Мика Валтари
Синухе Египтянина (24) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

7

Пренощувах в една странноприемница, а на заранта отидох до бившата си къща. Повиках Каптах и той излезе, куцукайки, с подути от бой бузи. Като ме видя, единственото му око се просълзи от радост, той се хвърли в краката ми и каза:

— Ти се върна, господарю, а аз вече те смятах за мъртъв. Мислех си, че ако си жив, сигурно пак ще дойдеш да ме молиш за още мед и сребро. Нали който веднъж е дал, от него вечно ще искат. Ала ти не идваше, макар че заради теб откраднах от новия си стопанин — дано тялото му се сплуе! — толкова, колкото можах. Сам виждаш бузите и коляното ми, по което той вчера ме ритна. Оня крокодил, майка му — дано в прах се превърне! — се закани да ме продаде и сега съм в ужас. Да се махаме от тая проклета къща, господарю! Аз ще избягам с теб.

Замислих се за миг, което той сигурно изтълкува като колебание, защото продължи:

— Повярвай ми, господарю, откраднал съм толкова, че известно време мога да те издържам. Щом средствата ми свършат, ще работя за теб, стига да ме избавиш от лапите на този женски крокодил и неговото изчадие.

— Наминах само да си изплатя дълговете, Каптах — казах аз и му наброих много повече злато и сребро, отколкото ми беше дал. — Но ако искаш, мога да те откупя от господаря ти и да отидеш където пожелаеш.

Усетил тежестта на златото и среброто в ръката си, Каптах обезумя от радост, забрави куцането и заподскача, въпреки че беше стар човек. После се засрами и рече:

— Вярно, че плаках горчиво, когато ти дадох спестяванията си, но ти не ме вини за това. Къде ще ида, ако ми върнеш свободата, след като цял живот съм бил роб? Без теб ще бъда като сляпо коте или като агне, изоставено от майка си. Пък и защо да хабиш ценното си злато за моето откупване, защо да плащаш за онова, което е вече твое? — Намигна ми хитро с единственото си око и заговорнически продължи: — Докато те чаках, всеки ден следях заминаващите кораби. Скоро за Симира ще отплува голям и як кораб. Човек може да се престраши и да се качи на него, ако е принесъл порядъчна жертва на боговете. Жалко само, че след като се отказах от Амон, който носеше само несполука, още не съм намерил някое достатъчно могъщо божество. Подробно се осведомих за много богове, проучих и новия бог на фараона, чийто храм отново е отворен и се пълни с хора, които се мъчат да спечелят благосклонността на царя. Казват обаче, че според фараона неговият бог живеел от истината, та се боя, че такъв бог трябва да е доста дребнав и едва ли ще ми бъде от полза.

Сетих се за намерения скарабей и го дадох на Каптах с думите:

— Ето ти едно божество, което е много силно, макар и дребно на ръст. Добре да го пазиш, защото се надявам да ни донесе още щастие, след като напълни кесията ми със злато. Облечи се като сириец, щом наистина искаш да бягаш, но няма да ме виниш, ако те заловят. Нека това малко божество те закриля. Може би действително е по-добре да пестим средства, за да има с какво да платим пътуването си до Симира. В Тива и в цял Египет вече не мога да погледна никого в очите. Ала явно все някъде трябва да живея. Затуй ще се махна и кракът ми няма да стъпи повече в Тива.

— Човек не бива да се зарича, господарю — каза Каптах. — Никой не знае какво ще се случи утре, а който веднъж е пил от водата на Нил, никоя друга вода не може да утоли жаждата му. Иначе решението ти е умно и още по-умно постъпваш, като ме вземаш със себе си. Без мен ти си като пеленаче, което не може да се повие само. Не знам какво зло си сторил, колкото и да присвиваш очи, говорейки за него, но ти си още млад и някой ден ще го забравиш. Човешкото деяние е като камък — хвърлиш го във водата, цамбурва шумно и прави вълни, ала миг след това водата става гладка, а камъкът изчезва безследно. Същото важи и за човешката памет. Като мине достатъчно време, всички ще забравят и теб, и деянието ти, ще можеш да се върнеш и тогава, надявам се, ще бъдеш богат и силен, та да ме закриляш, ако случайно си имам ядове със списъка на избягалите роби.

