Мика Валтари
Синухе Египтянина (58) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

1

Всеки е виждал как изтича водата от водния часовник. По същия начин изтича времето на човека, ала то може да се измерва не с воден часовник, а само с онова, което човек преживява. Тази голяма и величава истина човек прозира едва на преклонна възраст, когато времето му тече напразно и вече нищо не му се случва, макар да му се струва, че преживява много неща, и едва впоследствие да забелязва, че нищо не се е случило. Когато човек преживява много неща и сърцето му се изменя, тогава един-единствен ден може да му се стори по-дълъг от една или две години, през които се труди и води спокоен живот, без сам да се изменя. Тази истина прозрях в Ахетатон, където времето ми течеше като вода на река и животът ми приличаше на кратък сън или на хубава, заглъхваща песен. За мен десетте години, прекарани в тамошния златен палат под покровителството на фараон Ехнатон, бяха по-кратки от един-единствен ден през младостта ми, въпреки че не ми липсваха пътешествия и богати на събития дни, които ми се струваха по-дълги от години.

По онова време познанията и уменията ми не нарастваха — използувах мъдростта, събирана на младини в различни страни, както пчелицата изразходва през зимата меда, натрупан в питите през дните на цъфтежа. Може би времето износваше сърцето ми, както бавна вода излъсква камъка, и сърцето ми сигурно се е изменяло, без да забелязвам това, защото не бях тъй самотен както някога. Сигурно бях станал и по-кротък отпреди, вече не се хвалех толкоз много с умението си, но това навярно не беше моя заслуга, а се дължеше на обстоятелството, че Каптах не живееше при мен. Той живееше в дома ми в далечна Тива, наглеждаше имота ми и бдеше над моята изгода и своята кръчма на име „Крокодилската опашка“.

Трябва да отбележа още, че град Ахетатон се беше затворил в себе си и в мечтите и виденията на фараон Ехнатон. За него външният свят нямаше значение — всички събития отвъд граничните камъни на Атон бяха тъй далечни и неосезаеми, както лунното отражение върху водната повърхност, и единствено истинно беше онова, което ставаше в Ахетатон. По-късно разсъждавах, че това все пак беше явна заблуда и че по-скоро Ахетатон и всичко ставащо в него изглеждаше като хубав мираж, а действителни бяха само гладът, страданията и смъртта отвъд граничните му камъни. Защото всичко неприятно се криеше от фараон Ехнатон, а онова, което неизбежно изискваше неговото решение, се обвиваше в меко було, прибавяха му се мед и ароматични подправки и му се поднасяше предпазливо, за да не го главоболи.

Това се случваше често, понеже човек е безпомощен и никому не се иска да се лиши от благоволението на фараона, като му съобщава неприятни неща. Но съм убеден и знам, че то ставаше също от любов към него, защото онзи, който го обичаше, гледаше да му спести всяка болка и скръб. Дори към дребните неща и обрати той биваше по-чувствителен от обикновените хора, поради което ставаше неспокоен, вълнуваше се, страданието му се подновяваше и мнозина от обичащите го се бояха да не би да издъхне, ако бъде уведомен открито за събитията отвъд граничните камъни на своя град. Убеден съм и знам, че фараон Ехнатон държеше да живее само в истина и лично би упрекнал всеки, който от любов желаеше да я скрие от него, но той със заслепени очи се взираше във вечността, така че всичко му изглеждаше като в сянка, а случващото се извън неговия град му се струваше по-бледо и от сянка. Пък и истината може да се сподели по различни начини и толкова внимателно, че в нея почти да не личи истинното.

В същото време, като носител на закривения скиптър от дясната страна на фараона, жрецът Ейе управляваше в Тива и на практика Тива продължаваше да бъде столица на двете царства. В нея фараонът бе оставил всички неприятни и досадни дейности на управлението, например събирането на данъци, търговията и правораздаването заедно с неговите закони. Не желаеше да чува за подобни неща и се доверяваше изцяло на Ейе — своя тъст, бащата на Нефертити, един властолюбив мъж. При това положение жрецът Ейе всъщност беше фактическият владетел на двете царства, тъй като под негово разпореждане се намираше всичко отнасящо се до живота на обикновения човек, било то гражданин или селянин. След свалянето на Амон никакъв съперник вече не ограничаваше властта на фараона, която в действителност беше власт на Ейе. Ейе беше доволен и се надяваше вълненията около Амон постепенно да стихнат. За него нямаше нищо по-приятно от възникването на град Ахетатон, който държеше фараона далеч от Тива, и затова усилено събираше средства за изграждането и благоустрояването му и непрестанно изпращаше нови богати дарения, та Ахетатон да става все по-привлекателен за фараона. Така страната наистина можеше да се успокои и всичко щеше да си тръгне постарому, само че без властта на Амон. Обаче фараон Ехнатон беше прът в колелата на Ейе и камъкът, който обърна колата му.

