Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (20) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Двадесета глава
Сега обаче всичко е наред

Генералният директор Кюлевайн седеше, потънал в мисли. Прехвърляше през ума си онова, което беше чул и все още не знаеше, дали да се радва или да се ядосва. Пък и понякога е трудно да избереш кое от двете е правилното. Особено трудно е за трезви хора, на които както ядът, така и радостта струват усилие.

Йоахим Зайлер му отне възможността да размишлява повече и каза:

— Имам впечатлението, че в по-голяма или по-малка степен вие не одобрявате мерките, които бях принуден да взема!

— Точно така — отвърна генералният директор.

— И смятате — продължи Зайлер, — че би било в разрез с добрите нрави да получа на всичко отгоре и десет хиляди марки.

— Точно така — потвърди генералният директор.

Младият човек се изправи недоволно. Очите му святкаха.

— При тия обстоятелства бих желал да съобщя на господин Щайнхьовел, че се отказвам от наградата, която е намислил да ми даде. Ако съществува фонд за бедствуващи генерални директори, предлагам десетте хиляди марки да се внесат в тоя фонд. А господин генералния директор Кюлевайн моля да ме освободи незабавно от длъжност. Приятен обед!

Той се поклони леко и тръгна към вратата.

Но месарят Кюлц се оказа по-бързо от него. Застана пред вратата и му препречи пътя.

— Ама че кибритлия човек! — извика той. — Не позволявам такова нещо. Това тук застрахователно дружество ли е, или детска градина? Господин Щайнхьовел получи пак своя Холбайн. Застрахователното дружество спести половин милион. Полицията залови цяла банда престъпници. Какво всъщност искате още от вашия чиновник, господин генерален бюрократ?

— Браво! — каза господин Щайнхьовел и тихо заръкопляска. — Ако приемете оставката, аз веднага ангажирам младия човек. А пък наградата, драги господин Зайлер, щете или не щете, си е ваша! Няма да ме обидите, нали?

Татко Кюлц хвана младия човек под мишница и насила, макар и нежно, го върна пак в стаята.

Господин Кюлевайн стана. Беше смутен.

— Не приемам оставката на господин Зайлер. И моля господата да ме извинят. Това необичайно заседание продължи необичайно много време. Трябва да се върна в кабинета си. Към съвсем обичайната си работа. — Той се обърна към Зайлер: — Преди да напуснете сградата, бих желал да поговоря още с вас, господин директоре!

Сетне се оттегли. Елегантно и представително, както бе свикнал. Майсторството се постига чрез упражнение.

 

 

След като благопожеланията, с които бе обсипан новоназначеният директор, приключиха, господин Кюлц каза доволен:

— Този генерален директор е по-голям шмекер отколкото мислех. Той се остави да го учат. На неговата възраст това е направо свръхчовешко постижение.

Криминалният комисар погледна часовника си и се изненада:

— Трябва да се сбогувам. И аз трябва да се връщам в кабинета си. Бандата, която господин директорът Зайлер беше така любезен да заключи в жилището си, гори от нетърпение да се поразговори по-подробно с мен.

— Не ми напомняйте за моето жилище! — помоли го младият човек. — Опасявам се, че когато дежурната полицейска група е пристигнала, бандата е превърнала скромната ми мебелировка в барикади.

Колекционерът на художествени предмети подаде на младия мъж един чек.

— Ето наградата, господин директоре. А що се отнася до повредите, нанесени в жилището ви, аз, разбира се, съм насреща.

Двамата се здрависаха. Зайлер благодари. Колекционерът махна с ръка.

— Този Холбайн — рече той и посочи към дървената кутийка — означава за мен, стария чудак, много повече, отколкото би могло да се изрази с цифри. Госпожица Трюбнер ще бъде така любезна да ви помогне при набавянето на новите мебели.

— Великолепно! — Зайлер беше във възторг. — Аз ценя много вкуса на госпожица Трюбнер.

Почука се.

Влезе един полицай и удари токове.

— Господин комисар, изпраща ни инспекторът Крюгер. Трябва да ви покажем един човек, когото измъкнахме от витрината на универсалния магазин в западната част на града. Пречим ли? Инспекторът каза, че тук били господата, които биха могли да установят самоличността на този човек и да дадат наред с това и други полезни за целта сведения.

— Защо ли не домъкнахте със себе си направо целия затвор за предварително следствие? — запита комисарят. — Хайде, докарайте го!

Старшията извика нещо в коридора и отстъпи настрана. Неколцина полицаи въведоха в стаята един възрастен, елегантно облечен господин. Той беше гладко избръснат, огледа се спокойно и високото му чело се смръщи, когато откри Йоахим Зайлер.

След полицаите в стаята припряно се вмъкна и ниският дебел композитор Щруве. Русата грива се спущаше на кичури по лицето му. А вратовръзката му беше съвсем разкривена.