— Ще замина и никога няма да се върна — отсякох аз и в този момент новата стопанка с писклив глас извика Каптах. Застанах на ъгъла да го почакам. Скоро той се зададе с кошница, в която бе напъхал вързоп, а в шепата му подрънкваха късчета мед.

— Майката на всички крокодили ме прати да пазарувам — каза той, сияещ от радост. — Както винаги и този път ми даде съвсем малко мед, ала на дълъг път и малкото е нещо. Предполагам, че Симира е доста далеч оттук.

В кошницата бяха дрехите и перуката му. Спуснахме се на брега и в тръстиките той се преоблече. Купих му представителна тояга, каквато носеха слугите и глашатаите на знатните. После отидохме на пристана, където спираха сирийските кораби, и издирихме въпросния голям кораб. От носа до кърмата му се проточваше дебело въже, а на мачтата му се ветрееше флагът за отплуване. Капитанът беше сириец и много се зарадва, като чу, че съм лекар. Мнозина от моряците му боледуваха, а той ценеше изкуството на египетските лекари. Скарабеят наистина ни носеше късмет, защото капитанът ни вписа в корабната книга, без да поиска възнаграждение за превозването — само храната трябваше да си платим. Оттогава Каптах почиташе скарабея като божество, мажеше го всеки ден с хубава помада и го носеше увит в скъп плат.

Корабът се отдели от пристана, робите загребаха и след осемнадесет дни се озовахме на границата между двете царства. След още осемнадесет дни стигнахме мястото, където реката се разклонява, за да се влее в морето, а два дни по-късно пред нас се откри морската шир. Бяхме минали покрай градове и храмове, ниви и стада говеда, ала богатствата на Египет не радваха сърцето ми. С нетърпение очаквах края на пътуването, за да се махна от Черната земя. Но когато пред нас се ширна морето, без да се вижда отсрещен бряг, Каптах стана неспокоен и запита няма ли да е по-добре да слезем на брега и по суша да продължим за Симира, макар странствуването да беше трудно и опасността от разбойници — голяма. Безпокойството му нарасна, когато гребците и моряците по стародавен обичай почнаха да ридаят и да трият с остри камъни лицето си до кръв въпреки забраната на капитана. Той не желаеше да се разстройват многобройните пътници на кораба, чието име беше „Морски бекас“. Затуй накара да напердашат с камшици гребците и моряците, ала и тогава жалостивите им ридания не намаляха, така че мнозина от пътниците също почнаха да плачат горчиво и да принасят жертви на боговете си. Египтяните призоваваха на помощ Амон, а сирийците скубеха брадите си и според това дали живееха в Симира, Сидон, Библос или някой друг град, всеки се молеше на своя Ваал.

Ето защо и аз приканих Каптах да принесе жертва на нашето божество, щом го беше страх. Той разви скарабея от парчето плат, просна се пред него, хвърли във водата късче сребро, за да умилостиви морските богове, и заоплаква както себе си, така и пропиляното сребро. Моряците замлъкнаха и вдигнаха платната, корабът се наклони и почна да се клатушка, а гребците получиха бира и хляб.

Щом се появи клатушкането, лицето на Каптах посивя, той се хвана за корабното въже и притихна. След малко с печален глас ми каза, че стомахът му се вдигал до ушите и че предусещал смъртта си. Но той не желаел да ме упреква, загдето съм го бил подвел да се качи на кораба. Прощавал ми, та дано и боговете бъдели милостиви към него, защото таял слаба надежда, че солената морска вода ще запази тялото му, след като се удави, и той ще се озове в Западната страна. Дочувайки думите му, моряците се разсмяха и му казаха, че морето гъмжало от чудовища, които щели да го погълнат, преди още да стигне дъното.

