Мика Валтари
Синухе Египтянина (44) (Петнадесет книги за живота на лекаря Синухе (ок. 1390–1335 г. пр.н.е.))

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sinuhe egyptiläinen, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,7 (× 60 гласа)

Информация

Сканиране и корекция
plamentd (2010)
Сканиране и корекция
essop (2010)
Корекция
NomaD (2010)

Издание:

Мика Валтари. Синухе Египтянина

Рецензент: Ееро Сувилехто

Консултант: Сергей Игнатов

Редактор: Юлич Димитрова

Художник: Владимир Калинов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Красимир Градев

Коректори: Йорданка Киркова, Ана Тодорова

ДИ „Народна култура“, 1986

История

  1. — Добавяне

5

Окуражен от виното, Каптах каза с приглушен глас:

— Господарю, нека запалим факла. Светлината й няма да проникне навън, а този мрак е по-зловещ от мрака в царството на мъртвите. От него никой не може да избяга, докато в този ние доброволно се напъхахме.

Раздухах въглените в мангала, запалих факла и видях, че се бяхме озовали в голяма пещера, чийто вход препречваха медните порти. Оттук в различни посоки започваха десет прохода, разделени помежду си с яки тухлени стени. Не се изненадах, понеже бях чувал, че критският бог живеел в лабиринт, а от вавилонските жреци бях научил, че лабиринтите се строяли по подобие на вътрешностите на жертвените животни. Надявах се да намеря правия път, защото при жертвоприношения многократно бях виждал червата на бикове и предполагах, че навремето критският лабиринт сигурно е бил построен по техен образец. Затуй посочих на Каптах първия проход и казах:

— Оттук ще тръгнем.

— Не е нужно да бързаме, а пък и предпазливостта никога не е излишна — отвърна той. — По-добре е да сме сигурни, че няма да се загубим и най-вече, че ще намерим обратния път, ако речем да се връщаме, в което не ми се вярва, защото се опасявам, че връщане назад няма да има.

С тези думи той извади от торбата си кълбо и завърза края на нишката за една кост, която закрепи здраво между тухлите. Тази негова идея с цялата си простота беше толкова умна, че никога не би ми хрумнала, но това изобщо не му го казах, за да не навредя на достойнството си. Затуй само сърдито го подканих да побърза. Така поех през проходите на тъмната пещера, следвайки мислено посоката на червата в корема на бика, а Каптах развиваше кълбото по изминатия път.

Обикаляхме безконечно в тъмнината през различни проходи, нови зейваха пред нас, а понякога тръгвахме обратно, щом отпреде ни изникнеше стена, и продължавахме по друг проход. Изведнъж Каптах спря, почна да души, зъбите му затракаха и факлата в ръката му затрепери.

— Не ти ли мирише на бикове, господарю? — запита той.

Аз също усетих неприятна миризма, напомняща вонята на биковете, но още по-отвратителна. Тя лъхаше от стените, между които се движехме, сякаш целият лабиринт беше безкраен обор за бикове. Заповядах на Каптах да върви, без да души, и след като отпи голяма глътка от делвата, забързахме напред, докато се подхлъзнах на нещо гладко. Наведох се и на земята видях прогнил женски череп, по който още имаше коса. При вида му разбрах, че вече нямаше да видя Минея жива, ала безумното желание да се уверя ме тласкаше напред, аз дръпнах Каптах, забраних му да хленчи и продължихме да крачим, развивайки нишката след себе си. Но скоро пред нас отново се издигна стена, трябваше да се връщаме и да избираме друг проход.

Внезапно Каптах спря като закован, посочи към пода и оредялата му коса настръхна, а лицето му пребледня. Погледнах и видях изсъхнал животински тор, но купчината беше колкото човешки бой и ако я беше оставил бик, той трябваше да е невъобразимо голям. Каптах сякаш следеше мисълта ми и рече:

— Не може да е от бик. Такъв бик няма как да мине през тези проходи. Струва ми се, че е тор от огромна змия.

