Мика Валтари
Синухе Египтянина (42) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

3

В странноприемницата заварих Каптах, който добре се беше почерпил в пристанищните кръчми.

— Господарю, тук слугите се чувствуват като в Западната страна! — възкликна той. — Никой не ги бие с тояга, нито пък помни колко злато е имал в кесията си или какви накити е купувал. Наистина, господарю, за слугите това е Западната страна на земята. Щом някой стопанин се ядоса на слугата си и го изгони от дома си, което тук е най-голямото наказание, достатъчно е слугата само да се скрие, да се върне на другия ден, и господарят му вече е забравил всичко. Но за моряците и робите от пристанището тази земя е лоша, защото алчните служители шибат с пръчки, а търговците мамят пришълеца от Симира със същата лекота, както той мами египтянина. Обаче имат едни малки рибки, които — накиснати в глинено гърне със зехтин — са чудесно мезе за вино. Заради тези вкусни рибки им прощавам много неща.

Всичко това той изприказва по обичайния си начин, като че ли беше пиян, ала сетне затвори вратата и като се увери, че никой не подслушва, продължи:

— Господарю, странни неща стават в тази страна. По кръчмите моряците говорят, че критският бог бил умрял и жреците в паника търсели нов бог. Но това са опасни приказки, заради които хвърляли моряци от скалите в морето за храна на сепиите. Предречено било могъществото на Крит да рухне, щом техният бог умре.

Тогава в сърцето ми пламна безумна надежда и казах на Каптах:

— В нощта на пълнолунието Минея трябва да влезе в божия дом, но ако техният бог действително е умрял, което е възможно, понеже в крайна сметка народът винаги знае всичко, макар никой нищо да не му казва, тогава Минея може би ще се върне от божия дом, откъдето досега никой не се е завръщал!

— Малко ли ядове и неприятности ни докара досега тази проклетница? — рече Каптах. — Никак не подхождаше на достойнството ми жена с пантофа си да ми разбива носа. Но си прав, че народът в крайна сметка винаги знае всичко, макар никой нищо да не му казва. Отпърво го забелязва смътно като насън, а сетне всичко му се прояснява като бял ден и тогава почват побоища по улиците, пламват къщи и много неща се променят. Хич не завиждам на критските богаташи, ако техният бог наистина е умрял, защото, като се разчуе, пристанището ще се юрне в града, ковачите ще грабнат чукове, рибарите — ножове, а носачите ще стиснат дървените бухалки. Така поне предполагам, но може и другояче да стане.

Докато дърдореше, аз си спомних какво казваха вавилонските звездобройци и рекох:

— Вавилонските жреци са изчислили по звездите, че световната година преваля и народите ще навлязат в нова световна година, през която боговете ще измрат и сетне всичко ще се промени. Възможно е обаче това предсказание да важи само за Крит, защото сирийските и египетските богове никога не умират, те са вечни.

— Голяма е мъдростта ти, господарю — обади се Каптах, — и ако в главата ми имаше достатъчно вино, сигурно щях да проумея думите ти. А сега звезди, жреци, богове и световни години се омешват в нея и единственото, което разбирам, са приказките ти за Минея. В тях тя стои в началото, в края и в средата и много ми е жал за теб, защото неведнъж съм ти казвал, че от една робиня или в публичния дом ще получиш пак толкова с по-малко усилия. А както дочух в кръчмите, тези критянки с разголени гърди май също не си стискат много колената. Обаче щом държиш на момичето, работата е проста: ще я хлопнем с едно дърво по главата, ще я напъхаме в чувал, ще я отнесем на някой кораб и с помощта на скарабея ще отплуваме заедно с нея за Египет. Не е голямо чудо, макар да съм сигурен, че по този начин си вкарваш цял чувал диви котки в къщата. Готов съм все пак да ти помогна в това опасно начинание, защото ми е непоносимо да гледам как врещиш като печална коза и се топиш пред очите ми, а косата ти се е сплъстила като козината на котарак по време на разгонване.

Дързостта на Каптах не ме ядоса, а дълго разсъждавах над думите му. Предложението му ме съблазняваше, но аз така уважавах Минея и нейната воля, че в глупостта си не се съгласих да последвам съвета му. Мислех си, че Минея никога нямаше да ми прости, ако я отвлечах като котка в чувал.

На другия ден с номера на Минея получих хубаво място сред зрителите пред арената. Каменните пейки се издигаха постепенно, така че всяка беше по-нависоко от предната и всички виждаха биковете безупречно. Изненадах се и се възхитих на това умно разположение, което не бях виждал никъде другаде. В Египет за тържествените шествия на боговете и за представленията се поставят високи площадки, та всеки да вижда боговете, жреците и танцьорите.

