Мика Валтари
Синухе Египтянина (73) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 61 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

4

Но аз, Синухе, обяснявах на народа:

— Възможно е през тези дни да са били извършени много злини, възможно е правдата да е бивала потъпквана от неправдата и доста невинни да са пострадали вместо безчестните, ала независимо от това Амон е бог на страха и мрака и властвува над хората поради тяхното невежество. Атон, който живее в нас и извън нас, е единственият бог и други богове няма. Затуй борете се за него, роби и бедняци, носачи и слуги! Вие няма какво да губите, но ако победи Амон, робството и смъртта няма да ви се разминат. Борете се за фараон Ехнатон, защото подобен нему не се е раждал, чрез неговите уста говори богът и друга такава възможност за обновяване на света никога не е имало, нито пък ще има след него!

Обаче робите и носачите се заливаха от смях и казваха:

— Не дрънкай глупости за Атон, Синухе. Всички богове и всички фараони са еднакви. Но ти, Синухе, макар и наивен, си добър човек, превързваш премазаните ни ръце и лекуваш обелените ни колена, без да искаш отплата. Затуй захвърли този боздуган — така или иначе не можеш да го размахаш, защото от теб войник не става. Роговете ще те пречукат, ако го видят в ръцете ти, а ние не ти желаем злото. За нас няма значение дали ще умрем, понеже ръцете ни са изцапани с кръв. Добре си поживяхме, спахме под балдахини и пихме от златни бокали, макар че вече не знаем дали това си струваше всичките напъни. Всеки случай празникът ни свърши и смятаме да умрем с оръжие в ръка, защото, след като вкусихме свободата и хубавите дни, към робство не ни се връща. Лекувай раните и облекчавай болките ни, ако искаш, само не се олюлявай с боздугана си сред нас. При тази гледка така ни досмешава, че се превиваме от смях, изпускаме копията си и ставаме лесна плячка за негрите, шарданите и роговете на Амон.

Думите им ме накараха да се засрамя, зарязах боздугана и от дома си донесох лекарското сандъче в „Крокодилската опашка“, за да се погрижа за раните им. Три дни и три нощи в Тива се водеше битка, безброй хора сменяха кръста с рог и заставаха на страната на Амон, а още повече бяха ония, които захвърляха оръжието и се криеха по къщите и избите, в хамбарите и празните кошове на пристанището. Но робите и носачите се биеха, а най-храбри в боя бяха ония, чийто глас се бе чувал най-малко. Редом с тях се биеха всички, на които носът и ушите бяха отрязани и затуй не се съмняваха, че ще бъдат разпознати.

Три дни и три нощи в Тива се водеше битка, робите и носачите палеха къщите и нощем се биеха при светлината на пожарите. Негрите и шарданите също палеха къщите, обираха ги и поваляха всеки изпречил се на пътя им, все едно дали беше кръст или рог. Техен военачалник и ръководител на обсадата беше същият Пепитатон, който беше наредил да избият тълпата по алеята на овните и пред храма на Амон, само че сега той отново се казваше Пепитамон. Ейе го беше избрал като най-достоен и най-учен сред военачалниците на фараона.

А пък аз, Синухе, превързвах в „Крокодилската опашка“ ранените роби и оправях разбитите глави на носачите, Мерит нарязваше на превръзки всички мои и нейни дрехи, както и дрехите на Каптах, а малкият Тот носеше вино за ония, чиито болки трябваше да се облекчат. Доколкото можеха, превързаните се връщаха в боя, който последния ден се водеше само на пристанището и в бедняшкия квартал. Привикнали да воюват, негрите и шарданите покосяваха хората като житни класове, по тесните улички шуртеше кръв и през каменните кейове се стичаше в реката. Никога в Кеми смъртта не е имала такава богата жътва както през онези дни. Щом някой паднеше и не можеше да се вдигне, негрите и роговете го пробождаха с копия. По същия начин робите и носачите се отнасяха с роговете, попаднали в ръцете им. Но за всичко това знаех малко, понеже превързвах рани в „Крокодилската опашка“, без да се оглеждам наоколо. Вършех го, струва ми се, заради фараон Ехнатон, ала не съм много сигурен, тъй като човек не познава собственото си сърце.

За свои предводители носачите и робите бяха избрали най-силните и гръмогласни мъже. Посред боя тези предводители идваха в „Крокодилската опашка“ да се ободрят с вино. Бяха опиянени от кръвта и битката, усмихваха ми се, потупваха ме по рамото с коравите си длани и казваха:

— На пристанището сме ти запазили удобен кош, в който можеш да се скриеш, Синухе, защото едва ли имаш желание довечера да увиснеш редом е нас на стената с главата надолу. Май че е време да се скриеш, Синухе, безполезно е да превързваш рани, които след малко пак ще зейнат.