След тези думи той надигна делвата, зъбите му потракваха по гърлото й, а аз разсъждавах, че проходите наистина изглеждаха пригодени за придвижването на гигантска змия, и за миг помислих дали да не се върнем. Но сещайки се отново за Минея, ме обзе страшно отчаяние и поведох Каптах напред, стиснал ножа във влажната си длан, макар да знаех, че от него нямаше никаква полза.

Зловонието в прохода пред нас ставаше все по-непоносимо, нахлуваше насреща ни като от басейн в Дома на смъртта и затрудняваше дишането ни. Но душата ми ликуваше, защото знаех, че скоро щяхме да достигнем целта си. Бързахме неудържимо напред, докато проходът се изпълни със здрач като отражение на далечна светлина. Прониквахме в недрата на планината и проходите вече не бяха иззидани с тухли, а прокопани в мекия камък. Спускахме се надолу, спъвахме се в човешки кости и купчини тор, сякаш се намирахме в леговището на огромен звяр. Накрая отпред се откри широка пещера. Обгърнати от невъобразима воня, ние спояхме на ръба на една скала, загледани във водата пред нас.

Призрачно зеленикавият сумрак в пещерата проникваше от морето и ние виждахме наоколо без помощта на факлата, а някъде отдалеч дочувахме шума на вълните, разбиващи се е крайбрежните скали. По водната повърхност пред нас се мяркаше някакъв странен низ от големи кожени мехове, докато пролича, че това е тялото ма мъртво животно — по-грамадно и по-грозно, отколкото човек може да си представи. От него се разнасяше смрад, главата му беше потопена във водата, но напомняше огромна глава на бик, а олекналият му разлагащ се труп се клатушкаше по повърхността като чудовищна виеща се змия. Знаех, че пред себе си виждам критския бог, но ми беше ясно също, че това страшилище бе умряло още преди месеци. Къде ли беше тогава Минея?

При мисълта за нея си представих всички обречени на бога, които преди Минея по реда си бяха влезли в божия дом, след като са овладели танца пред бикове. Представих си младежите, които не биваше да се докосват до жена, и девойките, които трябваше да пазят своята непорочност, за да могат да вкусят от светлината и радостта на своя бог, и си спомних за техните черепи и кости, които се валяха из проходите на тъмната пещера. Представих си как чудовището ги е преследвало из лабиринта и с отвратителното си тяло е препречвало пътя им, без да могат да се спасят нито със скокове, нито с ловкостта си пред биковете. Това чудовище се е хранело с човешко месо и се е задоволявало с едно ядене на месец, което критските владетели му поднасяли във вид на най-красиви девици и неопетнени младежи, въобразявайки си, че така ще опазят морското си господство. Преди много време, вероятно при буря, това страшилище от морските дълбини се е вмъкнало в пещерата. Хората преградили излаза му, иззидали му лабиринт да има къде да се разхожда и го хранели с жертвите си, докато умряло. Друго такова животно вече не можеше да има на земята. Къде беше тогава Минея?

Обезумял от отчаяние, завиках името й и гласът ми отекваше в пещерата, докато Каптах ми посочи засъхнали следи от кръв по скалата. Проследявайки ги с поглед, видях долу във водата тялото на Минея или онова, което беше останало от него, защото трупът й се поклащаше бавно на дъното и раци лакомо го ръфаха от всички страни. Лицето й беше вече обезобразено и само по сребърната мрежичка върху косата й можах да я позная. Не беше нужно да видя раната на гърдите й, защото вече знаех, че Минотавър я бе придружил дотук, беше я пробол с меча си отзад и хвърлил тялото й във водата, за да не узнае никой, че критският бог е мъртъв. Същото навярно бе сторил с много други девици и младежи преди Минея.