На арената пускаха биковете един по един и всеки от танцьорите поред изпълняваше програмата си. Тя беше сложна, изискваше умение и се състоеше от множество упражнения, които трябваше да се изпълняват безпогрешно и в определена последователност. Най-трудни бяха скоковете през рогата на бика, премятането във въздуха и заставането на гърба на бягащия бик. Дори най-ловките не успяваха да извършат всичко това без грешка, защото то много зависеше и от самия бик — как бягаше, как спираше и повдигаше врата си. Знатните и богатите критяни правеха облози за различни номера и за любимците си, но аз, след като видях доста изпълнения, не можах да проумея прекалената им разпаленост, защото биковете ми се струваха еднообразни, а при изпълненията не намирах никаква разлика и всичките ми изглеждаха еднакви.

Минея също танцува и аз неспокойно я гледах, докато дивният й танц и грациозното и тяло ме омаяха, забравих опасността, на която се излагаше, и възторжено я аплодирах заедно с другите. Там и девойките, и младежите танцуваха голи, защото играта им беше толкова коварна, че и най-незначителната дреха би могла да затрудни движенията и да застраши живота им. С лъщящото си от масло тяло Минея ми се стори най-хубавата сред тях, обаче трябва да призная, че имаше и други доста красиви девойки, които пожънаха голям успех. И все пак аз виждах само Минея. Поради дългото си отсъствие тя не беше съвсем подготвена и не спечели нито един венец. Старият й покровител, който бе заложил на нея, много се разочарова и се нервира, но сетне забрави загубеното сребро и отиде в обора да си избере други бикове и номера. Като покровител на Минея, имаше това право.

Когато след състезанията се видях с Минея в дома на биковете, тя се озърна и хладно ми каза:

— Синухе, повече не мога да се срещам с теб, тъй като приятелите ми ме поканиха на гости, пък и трябва да се подготвя за бога. Нали вдругиден вечерта ще има пълнолуние. Ето защо вероятно няма да се видим, преди да тръгна за божия дом. Ако желаеш, тогава можеш да ме съпроводиш дотам заедно с останалите ми приятели.

— Нека бъде както ти искаш — съгласих се аз. — В Крит несъмнено има какво да се види, а нравите на тази страна и женското облекло са ми много забавни. Докато седях на мястото, носещо твоя номер, няколко от приятелките ти ме поканиха у дома си. Имаха приятна външност и гърди, макар че бяха по-пълни и по-лекомислени от теб.

Тогава очите й засвятваха, тя невъздържано ме дръпна за ръката и задъхано каза:

— Да не си посмял да се развличаш с приятелките ми, когато не съм с теб! Изчакай поне докато тръгна, Синухе. Дори да съм прекалено мършава, за което никога не съм се замисляла, можеш да го направиш в името на нашето приятелство, щом те моля.

— Казах го само на шега — рекох аз. — Нямам никакво намерение да нарушавам спокойствието ти, защото ти естествено имаш доста работа, преди да влезеш в божия дом. Ще се прибера в странноприемницата и ще лекувам болни. На пристанището има много хора, които се нуждаят от моето умение.

Тръгнах си, но дълго след това все още усещах миризмата на бикове. Никога не ще забравя зловонието на критския дом на биковете, а видя ли стадо такива животни и доловя ли миризмата им, поболявам се, не мога да се храня и сърцето ме заболява. И така, след раздялата ни аз се прибрах в странноприемницата, лекувах болни и облекчавах страданията им, докато се мръкна и светлините на пристанищните публични домове светнаха. През стени и зидове чувах музика, смях и всички звуци на човешкото безгрижие. Защото критските роби и слуги бяха усвоили безгрижието на своите господари и всеки живееше така, като че ли не го чакаше смърт и на света нямаше болка, скръб и печал.

Седях в тъмната стая, а Каптах вече ми бе приготвил постелята за спане. Не ми трябваше лампа и седях на тъмно. Луната изгря — голяма и светла, макар не съвсем пълна. Ненавиждах я, защото щеше да ме раздели с единствената, която през живота си бях чувствувал като своя сестрица. Ненавиждах и себе си, защото бях страхлив и малодушен и не знаех какво искам. Тогава вратата се отвори и Минея влезе, поглеждайки предпазливо след себе си. Беше облечена не по критски, а носеше същата проста дреха, с която бе танцувала пред знатни и нископоставени в много страни. Косата си беше пристегнала със златна лента.

