Мика Валтари
Синухе Египтянина (20) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

3

На четвъртия ден измих лицето и ръцете си, изчистих дрехите си от засъхналата кръв, върнах се в града и тръгнах към къщи. Но къщата вече не беше моя и на портата висеше знакът на някакъв друг лекар. Повиках Каптах. Като ме видя, той дотича, хълцайки от радост, и обви ръце около коленете ми.

— Господарю! — извика той. — В сърцето ми ти продължаваш да бъдеш мой стопанин, пък все едно кой ще дойде да ми заповядва. У дома се настани някакъв младеж, който си въобразява, че е голям лекар. Сега пробва дрехите ти и доволно се смее. Майка му вече идва в кухнята, заля ми краката с гореща вода и ме нарече плъх и гнусна муха. Ала пациентите съжаляват за теб. Казват, че ръката на новия не била лека като твоята, с лечението си им причинявал ужасни болки, пък и не познавал страданията им така, както ти…

Той дълго дърдори, поглеждайки ме със стаен страх в зачервеното си единствено око, докато накрая му рекох:

— Разкажи ми всичко, Каптах. Сърцето ми се е вкаменило и нищо не ме вълнува.

Тогава той вдигна ръце в знак на дълбока скръб и каза:

— Единственото си око бих дал, стига да можех да ти спестя тази мъка. Лош ден е днеска и хубаво, че дойде. Родителите ти са се поминали.

— Баща ми Сенмут и майка ми Кипа? — промълвих аз, вдигнах ръце, както повелява обичаят, и сърцето ми трепна.

— Отзарана съдебните служители разбили вратата им, след като вчера ги предупредили да се изнесат — заразказва Каптах. — Лежали мъртви в леглото си. Днес трябва да пренесеш телата им в Дома на смъртта, защото новият собственик на къщата наредил утре тя да бъде съборена.

— Знаеха ли родителите ми защо се е получило така? — запитах аз, без да смея да погледна роба си.

— Вчера баща ти Сенмут идва да те търси — отговори Каптах. — Вече не виждал, та майка ти го водеше. Двамата бяха стари, отпаднали и едва-едва кретаха. Аз обаче не знаех къде си. Тогава баща ти каза, че тъй май било по-добре. Разказа ми, че съдебните служители ги изхвърлили от къщата им, сложили печати на раклата и цялата им покъщнина и сега нямали нищо друго освен дрипите на гърба си. Когато запитал служителите какво се е случило, те се изсмели и казали, че синът му Синухе бил продал къщата, мебелите и гроба на родителите си. Трябвало му злато за една лоша жена. След дълго колебание баща ти ме помоли за късче мед. Искал да продиктува на някой писар писмо за теб. Ала в къщата беше дошъл новият стопанин и тъкмо тогава майка му ме извика и ме удари с тоягата, защото съм си пилеел времето в приказки с просяци. Ако искаш, вярвай — щях да дам на баща ти късче мед. Макар още да не съм успял да открадна от новия си стопанин, аз съм си скътал мед и сребро, задигнати от теб и от предишните ми господари. Но като се върнах на улицата, родителите ти си бяха тръгнали, а майката на новия господар ми попречи да ги догоня и цяла нощ ме държа затворен в пещта, за да не избягам.

— Значи баща ми не ми е оставил никаква вест? — запитах аз.

— Не, не ти е оставил, господарю.

Сърцето ми се беше вкоравило и вече не трепваше, ала мислите ми — ясни и спокойни — летяха като птици в свежия въздух. След кратко умуване казах на Каптах:

— Дай ми всичката си мед и всичкото си сребро. Дай ми ги веднага и дано Амон или някое друго божество възнагради постъпката ти, ако сам не успея да сторя това. Трябва да пренеса телата на родителите ми в Дома на смъртта, а нямам с какво да заплатя балсамирането им.

Каптах заплака, завайка се и няколко пъти вдига ръце в скръбен жест, но после се завтече към ъгъла на градината. Оглеждаше се като някое псе, тръгнало да изрови зарития от него кокал. В ъгъла на градината той обърна един камък и изпод него извади парцал, в който бе увил медта и среброто си. Те не тежаха дори два дебена, макар да бяха спестяванията от целия му робски живот. С плач и дълбоко прискърбие Каптах ми ги даде — хвала му за вечни времена и дано тялото му се запази завинаги.

Вярно, че имах приятели — Птахор и Хоремхеб сигурно щяха да ми дадат злато на заем, Тутмос също би могъл да ми помогне, но нали бях млад, смятах, че всички са узнали за позора ми, и предпочитах да умра, отколкото да погледна приятелите си в очите. Заради делата си бях прокълнат пред хората и боговете и дори на Каптах не успях да благодаря, тъй като в този миг на верандата се показа майката на новия му господар и със сърдит глас повика роба. Лицето й беше крокодилско, а в ръката си стискаше тояга. Каптах бързо побягна и захленчи още по стълбите към верандата, преди тоягата да беше заиграла. Този път ни най-малко не се преструваше, защото горчиво оплакваше медта и среброто си.

Забързах към бащината си къща. В двора съседи стояха със скръбно вдигнати ръце, отдръпваха се ужасено от пътя ми и дума не ми проговаряха. Вратата на къщата беше разбита и по покъщнината личеше печатът на съдебните служители. Във вътрешната стая Сенмут и Кипа лежаха в леглото си с руменина по лицата, сякаш бяха още живи. На пода все още тлееше мангалът — зад плътно затворените врати и прозорци въглеокисът ги бе приспал завинаги. Без да ме е грижа за печата на съдебните служители, завих телата им в одеялото и повиках един магаретар, който се съгласи да ги превози. С негова помощ ги натоварих на гърба на магарето му и ги откарах в Дома на смъртта. Там обаче не искаха да ги приемат, понеже нямах достатъчно сребро дори за най-евтиното балсамиране. Тогава се обърнах към миячите на трупове:

— Аз съм Синухе, син на Сенмут. Името ми стои в Книгата на живота, но ме сполетя зла участ и сега нямам достатъчно сребро да платя за погребението на родителите си. В името на Амон и всички египетски божества ви моля да балсамирате телата им, а през туй време аз с цялото си изкуство ще бъда на ваше разположение.