Когато я видях и разбрах всичко, от гърлото ми се изтръгна ужасен вик, коленете ми се подкосиха и изпадайки в несвяст, сигурно съм щял да полетя надолу по стръмното при Минея, ако Каптах не ме бил хванал за ръката и не ме бил изтеглил на безопасно място, както разказваше по-късно. Какво е станало с мен след туй, знам само по неговия разказ — толкова дълбока и успокоителна е била моята несвяст подир всичките преживени тревоги, мъки и отчаяние.

Каптах помислил, че съм умрял, и дълго време хълцал до мен. За Минея също плакал, но накрая се съвзел, опипал ме, забелязал, че съм жив, и решил поне мен да спаси, след като на Минея не можело да се помогне. Той твърдеше, че видял и други убити от Минотавър девойки и младежи, чиито тела раците били оглозгали до костите, така че на пясъчното дъно лежали само гладки и бели скелети, но не знам дали не го казваше единствено за да ме утеши. Всеки случай зловонието почнало да го задушава и като установил, че не може да носи едновременно и делвата, и мен, мъжествено я изпразнил до дъно и я хвърлил във водата. Виното му дало такава сила, че къде с носене, къде с влачене успял да ме докара обратно до медните порти, следвайки нишката, която бе развивал на отиване. След известно размисляне той отново я намотал на кълбо, за да не останела никаква следа от пребиваването ни в лабиринта. При светлината на факлата бил забелязал по стените и разклоненията тайнствени знаци, поставени вероятно от Минотавър, за да не се отклони от правилния път. А делвата бил хвърлил във водата, та да имало на какво да се чуди Минотавър, когато следващия път извършва работата си на палач.

Вече се зазорявало, когато ме измъкнал навън, заключил вратичката и върнал ключа на мястото му в дома на жреца, който заедно със стражите продължавал да спи дълбоко, упоен от моето вино. Сетне ме пренесъл на скрито в гъсталака край един поток, напръскал лицето ми с вода и разтривал ръцете ми, докато съм дошъл на себе си. Това също не си го спомням, защото според думите му съм бил замаян и не съм можел да говоря, та ми дал да пия успокоително. В пълно съзнание дойдох едва по-късно, когато бяхме вече близо до града и той ме водеше за ръка. Оттам насетне помня всичко.

Не си спомням обаче да съм изпитвал скръб. Вече почти не мислех за Минея и тя ми се струваше като бледа сянка в паметта ми, сякаш я бях срещнал в някакъв далечен, предишен живот. Затова пък си мислех, че критският бог беше мъртъв и че според предсказанието могъществото на Крит трябваше да рухне. Това изобщо не ме натъжаваше, макар жителите му да се бяха отнасяли дружелюбно към мен и тяхното доволство, също както и изкуството им, да приличаше на проблясваща пяна по морския бряг. Приближавайки града, изпитах радост при мисълта, че някой ден тези хубави леки постройки щяха да пламнат, сладострастните викове на жените щяха да се превърнат в смъртни вопли, а златната глава на Минотавър щеше да бъде сплескана с чукове и раздробена при подялбата на трофеите, от силата на критяните нямаше да остане помен и техният остров щеше да потъне в морето, откъдето неговото могъщество се бе появило заедно с отвратителния морски бик.

Мислех си също за Минотавър, ала не с неприязън, защото смъртта на Минея е била лека — не е трябвало да се брани със скокове пред морския бик и да напряга цялото си умение, а бе умряла, без да усети какво става с нея. Мислех си за Минотавър като за човек, който знаеше, че техният бог е мъртъв и че Крит трябва да загине, и разбирах колко трудно му беше да спотайва тайната си. Не знам дали му е било лесно да спотайва тайната си и тогава, когато чудовището е било живо и той месец след месец, година след година е изпращал в тъмната пещера най-хубавите девойки и младежи на страната си, знаейки какво ги чака там. Не, съвсем не мислех с неприязън за Минотавър, а си тананиках и се хилех глупаво, докато вървях, подкрепян от Каптах, та на него му беше лесно да казва на срещаните приятели на Минея, че още съм пиян. Това не учудваше никого — нали бях чужденец, не познавах достатъчно нравите на страната и не знаех колко непристойно е да се показвам пиян посред бял ден. Накрая той успя да наеме паланкин и да ме прибере в странноприемницата, където нарочно се напих и спах дълбоко и продължително.

