Мика Валтари
Синухе Египтянина (10) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

5

Години наред не бях напускал територията на храма и сега, когато излязох посред бял ден, очите ми още веднъж се отвориха, защото видях, че докато съм учил и работил, градът се е променил. Забелязах го, като минавах по алеята на овните и прекосявах площадите. Навред витаеше някакво ново оживление, одеждите бяха станали по-скъпи и по-пищни, а по надиплените поли и перуките не можеше да се различи кой е мъж и кой жена. От кръчмите и публичните домове се носеше писклива сирийска музика, по улиците още по-често се чуваше чужда реч, сирийци и богати негри още по-нагло си пробиваха път сред местната тълпа. Богатствата и могъществото на Египет бяха безмерни, столетия наред вражески крак не беше стъпвал в градовете му, а сред мъжете на средна възраст имаше такива, които никога не бяха воювали. Не знам обаче дали това носеше радост на хората, защото погледите им бяха неспокойни, всички бързаха и недоволни от настоящето, очакваха нещо ново.

Самотен бродех по улиците на Тива със сърце, натежало от непокорство и скръб. Наминах към къщи и видях, че баща ми Сенмут е остарял, прегърбил се е и вече не може да чете папирусите. Майка ми Кипа също беше остаряла, задъхваше се, когато ходеше, и говореше единствено за гроба си. Със спестяванията си баща ми беше купил гроб за двамата в града на мъртвите, западно от реката. Бях го видял — спретнат, облицован с глинени тухли гроб с обичайните изображения и надписи по стените. Наоколо имаше стотици такива гробове, които жреците на Амон продаваха скъпо на честните и пестеливи хора, желаещи да си осигурят безсмъртие. За хатър на майка ми им бях написал книга на смъртта — да се сложи в гроба им, че да не се заблудят по дългия път. Беше чудесна, безгрешно написана книга, макар в нея да нямаше рисунки като в книгите, дето се продаваха на двора в храма на Амон.

Майка ми ми даде да хапна, баща ми ме запита за учението и повече нямахме какво да си кажем. Къщата ми беше чужда, улицата ми беше чужда и хората по нея ми бяха чужди. На сърцето ми ставаше все по-тягостно. Изведнъж се сетих за храма на Птах и за моя приятел Тутмос, който искаше да стане художник. Тогава си рекох: разполагам с четири дебена сребро — ще взема приятеля си Тутмос да се повеселим заедно, да се разтушим с вино, защото отговор на моя въпрос, така или иначе, никога не ще намеря.

Сбогувах се с родителите си, като им казах, че е време да се връщам в Дома на живота, и малко преди залез-слънце стигнах до храма на Птах. Запитах пазача къде е художественото училище, влязох вътре и потърсих Тутмос. Едва тогаз узнах, че той отдавна бил изгонен от училището. Учениците с нацапани от глината ръце плюеха, щом произнасяха името му. Един ми рече: „Тутмос най-сигурно можеш да го намериш в някоя бирария или публичен дом.“ Друг: „Чуеш ли някой да хули боговете, знай, че Тутмос е някъде наблизо.“ Трети: „Където има побой и се чупят глави, там търси приятеля си Тутмос.“

Те плюха пред мен, когато казах, че Тутмос ми е приятел, но го направиха заради учителя си. Щом той се обърна с гръб, те ми подшушнаха да отида в кръчмата „Сирийската делва“.

Намерих кръчмата, носеща името „Сирийската делва“. Беше на границата между бедняшкия квартал и богаташката част на града. На вратата й имаше надпис, който възхваляваше виното от лозята на Амон и вината от пристанището. Вътре стените й бяха покрити с весели картини — павиани прегръщаха танцувачки и козли надуваха свирки. Насядали по пода художници усърдно рисуваха върху папируси, а един старец печално се взираше в празната си чаша.

— Кълна се в грънчарското колело, че това е Синухе! — извика някой и вдигайки смаяно ръце, стана да ме посрещне.

Веднага познах Тутмос, макар да беше с мръсна и окъсана наметка, с кървясали очи и с голяма цицина на челото. Беше се състарил, измършавял и около ъглите на устата му се бяха образували бръчки. Ала когато ме погледна, очите му все така излъчваха завладяваща смелост и радост. Той се наведе и бузите ни се допряха. Сега вече знаех, че приятелството ни се бе запазило.

— Всичко е такава безсмислица, че сърцето ми се къса от мъка — казах аз. — Издирих те да разтушим душата си с вино, защото никой не ми отговаря на въпроса „защо?“.

Тутмос повдигна престилката си, което означаваше, че няма с какво да плати.

— Аз имам на ръцете си четири дебена сребро — заявих гордо, но той посочи към главата ми, която все още беше гладко обръсната. Искаше ми се хората да знаят, че съм получил първата жреческа степен — нали нямах с какво друго да се гордея. Сега се ядосах, че не бях оставил косата ми да израсте. Затуй казах припряно:

— Не съм жрец, а лекар. На вратата май пишеше, че тука има вино от пристанището. Искаш ли да го опитаме? — предложих аз и звъннах с гривните.

