. Но ти често се вслушваше в съветите ми и също така често си ми говорил по-скоро като на приятел, отколкото като на слуга и роб. Навремени дори бивах угрижен за достойнството ти, докато тоягата не възстановеше повеленото от боговете различие между нас. Сега нещата стоят така, че след като подложих главата си под благословеното нежно краче на Минея, тя също е моя стопанка и като неин слуга, съм длъжен да отговарям за нея. Ала аз и без друго не мога да те пусна сам в тази тъмна пещера по причини, които сега не ми се изброяват, така че, ако не бива да те последвам като слуга, понеже си ми наредил да си тръгвам и трябва да се подчинявам на заповедите ти, колкото и глупави да са те, тогава ще те придружа като приятел. Не мога да те оставя сам, а още по-малко без скарабея, макар като теб да мисля, че в дадения случай дори и той едва ли ще може да ни помогне.

Говореше толкова сериозно, смислено и без предишните вайкания, че не можех да го позная. Стори ми се неразумно двамата да тръгваме към гибел, когато един бе достатъчно. Казах му го и му заповядах да се маха от очите ми, както съм наредил, без да приказва глупости. Но той упорито продължи:

— Щом не разрешаваш да тръгнем заедно, ще се вмъкна по-късно. Не можеш да ме възпреш. Ала предпочитам да влезем заедно, понеже много ме е страх от тъмното. Аз изобщо толкова се страхувам от тази тъмна пещера, че костите ми се размекват при мисълта за нея. Затуй се надявам, че ще позволиш да взема със себе си делва вино, за да мога от време на време да се окуражавам. Боя се, че иначе ще се разхленча от страх и ще те ядосам. Оръжие няма смисъл да вземам, защото съм добросърдечен човек и проливането на кръв ме ужасява. Винаги съм се осланял повече на краката си, отколкото на оръжията, така че, ако смяташ да се бориш с божеството, сам ще се оправяш, а аз ще гледам отстрани и ще те насърчавам със съветите си. Предполагам, че всичко това е било написано на звездите още преди деня на проклетото ми раждане, както сам обичаш да казваш, ала то никак не ме успокоява. Единствената ми утеха е, че съм живял предълго за един човек, натрясквал съм се в повече кръчми, отколкото знам да броя, а и с жени предостатъчно съм се забавлявал, както напоследък с тия критски хлапачки, които никак не са лоши като подплънка на дюшек, но да не дава Амон някой да строши гърне с тях. Това обаче не се отнася за моята стопанка Минея, която беше прекалено скромна. Бих рекъл даже, че прекалената й скромност беше нейният най-голям недостатък. Съдбата й също показва колко гибелно е да бъдеш прекалено скромен, ала не мога да го посоча като лош пример поне на децата си, каквито сигурно имам тук-таме, макар никога да не съм ги виждал. Ще кажа само, че ако това момиче беше легнало с теб човешки в леглото, както постъпва една порядъчна жена, щом срещне мъж и той й хареса, всичко това нямаше да се случи. Отдавна щяхме да сме си в Симира или в Египет и тя щеше да командува в дома ти, от което пък можеха да последват разни други неприятности. Не смятам да ги назовавам, но те все пак щяха да бъдат по-малки от бедата, която ни очаква сега. Освен това за мен запазването на тялото ми не е дребна работа както за теб, защото не ми е все едно как ще протече отвъдният ми живот. Но щом нещо е трябвало да стане, то става, както казала старицата, когато стривала брашно и пръстът й се заклещил между камъните.

Знаех, че почнеше ли веднъж, както беше подхванал сега с развързан от страха език, Каптах можеше да дърдори цяла нощ. Затуй му рекох:

— Стига си бръщолевил, ами вземай една делва с вино, щом искаш, и да тръгваме да вършим работа. Стражите вече трябва да са заспали, упоени от приспивателното във виното.

Стражите и жрецът спяха дълбок сън и аз без затруднение взех ключа за вратичката на Минотавър от мястото, което ми бе показал жрецът. Взехме също мангал и факли, но не ги запалихме веднага, защото на лунната светлина се виждаше ясно и вратичката лесно се отвори с ключа. Така влязохме в божия дом и заключихме вратичката отвътре. В тъмното дочух как зъбите на Каптах тракаха по гърлото на делвата с вино.