Събудих се с прояснена глава и далеч от всичко случило се, но отново се сетих за Минотавър. Хрумна ми, че бих могъл да отида и да го убия, обаче реших, че от това нямаше да имам никаква полза и радост. Бих могъл да разглася сред пристанищната тълпа, че критският бог е мъртъв, та да се втурне да пали и да пролива кръв в града, ала и това нямаше да ми донесе радост или полза. Помислих също, че ако кажа истината, бих могъл да спася ония, които бяха изтеглили или щяха да изтеглят жребия за влизане в божия дом, но знаех, че истината е като остър нож в детски ръце и може да ми напакости.

Затуй реших, че като чужденец, критският бог не ме засяга, пък и Минея нямаше никога да си възвърна — раците щяха да оглозгат тънките й кости и тя навеки щеше да остане на пясъчното дъно. Мислех си, че всичко това е било написано на звездите още преди деня на моето раждане и че съм създаден да живея при залеза на света, когато боговете измират и всичко се изменя с изтичането на една световна година и с настъпването на следващата. Тази мисъл ми подействува утешително и аз я споделих с Каптах, но той каза, че съм бил болен, помоли ме да не ставам и не разрешаваше никому да ме посещава, за да не приказвам и пред други подобни неща.

През ония дни ми бе дошло до гуша от грижите на Каптах, защото той непрекъснато ме тъпчеше с ядене, въпреки че изобщо не бях гладен и бих могъл да се задоволявам само с вино. Изпитвах постоянна жажда, която само то успяваше да утоли, понеже най-спокоен и изпълнен с разбиране бивах в миговете, когато от виното всичко ми се струваше двойно. Тогава именно прозирах, че нещата може би не са такива, каквито изглеждат. Пияният например вижда всичко двойно и за него това е истина, макар да знае, че в действителност не е така. В това според мен се проявяваше същността на всяка истина, но когато се опитах бавно и търпеливо да го обясня на Каптах, той въобще не ме изслуша, а ми нареди да лежа по гръб със затворени очи, за да съм се успокоял. Но аз се чувствувах съвсем спокоен и равнодушен като умряла риба в гърне със зехтин и не желаех да държа очите си затворени, защото тогава ми се привиждаха разни кошмари, например оглозгани до бяло човешки скелети в застояла вода или пък някоя си Минея, която бях познавал преди много време, танцуваше изкусно труден танц пред бикоглава змия. Затуй не исках да си затварям очите и се мъчех да взема тоягата, за да наложа дотегналия ми Каптах, но от виното ръката ми така се бе отпуснала, че той с лекота ми измъкваше тоягата. Извънредно ценния нож, подарен ми от хетския пристанищен началник, също криеше, за да не го намеря, ако река да си разрежа вените.

Каптах беше толкова безочлив, че въпреки многократните ми настойчиви молби не пожела да покани Минотавър при мен. Исках да се поразговоря с него и ми се струваше, че той беше единственият човек на света, който можеше да ме разбере и да проумее гениалните ми мисли за боговете, за истината и въображението. Каптах не ми донесе поне една окървавена глава на бик, за да поговоря с нея за морето, за биковете и за танца пред тях. Даже една толкова дребна моя молба не пожела да изпълни, поради което ми беше опротивял.

