Мика Валтари
Синухе Египтянина (47) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

3

Излишно е да описвам надълго и нашироко завръщането си в Египет, защото то е останало в паметта ми като сянка или неспокоен сън. Когато най-сетне поех с кораба обратно към Черната земя, за да видя още веднъж Тива — родния си град, ме обзе такъв трепетен копнеж, че не можех ни да стоя, ни да седя, ни да лежа на едно място, а сновях напред-назад по тясната корабна палуба, заобикаляйки струпаните килими и денковете със стока. В ноздрите си още усещах миризмата на Сирия и с всеки изминал ден все по-нетърпеливо очаквах хълмистият бряг да отстъпи пред зелената низина, покрита с тръстики. Вече нямах охота да разглеждам крайбрежните градове и да събирам сведения, докато корабът престояваше денонощия на пристаните. Магарешкият рев, виковете на продавачите на риба и звуците на непозната реч се смесваха в шум, който ушите ми не различаваха от морското бучене.

В сирийските долини отново настъпваше пролет. Гледани от морето, планините се червенееха като вино, а вечер морската пяна придобиваше бледозелен пролетен оттенък. Жреците на Ваал викаха пронизително по тесните улички, разраняваха с каменни ножове лицата си до кръв, а подир тях жени с пламнали очи и разчорлени коси влачеха дървените си колички. Бях виждал всичко това неведнъж и техните чужди обичаи и диви изстъпления ме отвращаваха пред мяркащото се видение на моята родина. Изглежда, че докато главната ми цел беше да натрупам познания, сърцето ми бе претръпнало, бях се приспособил към чуждите нрави и вярвания и разбирах хората с различен цвят на кожата, без да презирам някого. Но чувството, че бях на път за Черната земя, изличи като огнен пламък всяка претръпналост на сърцето ми. Чуждите мисли като чужди дрехи се свлякоха от ума ми и в сърцето си отново бях египтянин, копнеех за уханието на пържена риба по уличките на Тива, когато привечер жените стъкваха огньове пред глинените си къщурки, копнеех за дъха на египетското вино, копнеех за водата на Нил с вкус на плодородна тиня. Копнеех за шумоленето на папирусовите тръстики, поклащани от пролетния вятър, за разтворените чашки на лотосите край речния бряг, за пъстрите колони с неизменните изображения, за картинните писмена в храмовете и благовонието на тамяна под каменните сводове — такава лудост бе обзела сърцето ми.

Връщах се у дома, макар че нямах дом и бях странник на земята. Връщах се у дома, но спомените вече не ми причиняваха болка — времето и познанието като пясък бяха засипали горчивото минало. Не изпитвах ни тъга, ни срам, само дето сърцето ми изнемогваше от копнеж.

Зад нас остана богатата плодородна Сирия, задъхана от омраза и настървение. Корабът ни подмина червените склонове на Синайската планина и пустинният вятър изсуши и обгори лицата ни, макар че беше пролет. Така дойде утрото, когато морето пожълтя, а зад него земята изглеждаше като тънка зелена ивица. С кожено въже моряците спуснаха делва в морето и извадиха на палубата вода, която вече не беше солена, а беше вода от вечния Нил и имаше вкус на египетска тиня. Никое вино не ми се е услаждало така, както тази мътна вода, загребана от морето далеч от сушата. Но Каптах рече:

— Водата си остава вода дори когато е от Нил. Имай търпение, господарю, да седнем в някоя порядъчна кръчма, където бирата е бистра и пенлива и няма нужда да я смучеш с тръбичка между зрънцата. Чак тогава ще повярвам, че съм си у дома — в Египет.

Безбожните му и оскърбителни думи ме възмутиха, та отвърнах:

— Робът си остава роб дори когато е пременен със скъпи вълнени одежди. Имай търпение, Каптах, да си намеря някоя тънка шибалка, каквито растат само сред тръстиките край Нил. Тогава наистина ще повярваш, че си у дома!