— Надявах се, че никога вече няма да ви видя — каза сърдито той на комисаря. След това се здрависа с останалите. И накрая със своя приятел Зайлер. — Дано само да съм докарал този, когото трябваше — рече му той.

— Точно той е — отвърна Зайлер. — Наистина бялата брада е изчезнала, а също и тъмните очила. Но все пак е останал господинът, който толкова много обичаше да пише писма.

— Вярно — прошепна Ирене Трюбнер. — Сега го познах и аз.

— Господинът от пансион „Курциус“! — извика изненадан месарят Кюлц. — Нима трябваше да ви видя пак при такива обстоятелства?

— На драго сърце бих избягнал това свиждане — отвърна вежливо арестуваният.

Криминалният чиновник запита:

— Как се казвате?

— Професор Хорн.

— Не се ли лъжете? — попита комисарят. — И не е ли възможно също тъй да не сте някакъв професор, а да се казвате Клоц?

— И това е възможно — каза шефът на бандата. — Не би било учтиво да ви противореча.

— Необичайна среща — заяви комисарят. — Често се е случвало вашата фирма да извърши кражба и ние да не успеем да ви пипнем. Но вие да не успеете в кражбата, а ние въпреки това да ви пипнем, е нещо ново.

— Действително — каза професорът. — Нещо ново! За това е виновен младият човек. — Той посочи Зайлер и додаде: — До влизането си в тази стая смятах, че той е наш конкурент. А сега за мое съжаление съм принуден да установя, че прахосва таланта си като тъй наречен полезен член на тъй нареченото човешко общество. — Професорът погледна подигравателно Зайлер. — Мъчно ми става, като ви гледам в тази обстановка. Вие се лишавате от много приключения и проваляте едно голямо бъдеще. — Той сви рамене. — Предлагам да ме отведете оттук.

— Много съдържателно предложение — каза комисарят и даде с ръка знак на полицаите.

Те напуснаха стаята заедно с господин Клоц.

Щруве получи от комисаря похвала заради успеха си като криминалист.

Композиторът отказа да приеме комплиментите.

— Сторих го само, защото Зайлер ми обеща, че ще ми покаже оня тип, който си е послужил незаконно с моето име. За да мога най-сетне да ударя плесниците, за които ме сърбят ръцете.

— Нима не знаете кой е мнимият Щруве? — запита слисана Ирене Трюбнер.

— Нямам понятие — отвърна Щруве.

Кюлц се усмихна дяволито.

— Е, тогава можете да наплескате човека още тук.

— Какво? — Ниският дебел музикант втренчи поглед в месаря. — Нима тоя тип е тук, в стаята?

Останалите кимнаха утвърдително.

— Зайлер — промълви Щруве. — Кой от присъстващите беше? Казвай бързо! Не ме измъчвай като инквизитор!

— Това бях самият аз! — отвърна младият човек. — Руди, не ми се сърди прекалено много. Просто не ми хрумна друго име. Тъй, а сега удряй здраво. Обещавам, че няма да ти отвърна с удар.

Щруве се усмихна смутено. После ръгна юнашки Зайлер в ребрата и каза:

— Да ударя плесник на приятеля си? Не-е! Сега стоя тук на „Бойстщрасе“ с два латентни плесника и не зная какво да ги правя!

— Това трябва да е отвратително състояние — каза старият, изискан господин Щайнхьовел.

Комисарят беше отишъл да отпрати цивилните полицаи, които все още оглеждаха сградата на застрахователното дружество с бдителни погледи.

Господин Щайнхьовел бе помолил да телефонират за колата му. Седяха и чакаха. Кюлц надълго и нашироко описваше на композитора приключенията, които бе преживял Зайлер между Копенхаген и Берлин. Докато разказваше, той размахваше двете си ръце, сякаш гребеше и просто не можеше да се насити. Още отсега, няколко часа след като бяха извършени, делата на младия герой придобиваха легендарни размери.

Старият колекционер слушаше усмихнат и мислеше: „Устата на народа се разтвори и гледай — в нея има шестдесет и четири зъба! По-рано са убивали дракони, днес залавят мошеници. Изменят се само второстепенните неща. Народните предания надживяват техниката.“ И колкото повече потъваше в своите историко-философски предположения, толкова по-малко чуваше.

И Зайлер не слушаше. Той беше седнал до Ирене Трюбнер и й зададе същия въпрос, който й беше задал преди двадесет и четири часа:

— Искате ли да се сдобрим?

Тя не отвърна на въпроса му, а заяви:

— Довечера ще дойда във вашето жилище и ще огледам щетите, господин директоре. Утре можем да купим нови мебели. Зная разни магазини, където човек може да бъде обслужен добре и на умерени цени.