Едва впоследствие разбрах, че по онова време сигурно съм бил болен. Не си спомням всички мисли, които тогава ми идваха в главата, понеже виното също замъгляваше ума ми и ми пречеше да помня. При все това смятам, че хубавото вино ме спаси да не си загубя разсъдъка и ми помогна да преодолея най-трудното време, след като завинаги бях загубил Минея и вярата си в боговете и в човешката доброта. Затуй дойде ли при мен някой, който си е посипал главата с пепел и е раздрал дрехите си, аз винаги казвам:

— Няма мъка, която виното да не може да успокои. Няма несрета, която виното да не може да облекчи. Няма загуба, която да не може да утеши. Пий, и мъката ти ще се удави във виното като мишка в паница със зехтин. Не бери грижа, ако отпърво ти загорчи в устата, защото колкото повече пиеш, толкова по-вкусно ще ти става и скоро мъката ти ще изглежда като далечен облак на небето.

Ала дойде ли при мен някой с венци на главата и врата, намазан със скъпа помада, облечен с пищни дрехи и с просълзени от доволство очи, нему казвам:

— Пази се от прекомерното доволство, приятелю, то е по-опасно от мъката и несретата. Твоето доволство е като змия, която на светлината блести и е красива наглед, но в жилите ти влива смъртоносна отрова. Пази се от своето доволство, приятелю, и го удави във вино, защото няма доволство, което виното да не може да удави. Не бери грижа, ако виното отпърво го повиши във възторг и ти е вкусно в устата, защото колкото повече пиеш, толкова повече ще ти загорчава, докато доволството ти заприлича на дрипа върху сухия пясък. И е правилно, понеже за човека доволството е най-коварният подарък, с който може да го подмами въображението му.

Така с виното в мен нещо се пречупи по същия начин както в юношеските ми години, когато в светилището на Амон видях жреца да плюе по лицето на божеството и сетне с ръкав да трие образа му. Реката на моя живот забави течението си и отново се разля като широко блато, което беше хубаво наглед, отразяваше небето и звездите, но пъхнеш ли тоягата си в него, оказваше се плитко, а дъното му — покрито с тиня и гнилоч.

Така настъпи утрото, когато отново се събудих в странноприемницата и в ъгъла на стаята видях Каптах да седи и да плаче, поклащайки глава. С треперещи ръце надигнах делвата с вино и като отпих, ядно му извиках:

— Защо цивриш, негоднико?

Заговарях го за пръв път от много дни насам — дотолкова ми бе омръзнал с грижите и дивотиите си. Той вдигна глава и отвърна:

— В пристанището един кораб се готви да отплава за Сирия и той май ще е последният преди страшните зимни бури. Затуй плача.

— Тичай тогава на кораба си, преди да съм те погнал с тоягата! — изругах го аз. — Така поне ще се отърва от досадната ти мутра и няма да слушам вечното ти хленчене и циврене.

Тези думи ме накараха да се засрамя от себе си, блъснах делвата с вино и усетих парлива утеха при мисълта, че на света имаше поне един зависим от мен човек, макар той да беше избягал роб. Но Каптах рече:

— Да ти кажа правата, господарю, на мен също ми омръзна да гледам пиянството и свинството ти, та чак виното вече не ми е вкусно, което никога не бих повярвал. Нямам желание дори бира да смуча със сламка. Мъртвецът си е мъртвец и няма да се съживи, така че според мен най-добре ще е да се махнем оттука, докато имаме възможност. Златото, среброто и всичко спечелено от теб по време на странствуването го прахоса и не вярвам повече да лекуваш някого с треперещите си ръце, щом и делвата не можеш да държиш с тях. Трябва да призная, че първоначално ми се струваше добре да пиеш вино за разтуха, насърчавах те, разпечатвах нови делви и сам се почерпвах. Перчех се пред другите и им казвах: „Вижте само какъв стопанин имам! Лочи като хипопотам, погребва злато и сребро в делви с вино, без да му мигне окото, и се наслаждава!“ Сега вече изобщо не се перча, а се срамувам заради стопанина си. Защото всичко си има граници, но ти, изглежда, винаги прекаляваш. Не осъждам никого, че се е натряскал и сетне се е спречкал, ял е бой и се е събудил в публичния дом, понеже това е разумен начин за разтуха от грижите и аз самият доста често съм го прилагал. Но махмурлукът трябва добросъвестно да се оправя с бира и солена риба и човек пак да си гледа работата, както е наредено от боговете и го изисква благоприличието. А ти се наливаш, сякаш всеки ден ти е последният, и ме е страх, че пиянството ще те умори. Ако ли пък имаш такова намерение, тогава по-добре се удави в бъчва с вино — по-бързо и по-приятно е, пък и няма да станеш за смях.

