Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (16) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Die verschwundene Miniatur (oder auch Die Abenteuer eines empfindsamen Fleischermeisters), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Ерих Кестнер. Изчезналата миниатюра

Трето издание

Издателство „Слънце“, София, 1992

ISBN 954–8023–04–0

Художник: Росен Йорданов

Технически редактор: Димитър Цветков

Коректор: Елисавета Кандимирова-Яньова

 

Atrium Veriag. Zürich, 1959

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава
Пристигането в Берлин

Междувременно младият човек, който през последните дни се бе наричал Руди Щруве, без да се казва така, беше пристигнал в своето жилище. То беше малко и се намираше на четвъртия етаж в дома на „Кантщрасе“ 177. На месинговата табелка, окачена на вратата на коридора пишеше: Йоахим Зайлер.

Господин Зайлер заключи вратата отвътре, сложи предпазната верига и отиде в стаята, която се намираше в дъното на вестибюла. До голямата кушетка имаше ниска масичка. Младият мъж извади от вътрешния джоб на сакото си едно пакетче и внимателно го сложи на полираната масичка. После се върна във вестибюла, окачи шапката и палтото си в гардероба и отиде в банята да се измие.

Беше изморен като куче. И не бе никак чудно. Когато след пътуването си през Мекленбург и Марк Бранденбург беше предал съгласно уговорката взетия под наем автомобил в гаража „Кинаст“ до Щетинската гара, бе му направило впечатление, че неколцина души, които се мотаеха без работа по улицата, го загледаха прекалено любопитно. Той бързо бе скочил в едно такси и беше избягал.

При все това той не се съмняваше. Положително го бяха проследили и сега вече знаеха къде живее! Навярно очакваха още само господина с бялата брада и тъмните очила, за да преминат към генералната офанзива.

Господин Йоахим Зайлер огледа внимателно лицето, което се взираше в него от огледалото в банята, кимна си замислено и каза:

— Животът е едно от най-тежките неща на тоя свят!

След това приглади косите си с четка и отиде в кабинета си. Той беше в съседство с помещението, където на една ниска масичка се намираше пакетчето.

Отвори прозореца, наведе се през него и хвърли поглед надолу към улицата. Гледан от четвъртия етаж, светът изглеждаше толкова малък, колкото си е в действителност. Отначало не може да открие никой, който да не му се нрави особено. Но като потърси повечко, откри по другата страна на улицата, в безистена до кафене „Хофман“ двама мъже, които гледаха нагоре към неговия прозорец. Щом усетиха, че ги наблюдава, те сведоха глави и се престориха, че ни лук яли, ни лук мирисали.

Йоахим Зайлер почна да си подсвирква тихичко някаква мелодия. Думите към нея бяха:

Добре дошли

всички вие вкупом!

Сетне затвори прозореца и прегледа пощата, която чистачката беше оставила на писалището му.

 

 

Дебела и снажна, госпожа Емилия Кюлц стоеше в магазина и както винаги от тридесет години насам, така и през тоя ден продаваше месо и колбаси.

— Още ли не се е върнал майсторът? — запита клиентката, обслужвана в момента.

Госпожа Кюлц поклати глава в знак на отрицание.

— Още не. Но всеки ден изпраща по една картичка с изглед. От все сърце се радвам, че моят Оскар отиде да види малко свят. Крайно наложително беше за него да си почине. Разбира се, той искаше непременно да вземе и мен! Но нали все някой трябва да остане в магазина.

Не й беше лесно да лъже. Но какво се интересуваха клиентите от разправията в дома Кюлц? Главното беше саламът да е доброкачествен.

— А къде е сега вашият съпруг?

— Във Варнемюнде. Вчера дори се обади по телефона! — („Най-сетне нещо вярно“ — помисли си госпожа Кюлц). — Пътуването през Дания било много изморително. Оскар не е свикнал на пътешествия. И сега ще си почине малко на Балтийско море.