— Минея! — извиках аз изненадано — Какво търсиш тук, когато трябва да се подготвяш за твоя бог?

— Говори по-тихо да не ни чуят — каза тя, сядайки до мен, погледна луната и продължи нервно. — Леглото в дома на биковете не ми харесва, а и компанията на моите приятели вече не ме привлича. Но защо дойдох тъкмо при теб в пристанищната странноприемница, въпреки че това е непристойно, не мога да ти отговоря. Ако все пак искаш да си лягаш, няма да ти преча и ще си ида. На мен не ми се спеше и изпитах желание още веднъж да усетя дъха на лекарства и билки около теб, да хвана Каптах за ухото и да го дръпна за косата заради глупавите му приказки. Странствуването и чуждите народи явно са объркали ума ми, защото вече не чувствувам дома на биковете като свой дом, възторзите на арената не ме радват и дори за божия дом не копнея както преди. Разговорите на хората около мен ми напомнят бъбренето на невръстни деца, радостта им прилича на пяна по брега, а развлеченията им вече не ми доставят удоволствие. На мястото на сърцето си усещам празнина, главата ми е пуста и в нея няма ни една мисъл, която да нарека своя, всичко ме боли и никога не ми е било толкова тягостно. Затова те моля да подържиш за миг ръцете ми, както преди. Когато ги вземеш в твоите, аз не се боя от никакво зло, дори от смъртта, макар да знам, че предпочиташ да гледаш по-пълни и по-хубави девойки и да стискаш ръцете им.

— Сестрице Минея — казах й аз, — детството и младостта ми бяха като бистър, дълбок поток, а зрялата ми възраст приличаше на голяма река, която се разлива и покрива много земя, ала водата й е плитка, застоява и вони. Но откакто дойде при мен, ти, Минея, сбра всичката вода и тя радостно потече в дълбоко, русло, аз целият се пречистих, светът се засмя пред очите ми и всяко зло ми изглеждаше като паяжина, която лесно се отстранява с ръка. Заради теб исках да бъда добър, да церя хората, без да държа на предлаганите ми подаръци, и мрачните богове вече нямаха власт над мен. Така биваше, когато си при мен, а щом си тръгнеше, всичко наоколо ми помръкваше, сърцето ми бе като самотен гарван в пустиня и вече не желаех доброто на хората, а ги ненавиждах, боговете също ненавиждах и не исках да чувам нищо за тях. Така е, Минея, и затуй ти казвам: на света има много земи, но една-единствена река. Нека те отведа в Черната земя покрай речния бряг, където диви патици крякат в тръстиките и слънцето всеки ден плува в златна ладия по небето. Тръгни с мен, Минея, заедно ще строшим едно гърне и ще станем мъж и жена, никога няма да се разделяме, в живота ще ни е лесно, а след смъртта ще запазят телата ни, за да се срещнем в Западната страна и да заживеем заедно вечен живот!

Тя обаче стисна ръцете ми, с върха на пръстите си погали очите, устата и шията ми и каза:

— Синухе, и при най-добро желание вече не мога да те последвам, защото никой кораб не би ни извел от Крит и никой капитан не би се осмелил да ни скрие на кораба си. Вече ме охраняват за бога и няма да позволя да загинеш заради мен. Дори да искам, не бих могла да те последвам, понеже след танца ми пред биковете тяхната воля е по-силна от моята. Не мога да ти го обясня, защото не си го изпитвал. Затуй съм длъжна в нощта на пълнолунието да вляза в божия дом и нито аз, нито ти, нито някаква сила на света може да ме възпре. Но защо е така — не мога да ти обясня и вероятно никой не знае освен Минотавър. От дете съм расла в сянката на бога и днес по време на танца биковете ме надвиха. Ала от това в мен се породи горчива омраза към тях, защото те ме разделят от теб. Сънародниците си също намразих, защото тяхната радост е привидна, животът им е детска игра и те с детска жестокост жадуват да видят как пред биковете потича кръв. Днес бяха доста недоволни и съжаляваха, че биковете не намушкаха никого и никой не се подхлъзна, та да го стъпчат с краката си и да намотаят червата му около рогата си. Това е истината за техните облози и за голямата им обич към биковете, макар че едва ли биха го признали пред другите или пред себе си, а твърдят, че се възхищавали само на голямото умение.