Наред с жреца Ейе в Мемфис, на границата между двете царства, управляваше Хоремхеб. Той отговаряше за реда в страната и за нейната сигурност, така че в крайна сметка движеше тоягите на бирниците и чуковете на каменоделците, които изличаваха името на Амон от всеки надпис и от всяко изображение и се вмъкваха във всички гробници, за да унищожат това име. Фараон Ехнатон нареди да се отвори дори гробницата на баща му, за да се премахне името на Амон от всички надписи в нея. Ейе не му се противопоставяше, докато се занимаваше с подобни безобидни занимания, и одобряваше залисията му с богоугодни дела, които не смущаваха всекидневието на народа.

Така след ужасите в Тива Египет известно време приличаше на необезпокоявана от бури водна повърхност. Жрецът Ейе възложи на провинциалните началници да събират данъците, което му спестяваше много главоболия, провинциалните началници прехвърлиха правото за събиране на данъци на градските и селските бирници и забогатяха неимоверно, градските и селските бирници наеха от своя страна многобройни помощници и заместник-бирници и също забогатяха неимоверно, а и заместник-бирниците не осиромашаха, защото с тоягите си извличаха лична облага от събирането на данъци. По този начин известно време външно всичко си беше както по-рано, а ако след минаването на бирниците сиромасите окайваха своята участ и посипваха главата си с пепел, то това го правеха от незапомнени времена.

Но в Ахетатон раждането на четвърта дъщеря предизвика по-голямо стъписване от падането на Симира в Сирия. Царица Нефертити започна да подозира, че е омагьосана да ражда само дъщери, и замина за Тива да дири помощ от негърските шамани на свекърва си. Рядкост бе все пак жена да добие четири дъщери една подир друга и нито един син, което и за фараон Ехнатон беше съдбоносно.

Междувременно от Сирия заприиждаха все по-тревожни вести, та щом пристигнеше куриерски кораб, отивах в царския архив да прочета от глинените плочки бедствените призиви. Докато ги четях, около мен сякаш засвистяваха стрели, плочките замирисваха на дима от пожарите и сред почтителните думи долавях предсмъртните викове на мъже и писъците на посечените деца. Защото аморитите бяха жесток народ. Преминали обучение при хетски офицери, те воюваха така, че нито един гарнизон в Сирия не можеше да им противостои за дълго. За да получат помощ от фараона, царят на Библос и князът на Ерусалим наблягаха на възрастта и верността си, споменаваха паметта и дружбата си с баща му, докато фараон Ехнатон се намъчи да слуша молбите им и започна да изпраща писмата им непрочетени в архива. Оттогава писарите и аз бяхме единствените им читатели, само че към тях писарите не проявяваха друг интерес, освен да ги номерират и опишат по реда на тяхното пристигане.

След падането на Ерусалим последните верни на Египет сирийски градове, без Йопия, се предадоха и сключиха съюз с цар Азиру. Тогава Хоремхеб дойде от Мемфис в Ахетатон и настоя за войска, за да воюва в Сирия. Ако заминеше да оглави съпротивата там без свои войници, доброто му име щеше да пострада, поради което дотогава беше водил тайна война само с преписка и злато, за да запази поне едно предно укрепление в Сирия. На фараон Ехнатон той каза:

— Позволи ми да наема поне сто пъти по сто копиеносци и стрелци с лъкове и сто бойни колесници, и ще ти възвърна цяла Сирия. Запомни, че ако и Йопия се предаде, с египетската власт в Сирия ще бъде свършено.

Фараон Ехнатон беше много разстроен от вестта за4 опожаряването на Ерусалим, тъй като вече бе подел начинания за превръщането му в град на Атон, за да въдвори мир в Сирия. Затуй рече:

— Оня старец в Ерусалим, чието име сега не си спомням, беше приятел на баща ми. Когато бях малък, съм го виждал в златния палат — имаше дълга брада. Като обезщетение ще продължа да го издържам за сметка на Египет, макар че след прекъсване на търговията със Сирия приходите от налози значително намаляха.

— Вече едва ли ще може да се радва на издръжката и на египетската си огърлица — подхвърли Хоремхеб. — Ако съгледвачите ми не са се заблудили, цар Азиру е накарал да изготвят от черепа му красива позлатена чаша и я е подарил на цар Шубилулюма в Хатушаш.

