Мика Валтари
Синухе Египтянина (5) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

5

Така дойде денят, в който баща ми облече най-хубавата си, чисто изпрана дреха, сложи около врата си широка, избродирана от Кипа яка и се отправи към големия храм на Амон. В себе си той тайно ненавиждаше жреците, но без тяхната помощ и намеса не ставаше нищо ни в Тива, ни в цял Египет. Те раздаваха право и произнасяха присъди, така че някой по-дързък можеше да обжалва в храма дори царска присъда, за да спаси кожата си. В ръцете на жреците се намираше обучението по всички по-висши професии. Те предсказваха равнището на водата и размера на очакваната реколта и въз основа на това определяха данъците в цялата страна. Но защо да се спирам на тия подробности, след като всичко се е върнало към старото и нищо не се променя?

Не вярвам тогавашната просителска мисия на баща ми да му е била по сърце. Животът му на лекар беше протекъл в бедняшкия квартал и той се бе отчуждил от храма и от Дома на живота. Сега като други несретни бащи трябваше да се нареди пред управата на храма в очакване първожрецът да благоволи да го приеме. И днес още виждам пред себе си всички ония бедни бащи, облекли най-хубавата си дреха и насядали в двора на храма с честолюбивата мечта животът на синовете им да бъде по-честит от техния. Те често пристигаха в Тива след дълго пътуване по реката, носеха си провизии и предлагаха на стражите и писарите подкупи, за да могат да разговарят с лъщящия от скъпи помади жрец, загърнат със златоткана дреха. А той мръщи нос от миризмата им и ги хока невъздържано. На Амон обаче му трябваха все нови и нови служители. Богатствата и мощта му растяха, а с тях и нуждата от грамотни люде ставаше все по-голяма. И въпреки това всеки баща смяташе, че му е оказана височайша милост, ако настанеше сина си в храма, макар в действителност тъкмо синът му да беше дар за светилището, и то по-ценен от злато.

Щастието се усмихнало на баща ми, защото едва било станало следобед, когато покрай него случайно минал старият му колега Птахор, заел междувременно длъжността царски трепанатор[1]. Баща ми се осмелил да го заговори и той обещал да ни посети лично, за да ме види.

За уречения ден баща ми купи гъска и хубаво вино. Кипа шеташе и гълчеше. От кухнята се разнасяше апетитна миризма на гъша мас, която привлече просяци и слепци по улицата пред нас. С песни и свирни те се стараеха да заслужат дела си в угощението, докато най-сетне Кипа им раздаде натопени в маста къшеи хляб и ги отпрати. Двамата с Тутмос изметохме улицата пред къщата и по посока към града. Баща ми бе посъветвал Тутмос да се навърта наоколо след пристигането на госта, защото Птахор може би щял да пожелае да разговаря и с него. Бяхме деца, ала щом баща ми запали тамян и окади верандата, обзе ни тържествено настроение като в храм. Аз наглеждах каната с благоуханна вода и пъдех мухите от снежнобялата ленена кърпа, която Кипа бе скътала за погребението си, но сега се налагаше Птахор да я използува за пешкир.

Трябваше да чакаме дълго. Слънцето залезе и въздухът се разхлади. Тамянът изгоря, а гъската унило цвъртеше в пещта. Аз огладнях, лицето на Кипа се удължи и застина. Баща ми мълчеше и въпреки настъпилия мрак не му се щеше да запали осветлението. Седяхме на верандата, като отбягвахме да се поглеждаме. Тогава разбрах колко много тъга и разочарования може да донесе на бедните и нискостоящите лекомислието на богатите и високопоставените.

Но ето че най-сетне откъм улицата просветна пламъкът на факел. Баща ми скочи, бързо донесе от кухнята въглен и запали двата светилника. Разтреперан, аз сграбчих каната с вода, усещайки до себе си тежкото дишане на Тутмос.