Каптах обаче не се обиди — окото му се просълзи от вълнение, брадичката му затрепери, той ми се поклони с ръце пред коленете и каза:

— Изумително е, господарю, с какво умение понякога намираш точната дума в подходящия миг, защото вече бях забравил как сладко плющи тънката шибалка по задника и по краката. Ех, господарю Синухе, такова преживяване е, че ти пожелавам сам да го изпиташ, понеже то по-добре от водата и бирата, по-добре от тамяна в храмовете и от патиците в тръстиките разказва за живота в Египет, където всеки е поставен на мястото си и с течение на времето нищо не се променя, а си остава все същото. Затуй не се чуди, че плача от вълнение. Чак сега истински осезавам завръщането си у дома, след като видях толкоз много чужди, непонятни и достойни за презрение неща. О, благословена шибалко, която поставяш всекиго на мястото му и решаваш всички въпроси, ти нямаш равна на себе си!

Той поплака развълнувано и сетне отиде да намаже скарабея. Забелязах обаче, че вече не използуваше скъп елей, защото брегът беше наблизо, а в Египет явно разчиташе да се оправя със собствената си хитрина.

Едва при влизането ни в едно голямо пристанище на Долната земя разбрах колко много ми бе дотегнало да гледам пъстри широки дрехи, къдрави бради и затлъстели туловища. Тесните бедра на носачите, техните престилки и обръснати брадички, техният долноземски диалект, миризмата им на пот, мирисът на тиня, на тръстика и на пристанище — всичко беше по-друго, отколкото в Сирия, всичко ми беше познато. Тялото ми, загърнато със сирийски дрехи, започна да се задушава и едва си поемаше дъх. След като се отървах от пристанищните писари и поставих името си върху множество папируси, отидох незабавно да си купя нови дрехи и след вълнените тъкани тънкият лен отново галеше приятно кожата ми. Но Каптах реши и занапред да минава за сириец. Опасяваше се, че името му продължава да стои в списъка на избягалите роби, въпреки че от симирските власти се бях снабдил с глинена плочка, която удостоверяваше, че той е роден като роб в Симира и аз законно съм го купил там.

След туй се прехвърлихме с нещата си на един речен кораб и поехме нагоре срещу течението. Пътувахме дни наред и отново свикнахме с Египет. От двете страни на реката земята съхнеше, лениви волове теглеха дървените рала, селяни с приведена глава крачеха по протежение на браздите и хвърляха семена в мекия нанос. Лястовици с тревожно цвърчене прелитаха над кораба и над бавно течащата вода, изчезваха в руслото на реката и се заравяха в тинята, готвейки се за най-горещите дни на годината. Огънати палми стърчаха по бреговете на Нил, големи сикомори хвърляха сянка върху ниските глинени къщурки на селата, корабът спираше край кейовете на малки и по-големи градове и нямаше крайбрежна кръчма, към която Каптах да не хукне първи, за да разкваси гърлото си с египетска бира, да се поперчи и да разказва какви ли не лъжи за пътешествията си и за моето умение. Пристанищните работници го слушаха с присмех и шеги и призоваваха боговете на помощ. Той биваше толкова нетърпелив, че скачаше на кея, преди още корабните въжета да бяха завързани, а когато му се скарах за това, рече:

— Господарю, чак сега забелязвам каква страшна и неутолима жажда ме е хванала след всичките ни странствувания. Сякаш прахолякът на всички земи, пътища и градове продължава да дразни гърлото ми и още не съм намерил такъв вид бира, която най-лесно ще го измие. — Затуй изобщо не бива да ми се караш, а по-добре ме похвали, загдето усърдно и без да жаля сили, проверявам във всяка кръчма дали ще открия бира, която да изцери страданието ми. Иначе то полека-лека ще започне да ти излиза доста скъпо. Заради теб го правя, господарю, така че недей да кориш нетърпеливостта ми — колкото по-нагоре отиваме, толкова по-мъчителна става жаждата ми и навремени мисълта за нея направо ме плаши. Освен туй не забравяй, че разнасям славата ти на лекар, като разправям какви чудеса си извършил във всички страни, чиито имена ония глупаци никога не са чували. Между другото успявам също да опозная сума богове. Изобщо не съм си представял, че в Египет имало толкоз много богове. Всеки ден слушам поне за един-двама доста забележителни, чиито имена не съм чувал, макар че това естествено не го признавам пред ония глупаци. Моите почитания към скарабея, но все пак няма да е зле, ако си намерим някой подходящ бог. Ще му се кланяме, ще станем набожни и на нас ще гледат с добро око.