Кръчмарят бързо дотича, поклони ми се и отпусна ръце пред коленете си.

— В избата имам вина от Сидон и Библос, още неразпечатани и със сладост на смирна. В пъстри чаши поднасям мешано вино. Замайва главата като усмивката на момиче, а сърцето започва да лудува — каза той и продължи да дърдори и да изброява, без да си поема дъх.

Аз се обърках, погледнах Тутмос въпросително и той поръча мешано вино за двама ни. Един роб дойде, поля ни да си измием ръцете и сложи на масичката пред нас блюдо с печени лотосови семена. Кръчмарят донесе пъстрите чаши. Тутмос вдигна своята, отля малко на пода и рече:

— За небесния грънчар! Дано чумата отнесе художественото училище и неговите учители! — И той изреди имената на най-омразните му учители.

Аз също вдигнах чашата си и отлях малко на пода.

— Нека ладията на Амон протече за вечни времена, дано се пръснат търбусите на неговите жреци и чума да порази невежите учители от Дома на живота! — казах аз със сподавен глас и се огледах да не би някой да е чул думите ми.

— Не бой се — успокои ме Тутмос. — В тази кръчма са откъснати толкоз много уши на Амон, че той се отказа да подслушва. Всички ние, дето ни виждаш тука, сме отритнати. Аз щях да остана без хляб и бира, ако не ми беше хрумнало да рисувам книжки с картинки за децата на богатите.

Той ми показа папирусовия свитък, на който рисуваше при моето влизане, и аз не можах да въздържа смеха си. На хартията се виждаше крепост, зад чиито стени разтреперана от страх котка се отбраняваше срещу налитащи я мишки. На върха на едно дърво седеше и пееше хипопотам, докато един гълъб се мъчеше да се покатери на дървото по дървена стълба.

Тутмос ме погледна със засмените си кафяви очи. Но когато разгърна свитъка по-нататък, смехът ми секна. Появи се рисунка, на която дребен плешив жрец теглеше с въже едър фараон като жертвено животно към храма. На друга рисунка дребен фараон се покланяше пред огромна статуя на Амон. Погледнах го недоумяващо, а той кимна с глава и каза:

— Нима не е така? Родителите също се смеят на рисунките, защото изобразяват безсмислици. Смешно е мишка да напада котка, не по-малко смешно е жрец да тегли фараон. Но образованите почват да се замислят. Затуй хляб и бира няма да ми липсват, докато жреците не накарат стражите да ме пречукат на улицата. Случвало се е неведнъж.

— Хайде да пием — рекох аз и ние пихме, но на сърцето ми не стана по-радостно. — Кажи ми, не е ли редно да се пита „защо?“.

— Разбира се, че не е редно — отвърна Тутмос. — В Кеми няма ни дом, ни покрив, ни постеля за оня, който се осмелява да запита „защо?“. Ти знаеш, всичко трябва да си остане постарому. Нали помниш, Синухе, как тръпнех от радост и гордост, когато постъпвах в художественото училище. Чувствувах се като ожаднял странник, стигнал до извора, като просяк, който посяга към хляба. И научих много нещо. Научих как художникът държи калема, как се борави с длетото, как се прави модел от восък, преди да се издяла от камък, как се излъсква камък, как се реди разноцветна мозайка и как се оцветява алабастър. Но когато в мен загоря желанието да се заема с работа и за радост на очите си да извая онова, което си мечтаех, отпреде ми се изправи студена стена и ме пратиха да меся глина, която други щяха да моделират. Защото над всичко стои правилото. В изкуството, както и при буквите, има правило и ако някой го наруши, бива прокълнат. Затуй за всяко нещо си има образец и който се отклонява от него, не става художник. Открай време е установено как се рисува изправен и как седнал човек. Открай време е установено как конят се вдига на задни крака и как волът тегли товар. Открай време е установено как художникът трябва да върши работата си. Който се противи, той не е годен за храма и му се забранява достъпът до камъка и длетото. Ех, Синухе, приятелю мой, аз също питах защо. Прекалено често питах защо. Затуй сега седя тука с цицини по главата.

Отпивахме от виното, настроението ни се оправи и на душата ми олекна, защото вече не бях самотен.

— Синухе, приятелю мой, родили сме се в странно време — продължи Тутмос. — Всичко се движи и променя формата си като глина на грънчарско колело. Дрехите се измениха, думите и обичаите се измениха и хората вече не вярват в боговете, макар все още да се боят от тях. Приятелю Синухе, може би сме се родили, за да видим края на света, защото той е остарял, щом от построяването на пирамидите са минали хиляда, че и две хиляди години. Помисля ли си за това, иде ми да се хвана за главата и да заплача като дете.