Царският трепанатор Птахор пристигна в прост паланкин, носен от двама негри. Пред него поклащаше факел дебел, явно пиян слуга. С пъшкане и радостни възгласи Птахор слезе от паланкина и поздрави баща ми, който се поклони с отпуснати пред коленете ръце. Птахор сложи ръка на рамото му — било за да покаже, че не е необходима чак такава церемониалност, било за да намери опора. Облегнат на баща ми, той ритна факлоносеца и го прати да изтрезнява под сикомората. Негрите бутнаха паланкина под акациевите храсти и без да чакат заповед, седнаха на земята.

Продължавайки да се опира на бащиното ми рамо, Птахор се изкачи на верандата. Независимо от неговите възражения аз му полях да си измие ръцете и му протегнах ленената кърпа, но той помоли аз да го избърша, щом вече съм му поливал. След туй ми благодари любезно и каза, че съм бил хубав момък. Баща ми го покани да седне на почетното място — стола с облегалка, взет на заем от дома на търговеца на подправки. Той седна и се огледа с малките си любопитни очи, примижавайки от светлината на лампите. Настана кратко мълчание. Птахор се покашля, извини се и поиска нещо за пиене, понеже от дългия път гърлото му било пресъхнало. Баща ми се зарадва и му наля вино. Птахор го помириса недоверчиво, отпи глътка, след което с видимо задоволство изпразни чашата и въздъхна облекчено.

Беше нисък кривокрак мъж с бръсната глава. Под тънката дреха гърдите и коремът му бяха провиснали. По яката му имаше скъпоценни камъни, но тя, както и цялото му облекло, беше изцапана с петна. Миришеше на вино, пот и помада.

Кипа му поднесе сладки, пържена дребна риба, плодове и печена гъска. Той хапна учтиво, макар несъмнено да идваше от богато угощение. Опита от всичко и изрече похвали, които много зарадваха Кипа. По негова молба занесох ядене и бира и на негрите, но те отвърнаха внимателно с непристойни думи и запитаха нямало ли да си тръгва вече оня дебелак. Слугата хъркаше тежко под сикомората и не ми се щеше да го будя.

Вечерта доста се обърка, защото баща ми също пи, и то повече, отколкото го бях виждал да пие друг път, така че накрая Кипа седна в кухнята, хвана се за главата и се завайка. Когато делвата с вино се изпразни, наченаха лековитите вина на баща ми, а като свършиха и те, минаха на обикновена бира, защото Птахор уверяваше, че не бил придирчив.

Разговаряха за времето, когато бяха учили заедно в Дома на живота, припомняха си историйки за учителите и се прегръщаха, клатушкайки се по верандата. Птахор разказваше за опита си като царски трепанатор и заяви, че това е последната област в медицината, на която лекарят би могъл да се посвети, и че мястото й било по-скоро в Дома на смъртта, отколкото в Дома на живота. Но тя била свързана с малко работа, а пък той открай време си бил мързелив, както баща ми, кроткият Сенмут, сигурно добре помнел. С изключение на зъбите, гърлото и ушите, които изисквали свои специалисти, черепът според него бил най-лесен за изучаване и затуй го бил избрал.

— Ако бях по-усърден — продължи той, — щях да стана обикновен честен лекар, за да раздавам живот, а не смърт, когато някой старей или неизлечимо болен омръзне на роднините си. Щях да раздавам живот като теб, приятелю Сенмут. Можеше и по-беден да бъда, ала щях да водя по-достоен и по-здравословен живот.

— Не му вярвайте, момчета — рече баща ми, защото и Тутмос седеше с нас, стиснал чашка вино в ръката си. — За мен е гордост да се наричам приятел на царския трепанатор Птахор — най-способния в професията си в цял Египет. Нали си спомням удивителните отваряния на черепи, с които спаси живота на високопоставени и низши и събуди всеобщо възхищение. Той прогонваше злите духове, дето карат хората да полудяват, и изчистваше кръглите им яйца от мозъка на болните. Благодарните пациенти го възнаграждаваха със злато и сребро, с огърлици и съдове за пиене.