Лицето на фараона прежълтя и очите му се наляха с кръв, но той потисна болката си и отвърна:

— Трудно ми е да повярвам подобно нещо за цар Азиру, когото смятах за свой приятел и който толкова радушно прие кръста на живота, но може да съм се излъгал и сърцето му да е по-черно, отколкото предполагах. А пък исканията ти за копия и бойни колесници са безсмислени, Хоремхеб, защото народът дори сега негодува против данъците. Освен туй реколтата е по-лоша, отколкото очаквах.

— Нареди ми в името на Атон и ми дай поне десет колесници и десет пъти по десет копиеносци, за да мога да замина за Сирия и да спася, каквото е останало за спасяване! — настоя Хоремхеб, ала фараонът отвърна:

— Не мога да водя война в името на Атон, защото проливането на кръв го отвращава. Предпочитам да отстъпя Сирия — нека си живее свободно, да основе своя съюзна държава, а ние ще търгуваме с нея както досега, понеже без египетското зърно тя не ще може да се оправи.

— И ти мислиш, че ще се задоволят с това? — запита Хоремхеб слисано. — Всеки убит египтянин, всяка срината стена, всеки предал се град повдига самочувствието им и ги тласка към безумство. След Сирия ще последват синайските медни рудници, а ако Египет загуби и тях, не ще можем да изковаваме остриета за копията и стрелите си.

— Нали казах, че за стражите дървените копия са достатъчни — нервира се фараон Ехнатон. — Защо проглушаваш ушите ми с непрестанни приказки за копия и остриета на стрели, та в главата ми думите се объркват тъкмо когато съчинявам химн за Атон?

— След Сирия ще дойде ред на Долната земя — продължи Хоремхеб горчиво. — Както сам каза, Сирия не ще може да се оправи без египетско зърно, макар че според сведенията ми сега получава пшеница от Вавилон. Но ако нямаш страх от Сирия, страхувай се поне от хетите, защото жаждата им за власт не познава граници.

Тогава фараон Ехнатон съжалително се изсмя, както би се изсмял всеки разсъдлив египтянин при подобни брътвежи, и рече:

— Откакто се помним, нито един враг не е стъпвал в Черната земя и не би се осмелил да го стори, тъй като Египет е най-богатата и най-могъщата държава на света. Но понеже сънуваш кошмари, за твое успокоение мога да ти кажа, че хетите са варварски народ, който пасе говеда в сиромашките си планини, а нашите съюзници в Митани ни пазят като щит от него. На цар Шубилулюма също изпратих кръста на живота и по негова молба му предоставих злато, за да ми издигне статуя в естествен ръст в храма си. Той не ще смути спокойствието на Египет, понеже от мен получава злато всеки път, щом поиска, макар народът да негодува против данъците и аз да не желая да го обременявам с нови.

Жилите по лицето на Хоремхеб се издуха, ала той беше свикнал да се овладява, не каза нищо повече и ме последва, когато вметнах, че като лекар, не позволявам да безпокои фараона по-дълго. Обаче щом влязохме у дома, той ядно плесна със златния камшик по крака си и извика:

— В името на Сет и всичките му дяволи, една купчина говежди тор на пътя е по-полезна от неговия кръст на живота! Но най-глупавото е, че като ме погледне в очите и ме докосне приятелски по рамото, аз вярвам в неговата истина, колкото и да съм убеден, че съм прав и че той се заблуждава. По дяволите, той се налива със сила в този пъстро намацан и ухаещ като уличница град. Впрочем, ако всички хора на земята можеха да се доведат пред него, за да им поговори и да ги докосне с меките си пръсти, струва ми се, че светът би се променил. Но това е невъзможно.

За да го разсея, на шега рекох, че може пък и да не е невъзможно, а той взе, че се въодушеви и каза:

— Ако би било възможно, тогава наистина си заслужава да водя велика война, за да доведа пред него всеки мъж, жена и дете на този свят, та да влее силите си в тях и да обнови сърцата им. По дяволите, струва ми се, че ако се задържа за дълго тук, и на мен ще ми израснат гърди както на придворните и може би ще почна да кърмя деца!