— Аз съм царски лекар и никой не ще се осмели да ме докосне — отговарях аз, а те още повече ми се смееха, наливаха се с вино и се връщаха в боя.

По едно време Каптах дойде при мен и каза:

— Къщата ти гори, Синухе, а роговете са намушкали Мути, понеже ги заплашила с бухалката си, когато подпалвали дома ти. Време е да се облечеш в най-изящен лен и да окачиш всички знаци на достойнството си, за да се спасиш. Остави ги тия ранени роби и разбойници и ела в задната стаичка. Заедно ще се преоблечем и ще посрещнем военачалниците на Ейе както подобава на достойнството ни. От разбойниците успях да скрия няколко делви с вино, за да мога да омилостивя жреците и офицерите и да продължа да упражнявам почтения си занаят.

Мерит също ме прегърна и помоли:

— Спасявай се, Синухе! Ако не искаш да го сториш заради себе си, стори го заради мен и малкия Тот!

Ала будуването, отчаянието, смъртта и шумът на битката ме бяха изнервили, та не се вслушах в сърцето си и извиках:

— Какво ме е грижа за къщата, за мен, за теб, за Тот? Кръвта, която тече, е кръв на моите братя пред Атон и ако царството му рухне, за мен няма вече живот!

Не знам защо приказвах такива безсмислици — в мен явно говореше нещо друго, а не кроткото ми сърце. Не знам също дали изобщо щеше да ми се удаде да избягам, или да се спася, защото само след миг шарданите и негрите разбиха вратата на кръчмата и се втурнаха вътре, водени от жрец с бръсната глава и с лъснало от елей лице. Те започнаха да избиват ранените, които лежаха окървавени на пода. Със свещения си рог жрецът избождаше очите им, а оцветените на ивици негри скачаха върху тях, така че от раните им бликваше кръв.

— Това тук е свърталище на Атон, да го прочистим с огън! — извика жрецът.

Пред очите ми пръснаха главата на малкия Тот и с копията си погубиха Мерит, която се опита да го опази в обятията си. Не можах да ги защитя, защото жрецът ме удари с рога по главата и викът заглъхна в гърлото ми. Оттам насетне не знам какво се е случило.

Свестих се на улицата пред „Крокодилската опашка“ и отпърво не съзнавах къде се намирам — струваше ми се, че съм сънувал или съм умрял. Жреца го нямаше, войниците бяха оставили копията си и пиеха вино, с което ги черпеше Каптах, а офицерите им ги подканяха със сребровезаните си камшици да продължат битката. Пред мен „Крокодилската опашка“, която отвътре беше облицована с дърво, гореше в ярки пламъци като суха крайбрежна тръстика. Тогаз си спомних всичко и опитах да се изправя, но силите ми изневериха. Като не можах да се вдигна, полазих, опрян на ръце и колене, добрах се до вратата и запълзях през огъня, за да стигна до Мерит и Тот. Оредялата ми коса се опърли, дрехите ми пламнаха и на ръцете и коленете ми пареше. Тогава Каптах дотича с викове и вопли, издърпа ме от огъня и ме оваля в прахта, докато пламъците по дрехите ми угаснаха. При вида на всичко това войниците се разсмяха и се заудряха по коленете, а Каптах им рече:

— Трябва да се е побъркал, нали жрецът го фрасна с рога, за което обаче ще си получи наказанието. Това е царският лекар и на него не е редно да се посяга. Освен туй той е жрец от първа степен, ала се наложи да навлече прости дрехи и да снеме знаците на достойнството си, за да се опази от развилнялата се тълпа.

Аз обаче седях в уличната прах, хванал с обгорели ръце главата си, сълзи бликаха от опърлените ми очи, виках и ридаех:

— Мерит, Мерит, моя Мерит!

Но Каптах ме сръга грубо и просъска:

— Млъкни, глупако, малко ли злини докара на всички ни с твоето безумство? — Понеже не млъквах, той приближи лицето си до моето и горчиво зашепна: — Дано всичко това те вразуми, господарю. Както знаеш, сега чашата ти е пълна и препълнена. Макар и много късно, ще ти кажа, че Тот беше твой син, заченат от твоето семе, когато за първи път прегърна Мерит и легна с нея. Казвам ти го, за да ти дойде умът в главата. Тя не искаше да го узнаеш, защото беше горда и самотна и ти щеше да я зарежеш заради Ахетатон и фараона. Твоя кръв беше малкият Тот и ако ти не беше съвсем оглупял, щеше да видиш в очите му твоите очи, а в очертанията на устните му — твоите устни. Живота си щях да дам, ако можех да го спася, но заради безумството ти не можах, а и Мерит не искаше да тръгне без теб. Двамата умряха заради твоето безразсъдство и дано сега най-сетне се вразумиш, господарю.

