Мика Валтари
Синухе Египтянина (64) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

7

Така аз се завърнах в Ахетатон, но при завръщането си не бях същият както на тръгване и гледах Града на небесните висини с други очи, поради което с леките си, ярко обагрени постройки под тъмната синева на небето и слънчевата позлата той ми се струваше като сапунен мехур или ефирен мираж. Не в Ахетатон, а извън пределите му живееше истината и това бяха гладът, страданието, нищетата и престъпленията, които гладът довеждаше в Египет. Мерит и Тот се върнаха в Тива и със себе си отнесоха сърцето ми. Затуй съзерцавах всичко с хладен поглед и без прикриващото го було всичко, което виждах, ми изглеждаше лошо.

Не се минаха много дни и истината пристигна в Ахетатон. Наложи се фараон Ехнатон да я приеме от верандата на златния си палат и да я погледне право в очите. Става дума за туй, че от Мемфис Хоремхеб бе изпратил група сирийски бежанци в цялата им несрета, за да разговарят с фараона. Беше заплатил пътуването им и според мен ги беше подучил да преувеличават несретата си. Ето защо при пристигането си в Града на небесните висини те представляваха ужасяваща гледка, та придворните се поболяха и се изпокриха по домовете си да не ги гледат, а стражите затвориха пред тях портите на златния палат. Те обаче викаха гръмко, хлопаха по портите и замеряха стените на златния палат с камъни, докато фараонът дочу гласовете им и се видя принуден да ги пусне във вътрешния двор. Там те се обърнаха към него с думите:

— Дочуй от обезобразените ни уста стона на народите, защото от някогашното могъщество на Кеми остана само някакъв призрак, стаен край гроб, докато сред трясъка на стеноломите и пращенето на пожарите в сирийските градове изтича кръвта на всички ония, които се осланяха и възлагаха надежди на теб.

Повдигнаха чуканите на ръцете си и извикаха:

— Погледни ръцете ни, фараон Ехнатон! Къде са те?

Избутаха напред мъже с избодени очи, които пристъпяха неуверено, а старци, чиито езици бяха изтръгнати, раззинаха уста, издавайки несвързани звуци. Останалите завикаха:

— За жените и дъщерите ни не питай, защото тяхната участ в ръцете на Азирувата сган и на хетите е по-лоша от смърт! Те избождаха очите ни и отсичаха ръцете ни, понеже се уповавахме на теб, фараон Ехнатон.

Но фараонът закри лицето си с ръце, потръпна в своята слабост и им заговори за Атон. Тогава те му се присмяха с прегракнали гърла, охулиха го и рекоха:

— Нали знаем, че на враговете ни също си изпратил кръста на живота. Бяха го окачили на врата на конете си, а в Ерусалим отсякоха краката на жреците ти и ги караха да скачат възторжено в чест на твоя бог.

В този миг фараон Ехнатон нададе грозен вик — обзет отново от гърчовете на святата болест, той се строполи на верандата и изгуби съзнание. Като видяха това, стражите се уплашиха и подгониха сирийските бежанци, но те в отчаянието си се съпротивяваха, кръвта им потече по плочника на вътрешния двор в златния палат, а труповете им бяха хвърлени в реката. От верандата Нефертити и Меритатон, болната Мекетатон и мъничката Анхсеиатон наблюдаваха тази гледка и никога не я забравиха, защото тогава за първи път видяха последиците от войната, нищетата и смъртта.

Накарах да наложат фараон Ехнатон с водни компреси, а когато дойде на себе си, дадох му успокоително и приспивателно, защото пристъпът му този път беше толкова силен, че се боях да не умре. По този начин го приспах, ала щом се събуди, той ми каза с побледняло лице и зачервени от главоболие очи:

— Приятелю Синухе, на това трябва да се сложи край. Хоремхеб ми е разказвал, че се познаваш с Азиру. Иди при него и ми откупи мира. Откупи мира на Египет, пък ако ще да струва всичкото ми злато и страната да затъне в сиромашия.

Възпротивих се остро и предложих:

— Фараон Ехнатон, изпрати златото си на Хоремхеб и той бързо ще ти откупи мира с копия и бойни колесници, без Египет да бъде опозорен.

Той се хвана за главата и рече:

— В името на Атон, Синухе, не можеш ли да проумееш, че омразата поражда омраза, отмъщението посява отмъщение и кръвопролитието води до кръвопролитие, докато се удавим в кръв? Каква полза ще имат пострадалите, ако страданието им се изкупи с чуждо страдание? А приказките за позора са чист предразсъдък. Затуй ти заповядвам: Иди при Азиру и ми откупи мира!

