Мика Валтари
Синухе Египтянина (41) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

2

Сега иде ред да разкажа за Крит, и то онова, което видях със собствените си очи. Няма да кажа какво мисля за него и неговия бог, а ще го скрия в сърнето си и ще споделя само видяното. Трябва да призная, че обикаляйки различните познати страни на света, никъде не бях виждал толкова красива и странна земя като Крит. Както пяната на вълните, разбили се в брега, сияе в петте цвята на дъгата и както черупките на мидите искрят като бисери, така искреше и сияеше пред погледа ми Крит. Никъде другаде човешката жизнерадост и доволство не са така непринудени и причудливи, както в Крит. Там всеки върши онова, което току-що му е хрумнало, така че с критяните е трудно да се договаряш и да разчиташ на обещаното. В един миг решават едно, в друг — друго. Разговарят за хубави или приятни, макар и неистинни неща, защото се опияняват от думите. В тяхната страна за смърт не се говори и предполагам, че в езика им няма дори дума за нея. Потулват я и щом някой умре, отнасят го скришом, за да не разстройват останалите. Без да съм сигурен, предполагам също, че труповете на покойниците си изгаряха, защото по време на престоя ми в Крит не видях ни един мъртвец или гроб освен гробници на древни владетели, построени някога от огромни камъни. Тях те заобикаляха отдалече, понеже не искаха да мислят за смъртта като че ли така щяха да й убегнат.

Изкуството им също е странно и непонятно. Всеки художник рисува както си иска и каквото смята за красиво, без да спазва правилата. Делвите и вазите им пламтят от ярки цветове, по стените им плуват като живи всевъзможни морски животни и риби, цъфтят цветя и прелитат пеперуди. Като ги разглежда, онзи, който е свикнал с наложените в изкуството правила, се стъписва и му се струва, че сънува.

Сградите им не са високи и внушителни като храмовете и палатите в други страни. При строежа им критяните се стремят към удобство и разкош, без да отдават значение на външния вид. Обичат въздуха и чистотата, прозоречните им решетки са широки и вятърът подухва през тях. В къщите си имат няколко бани, в чиито блестящи басейни чрез завъртане на кран от сребърни тръби потича гореща и студена вода. Нужниците им също се почистват от течаща вода, така че разкош като в критските къщи не съм виждал никъде. Впрочем такава е обстановката не само у високопоставените и богатите, а у всички, с изключение на чуждоземните и работниците, които живеят на пристанището.

Жените им отделят невероятно много време, за да се къпят и да изскубват космите по тялото си, да се поддържат, разхубавяват и гримират лицето си. Затуй, като започнат да се обличат, те никога не се приготвят навреме и пристигат на гости когато успеят. За царските приеми също закъсняват, без някой да ги упреква. Но най-чудновато е облеклото им, защото носят тесни, извезани със злато и сребро дрехи, които покриват тялото им без ръцете и гърдите. Тях оставят разголени, понеже се гордеят с хубавите си гърди. Широките си надиплени поли украсяват с безброй избродирани или нарисувани от художници фигури. Имат също така дрехи, изработени от стотици златни плочици с форма на сепии, пеперуди и палмови листа, през които кожата им прозира. Косата си завиват изкусно на високи прически, които им отнемат по цял ден. Окичват ги с леки шапчици, закрепени към косата със златни игли, и те се поклащат като големи пеперуди, готови да политнат всеки миг. Тялото им е стройно и грациозно, но имат тесни бедра като на момчета, поради което раждат трудно и по възможност избягват да имат деца. Не смятат за срамно, ако са бездетни или имат само едно-две деца.

Мъжете им са обути с украсени ботуши, достигащи до коленете. Престилките им са прости и пристегнати, защото се гордеят с тесните си бедра и широките си плещи. Главите им са малки и изящни, крайниците — тънки и подобно на жените не търпят никакви косми по тялото си. Много малко от тях говорят чужди езици, защото се чувствуват добре у дома си и нямат желание да странствуват в земи, които няма да им предложат удобствата и радостите на тяхната родина. Макар цялото им богатство да идеше от търговията на пристанището, сред тях срещнах мъже, които не стъпваха там заради вонята му. Те не умееха да правят най-прости сметки и за всичко се осланяха на служителите си. Ето защо ловките чужденци бързо забогатяват в Крит, стига да са съгласни да живеят на пристанището.