Той нареди на писаря си да пресметне колко време ще трае, докато всички хора на земята поред застанат пред фараон Ехнатон, а ние с него се отправихме към ателието на нашия приятел Тутмос. Хоремхеб не бе забравил обещаната му от него статуя, а пък аз знаех, че в избата си Тутмос има хубави вина. Прозорците на къщата му гледаха на север и в стаите нахлуваше обилна светлина. Имаше многобройни роби и ученици, които му помагаха в работата, така че дворът му, изпълнен с разнообразни камъни, приличаше на каменоломна, а въздухът в стаите му беше натежал от миризмата на съхнещи бои и от праха на дялан камък. Той ни посрещна с потни коси и лице и с пламнали очи и каза, че царица Нефертити му позирала, та не бивало да му пречим. Но като чу гласовете ни, Нефертити позволи да останем, защото колкото повече мъже я гледаха и се възхищаваха на красотата й, толкова по-приятно й ставаше. Един слуга на Тутмос ни поднесе вино и Нефертити също пи с нас, за да разведри сърцето си. Тя грациозно повдигна хубавата си ръка към гърдите, погледна Хоремхеб с ясни очи и каза:

— Често съм се чудила, Хоремхеб, защо не си вземеш жена, след като много придворни дами въздишат по теб. Поразсмей ме, като ми разкажеш на какво се дължи това, защото седя неудобно, а този Тутмос е скучен, гледа ме равнодушно, твърди, че бузите ми били хлътнали, и само ме обезобразява.

Въпросът й доста обърка Хоремхеб и лицето му помръкна, но той има време да обмисли отговора си, понеже Тутмос захвърли длетото и чука си, разрева се от изнемога и извика:

— Честна дума, тази царска котка ще ме побърка с приказките си! От ден на ден все повече разранява сърцето ми, знаейки, че който веднъж я е видял, само за хубостта й мисли. В името на Атон, остави ме на мира, проклетнице, защото пет пъти съм те извайвал от разноцветен камък, треска ме тресе, като гледам лика, стана и тънката ти шия, и камъкът вече не оживява в ръцете ми. Следващия път, Нефертити, ще те издялам от дърво, ще те издялам с короната ти от дърво, за да мога върху него да нанеса цвета на кожата ти, и от дървото може би ще оживееш по-добре, отколкото от камък. С хлътнали бузи изглеждаш по-красива и по-одухотворена отпреди и никоя жена никога не е носила царската корона по-заслужено от теб.

В това време Хоремхеб се окопити, успокои се и каза, подражавайки на Тутмос:

— Царствена Нефертити, как бих могъл да мисля за друга жена, след като веднъж съм те видял? Придворните ти дами не ме интересуват — с тях предостатъчно съм се любил и знам, че крайниците им са гладки като черупка на яйце и меки като пух, ала главите им са кухи като говежди тор и никак не ме учудва, че трябва да носят подплънки на тила. А ти, Нефертити, си умна жена, хладния блясък на очите си наследила от своя баща, чието държавническо умение е голямо, макар и старомодно. Кажи ми обаче от своя страна, защо не поговориш с фараона разумно, ами го оставяш да потъва все по-дълбоко в безразсъдството си, та вече не знаем дали стоим на главата или на краката си и черното ни се струва бяло?

Нефертити се озърна и като разбра, че никой не ни подслушва, отвърна:

— Неговата мъжественост е толкова слаба и лесно наранима, че ако му говоря за неща, които не са му приятни, съвсем ще я загуби. Затуй по-добре да не го занимавам с държавни дела, пък ако щат и вдън земя да се провалят. Сега по-важно от всичко е да му родя син. По тази причина не бива да допускам да се развлича с друга жена. Но с течение на времето усмивката застива на устните ми и слепоочията ме стягат, като се замисля за неговото безразсъдство, така че всяка негова милувка ми опротивява. Стомахът ме заболява, когато съм принудена да потискам всяка остра дума, която би могла да го нарани. Ти, Синухе, който си лекар, сигурно можеш да го обясниш по-добре, защото наистина се надявах, че като велика царска съпруга ме очаква по-завидна участ. А той ме превърна в крава, която ражда всяка година, така че бузите ми се свиват, блясъкът на очите ми потъмнява и тялото ми погрознява, въпреки че на тази възраст тепърва би трябвало да разцъфтявам.

Ние в един глас я уверихме, че преувеличава влиянието на бременността върху тялото й, което беше вярно, понеже то продължаваше да бъде стройно и хубаво като на девойка и тя уж неволно отгръщаше дрехата си, та можехме да се наслаждаваме на гладкия й корем. Тутмос обаче се замисли и вметна:

— Всичко, което казваш, ми е ясно, само едно не разбирам: как можеш да наричаш мъжествеността му слаба и лесно наранима, след като — доколкото ми е известно — нямаш опит с друг мъж или някаква основа, за да го сравняваш?

