Мика Валтари
Синухе Египтянина (11) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

6

Така шеметът на Тива проникна и в моята кръв, нощта започна да ме привлича повече от деня, трептящият пламък на факлите — повече от слънчевата светлина, сирийската музика — повече от стенанията на болните, шепотът на хубавите момичета — повече от старинните знаци на пожълтелите папируси. И никой за нищо не ме упрекваше, щом си гледах работата в Дома на живота, щом си вземах изпитите и ръката ми не губеше сигурността си. Всичко това беше част от живота на ръкоположения — малцина имаха средства да свият собствено гнездо и да се оженят, преди да са завършили учението. Ето защо учителите ми даваха да разбера, че най-добре е да се поотракам, да не изтезавам тялото си и да дам воля на сърцето си. Независимо от това аз все още не бях се докосвал до жена, макар да бях доста сигурен, че женските обятия не изгарят като огън.

Времената бяха тревожни, а великият фараон боледуваше. На есенния празник видях съсухреното му старческо лице, когато — окичен със злато и скъпоценни камъни, неподвижен като идол в паланкина си и привел глава под тежестта на двойната корона — бе донесен в храма. Боледуваше и церовете на царските лекари вече не можеха да му помогнат. Носеше се слух, че последният му час наближавал и престолонаследникът скоро щял да заеме мястото му на трона. Но престолонаследникът беше младеж на моя възраст.

В храма на Амон принасяха жертви и отслужваха молебени, ала Амон не отправяше помощ на божествения си син, макар фараон Аменхотеп III да му беше построил най-величествения храм на всички времена. Говореше се също, че фараонът се бил разгневил на египетските божества и изпратил вестоносец при тъста си, митанския цар от Нахарина, с молба чудодейната ниневийска богиня Ищар да го излекува. Тази постъпка беше такова оскверняване на Амон, че в храма и в Дома на живота споменаваха само шепнешком за нея.

Изображението на Ищар пристигна и аз видях къдробради жреци със странни покривала на главите и плътни вълнени мантии да го носят, плувнали в пот, по улиците на Тива под звуците на медни тръби и малки барабани. Ала за радост на нашите жреци чуждоземното божество също не успя да помогне на фараона — когато реката почна да приижда, царският трепанатор бе повикан в палата.

Откакто бях в Дома на живота, не бях виждал Птахор ни веднъж, защото трепанации се правеха рядко, а и като ученик, нямах възможност да присъствувам на специализирани операции. Сега Птахор бързо бе донесен от жилището си в Дома на живота. Докато се миеше в умивалнята, аз се стараех да се навъртам наоколо. Беше си все така плешив, но лицето му се бе сбръчкало и бузите му висяха печално от двете страни на намръщената му старческа уста. Той ме позна, усмихна се и рече:

— Ти ли си, Синухе? Успял си доста да напреднеш, а? Подаде ми абаносовото сандъче, в което държеше инструментите си, и ми кимна да го последвам. За мен това беше изключителна чест, за която и царските лекари можеха да ми завидят, и аз я приех с достойнство.

— Трябва да изпробвам сигурността на ръцете си — каза Птахор. — Ще отворя един-два черепа тука, за да видя как ще ми потръгне работата.

Очите му бяха воднисти, а ръцете му малко трепереха. Влязохме в отделението за неизлечимо болни, парализирани и пациенти с черепни увреждания. Птахор прегледа няколко, избра един старец, за когото смъртта беше избавление, както и един роб. Последният бе загубил говора си и не можеше да движи крайниците си, след като при едно улично сбиване му бяха строшили черепа с камък. Дадоха им да изпият упоително лекарство, отнесоха ги в операционната и ги измиха. Птахор сам изми инструментите си и ги почисти на пламък.

Моята задача беше да обръсна косата на двамата пациенти с най-острия бръснач. След туй още веднъж измиха и почистиха главите им, намазаха кожата с обезболяващ мехлем и Птахор можеше да започне операцията. Най-напред той разряза кожата на главата на стареца и я изтегли на двете страни, без да се смущава от обилното кръвотечение. После с тръбовиден пробой сръчно проби отвор в оголения череп и вдигна отделилото се парче кост. Старецът запъшка и лицето му посиня.