Неговото хрумване ме изплаши, опънах се и казах:

— Фараон Ехнатон, те ще ми избодат очите и ще ми изтръгнат езика, преди да съм се срещнал и разговарял с Азиру. На приятелството му не мога да разчитам, защото той сигурно отдавна ме е забравил. Освен туй не съм свикнал с трудностите на войната и изпитвам ужас от нея. Краката ми се схващат, пътуването вече не ми спори и не умея да редя думите си така ловко, както някой, който от дете е приучен да лъже и е твой служител при царете в чужди земи. Изпрати другиго, ако искаш да се сдобиеш с мир, а не мен. Но той остана непреклонен:

— Тръгвай както ти заповядах! Такава е волята ми.

Аз обаче бях видял бежанците в двора на палата. Бях видял обезобразените им уста, избодените им очи и чуканите на ръцете им. Поради туй нямах никакво намерение да заминавам за Сирия и се отправих към къщи, за да легна и да се престоря на болен, докато фараонът забрави решението си. Но на път за дома ми ме пресрещна един от моите слуги и ми съобщи разтревожено:

— Добре, че се прибираш, господарю Синухе. От Тива току-що пристигна с кораб жена на име Мехунефер, която твърди, че била твоя приятелка. Чака те в дома ти, пременена като за годеж, и цялата къща смърди от помадата й.

Тутакси се обърнах, бегом се върнах в златния палат и заявих на фараона:

— Да бъде волята ти. Ще отида в Сирия и нека кръвта ми легне на твоята съвест. Но ако ще потеглям на път, държа да го сторя веднага, така че нареди на писарите си незабавно да приготвят всички необходими глинени плочи, удостоверяващи длъжността и правомощията ми, понеже Азиру отдава голямо значение на глинените плочки.

Докато писарите изписваха глинените плочки, аз подирих убежище в ателието на Тутмос и моят приятел ми помогна в бедата. Той тъкмо беше завършил статуята на Хоремхеб, която бе изваял от кафяв пясъчник, след като бе направил гипсова отливка на лицето му по време на неговия престой в Ахетатон. Статуята носеше чертите на новото изкуство — извънредно жива и съобразена с ръста на Хоремхеб, макар че според мен Тутмос малко беше преувеличил дебелината на мускулестите ръце и широчината на гърдите му, така че Хоремхеб бе изобразен по-скоро като борец, отколкото като началник на стражите и държавник. Но новото изкуство се стремеше да преувеличава всичко видимо до загрозяване, понеже го смяташе за истинно, докато старото изкуство прикриваше грозотата, представяше човека откъм най-добрата страна и смекчаваше недостатъците му. Новото изкуство представяше човека откъм най-грозната страна, за да не би истината да се преиначи. Не знам дали преувеличената човешка грозота е свидетелство за особена достоверност, но Тутмос беше убеден в това и аз не исках да му противореча, понеже ми беше приятел. Той избърса с мокър парцал статуята, за да покаже как пясъчникът сияеше в мускулите на Хоремхеб и колко подходяща беше отсянката на камъка за цвета на кожата му, след което каза:

— Май че до Хетнетсут ще пътуваме заедно. Ще отнеса статуята, за да се уверя, че в храма ще бъде поставена на място, отговарящо на достойнството на Хоремхеб и на моето като ваятел. Да, Синухе, ще потегля с теб и дано речният вятър проветри главата ми от винените пари на Ахетатон, защото от тежестта на чука и на длетото ръцете ми се разтреперват и огън изгаря сърцето ми.

Писарите донесоха в ателието на Тутмос глинените плочки и злато за из път заедно с благословията на Ехнатон, наредихме статуята на Хоремхеб да се натовари на фараонския кораб и без да се маем, поехме надолу по течението. На слугата си заповядах да съобщи на Мехунефер, че съм заминал на война в Сирия и там съм загинал. Не беше лъжа, тъй като се боях, че при това пътешествие наистина ще ме сполети грозна смърт. Заповядах му също да качи Мехунефер с необходимите почести, а ако е нужно и насилствено на някой от заминаващите за Тива кораби. Защото, рекох му, ако противно на очакванията ми все пак се завърна и намеря Мехунефер в къщата си, ще накарам да набият с камшици всичките ми слуги и роби, ще им отрежа ушите и носовете и до един ще ги изпратя за цял живот в рудниците. Слугата ме погледна в очите и разбра, че не се шегувам, изплаши се и обеща да изпълни заповедта ми. Въздъхнах облекчено, качих се на фараонския кораб и с Тутмос поехме надолу по Нил. И понеже бях убеден, че тръгвам на сигурна смърт от ръцете на аморитите и хетите, не пестяхме виното. Тутмос също каза, че щом някой отивал на война, виното не бивало да се пести, и не се съмнявах в осведомеността му, след като се беше родил във военен дом.

Но за да разкажа за пътуването си по реката и в Сирия, както и за всички по-сетнешни събития, ще трябва да започна нова книга.