— Има право — каза клиентката. — Често ли се къпе?

— Защо?

— Солената вода изпива човека и страшно го изнервя.

— Не вярвам да се къпе — рече месарката. — Той няма дори бански гащета.

— Е, щом е така, добре — отвърна клиентката и деликатно смени темата. — Дайте ми още три хубави телешки котлета. Да не са много дебели.

— Да ги наплескам ли?

— Моля ви се.

Докато госпожа Емилия Кюлц режеше котлетите и отделяше кокалите, клиентката разглеждаше колбасите, поставени за реклама върху стъклени тавички над тезгяха.

В този миг вратата на вътрешната стая в магазина се отвори и се появи месарят Оскар Кюлц. Той беше си вързал ослепителнобяла, току-що колосана престилка, кимна на вярната си съпруга и поздрави клиентката.

Клиентката извика:

— Мислех, че сте на море?

— Било каквото било — отвърна той. — Всичко си има край, само суджукът има два края! — А на жена си каза. — Внимавай, Емилия! Наплесквай само котлетите, не и ръчичките си! — Той пристъпи към тезгяха и взе сатъра от ръцете й. — Я остави тая работа на мен! Иди през това време да видиш какво съм ти донесъл от моето околосветско пътешествие!

Месарката смутена изчезна във вътрешната стаичка на магазина.

Завърналият се майстор наплеска котлетите, уви ги и през това време разговаряше с клиентката.

— Хубаво е да направи човек едно такова пътешествие, госпожо Брюкнер. Само за една седмица преживяваш повече, отколкото инак за цяла година.

— Да, да — каза клиентката. — След като пътува, човек има какво да разкаже.

— Не-е — рече Кюлц. — Сега това не може! Преди цялата история да излезе във вестниците, не бива да си отваряш устата. Какво ще кажете за прясната руска салата или пък за четвърт шунка? Шунката е вкусна като марципан.

— Дайте ми четвърт салам от езици!

— И него мога да ви препоръчам най-горещо — каза майсторът.

Отряза парче салам, премери го и поклати неодобрително глава. Противно на навиците си, беше отрязал повече.

— Може ли да бъде с шест пфенига по-скъпо? Отвикнал съм. Тъй става то, когато отидеш за пръв път на почивка след трийсет години!

Клиентката се съгласи.

Той уви покупките в един общ пакет, пресметна колко трябваше да се заплати, сложи молива зад дясното си ухо, прибра парите, върна рестото и каза:

— Моля, направете ни пак скоро честта!

Госпожа Брюкнер си отиде. Звънчето над вратата на магазина иззвъня. Господин Оскар Кюлц влезе във вътрешната стая.

Жена му бе седнала на кожения диван и го гледаше с укор.

— Е, хайде сега, недей да ревеш — изръмжа той. — Чисто и просто не можах да издържа повече.

— Защо не ми каза нито дума? Едва не умряхме с децата от страх. На нас ни разправяш, че отиваш в Бернау!

— Може би наистина исках да отида в Бернау — каза замислено той. — Тоест, това е само така, моя теория.

— Теория ли? — запита жена му.

— Е, да „теория“ е чужда дума за „усуквам го“. Но звучи по-добре.

Той се засмя.

— Ах ти, мошенико! — каза гальовно тя и се усмихна.

Цял живот беше ставало все тъй: щом й се засмееше Оскар, тя ще не ще, се усмихваше. Наистина, той не бе имал много причини да се смее. И вината за това беше нейна.

— Как са краката? — запита той.

— Все старата песен. В понеделник пак трябваше да легна. Тогава дойде Хедвига и помогна.

— Добро дете е тя — рече Оскар.

— Да. И ми донесе мравчен спирт. За разтривки. Те ме облекчиха. — Госпожа Кюлц се огледа. — А къде е впрочем подаръкът?

— Точно под него си седнала.

Тя се извърна към стената и видя окачена на един пирон над кожения диван миниатюрата на Холбайн-младия.