— Но още по-богато ме възнаграждаваха благодарните роднини — добави Птахор с преплитащ се език. — Защото, ако случайно излекувам един на десет, един на петдесет, не, нека кажем един на сто души, толкова по-сигурна е смъртта на останалите. Ти чул ли си поле един фараон да е живял повече от три дни след отваряне на черепа му? Не. Колкото по-богати и по-високопоставени са неизлечимите и умопомрачените, толкова по-скоро ми ги пращат да ги оправя с кремъчния си нож. Ръката ми избавя от страдания, ръката ми раздава наследства, имоти, стада и злато, ръката ми издига фараони на трона. От мен се боят и никой не смее да ми противоречи, защото знам твърде много. Но колкото повече знам, толкова по-голяма става мъката ми. Затуй съм нещастен.

Птахор се разхлипа и избърса носа си в савана на Кипа.

— Ти си беден, но честен, Сенмут — изхълца той. — Затуй те обичам. А пък аз съм богат, ама скапан. Скапан съм като купчина тор, оставена на пътя от някое говедо.

Той сне обшитата си със скъпоценни камъни яка и я сложи на врата на баща ми. Сетне запяха песни, чиито думи не разбирах, ала Тутмос слушаше с интерес и каза, че такива непристойни песни дори във военния дом не се пеели. В кухнята Кипа почна да ридае, а откъм акациевите храсти единият негър се приближи, сграбчи Птахор и понечи да го отнесе в паланкина, защото времето за лягане отдавна беше минало. Птахор обаче се съпротивяваше, хленчеше горко, призоваваше стражите на помощ и викаше, че негърът щял да го убие. Тъй като от баща ми не можеше да се очаква подкрепа, ние с Тутмос заудряхме негъра с пръчки. Сипейки ругатни, той се оттегли разгневено и отведе другаря си заедно с паланкина.

Птахор изля последната бира върху себе си, поиска помада, за да намаже лицето си, и реши да се къпе в езерцето на двора. Тутмос ми подшушна, че най-добре би било да напъхаме старците в леглото. Така баща ми и царският трепанатор се озоваха прегърнати в брачното ложе на Кипа. Заспивайки, те с преплитащ се език продължаваха да се уверяват във вечното си приятелство.

Кипа плачеше, скубеше косите си и посипваше главата си с пепел от пещта. Мен ме тревожеше мисълта какво ще кажат съседите, защото в нощната тишина песните и олелията се бяха разнесли далеч из околността. Тутмос обаче не се притесняваше и твърдеше, че във военния дом и у тях бил виждал по-големи щуротии, когато водачите на колесници си спомняли за миналото и за наказателните експедиции в Сирия и страната Куш. Той дори смяташе, че вечерта е минала чудесно, понеже старците не били поканили да ги забавляват свирачи и танцувачки от увеселителните заведения. След като успя да успокои Кипа, ние криво-ляво разчистихме следите от празненството и отидохме да спим. Слугата остана да хърка под сикомората, а Тутмос легна при мен, прегърна ме и нали беше пийнал от виното, заговори за момичета. Но тъй като бях няколко години по-малък, те не ме интересуваха и аз бързо заспах.

Рано сутринта ме разбуди някаква тупурдия в спалнята. Надникнах и видях, че баща ми — облечен и с яката на Птахор на врата си — продължаваше да спи дълбоко, а Птахор седеше на пода, държеше се за главата и с жален глас се питаше къде ли се намира.

Поздравих го почтително с отпуснати пред коленете ръце и му казах, че все още е в пристанищния квартал, в къщата на бедняшкия лекар Сенмут. Това го успокои и в името на Амон той ме помоли за бира. Припомних му, че остатъка в делвата бе излял върху себе си, което личеше и от дрехите му. После стана, стегна се, сбърчи важно вежди и излезе. Полях му да си измие ръцете, след което, пъшкайки, се наведе и помоли да облея и бръснатата му глава. Тутмос, който също се беше събудил, му донесе кана с кефир и солена риба. Като закуси, настроението му се възвърна. Той се завтече към хъркащия под сикомората слуга и го заудря с пръчката си, докато се разсъни и скочи на крака. Дрехите му бяха изпоцапани от тревата, а лицето му — омазано с пръст.