Устните й допряха моите и шията ми, тя обви ръце около мен, притисна се плътно и продължи:

— Заради всичко това, Синухе, възнамерявам да се върна от божия дом при теб. Имам право според закона на биковете, макар още никой да не се завръщал оттам. Наумила съм си да бъда първата и ще се върна. Тогава можеш да правиш с мен каквото поискаш, твоят живот ще бъде мой живот, твоят народ — мой народ и твоите богове — мои богове, Синухе.

Сърцето ми беше пусто като гроб, когато отговорих:

— Никой не знае какво ще се случи утре и не мога да повярвам, че ще се върнеш оттам, откъдето още никой не се е завръщал. Може би от божествените извори в златните покои на бога на морето ще пиеш вечен живот, ще забравиш всичко земно и мен дори. И все пак то е невероятно, защото всичко това са приказки, а онова, което досега съм видял от боговете в толкова страни, с нищо не ме кара да вярвам на приказките. Затуй запомни, че ако не се върнеш в определения срок, ще дойда в божия дом и ще те изведа оттам. Ще те изведа даже ако сама вече не желаеш да се върнеш. Ще го сторя, Минея, пък ако ще това да бъде последното ми дело на земята!

Тя уплашено сложи, ръка на устата ми, озърна се и каза:

— Тихо! Такива неща не бива да се казват гласно, нито дори да се помислят. Божият дом е тъмна пещера и никой външен не може да се оправи в нея. Непосветеният, попаднал там, загива от ужасна смърт. Ти изобщо не можеш да проникнеш вътре, защото божият дом е затворен с медни порти, и това ме радва, като знам, че в безумието си би могъл да го сториш и да тръгнеш към гибел. Повярвай ми, че ще се върна по собствена воля. Моят бог не може да бъде толкова зъл, че да не ми позволи да се завърна при теб, щом го искам. Той е великолепен бог, който брани могъществото на Крит и желае доброто на всички. Затова маслинените дръвчета цъфтят, зърното по нивите узрява и корабите плуват от едно пристанище към друго. Той изпраща попътни ветрове и насочва корабите при мъгла, за да не сполети беда ония, които са под негова закрила. Защо тогава на мен ще желае зло?

От дете беше расла в сянката на своя бог и очите и бяха ослепели, но аз не можех да я накарам да прогледне, макар с игла да бях изцерявал слепи и да бях възвръщал зрението им. Обзет от безсилие, аз я притиснах в прегръдките си, целунах я и погалих крайниците й, които бяха гладки като стъкло, и в обятията ми тя беше като извор за странника в пустинята. Не се противопостави, а сведе лице, затресе се и по врата ми потекоха горещите й сълзи.

— Приятелю Синухе — промълви тя, — щом се съмняваш в завръщането ми, не искам повече да ти отказвам нищо. Стори ми каквото желаеш, стига да ти достави радост, пък ако ще заради него да умра. В прегръдките ти не ме е страх от смъртта, а всичко останало е нищожно в сравнение с това, че моят бог ще ме отдели от теб.

— А на теб ще ти достави ли радост? — запитах я аз.

— Не знам — отвърна тя нерешително. — Знам само, че тялото ми е неспокойно и неутешимо, щом не съм при теб. Знам само, че когато ме докосваш, очите ми се замъгляват и коленете ми се разтреперват. По-рано се ненавиждах заради това и се боях от ласката ти, защото у мен всичко беше ясно и нищо не помрачаваше радостта ми, бях горда с умението си, с ловкостта на тялото си и със своята непорочност. Сега знам, че ласката ти е приятна, макар че може да ми причини болка, ала не съм сигурна дали ще бъда радостна, ако ми сториш каквото желаеш, или може би ще бъда тъжна. Но ако на теб ще ти достави радост, не се колебай, тъй като твоята радост ще бъде и моя радост, а аз не искам нищо повече, освен да те ощастливя.

Тогава я освободих от обятията си, погалих я по косата, очите и шията и казах:

— Достатъчно ми е, че дойде при мен такава, каквато беше по време на странствуванията ни по вавилонските пътища. Дай ми златната лента от косата си, тя ми стига и нищо друго не искам от теб.

Тя ме погледна недоверчиво, опипа бедрата си и рече:

— Може би ме намираш твърде мършава, смяташ, че тялото ми няма да ти достави удоволствие, и сигурно предпочиташ някоя по-лекомислена жена. Но ако искаш, ще се опитам да бъда възможно по-лекомислена и да върша всичка според желанието ти, за да не се разочароваш, защото ми се иска да ти създам колкото се може повече радост.