Думите му ме накараха да онемея, погледнах го втренчено и запитах дали това е истина. Но като размислих, отговорът му не ми беше нужен, за да прозра, че е така. Затуй останах да седя в уличната прах, без да плача и без повече да усещам болка. Целият се вцепених, сърцето ми се затвори и ми беше безразлично какво ще ми се случи.

Пред мен „Крокодилската опашка“ гореше в огнени пламъци, обвивайки ме в дим и сажди, и заедно с нея изгаряха телцето на Тот и хубавата снага на Мерит. Изгаряха сред труповете на избитите роби и носачи, без да мога поне да ги съхраня за вечен живот. Тот е бил мой син и ако предположенията ми бяха истина, тогава в жилите му, както и в моите, е течала свещената кръв на фараоните. Ако го бях знаел, всичко може би щеше да бъде по-иначе, защото заради сина си човек е в състояние да извърши нещо, което заради себе си не би извършил. Сега обаче беше прекалено късно, свещената му кръв изгаряше заедно с кръвта на робите и носачите, него вече го нямаше и подозирах, че Мерит бе мълчала не само от гордост и самота, но и заради моята страшна тайна. Затуй седях в уличната прах сред дим и искри и пламъците от техните тела изгаряха лицето ми.

Оттам насетне бях като замаян, оставих се Каптах да ме води, където пожелае, и го следвах безпрекословно. Отведе ме при Ейе и Пепитамон. Битката беше стихнала и докато бедняшкият квартал продължаваше да гори, те, седнали на златни тронове, издаваха присъди на пристанищния кей, а войниците и роговете изправяха пред тях пленниците. Заловените с оръжие в ръка биваха окачвани на стената с главата надолу, всеки, у когото се намереше плячкосано имущество, биваше хвърлян в реката да го изядат крокодилите, а който носеше на врата или дрехата си кръста на Атон, биваше налаган с тояги и изпращан на принудителна работа. Жените предоставяха за развлечение на войниците и негрите, а децата поверяваха на Амон да ги възпитава в храмовете си. Смъртта вилнееше на тиванския бряг — Ейе беше безпощаден, защото искаше да спечели благоволението на жреците и казваше:

— Ще прочистя Египет от лошата кръв!

Пепитамон също свирепствуваше, понеже робите и носачите бяха обрали дома му, бяха отворили клетките на котките му и изяли храната им, а млякото и сметаната им бяха отнесли на децата си, така че от глад котките му се бяха озверили. Ето защо той също нямаше милост и за два дни всички градски стени се покриха с телата на мъже, провесени с главата надолу.

А ликуващите жреци издигнаха изображението на Амон в неговия храм и му принесоха обилни жертви. Статуите на всички останали богове също бяха върнати на местата им и жреците оповестиха на народа:

— В Кеми вече няма да има глад и сълзи, защото Амон се завърна и ще благослови всички вярващи в него. Отново ще засеем неговите ниви и семената му ще родят хилядократна реколта, охолството и богатството пак ще се върнат в Египет.

При все това в Тива цареше небивал глад и нямаше къща, в която да не се проливат сълзи, защото шарданите и негрите безогледно плячкосваха града, без да правят особена разлика между кръстове и рогове, изнасилваха жени, продаваха деца в робство и нито Пепитамон можеше да ги обуздае, нито властта на Ейе беше достатъчна, за да ги укроти.

— Властта е в остриетата на копията и в боздуганите ни, та си затваряйте устата и не ни пречете — казваха те.

Защото Египет вече нямаше фараон — жреците бяха обявили Ехнатон за лъжефараон и проклели града му, а неговият приемник трябваше първо да дойде в Тива, да се поклони на Амон и да му принесе жертва, преди жреците да го признаят за фараон.

Виждайки цялата тази бъркотия, Ейе назначи Пепитамон за наместник в Тива и незабавно замина за Ахетатон, за да накара фараон Ехнатон да отстъпи властта и с помощта на приемника му да заякчи собствената си власт. На мен ми каза:

— Последвай ме, Синухе. За да наложа волята си на лъжефараона, може да ми потрябва лекарски съвет.

— Ще те последвам, Ейе, защото искам чашата ми да е пълна — отвърнах аз, ала той не разбра смисъла на думите ми.