Но той не заплака, защото пиехме мешано вино от пъстри чаши. Когато ги пълнеше, стопанинът на „Сирийската делва“ винаги ни се покланяше с отпуснати пред коленете ръце. Робът също дотърчаваше и ни поливаше да си измием ръцете. Сърцето ми се отпусна и беше готово да литне като лястовица пред прага на зимата, обзе ме желание да рецитирам стихове и да прегърна всички наоколо.

— Хайде да идем в някой публичен дом — предложи Тутмос и се засмя. — Ще послушаме музика, ще погледаме танцуващите момичета, та да ни олекне на душата и вече да не питаме защо, нито пък да искаме чашата ни да е пълна.

Платих на кръчмаря с едната гривна и му рекох да се отнася с нея внимателно, защото още е мокра от урината на една бременна. Шегата ми се стори много забавна, кръчмарят също се разсмя и ми върна шепа щемпелувани късчета сребро, така че можах да възнаградя и роба. Той ми се поклони до земята, а кръчмарят ни изпрати до вратата и ме подкани да не забравям „Сирийската делва“. Увери ме също, че познавал много млади и непринудени момичета, които на драго сърце щели да се запознаят с мен, ако им занеса от неговото вино. Но Тутмос вметна, че още дядо му бил спал със същите сирийки и затуй по-добре е човек да ги нарича бабички, а не сестрици. Какви шегобийци бе направило виното от нас!

Слънцето беше залязло, разхождахме се по улиците и аз изучавах онази Тива, която не знае що е нощ — уредниците на забавления се бяха постарали нощта в пищния им квартал да бъде светла като ден. Пред увеселителните заведения пламтяха факли, а върху стълбовете по уличните ъгли горяха лампи. Роби носеха паланкини на бегом и виковете на слугите пред тях се смесваха с долитащата от сградите музика и с крясъка на пияните. Надникнахме през вратата на една кушитска пивница — негри удряха с ръце и палки по тамтамите си, чийто страхотен тътен огласяше цялата околност. В надпревара с тях звучеше писъкът на първобитната сирийска музика. От нея непривикналото ухо изпитваше болка, но ритъмът й беше завладяващ и караше кръвта да кипне.

Никога дотогава не бях ходил в публичен дом и малко се боях, когато Тутмос ме заведе в „Котката и гроздето“. Беше малка чиста къща с меки постелки за сядане и приятно жълто осветление. Млади, според мен хубави момичета с начервени длани пляскаха в такт с флейтите и струнните инструменти. Когато музиката спря, те седнаха до нас и помолиха да ги почерпя с вино, защото гърлата им били сухи като слама. Музиката отново засвири и две голи танцьорки заиграха сложен, изискваш, много умение танц, който следях с голям интерес. Като лекар, бях свикнал да гледам голи женски тела, само че техните гърди, малки кореми и бедра не се бяха движили така примамливо, както тези.

Но от музиката в мен пак се надигна тъга и копнеж по непознатото, което ме привличаше. Едно от момичетата сложи ръката си в моята, притисна се до мен и каза, че съм имал поглед на мъдрец. Ала нейните очи не бяха зелени като Нил по време на летния зной, нито дрехата й беше от царски лен, макар че не покриваше гърдите й. Затуй пиех вино, не я поглеждах в очите и нямах желание ни да я наричам сестрица, ни да се забавлявам с нея. И нищо чудно, че последното, което си спомням и отнесох от публичния дом, беше злостният ритник на негъра и цицината на главата ми, когато се търколих по стълбите. Стана точно така, както беше предсказала майка ми Кипа — лежах край уличния ъгъл без късче мед в джоба, с раздърпана наметка и цицина на главата. Тутмос подложи силното си рамо да се облегна и ме отведе на кея, където утолих жаждата си с вода от Нил и се измих.

На сутринта пристигнах в Дома на живота с подпухнали очи, с болезнен оток на главата, с мръсна наметка и без ни най-малкото желание да питам „защо?“. Трябваше да дежуря в отделението за глухи и страдащи от ушни болести. Поизчистих се набързо, навлякох бялата лекарска мантия и поех натам. Обаче в коридора ме срещна моят учител и попечител, огледа ме и почна да ме укорява с думи, които бях чел и знаех наизуст.

— Какво ще излезе от теб — гълчеше той, — щом скиташ нощем като сомнамбул и не знаеш да пиеш с мярка? Какво ще излезе от теб, щом си пилееш времето в публични домове и хлопаш с тояга по делвите, та да се плашат хората? Какво ще излезе от теб, щом се биеш люто и удряш на бяг пред стражите?

Като изпълни дълга си, той се подсмихна и въздъхна облекчено, заведе ме в стаята си и ми даде да пия лек за прочистване на стомаха. Почувствувах се по-добре и разбрах, че в Дома на живота виното и публичните домове не са забранени, стига да не се задава въпросът „защо?“.