Критяните притежават устройства, които свирят, без да има музикант в къщата, и твърдят, че можели да отбелязват музиката писмено, та като четял написаното, човек се научавал да свири нещо, което никога преди това не е чувал. Вавилонските музиканти също твърдяха, че познавали това умение. Не искам да го оспорвам нито на едните, нито на другите, защото не съм специалист и музиката на различните страни съвсем обърка слуха ми. Ала сега вече разбирам защо другаде по света казват: „Лъже като критянин!“

На острова не се виждат храмове, хората не мислят много за богове, а се задоволяват да служат на биковете. Затуй пък толкова по-усърдна е тази служба и не минава ден да не се съберат край арената. Не смятам обаче, че го вършат от почит към боговете, а по-скоро заради напрежението и развлечението, които танцът пред бикове предлага на зрителите.

Не бих казал също така, че отдават особена почит на царя си, понеже и той е като тях, въпреки че за разлика от поданиците си живее в далеч по-голям палат. С него общуват като с равен, шегуват се и му разказват смешки, пристигат на приемите му когато успеят и си тръгват по свое желание, щом им доскучае или си наумят нещо друго. Вино пият умерено за настроение и макар нравите им да са твърде свободни, никога не се напиват, защото смятат това за диващина. На пиршествата им не съм виждал някой да повръща от препиване, както често се случва в Египет и други страни. Затова пък лесно се влюбват, независимо другият на кого е съпруг или съпруга, и се любят както и когато им хрумне. С особено благоволение сред жените се ползуват младежите, които танцуват пред бикове, та много знатни мъже се занимават с това изкуство за собствено удоволствие. Понякога те достигат високо умение като обречените на бога младежи, на които не се разрешава да се забавляват с жени, както обречените девици не бива да се любят с мъже. Така и не разбрах на какво се дължи това, понеже, съдейки по нравите им, те явно не отдават особено значение на тази работа.

Описвам всичко това, за да покажа, че често се стъписвах, преди да свикна с критските нрави, доколкото изобщо можах да свикна с тях. Защото за критяните е гордост постоянно да измислят нещо ново и изненадващо, така че никога не се знае какво ще последва след миг. Но нека се върна на Минея, макар сърцето ми да се къса, когато разказвам за нея.

След пристигането ни в пристанището ние отседнахме в неголяма странноприемница за чужденци, която по удобства надминаваше всички известни ми странноприемници, а вавилонската „Вила Ищар“ с целия си овехтял разкош и с глуповатите си слуги изглеждаше първобитна в сравнение с нея. Изкъпахме се и се преоблякохме, а Минея накара да й направят прическа и си купи нови дрехи, за да може да се покаже пред приятелите си. Видът й ме порази: на главата си имаше шапчица, приличаща на лампа, и беше обула обувки с високи токове, с които се ходеше трудно, но не исках да я огорчавам със забележки относно облеклото й. Подарих й обеци и огърлица от разноцветни излъскани камъни, каквито според продавача се носели този ден в Крит, без да знае дали и утре щяха да се носят. Слисано гледах също разголените й гърди, които се подаваха от сребърната й одежда с начервени зърна. Тя извърна глава и самонадеяно каза, че не се срамувала от гърдите си, понеже не били по-лоши, отколкото на която и да било критянка. Вгледах се по-внимателно и не й възразих, защото в това отношение сигурно беше права.

Сетне наредихме да ни отнесат в самия град на възвишението, който с леките си постройки и градини приличаше на друг свят след пристанищната теснотия, миризма на риба и шумна търговия. Минея ме заведе при един възрастен високопоставен мъж, който беше неин покровител и приятел и залагаше на нея при танците на арената. Минея живееше при него и използуваше дома му като свой. В момента той тъкмо преглеждаше списъците на биковете и си отбелязваше облозите за следващия ден, ала щом видя Минея, забрави папирусите си, зарадва се много, прегърна я непринудено и извика:

— Къде се изгуби? Отдавна не съм те виждал и си мислех, че ти е дошъл редът и вече си влязла в пещерата на бога. Въпреки това още не съм си избрал нов питомец и стаята ти се пази, ако слугите не са забравили да се грижат за нея или жена ми не я е съборила, за да си построи водоем. Тя започна да отглежда разни риби и сега само за това мисли.

— Нима Хелея се е заловила с отглеждане на риби? — удиви се Минея.

— Вече не е Хелея — отвърна старецът малко смутено. — Имам друга жена, но в момента при нея е някакъв необречен танцьор пред бикове и разглеждат рибите, та едва ли ще се зарадва, ако ги обезпокоим. Запознай ме обаче с приятеля си, за да бъде и мой приятел, а домът ми да стане също негов дом.