— Това не е истинска картина! — рече той. — А само копие от нея. Истинската струва половин милион и е изчезнала. Но за тия неща ще ти разправям по-късно.

Госпожа Емилия Кюлц разгледа твърде критично Ана Болейн.

— Рисувана жена! — установи тя. — И при това с дълбоко деколте!

— Нищо не разбираш от изкуство — каза той.

— Не — отвърна госпожа Кюлц. — По-приятно щеше да ми бъде, ако ми беше донесъл един шоколад.

На къщната врата на господин Йоахим Зайлер се почука. След това се позвъни. После пак се почука. Този път вече с пестници.

— Идвам, де! — извика младият човек. — Който бърза, далеч не стига!

Той прекоси вестибюла и погледна през шпионката на вратата. Площадката на стълбището беше пълна с мъже, които гледаха решително пред себе си.

— Кой е? — запита той.

— Криминална полиция! Отворете!

— Веднага! — отговори младият човек, извади предпазната верига от шарнира й, отключи вратата и я открехна. — Какво има, моля?

Един от чиновниците му показа металическа марка.

— Криминална полиция! Заподозрян сте, че сте откраднал една Холбайнова миниатюра, купена от господин Щайнхьовел на търг в Копенхаген.

Друг от тия сериозни мъже пъхна крак в жилището, за да не може Зайлер да затръшне вратата. А трети каза глухо:

— Ще извършим обиск!

— Щом е така, не мога да ви преча — каза стопанинът на жилището. — Във всеки случай нямам и понятие какво искате от мен. Но не ще ви преча да изпълните дълга си.

— Пък и съвсем не можете — изръмжа един от многото мъже и влезе.

Вестибюлът се изпълни с близо двадесетина души. Някой отвори на бърза ръка вратата към крайната стая, погледна вътре и внезапно извика:

— Ето го пакетчето!

И се втурна към масичката.

Колегите му бързо го последваха.

За момент господин Йоахим Зайлер остана сам във вестибюла. Миг след това той се спусна към вратата на стаята, затръшна я шумно и превъртя ключа два пъти!

Сетне изтича в кабинета си. При телефона. Вдигна слушалката, свърза се с дежурната полицейска група и каза тихо:

— Тук „Кантщрасе“ 177. Предния блок, четвъртия етаж. Да. Елате веднага! Много спешно е! Ще бъдат необходими двадесетина служащи. Най-малко.

Той окачи слушалката, отиде във вестибюла и сложи шапката си, застанал пред огледалото на гардероба.

Криминалните чиновници, които беше заключил, барабаняха яростно по вратата.

— Отворете веднага! — ревяха те. — Невероятно! Да се заключи полицията! Отворете! Ще се разкайвате!

Младият човек не отвърна нищо. Той излезе на пръсти от жилището си и грижливо заключи вратата отвън. После се спусна с асансьора до приземието и позвъни на портиера.

— Добър ден, господин Зайлер! — каза портиерът.

— Какво има? Да не е прокапала водопроводната инсталация? Или е изгорял някой бушон?

— Не, господин Щибел — каза младият човек и тикна в мазолестата десница на портиера връзка ключове.

— След няколко минути тук ще пристигне дежурната полицейска група. Бъдете така добър и дайте на служащите моите ключове, може ли? Нека обърнат по-особено внимание на крайната стая. Но не без огнестрелно оръжие!

Портиерът Щибел ахна от учудване.

— И още нещо — замоли господин Зайлер. — Внимавайте да ви върнат ключовете. Нямам никакво желание да нощувам довечера в хотел.

И изчезна!

Щибел прибра ключовете и просто не знаеше какво да мисли за разговора си с наемателя от четвъртия етаж.

— Жалко — промърмори най-сетне той. — Толкова млад, а вече мръднал!

Но все пак от предпазливост остана във входа и зачака това, което може би щеше да последва.