Сега пък лицето на Нефертити помръкна, тя извърна поглед и стана неуверена, което много ме зарадва, защото показваше, че все още беше непокварена. След кратко размишление тя отвърна:

— Тутмос е нетактичен, ала от него друго не мога и да очаквам, понеже произхожда от простолюдието. Та нали все пак съм чела стихове, а ако нямам друга основа за сравнение, то поне строителите съм виждала, когато свалят потните си престилки и отиват да се къпят на реката. Но стиховете ми говорят повече, отколкото собствените ми очи. — Тя печално се усмихна и тихо изрецитира: — „Да бях аз дрехата, обгърнала бедрата ти, да бях дъхът помаден в твоите коси, да бях аз виното в устата ти!“ — Въздъхна и добави: — Така говорят поетите, а пък той… той и в постелята все за Атон говори, тъй че за една жена едва ли може да има по-тежка орисия. Каква ми е радостта от хубавото лице, щом пролетният вятър никога не го е целувал?

Веселите кафяви очи на Тутмос потъмняха от вълнение, той се доближи до нея и каза:

— Нефертити, не се надсмивай над потеклото ми, защото съм роден в дома на бойните колесници и в жилите ми тече воинска кръв, макар че ръцете ми карат камъка да оживява. Достатъчно е само да вдигнеш ръка, и пролетният вятър ще целува лицето ти, гореща кръв ще целува снагата ти…

Нефертити замечтано се усмихна и впери строгите си ясни очи в далечината. Бавно наклони чашата в ръката си и погледна как остатъкът от виното потече в прахта на пода. Сетне остави чашата, стана и пристъпи към Тутмос, отмахна потните коси от челото му и допря устни до него, въздъхвайки тихо. Разговорът ни не я огорчи, а напротив — достави й удоволствие и на тръгване все още потръпваше от него. След като си отиде, казах на Тутмос:

— Очите ти блестят като в треска и прекалено се потиш. Струва ми се, че малко пътуване ще ти дойде добре и ще те освежи. В името на Атон, разумно е да последваш Хоремхеб в Мемфис и както обеща, да му изваеш статуя, за да я постави в родния си град Хетнетсут. Казват, че в Мемфис също имало хубави момичета и вина.

— Дърдориш глупости като стара баба, Синухе! — извика Тутмос. — Тук ме чака толкоз работа и желанието да творя блика в мен като дървесен сок. Нищо не ми пречи да извая статуята на Хоремхеб тук, стига първо да очертая силуета, да отбележа основните точки на тялото и да направя гипсова отливка на лицето му.

— Като стана дума за пътуване — намеси се Хоремхеб в разговора, — разумно би било Синухе да замине за Тива и пътем да се поогледа. Тук, в този град на слепци и мечтатели, бездруго няма да ми повярвате, ако ви разкажа какво става по Египет и какво си говорят хората. Наистина, Синухе трябва да замине за Тива и като се върне, да разкаже на фараона за видяното, понеже той ти вярва, Синухе, и те слуша.

Плю на пода, размаза храчката и продължи:

— Макар да хваща окото, тази Нефертити едва ли е приятна съпруга, защото умът й е остър като нож, устата й е пълна с отровни оси и доколкото познавам жените, не се съмнявам, че е само въпрос на време кога ще почне да се люби с чужди мъже.

Думите му здравата ядосаха Тутмос, но аз го успокоих и рекох:

— Наистина, крайно време е да намина в Тива и да се срещна с Каптах, ала тук постелята ми е мека, свикнах с ястията на готвача си, краката ми се размекнаха и тялото ми вече не понася клатушкането на кораба. Освен туй съвсем не знам дали ще дръзна да разкажа на фараона за видяното. Той иска да слуша само за охранени деца, за усмихнати жени и мъже, които дори проклинат в името на Атон, а от думите ти мога да заключа, че ще се наложи да разказвам за неща, дето ще го огорчат. Пък и съм чувал, Хоремхеб, че крокодилите доказали съобразителността си, като те последвали до Мемфис, защото твоите стражи и пазители на реда редовно ги хранели, макар плячката да не била толкова обилна, както някога в Тива.

Хоремхеб изпразни чашата си до дъно, напълни и отново я изпи с настървение, след което рече:

— Честна дума, ще ми се да съм крокодил, като се замисля за бъдещето на Египет. Е, така да бъде. Щом и Синухе не иска да ми помогне, не ми остава нищо друго, освен да се напия, както правех някога при мисълта за бъдещето на Египет под властта на фараон Ехнатон.