Те ме изругаха заради твърдоглавството ми, но накрая обезобразеният от чума старши мияч взе медта и среброто на Каптах, заби куката си под брадичката на баща ми и го метна в големия басейн за бедняци. После заби куката и в майка ми и я метна в същия басейн. Всеки ден един от басейните, които бяха тридесет на брой, се пълнеше, а друг се изпразваше. Така телата на починалите бедняци престояваха общо тридесет дни в разтвор от сол и луга, за да се запазят след смъртта. Друго за тяхното балсамиране не се правеше, но тогава това не ми беше известно.

Трябваше още веднъж да ида до бащината си къща, за да оставя одеялото, носещо печата на съдебните служители. Старшият мияч се захили подигравателно и ми каза:

— Хем гледай да се върнеш до заранта, че ако дотогава не дойдеш и не бъдеш на наше разположение, ще измъкнем старците ти от басейна и ще ги хвърлим на кучетата!

От думите му разбрах, че не ме смяташе за правоспособен лекар, а за шарлатанин.

Върнах се в бащината си къща с кораво като камък сърце, макар че порутените стени сякаш ми говореха. Всяка глинена тухла ме зовеше, старата сикомора на двора ме зовеше, езерцето на моето детство също ме зовеше. Затуй оставих одеялото на мястото му и побързах да изляза, но на портата ме пресрещна писарят, дето упражняваше професията си на другия ъгъл, до дюкянчето за подправки. Той вдигна ръка в скръбен жест и каза:

— Ти ли си, Синухе, синът на почтения Сенмут?

— Аз съм — отвърнах и той продължи:

— Не бягай от мен! Твоят баща ти остави вест, която искал лично да ти съобщи, но те нямало вкъщи.

Свлякох се на земята и скрих глава в ръцете си, а писарят извади лист и зачете:

— Сенмут, чието име е вписано в Книгата на живота, и жена му Кипа отправят този поздрав към сина си Синухе, получил в палата на фараона прозвището Този, който е самотен. Боговете те изпратиха при нас и ти през целия си живот ни носеше само радост и никога тъга. За нас ти беше голяма гордост. Сега сме загрижени за теб, защото си имал неприятности, а не можем да ти помогнем както бихме желали. Убедени сме, че всичко, което си сторил, е правилно и че е било наложително да го сториш. За нас не тъгувай, макар че е трябвало и гроба ни да продадеш. Сигурно не би го сторил, ако нямаше причина за това. Съдебните служители припират, та не ще дочакаме да удари последният ни час. За нас смъртта е добре дошла като сън за уморения и покрив за бежанеца. Животът ни беше дълъг и в него имаше много радости, но най-голямата радост ни донесе ти, Синухе, когато дойде от реката, макар че бяхме вече стари и самотни. Затуй те благославяме и не съжалявай, че си нямаме гроб. Пустословието на всичко земно е голямо и може би е по-добре да изчезнем в небитието, без да се излагаме на бедите и опасностите по трудния път към Западната страна. Помни, че смъртта ни е била лека и че преди края си сме те благословили. Дано боговете на Египет те пазят от опасности, дано сърцето ти не познае скръб, а радостта от децата ти да бъде такава, каквато беше нашата от теб. Това ти пожелават баща ти Сенмут и майка ти Кипа.

Сърцето ми вече не беше твърдо като камък, то потръпна, размекна се и сълзите ми закапаха в прахта пред мен.

— Ето ти писмото — каза писарят. — Баща ти не сложи печат, нито пък виждаше, за да го подпише. Но ти ще ми повярваш, ако ти кажа, че съм го написал дума по дума под негова диктовка. За по-голяма достоверност сълзите на майка ти тук-таме са размазали буквите. — Той ми показа листа, но сълзите заслепяваха очите ми и нищо не виждах. Сви го отново и го пъхна в ръката ми с думите: — Баща ти Сенмут беше порядъчен човек, а майка ти Кипа — добра душа, макар понякога като всяка жена да имаше остър език. Ето защо написах всичко това, въпреки че баща ти не можеше да ми предложи никакъв подарък. А на теб ти давам писмото, въпреки че е написано на хубав папирус, който лесно може да се почисти и отново да се използува.

Размислих бързо и рекох:

— Аз също нямам подходящ подарък, добри човече, ала вземи наметката ми. Макар да е мръсна и измачкана, тя е ушита от хубава тъкан.

Свалих наметката си и му я подадох. Той недоверчиво опипа тъканта, но после смутено вдигна ръка и каза:

— Каквото и да говорят хората за теб, Синухе, щедростта ти е голяма. И ако някой каже, че си ограбил баща си и майка си и оголели си ги тласнал към смъртта, аз ще се застъпя за теб. При все това не мога да приема наметката ти, защото е от скъпа материя. Без нея гърбът ти ще изгори от слънцето като гърба на роб и ще ти излязат мехури, които също страшно болят.

— Вземи я — настоях аз — и нека боговете на Египет те благословят и тялото ти се запази вечно, защото не подозираш какво добро дело си извършил.

Тогава той взе наметката, вдигна я високо над главата си и си тръгна, давайки воля на радостта си. Останал само по престилка както робите и говедарите, аз се отправих към Дома на смъртта, за да помагам тридесет дни и тридесет нощи на миячите на трупове.