— Жалка свиньо — извика Птахор и го шибна още веднъж с пръчката, — така ли се грижиш за господаря си като факлоносец? Къде ми е паланкинът? Къде са чистите ми дрехи? Къде са лековитите плодове? Да се махаш от очите ми, жалък крадец и свиня!

— Аз съм свиня и крадец на господаря си — повтори слугата раболепно. — Какво ще заповядаш, господарю?

Птахор даде разпорежданията си и слугата тръгна да търси паланкина. Царският трепанатор се настани удобно под сикомората, облегна се на дънера й, издекламира едно стихотворение, в което се говореше за зората, за цветето лотос и за някаква къпеща се в реката княгиня, а след туй заразказва истории, в които момчетата се заслушват прехласнато. Кипа също се събуди, стъкна огъня и хлътна в спалнята при баща ми. Гласът и кънтеше чак на двора, а когато баща ми, преоблечен с чисти дрехи, най-сетне излезе, видът му беше доста опечален.

— Хубаво момче имаш — рече Птахор. — Осанката му е като на принц, а очите му са кротки като очите на газела.

Макар да бях още дете, разбирах, че го казва само и само да забравим как се е държал предишната вечер.

— Какво умее синът ти? — продължи той. — Дали и духовният му взор е така открит, както очите на лицето му?

С Тутмос донесохме плочите си за писане. Загледан разсеяно във върха на сикомората, царският трепанатор ми продиктува кратко стихотворение, което още помня:

Радвай се на свойта младост —

пепел ляга в гърлото на старини

и не може в гробна тягост мумията да се весели.

Постарах се да го напиша първо с обикновен шрифт. След туй го предадох с изображения и накрая изписах думите „пепел“, „старини“, „гробен“ и „мумия“ по всички възможни начини със сричково и буквено писмо. Показах му плочата си и той не намери нито една грешка. Знаех, че баща ми изпитваше гордост.

— Ами другото момче? — запита Птахор и протегна ръка към плочата на Тутмос.

Тутмос беше седнал встрани и рисуваше. Той се поколеба, преди да покаже плочата си, но очите му се смееха. Наведохме се и видяхме, че е нарисувал как Птахор слага яката си на врата на баща ми и как излива бирата върху себе си. На трета рисунка двамата с баща ми пееха прегърнати и тя беше толкова хубава, че веднага можеше да се отгатне какви песни пееха. Досмеша ме, но се въздържах, за да не разсърдя Птахор. Тутмос ни най-малко не искаше да му се подмазва и на рисунката го беше изобразил такъв, какъвто бе в действителност — дребен, кривокрак, с бръсната глава и провиснал корем.

Птахор дълго мълча, като поглеждаше строго ту към рисунката, ту към Тутмос. Тутмос се поуплаши и се надигна, готов да побегне. Накрая Птахор го попита:

— Какво искаш за рисунката? Купувам я.

Тутмос пламна и отговори:

— Плочата ми не е за продан, но на приятел мога да я подаря.

— Браво! — засмя се Птахор. — Нека бъдем тогава приятели и плочата е моя.

Погледна я още веднъж внимателно, засмя се и я строши на парчета о камъка. Всички се стъписахме, а Тутмос се смири и помоли за извинение, ако го е обидил.

— Нима трябва да се сърдя на водата, когато се оглеждам в нея? — запита Птахор спокойно. — Но ръката и окото на художника са по-съвършени от водата. Затуй сега знам как съм изглеждал снощи и не ми се ще някой да ме види такъв. Плочата строших, обаче признавам, че си художник.