Усмихвайки се, погалих гладките й рамене и казах:

— Минея, за очите ми няма по-красива жена от теб и никоя не би ми доставила по-голяма наслада. Но аз не те искам само за собствено удоволствие, щом ти се тревожиш за твоя бог и няма да изпиташ радост. Знам обаче нещо, което можем да сторим и което ще достави радост на двама ни. Според обичая на моята страна ще вземем едно гърне и заедно ще го строшим. Така, без да те обладавам, ще станем мъж и жена, макар че няма да присъствуват жреци, които да впишат имената ни в книгата на храма. Нека Каптах ни донесе гърне, за да го сторим.

Очите й се разшириха и засияха, тя плесна с ръце и радостно се засмя. Затова тръгнах да повикам Каптах, ала той седеше на пода пред вратата ми, плачеше горчиво, бършеше мокрото си лице с ръце и като ме видя, захълца с глас.

— Какво има, Каптах? — запитах аз. — Защо плачеш?

— Господарю, сърцето ми е меко и не можех да не заплача, слушайки целия ти разговор с това недохранено момиче, защото никога не бях чувал такива покъртителни неща — отговори Каптах без свян.

Доядя ме и го сритах.

— Искаш да кажеш, че си ни подслушвал пред вратата и си чул всичко, което говорехме?

— Точно това исках да кажа — отвърна Каптах чистосърдечно. — Пред стаята ти се навъртаха други подслушвачи, които нямаха работа при теб, а бяха проследили момичето. Прогоних ги, размахвайки тоягата ти, и седнах пред вратата да пазя спокойствието ти, защото предположих, че няма да се зарадваш, ако ти попречат на разговора. И седейки тука, не можех да не чуя какво приказвахте, а приказките ви бяха хубави, макар и детински, та ме накараха да заплача.

След това обяснение беше излишно да се сърдя на простодушието му и рекох:

— Щом си подслушвал, вече знаеш какво ми трябва. Побързай да ми намериш някакво гърне.

Той обаче почна да увърта:

— Какво да бъде, господарю, глинено или каменно, оцветено или неоцветено, високо или ниско, широко или тясно?

Тупнах го леко с тоягата си, защото сърцето ми преливаше от доброта към всички хора, и извиках:

— Добре разбираш какво ти казвам и знаеш, че всяко гърне ще ми свърши работа. Стига си го усуквал, ами донеси първото, което ти попадне.

— Тръгвам, тръгвам — каза той, — ей сега ще изтичам, но те попитах, за да ти дам време да размислиш върху намерението си, понеже строшаването на гърне с една жена е важна стъпка в живота на мъжа и не бива да се прави прибързано и недообмислено. Разбира се, че ще намеря гърне, щом настояваш и не мога да ти попреча.

Той донесе някакво старо гърне за зехтин, миришещо на риба, и заедно с Минея го строшихме, а Каптах беше свидетел, когато станахме мъж и жена. Той сложи, главата си под крака на Минея и каза:

— Отсега нататък ти си моя стопанка и ще ми нареждаш наравно, а може би и повече от моя господар, но се надявам, че няма да заливаш краката ми с вряла вода, когато се ядосаш, и ще носиш меки пантофи без токове. Другите не ги обичам, защото оставят белези и цицини по главата ми. Всеки случай смятам да ти служа вярно като на господаря си, понеже по някаква непонятна причина сърцето ми се привърза към теб, макар че си мършава и имаш малки гърди и изобщо не разбирам какво толкова намира господарят в теб. Надявам се все пак тази работа да се оправи, щом добиеш първото си чедо. Смятам също да крада от теб така добросъвестно, както от господаря, сиреч ще се съобразявам с твоята облага, а не с моята.

След тези думи Каптах така се развълнува, че отново заплака и известно време хлипаше с глас. Минея го галеше по гърба и по дебелите бузи и го утешаваше, докато се успокои, подир което го накарах да събере парчетата от гърнето и да напусне стаята.

През нощта спахме с Минея както преди — тя лежеше в прегръдките ми, дъхът й докосваше шията ми и косите й ме галеха по лицето. Не я обладах, защото онова, което едва ли щеше да й достави някакво удоволствие, нямаше да бъде удоволствие и за мен. При все това смятам, че така радостта ми беше по-дълбока и по-голяма, отколкото ако я бях притежавал. Не го твърдя със сигурност, тъй като не знам каква щеше да бъде радостта ми, ако се бях любил с нея. Знам само едно: през оная нощ исках да бъда добър към всички хора и в сърцето ми нямаше ни един зъл помисъл. Всеки мъж беше мой брат, всяка жена — моя майка, всяка девица — моя сестра както в Черната земя, така и във всички Червени земи под това небе, огряно от луната.