Той мълчеше.

— Удобно ли ви е довечера към седем часа? — продължи тя. — Нали живеем съвсем наблизо. Вие сте на „Холцендорфщрасе“, нали? Кой номер беше, моля?

Той я погледна враждебно. Очите му приличаха на пламтящи въглени.

Тя каза:

— Ах, не! Вярно, вие не живеете на „Холцендорфщрасе“. Това се оказа лъжа, господин директоре! Мога ли да ви замоля за истинския адрес? Но не само приблизително, нали?

Той се отдръпна.

— Отказвам се от любезното ви съдействие. Една маса и няколко стола мога да купя и сам.

— Моят шеф ми възложи да ви помогна. Ще дойда към седем часа. По делови работи на мен може да се разчита напълно.

Той се въртеше насам-натам върху стола си, като че седеше върху запален примус.

— Няма да ви отворя. Излишно е да идвате. Плюя на помощта ви. Предпочитам до края на живота си да живея в кокошарник.

— Значи към седем часа — отвърна непоколебимо тя. — Остава така.

Нишката на търпението на Зайлер се скъса. Той скочи.

— Слушайте каквото ви се казва! — викна той. — Ако дойдете, ще ви хвърля надолу по стълбището! Живея на четвъртия етаж и ще си заслужава!

Сетне изхвръкна като хала от стаята и затръшна вратата.

— Небеса милостиви! — каза уплашено Кюлц. — Какво стана?

— Нищичко — заяви госпожица Трюбнер.

— Е, аз не знам! — обади се ниският дебел господин Щруве. — Но ако някой ми заявеше, че ще ме хвърли надолу по стълбите, щях да взема това малко по-сериозно.

— Той обаче съвсем не го заяви на вас, а на мен — рече тя. — В това все пак има разлика.

Нейният шеф, колекционерът на художествени предмети, потри ръце. Всъщност то беше във връзка с недостатъчно правилното му кръвообращение, но винаги изглеждаше тъй, като че ли се чувствува особено доволен.

— Щом като не е било заплашване — заяви остроумно той, — тогава може да бъде само обяснение в любов.

— Наистина ли? — запита Кюлц. — Е, в такъв случай честитя ти от все сърце, детето ми! Отдавна не съм бил кум.

И при все, че не е обичайно да се приемат честитки за това, че ще те хвърлят надолу по стълбите, Ирене Трюбнер сведе хубавата си глава и каза:

— Много благодаря, господа!

Един от прислужниците съобщи, че колата на господин Щайнхьовел е пристигнала.

Тръгнаха.

Колекционерът спря месаря и му подаде една дървена кутийка.

— Замалко щях да забравя! Ще ми позволите ли да ви подаря още веднъж, и сега вече завинаги, копието от Холбайн, което отдавна ви принадлежи?

Кюлц стисна ръката му и пъхна кутийката в джоба си.

— Това ще ми остане траен спомен. А пък на моята Емилия ще купя един шоколад.

 

 

Стаята остана празна най-много за половин минута. След това Ирене Трюбнер се върна, вдигна телефонната слушалка и поиска да я свържат с директора Зайлер.

— Ало!

Гласът му прозвуча груб и пресипнал.

Тя не отговори, а само сви устни.

— Ало! — извика сърдито той. — Дявол да го вземе! Кой е насреща?

— Ирене — каза тихо тя. — Искате ли да се сдобрим!

Господин Щайнхьовел беше седнал в колата си.

— Къде е секретарката ми? — запита той.

Руди Щруве посочи към портала на застрахователното дружество. Тримата мъже се усмихнаха.

Кюлц пристъпи съвсем близо до колата и каза:

— Драги господин Щайнхьовел, искате ли да ми направите още една много голяма услуга?

— На драго сърце!

Кюлц извади кутийката от джоба си и я подаде на колекционера.

— Прегледайте, моля ви се, още веднъж хубаво, дали това е съвсем сигурно истинската миниатюра. Ако излезе пак фалшивата…

Господин Щайнхьовел се засмя.

— Положително е фалшивата.

— Като казвам „фалшивата“, искам да кажа „истинската“ — обясни татко Кюлц.

— А, добре тогава!

Колекционерът извади от джоба си лупата, разтвори кутийката, огледа миниатюрата, която бе подали и замръзна от ужас.

— Действително! — извика той. — Дал съм ви оригинала!

— Страхотно нещо! — промълви татко Кюлц. — Значи, цялата комедия можеше да започне пак отначало! Умът ми не го побира!

Господин Щайнхьовел грижливо прибра във вътрешния си джоб истинския Холбайн, подаде на Кюлц другата кутийка и каза:

— Сега обаче всичко е наред!

 

 

В този миг Ирене Трюбнер излезе от сградата и кимна щастливо на тримата господа.