Тутмос подскочи от радост, а Птахор се извърна към баща ми и сочейки към мене, тържествено изрече прастария лекарски обет:

— Ще се заема с лечението му. — Посочвайки към Тутмос, той каза: — Ще направя каквото мога.

Така те отново се върнаха към професионалния си лекарски език и се засмяха доволни. Баща ми сложи ръка върху главата ми и ме запита:

— Синухе, сине мой, искаш ли да станеш лекар като баща си? Очите ми се наляха със сълзи, гърлото ми се стегна и не можах да проговоря, но кимнах утвърдително. Огледах се — дворът ми беше скъп, сикомората ми беше скъпа, каменният басейн също ми беше скъп.

— Сине мой — каза баща ми, — искаш ли да станеш лекар, по-изкусен от мен, по-добър от мен, господар на живота и смъртта, в чиито ръце човек, независимо от ранга и достойнствата си, може да повери живота си?

— Не като него и не като мен — добави Птахор и тялото му се изпъна, а погледът му стана мъдър и строг, — а истински лекар. Защото най-велик от всички е истинският лекар. Пред него и фараонът се съблича, пред него най-богатият и най-бедният са равни.

— На драго сърце ще стана истински лекар — отвърнах аз плахо, защото бях още момче, не познавах живота и не знаех, че старостта винаги гледа да прехвърли на младостта собствените си мечти и разочарования.

Птахор показа на Тутмос златната гривна на китката си и рече:

— Чети!

Тутмос засрича издълбаните изображения и без да може да прикрие усмивката си, нерешително прочете:

— „Искам пълна чаша!“

— Не се хили, хлапако! — сгълча го Птахор сериозно. — Тук не става дума за вино. Ако искаш да станеш художник, трябва да държиш чашата ти да бъде пълна. В истинския художник се проявява самият Птах, творецът и създателят. Художникът не е просто вода или огледало, а нещо повече. Наистина изкуството често е ласкаеща вода и лъжовно огледало, но при все това художникът е нещо повече от вода. Гледай чашата ти да е пълна, момко, и не се задоволявай с онова, което ти казват, а се уповавай повече на бистрия си поглед.

След туй обеща, че скоро ще бъда приет на обучение в Дома на живота и че ще се опита да помогне на Тутмос да постъпи в художественото училище при храма на Птах.

— Само че, момчета — додаде той, — слушайте внимателно какво ще ви кажа и го забравете веднага или поне забравете, че ви го е казал царският трепанатор. Сега вие ще попаднете в ръцете на жреците, а някой ден Синухе сам ще бъде ръкоположен за жрец, както и ние с баща му навремето получихме най-ниската жреческа степен. Защото никой няма право да упражнява лекарска професия, ако не е ръкоположен за жрец. Но когато попаднете в ръцете на жреците от храма, вие трябва да бъдете недоверчиви като чакалите и хитри като змиите, за да не ви заслепят и да не се затриете. Привидно обаче трябва да си останете кротки като гълъби, защото едва след като постигне целта си, човек може да разкрие истинския си образ. Така е било и така ще бъде. Запомнете го.

Разговорът ни продължи, докато слугата на Птахор се върна с нает паланкин и с чисти дрехи за господаря си. Собствения му паланкин робите бяха заложили в най-близкия публичен дом и бяха останали да спят там. Птахор упълномощи слугата да откупи паланкина и робите, сбогува се с нас, увери баща ми в приятелските си чувства и потегли обратно към квартала на високопоставените.

Така аз се озовах в Дома на живота към най-големия храм на Амон. А на другия ден царският трепанатор Птахор изпрати на Кипа издялан от скъпоценен камък скарабей — свещен бръмбар, който тя можеше да отнесе в гроба си, поставен под савана до сърцето й. По-голяма радост той не би могъл да достави на майка ми, поради което тя му прости за всичко и престана да натяква на баща ми Сенмут за проклетото вино.

Бележки

[1] Хирург, който чрез отваряне на черепа лекува мозъчни заболявания. — Б.пр.