Замислих се над думите му и погледнах ръцете си, които някога бяха ръце на лечител, а сега трепереха, сякаш имаха своя собствена воли и не можех да ги командувам. Спомних си за всички знания, които бях трупал в разни страни, и прозрях, че прекаляването е безразсъдство и че прекомерното пиене и ядене е също така неразумно, както прекомерната скръб и радост. Затуй казах на Каптах:

— Нека бъде както искаш, но трябва да знаеш, че бях съвсем наясно с всичко, което току-що изрече, и думите ти не влияят на моите решения, ами дразнят ушите ми като бръмчене на досадни мухи. С пиенето засега преставам и известно време няма да отварям нито една делва с вино. Размисляйки, реших да напусна Крит и да се върна в Симира.

Като чу това, Каптах започна да вика, да се смее и да подскача с двата крака, както подскачат робите, но аз продължих:

— Това пътуване ми беше от голяма полза. На този морски остров уредих сметките си с боговете и вече не им дължа нищо, нито пък те ми дължат нещо. Едва ли бих могъл да го заявя публично, понеже хората ще укорят думите ми и ще ги вземат за богохулство. Ето защо смятам повече да не се меся в божиите дела, а да оставя всички със собствената си вяра да постигнат блаженство, било то египтяни или критяни, вавилонци или пък хети, които — струва ми се — тепърва ще поучават много други народи за властта и значението на боговете. Самият аз се завръщам в Симира и възнамерявам да поема по всеки открил се пред мен път, без да се замислям накъде води. Може би животът все пак е по-добър от смъртта, а живият човек — по-важен от мъртвия бог, макар че не мога да го твърдя със сигурност, преди да съм познал смъртта. Мисля обаче, че тя едва ли е много по-различна от двуседмично върло пиянство, така че донякъде ми е позната. Затуй побързай сега да ни запазиш места на кораба, събери каквото е останало от нещата ни и ми помогни да стигна до кораба, защото още не се доверявам на краката си. Усещам ги като чужди, не ме слушат и отказват да се движат един подир друг.

Преди още да се беше завтекъл радостно, добавих:

— Всичко това ще стане при условие, че никога няма да споменаваш пред мен името Минея, което съм забравил и изличил от паметта си, все едно, че никога не е съществувало. Не ти искам никакви клетви или обещания, защото те са като бръмчене на муха, но те уверявам, че ако това име се изплъзне дори веднъж от устата ти, ще те продам в каменните мелници или медните рудници, ще издам, че си избягал роб, и ще ти отрежат носа и ушите. Хубаво го запомни, Каптах, защото никога не съм ти говорил по-сериозно!

Каптах нищо не каза, тръгна и още същия ден се качихме на кораба. Гребците спуснаха веслата си във водата и изведоха кораба от пристанището, минавайки покрай десетки и стотици съдове и критски бойни кораби, чиито бордове бяха обшити с медни щитове. Вън от пристанището те изтеглиха веслата, капитанът принесе жертва на бога на морето и на божествата в кабината си и нареди да вдигнат платната. Корабът се разлюля под напора на бушуващите вълни. Отплувахме към сирийския бряг, а Крит изчезна зад нас като син облак или сянка, или сън. Околовръст се виждаше само развълнуваната морска шир.