— Приятелят ми се казва Синухе Египтянина, Този, който е самотен, и по професия е лекар — представи ме Минея.

— Не вярвам тук за дълго да остане самотен — пошегува се старецът. — Но ти да не си болна, Минея, че със себе си водиш лекар? Никак не бих искал, защото се надявам още утре да танцуваш пред биковете и да ми донесеш по-голяма сполука. Моят служител от пристанището все се оплаква, че приходите ми вече не покривали разходите или май разходите ми не покривали приходите. Така или иначе, нищо не разбирам от сложните му сметки, които непрекъснато ми тика под носа и ме нервира.

— Изобщо не съм болна — отвърна Минея. — Приятелят ми ме спаси от много опасности и пропътувахме разни страни, преди да се върна в родината си, защото на път за Сирия, където щях да танцувам пред бикове, претърпях корабокрушение.

— Така ли? Истина ли е това? — запита старецът разтревожено. — Надявам се все пак, че въпреки вашето приятелство ти си останала целомъдрена. Иначе ще те отстранят от състезанията, а и други неприятности ще имаш, както много добре ти е известно. Аз действително съм обезпокоен, защото забелязвам, че гърдите ти подозрително са наедрели, а в очите ти има влага. Минея, Минея, да не си се покварила?

— Не съм! — отговори Минея гневно. — А щом казвам, че не съм, можеш да вярваш на думите ми и не е нужно някой да ме проверява както на пазара за роби във Вавилон. Не разбираш ли, че само благодарение на моя приятел се прибрах в родината след всички преживени опасности? Очаквах приятелите ми да се зарадват на моето завръщане, а ти мислиш само за твоите бикове и облози.

Тя се разплака от възмущение и сълзите размазаха грима по лицето й. Старецът се обърка, разстрои се и каза:

— Не се съмнявам, че пътешествието те е изтощило, защото по чуждите места сигурно не си могла дори да се къпеш всеки ден, нали? Пък и вавилонските бикове едва ли могат да се сравняват с нашите. Това обаче ме подсеща, че отдавна трябваше да съм при Минос. Съвсем бях забравил и сега ще тръгна, без да се преобличам. Там винаги има много хора и надали някой ще се вглежда в дрехите ми. Нахранете се и пийнете, приятели, а ти, Минея, гледай да се успокоиш. Ако дойде жена ми, кажете й, че вече съм отишъл при Минос, без да я дочакам, понеже не съм искал да смущавам удоволствието й с танцьора. Всъщност нищо не ми пречи да ида и да си легна, тъй като при Минос едва ли някой ще забележи дали съм там, или не. Хрумна ми обаче, че пътем мога да намина в обора и да се осведомя как е новият бик, оня с петното на хълбока. Затуй по-добре ще е да отида. Чудесен бик е!

Той разсеяно се сбогува с нас, но Минея заяви:

— Ще дойдем с теб при Минос, за да се видя с всичките си приятели и да им представя Синухе.

Така ние поехме към палата на Минос — в крайна сметка пеш, защото старецът не можа да реши дали си заслужава за краткото разстояние да се наема паланкин, или не. Едва след пристигането ни разбрах, че Минос е техният цар. Узнах също, че царят им винаги се нарича Минос, за да го различават от другите. Но кой поред беше този Минос — това не се знаеше, понеже никой не си правеше труд да ги брои и помни. Някой ден един Минос изчезва и на негово място идва друг Минос, който по всичко прилича на предишния. Затова именно в Крит нищо не се променя.

Стаите в палата бяха неизброими, по стените на залата за приеми се полюляваха морски водорасли, а в прозрачна вода плуваха сепии и медузи. Цялата огромна зала бе претъпкана с гости, един от друг по-странно и по-пищно облечени. Те се движеха, разговаряха оживено, смееха се високо и от малки чаши пиеха изстудени напитки, вино и плодови сокове, а жените сравняваха одеждите си. Минея ме представи на много свои приятели, които бяха еднакво любезни и разсеяни. Цар Минос ми каза няколко приветливи думи на моя роден език и ми благодари, загдето съм спасил Минея за техния бог и съм я върнал при тях, така че при първа възможност ще може да влезе в пещерата, макар редът и според жребия отдавна да е минал.

Сетне застанах встрани, огледах се и се почувствувах чужд в тази среда, чийто език и повод за веселие не разбирах. До мен се приближи немлада жена с висока като кула прическа, обкичена с естествени цветя, която — по мое мнение — не си струваше да показва разголените си гърди. Заговори ме на лош египетски език:

— Май че сме се срещали вече, но не си спомням името ти. Сигурно си египетският жрец, който ни запозна с обредите на Изида.