— Ти знаеш какво мисля за боговете — казах му аз. — Пък и не вярвам боговете, дето ги откриваш в разноцветни делви с бира, да притежават големи достойнства. Освен туй не си спомням по време на нашето странствуване през толкова страни да не си изпитвал жажда, а напротив — навсякъде намираше нови обяснения в нейна защита, така че не се чуди, ако брътвежите ти ми омръзнат някой ден.

— Ех, господарю! — въздъхна Каптах и се натъжи. — Чудна е способността ти само с няколко думи да изказваш толкоз много погрешни твърдения, че ще мине цял ден, ако река да ги оборвам. На първо място, относно мислите ти за боговете: нямам намерение да се бъркам в тях, а ще се опитам сам да оправя тия богословски работи, за да не ти излезе име на еретик и упражняването на професията ти постепенно да пострада. Що се отнася до боговете, дето ги откривам в делвите с бира или по-скоро около тях, за техните достойнства няма да се препирам с теб. Но трябва да признаеш, че сред тях има доста интересни богове, чието опознаване никак не вреди. Така например вчера научих за един бог, който предвардвал жената от оплождане, щом тя не желае това по разни причини — да не ги изброявам сега. Много странно нещо, защото боговете, общо взето, се надпреварват в обратното. И жреците възхваляват боговете си, че помагали на жените да добиват рожби. Затуй първоначално не ми се щеше да повярвам в съществуването на такъв бог, ала жената, която ми го разказа, беше толкова сигурна, че се ядоса на неверието ми, показа ми една муска, окачена на шията й, и ме подкани да изпробвам дали помага, или не. Отведе ме в хижата си и аз се постарах да получа доказателства по въпроса, но тъй и не можах да се уверя, понеже корабът ни тръгваше още същия следобед, та нямаше как да дочакам и да видя дали ще добие рожба, или не. Знам само, че ми прибра всичката мед, която носех у себе си.

— Каптах, казах ти вече, че не искам да слушам дивотии! — предупредих го аз, но въпреки това той продължи:

— Толкоз за боговете. А за медта никак не съжалявам, защото жената беше скромна, внимателна и съвсем не лоша. Но що се отнася до жаждата ми, дето толкоз те дразни, господарю, би трябвало да си й благодарен — без нея щеше да си сиромах, пък можеше и гарвани да кълват черепа ти край някой селски път. Не забравяй, че моята жажда ме насочваше безпогрешно сред такива хора, от които узнавах безброй полезни за теб неща, точно както божеството в капитанската кабина безпогрешно насочва плаващия кораб към пристанището. Затуй недей да хулиш жаждата ми. Ако по природа беше набожен, в нея сигурно щеше да видиш нещо богоподобно.

Обърнах му гръб и се отдалечих, защото с него беше безполезно да се спори. Корабът ни плаваше през пуста местност, в песъчливите крайбрежни плитчини неподвижно се припичаха стари крокодили, малки птички смело подскачаха в отворената им уста и кълвяха остатъците от храна по техните зъби. През същата нощ откъм тръстиките дочух в съня си рев на хипопотами, а на сутринта ята розово оцветени птици кръжаха около кораба. Отново бях в Египет, в родната си страна. Но когато свикнах с тази мисъл и Нил всеки ден се плъзгаше все така могъщ покрай кораба, отново се почувствувах самотен пришелец на този свят. Странно угнетение и празнота налегнаха сърцето ми, аз слязох под палубата и се излегнах в постелята си без желание да се оглеждам и оживено да разговарям с хората както през първите дни на пътуването. Вече знаех, че завръщането в Тива нямаше да облекчи тревогата в сърцето ми. Можех да сляза в който и да било град по реката, да си купя къща и да се отдам на професията си. Но аз трябваше да се срещна с Хоремхеб и този претекст, както и всеки друг, беше достатъчен, за да продължа пътя си за Тива.