— Не виждам никакво увреждане в главата му — рече Птахор, сложи костта на мястото й, заши кожата с няколко бода и превърза раната, след което старецът издъхна.

— Струва ми се, че ръцете ми малко треперят — отбеляза Птахор. — Може би някой от младежите ще ми донесе чаша вино.

Освен лекари от Дома на живота сред присъствуващите имаше цяла група бъдещи специалисти по черепни увреждания. Като се подкрепи с вино, Птахор насочи вниманието си към роба, който седеше завързан и гледаше навъсено, независимо от изпитото упоително. Птахор нареди да го завържат още по-здраво. Главата му стегнаха в поставка, която и великан не можеше да помръдне. Птахор разряза кожата на главата му, като този път следеше по-грижливо кръвотечението. Кръвоносните съдове по краищата на кожата бяха обгорени и изтичането на кръв бе спряно с медикаменти. Това извършиха другите лекари, тъй като Птахор не искаше да пренапряга ръцете си. Разбира се, в Дома на живота бяха довели обичайния за такива случаи кръвоспирател — неук човек, чието присъствие беше достатъчно, за да престане всяко кръвотечение завчас. Но Птахор желаеше да изнесе лекцията си самостоятелно и същевременно пестеше силите му за операцията на фараона.

След като почисти повърхността на черепа, Птахор показа на всички мястото, където костта се беше строшила навътре. С помощта на пробой, трион и клещи той направи голям колкото длан отвор и отново показа на всички съсиреците кръв, образували се между белите гънки на мозъка. Извънредно внимателно парченце по парченце той отстрани съсиреците и извади едно късче кост, проникнало в мозъчното вещество. Операцията продължи доста дълго, така че всеки ученик можа да проследи начина му на работа и да запомни добре как изглежда живият мозък. След туй Птахор сложи върху отвора почистена на пламък сребърна плочка, която междувременно бе приготвена с подходяща големина и форма, и с малки пирончета я прикрепи плътно към черепа. Като заши кожата и превърза раната, той каза да събудят пациента. Бедният отдавна беше загубил съзнание.

Робът беше развързан, в устата му наляха вино и му дадоха да помирише силно действуващи лекарства. След миг той седна и почна да ругае. Беше станало чудо, в което човек едва ли щеше да повярва, ако не го видеше сам — та нали преди трепанацията робът беше ням и не можеше да движи крайниците си! Този път не се наложи да питам защо, тъй като Птахор сам обясни, че проникналото в мозъка късче кост и съсиреците кръв са предизвикали появата на тези видими признаци.

— Ако до три дни не умре — подчерта Птахор, — ще го смятаме за излекуван, а след две седмици ще може да напердаши оня, дето го е цапардосал с камък по главата. Но не ми се вярва да умре.

После той любезно благодари на всички, които му бяха помагали. Мен също ме спомена, макар само да му бях подавал необходимите инструменти. Аз изобщо не бях отгатнал намерението му, когато ми възложи тази задача — пъхвайки абаносовото сандъче в ръката ми, той в същото време ме беше избрал за свой помощник в палата на фараона. Сега вече при две операции му бях подавал инструментите и следователно бях специалист, който при трепанации щеше да му бъде по-полезен, отколкото царските лекари. Но това още не ми беше известно и затуй невероятно много се изненадах, когато каза:

— Май че е време да се заемем с черепа на фараона. Ти готов ли си, Синухе?

И така, загърнат с простата си лекарска мантия, аз се настаних до Птахор в царския паланкин. Кръвоспирателят трябваше да се задоволи с мястото върху дръжката на носилката и робите на фараона ни понесоха бежешком към кея. Те тичаха толкова равномерно, че паланкинът дори не се люлееше. На брега ни очакваше разкошният кораб на фараона. Гребците бяха подбрани роби, гребяха ритмично и корабът сякаш не плуваше, а летеше над водата. От царския пристан бързо ни отнесоха в златния палат. Тази припряност никак не ме учудваше, защото по улиците на Тива вече маршируваха войници, портите се затваряха, продавачите прибираха стоката в складовете си и заключваха врати и кепенци. Всичко това ми даваше да разбера, че великият фараон беше на смъртно легло.