Отвърнах, че не си спомням да съм я виждал по-рано, и я уверих, че положително щях да я позная, ако съм я срещал някога. Това не бе лъжа, защото, като говореше, тя напомняше силно коза, похапваща от наръч сено. Добавих, че не съм жрец, а лекар, и тя запита дали лекувам и бикове. Засегнах се, без да имам право, защото в Крит биковете са по-уважавани от най-високопоставените хора, а тяхното лекуване и разяряване е безспорно изкуство. Но това не ми беше известно, та й отговорих:

— Лекувал съм кози и женски павиани, ала бикове още не съм опитвал.

Тя на шега ме тупна с ветрилото си и каза, че съм бил заядлив. Надали щях да се отърва лесно от нея, ако Минея не ме беше избавила, отвеждайки ме със себе си.

Минея се движеше из палата като у дома си, водеше ме от стая в стая, възторжено възклицаваше, виждайки познати предмети, и поздравяваше слугите, които отвръщаха на поздравите й, все едно, че никога не е отсъствувала. Тя ми обясни, че всеки знатен критянин можел да замине за имението си или за странство когато му хрумне, без да уведомява приятелите си, така че никой не се учудвал или изненадвал от отсъствието му. Щом се върнел, присъединявал се към останалите, сякаш междувременно нищо не се е случило. Това явно им помагаше по-леко да понасят смъртта, защото, ако някой изчезнеше, никой не питаше за него, докато го забравеха, а ако се сетеха за него поради уговорка, среща или покана, която е приел, неявяването му не ги учудваше, тъй като можеше да му е скимнало нещо друго.

Накрая Минея ме въведе в хубава стая, разположена на ската над останалата сграда. От широкия прозорец се откриваше изглед към приветливи поля, ниви, маслинови горички и други насаждения извън града. Каза ми, че това била нейната стая и всичко в нея си било на място, сякаш вчера я е напуснала, само дето дрехите и накитите в раклите и кутиите и били вече остарели и неизползуваеми. Едва тогава узнах, че Минея произхождаше от критските Миноси, а трябваше да се досетя по името й. Затова златото, среброто и скъпите подаръци не й правеха впечатление, след като от дете е била свикнала да получава всичко каквото пожелае. Но и от дете е била обречена на бога, поради което е била възпитана в дома на биковете и е живеела там, когато не е бивала в палата или в дома на стария си покровител или пък при някоя своя приятелка. Защото критяните менят местоживеенето си със същото лекомислие, с което водят и цялото си съществуване.

Любопитно ми беше да разгледам дома на биковете и затова се върнахме в залата да се сбогуваме с покровителя на Минея. Когато ме видя, той направо ахна и вежливо запита дали вече не сме се срещали, защото съм му изглеждал много познат. След туй Минея ме заведе в дома на биковете, който със своите обори, площадки, трибуни, поляни, училищни постройки и жилища на жреците представляваше цял град. Влизахме от обор в обор сред противната миризма на бикове, а Минея не преставаше да ги нарича с гальовни имена и да ги примамва, макар че те се опитваха да я намушкат с рогата си през оградата, ревяха глухо и ровеха пясъка с острите си копита.

Тя срещаше също познати младежи и девойки, обаче танцьорите пред бикове, общо взето, не другаруват помежду си, понеже си завиждат на умението и не желаят да си издават хватките. Но жреците, които се грижат за биковете и обучават танцьорите, ни приеха радушно, а като научиха, че съм лекар, почнаха да ме разпитват за храносмилането на биковете, за смесването на фуража и блясъка на косъма — неща, които те явно познаваха по-добре от мен. Минея се ползуваше с благоволението им и веднага получи бик и номер за състезанията на следващия ден. Тя гореше от желание да ми покаже умението си пред най-добрите бикове.

Накрая ме заведе в малка постройка, където усамотено живееше върховният жрец на критския бог и на биковете. Формално Минос също беше върховен жрец, но поради държавническата и търговската си дейност не намираше време да се занимава по-отблизо с биковете, освен — подобно на другите критяни — да сключва облози. И както царят винаги се казваше Минос, така върховният жрец винаги се казваше Минотавър. По някаква причина той беше човекът, от когото в Крит най-много се бояха, но и най-много го уважаваха, така че никой не обичаше да споменава името му гласно, а го наричаха просто „човека от малкия дом на биковете“. Минея също се боеше от посещението при него. Не ми го беше признала, но го прочетох в очите й, чието изражение бях свикнал да разгадавам.