Така от реката на източния небосклон отново съзрях трите планински върха — вечните стражи на Тива. Населените места зачестиха, селата с бедняшки къщи се редуваха с кварталите на заможните, докато най-сетне се извисиха огромните стени и се появиха покривът и колоните на храма, неизброимите постройки по неговата територия и свещеното езеро. На запад чак до планините се простираше градът на мъртвите, белите погребални храмове на фараоните се открояваха на фона на жълтите склонове, а колонадите към храма на великата царица ограждаха море от все още разцъфнали дръвчета. Зад планините лежеше забранената долина със своите змии и скорпиони. В нейния пясък, пред гробницата на велик фараон, почиваха сухите тела на баща ми Сенмут и майка ми Кипа, зашити във волска кожа и запазени за вечни времена. А още по на юг, сред градини и стени, се издигаше ефирен и лазурен златният палат на фараона. Любопитно ми беше дали моят приятел Хоремхеб живееше там.

Корабът спря на познатия ми каменен кей. Всичко беше както някога и само през няколко улички се намираше мястото, където бях прекарал детството си, без да подозирам, че като порасна, ще погубя живота на родителите си. При тази мисъл пясъкът на времето, засипал горчивите ми спомени, отново се раздвижи и ме обзе желание да загърна лицето си и да се скрия. Не изпитвах радост, макар че шумът от пристанището на големия град отново ме заобикаляше и в погледа на хората, в техните припрени и неспокойни движения отново долавях шемета на Тива. Не бях се замислял с какво ще се захвана след завръщането си — смятах да реша това в зависимост от срещата ми с Хоремхеб и от неговото положение в двореца. Ала щом стъпих на каменния кей, в главата ми внезапно се зароди ясно намерение. То не ми предвещаваше лекарска слава, богатство и големи подаръци заради всички натрупани познания, както си бях представял по-рано, а обикновен живот, безизвестност и бедни пациенти. И докато предусещах бъдещето си, в сърцето ми настъпи необикновен покой. Това още веднъж показва колко малко човек познава сърцето си. А аз си въобразявах, че познавам всяко кътче на моето сърце. Никога дотогава не ми беше хрумвала подобна мисъл, но тя може би бе узряла в съзнанието ми като плод на преживяното, без да разбера това. Заслушан в грохота на Тива и стъпил на нажежените от слънцето плочи, сякаш отново бях дете и гледах с любопитни очи как баща ми Сенмут лекува болни в приемната си. Затуй разгоних носачите, които шумяха и се биеха да се домогнат до мен, и казах на Каптах:

— Остави нещата ни на кораба и иди да ми купиш къща. Все едно каква, само да е близо до бедняшкия квартал край пристанището, недалеч от мястото, където се намираше къщата на баща ми, преди да я съборят. Побързай, за да мога още днес да се нанеса и утре да започна работа!

Каптах зяпна от учудване и лицето му изгуби цвета си. Беше се надявал на първо време да отседнем в най-хубавата странноприемница и да ни прислужват роби. Този път обаче не ми възрази — погледна ме, затвори устата си и тръгна с приведена глава. Още същата вечер се настаних в някогашната къща на медникар от бедняшкия квартал, пренесоха нещата ми от кораба и аз разстлах килима си върху глинения под. Пред къщичките по бедняшките улици отново се разгаряха огньове и миризмата на пържена риба се разнесе над мръсния, окаян, болнав квартал. Една подир друга светнаха лампите пред вратите на публичните домове, от кръчмите запищя сирийска музика и се размеси с виковете на пияните моряци, а небето над Тива се зачерви от сиянието на безбройните светлини във вътрешността на града. Отново си бях у дома след бягството от самия себе си и след дълги лутания по опасни пътища, натрупвайки познания в различни страни.