Вятърът се усили, корабът още по-неудържимо се заклати и капитанът го насочи толкова навътре в морето, че сушата вече не се виждаше. Тогава и аз се обезпокоих. Не проумявах как щеше да ни върне отново на брега, след като го бе изгубил от погледа си. Вече не се присмивах на Каптах, главата ми се маеше и почна да ми прилошава. Не след дълго Каптах повърна и с прежълтяло лице се свлече на палубата, без да издава звук. Обзе ме тревога и виждайки как много други пътници също повръщаха, пребледняваха и се оплакваха, че ще умрат, бързо се завтекох при капитана. Казах му, че боговете сигурно са прокълнали кораба му, защото независимо от лекарското ми изкуство на него е избухнала страшна епидемия. Настоях да обърне кораба и да го върне на брега, докато все още съществуваше вероятност да го намери. Иначе като лекар нямаше да отговарям за последиците. Казах още, бурята, която бушуваше около нас и люшкаше кораба така, та чак шевовете му скърцаха, е ужасна, макар да не исках да се меся в работата му.

Капитанът обаче ме успокои и каза утешително, че вятърът бил попътен и щял само да ускори пътуването, така че да не съм се заяждал с боговете, говорейки за буря. А пък болестта, плъзнала сред пътниците, се дължала единствено на това, че те предварително били платили за храната и сега ядели прекалено лакомо, с което нанасяли значителни щети на търговската къща, чиято собственост бил корабът. Собствениците в Симира навярно били принесли жертва на съответните морски богове, та пътниците да не могат да задържат храна в себе си и да не унищожават като хищници скромните провизии на кораба.

Обясненията му не ми вдъхваха много доверие и аз се осмелих да го запитам дали беше сигурен, че ще намери брега, след като скоро щеше да мръкне. Той ме увери, че в капитанската си кабина имал най-различни божества, които денонощно му помагали да намира вярната посока, стига нощем да се виждали звездите, а денем — слънцето. Явно лъжеше, защото такива божества надали съществуват.

Затуй подигравателно го запитах защо и аз не съм се разболял както останалите пътници. Отвърна ми, че било съвсем естествено — плащал съм си всяко ядене на кораба и не съм ощетявал собствениците му. За Каптах каза, че при слугите било по-иначе. Според случая те или се разболявали, или оставали здрави. Но той се закле в брадата си, че щом стъпели на симирска земя, всички пътници щели да бъдат здрави и бодри като яренца, така че не бивало да се страхувам за лекарската си репутация. И все пак трудно ми беше да повярвам, като виждах неволите на пътниците.

Защо обаче аз самият не се разболях — това не мога да кажа, освен ако не се дължеше на обстоятелството, че веднага след раждането ми съм бил сложен в тръстикова лодка и съм се клатушкал по Нил. Друго обяснение не намирам.

Опитах се, доколкото ми позволяваха силите, да се погрижа за Каптах и пътниците, ала щом се докоснех до някого, той ме изругаваше. Когато предложих на Каптах храна, за да се подкрепи, той извърна глава и като джавкащ хипопотам издаде някакви звуци, напъвайки се да изпразни стомаха си, макар в него да нямаше вече нищо. Дотогава не беше се случвало Каптах да извръща глава при вида на паница и това ме накара да повярвам, че е на умиране. Стана ми много жал, защото вече бях успял да свикна с досадното му бръщолевене.

Настъпи нощ и най-сетне заспах, макар че дълго настръхвах от скърцането на кораба и ужасното плющене на платната, когато вълните се разбиваха о борда. Така изминаха няколко дни, без някой от пътниците да умре. Постепенно те се съвземаха, почнаха отново да ядат и да се разхождат по палубата. Само Каптах не мърдаше от мястото си и не се докосваше до храната, ала все пак показваше признаци на живот, защото поднови молитвите си към нашия скарабей. От това заключих, че у него се бе пробудила надеждата въпреки всичко да слезе жив на брега. На седмия ден сушата отново се появи. Капитанът каза, че благодарение на попътния вятър вече сме подминали Йопия и Тир и сме се насочили право към Симира. Откъде знаеше всичко това, така и до днес не ми стана ясно. На следващия ден Симира действително се появи пред нас и капитанът извърши богато жертвоприношение в чест на морските богове и на божествата в кабината си. Платната бяха свити, гребците потопиха весла във водата и корабът навлезе в пристанището на Симира.

Когато стигнахме в тихи води, Каптах се надигна и се закле в скарабея, че кракът му никога вече няма да стъпи на кораб.