След като му съобщиха за нас, той ни прие в мрачна стая. В първия миг ми се стори, че виждам бога, и повярвах на всички легенди, разказвани за Крит, пред мен стоеше мъж с тяло на човек, но със златна глава на бик. Поклонихме се и той сне златната глава, откривайки образа си. Макар че ми се усмихваше любезно, не ми хареса, понеже в безизразното му лице имаше нещо сурово и жестоко. Не можех да обясня на какво се дължеше това впечатление, защото беше хубав мъж с мургава кожа, роден да повелява. Не беше нужно Минея да разказва нищо, тъй като той вече знаеше за нейното корабокрушение и за странствуванията й. Без да задава излишни въпроси, благодари за доброжелателството ми към Минея, а по този начин също към Крит и неговия бог и каза, че в странноприемницата ме очаквали скъпи подаръци, от които навярно ще остана доволен.

— Подаръците не ме блазнят — отвърнах аз. — За мен знанието е по-важно от златото, обходил съм много страни, за да го обогатя, и сега вече познавам вавилонските и хетските богове. Надявам се също да опозная критския бог, за когото съм слушал много удивителни неща. Той обичал непорочните девойки и неопетнените младежи за разлика от сирийските богове, чиито храмове приличат на публични домове, а служителите им са скопени жреци.

— Нашият народ почита много богове — каза той — а в пристанището има също храмове на чуждоземни богове, така че, ако имаш желание, можеш да принесеш жертва на Амон или на Ваал. Но все пак не искам да те заблуждавам и ще призная, че могъществото на Крит се опира на бога, комуто тайно се служи от незапомнени времена. Познават го единствено обречените нему, а и те го виждат едва при срещата си с него, ала още никой не се е върнал да разкаже как изглежда.

— Боговете на хетите са небето и майката земя, а падащият от небето дъжд опложда земята — прекъснах го аз. — Разбирам, че критският бог е морето, защото могъществото и богатствата на Крит произтичат от морето.

— Може би си прав, Синухе — рече той със странна усмивка. — Знай обаче, че за разлика от сухоземните народи, които почитат неодушевени предмети и издялани от дърво статуи, ние, критяните, служим на жив бог. Макар биковете, да олицетворяват неговата мощ, той не е въображаем и могъществото на Крит по море ще се запази, докато нашият бог е жив. Така е предречено и ние не се съмняваме, въпреки че се осланяме също на бойните си кораби, на които не може да съперничи никой друг морски народ.

— Чувал съм, че вашият бог обитава лабиринтите на тъмна пещера — продължих аз упорито. — На драго сърце бих видял тази пещера, за която съм слушал много. Не разбирам защо обречените никога не се завръщат оттам, макар това да им е разрешено, след като престоят до следващото пълнолуние.

— Влизането в божия дом е върховна чест и небивало щастие за критските младежи и девици — каза Минотавър, повтаряйки думите, които бях чувал безброй пъти. — Ето защо морските острови в надпревара изпращат най-красивите си девици и най-достойните младежи да танцуват пред биковете, за да могат да участвуват в тегленето на жребия. Не знам дали си слушал легендите за покоите на бога на морето, където животът е толкова различен от земния, че никой от влезлите там не желае повече да се върне към грижите и скърбите на земята. Ти, Минея, да не би да се страхуваш да пристъпиш в божия дом?

Минея не отговори и аз продължих:

— По брега край Симира съм виждал тела на удавили се моряци. Коремите им бяха издути, а лицата — подпухнали и по тях не личеше никаква радост. Това е единственото, което знам за покоите на бога на морето, ала ни най-малко не се съмнявам в думите ти и пожелавам на Минея всичко най-хубаво.

— Разбира се, че ще можеш да видиш пещерата — рече Минотавър хладно. — Само след няколко дни ще настъпи пълнолуние и същата нощ Минея ще влезе в божия дом.

— А ако откаже да влезе в божия дом? — запитах аз невъздържано, понеже думите му ме стреснаха и накараха сърцето ми да изстине от отчаяние.

— Такова нещо още не се е случвало — отвърна Минотавър. — Можеш да бъдеш спокоен, египтянино Синухе. След танца пред нашите бикове Минея по собствено желание ще влезе в божия дом.

Той отново надяна златната глава, на бик и скри лицето си, което означаваше, че трябва да си тръгваме. Минея ме дръпна за ръката и ме поведе, но радостното й настроение беше изчезнало.