 

 

Пред една берлинска вила в Тиргартен спря голям, елегантен автомобил. Шофьорът бързо изскочи и отвори вратата. Дребен, изящен стар господин слезе с негова помощ от колата и кимна приветливо на шофьора. След това каза:

— Ще ми трябвате още. Почакайте тук!

Шофьорът отдаде чест.

Изящният господин закрачи към вилата.

Един слуга се спусна бързо по стълбите, отвори вратата и се поклони.

— Всичко в ред ли е? — запита господинът.

— Да, господин Щайнхьовел — каза слугата. — А госпожица Трюбнер е в библиотеката.

Господин Щайнхьовел кимна и бавно се изкачи по широката стълба. В хола слугата взе шапката и палтото му. Сетне изящният възрастен господин прекоси хола и отвори вратата, която водеше към библиотеката.

Ирене Трюбнер, седнала в едно кресло, в което навремето беше седял просветеният хабсбург Йозеф II скочи смутено от мястото си и внезапно се разплака, сякаш дни наред бе очаквала само това.

— Е, е! — каза уплашен господин Щайнхьовел и вдигна очи към стройната си секретарка. — Не плачете, моля ви се!

— Добре! — успя само да произнесе тя. И продължи да плаче.

Той я натисна с нежно движение в креслото на Йозеф II и седна на една табуретка до него.

— Кой ли можеше да предположи, че цяла разбойническа банда ще хвърли око на нашия Холбайн? И кой ли би могъл да се справи с това положение?

Тя кимна, продължи да хълца и беше напълно разстроена. Господин Щайнхьовел, който познаваше досега секретарката си само като енергична млада дама, просто не знаеше как да се държи. Най-много му се искаше да извади носната си кърпа и да изсекне носа й. Но това, разбира се, не подобаваше.

— Бих желала да помоля за уволнението си — произнесе на пресекулки тя.

— Но какво ще правя без вас? — запита уплашен той. — Не, детето ми, няма да ми сторите такова зло, нали? Аз съм стар човек. Свикнал съм с вас. Не, не ви пускам!

Тя избърса очите си.

— Не ме ли пускате?

— За нищо на света? — извика той. — А сега разкажете ми най-спокойно как се разигра цялата история!

— Започна — каза тя, — онзи ден. В хотел „Д’Англетер“. Седях пред хотела и пиех кафе.

 

 

Йоахим Зайлер седеше в градинката пред кафене „Хофман“ на „Кантщрасе“, пиеше малка пилзенска бира и напрегнато гледаше към дома, в който живееше.

— Здравей, Зайлер! — каза някой. — Днес имаш вид на сомнамбул. Къде те стяга чепикът?

— Братленце, Щруве! — извика силно зарадван младият човек.

— Не сме се виждали цяла вечност!

— Винаги преувеличаваш! — каза Руди Щруве. — Миналия петък бяхме „реми“ на шах на същото това място. Ако вечността не трае по-дълго, вдругиден ще настъпи второто пришествие. — Той седна. Къде се изгуби през това време?

— Имах много работа — отвърна Зайлер. — А ти? Завършена ли е вече симфонията в до минор?

— Не съвсем — заяви композиторът и прокара ръка през русата си грива. — Пак не ми хрумваше нищо. Както обикновено. И отпътувах за Бауцен.

— Защо пък именно за Бауцен?

— Заради една стара изгора. Тя е там в театъра. Но тъкмо тогава пък тя нямаше време.

— Аха! — каза Зайлер.

— Отгатна — отвърна Щруве. — А днес сутринта пък ме подбра криминалната полиция! Какво ще кажеш за това?

— Не може да бъде! Сериозно ли говориш!

— Напълно сериозно. И какво престъпление мислиш, че съм извършил? Първо, не съм бил в Бауцен, а в Копенхаген! Така започнаха. Освен това не съм ходил при старата си изгора. А съм задигнал портрета на някаква английска кралица. Да!

— Ако всичко това беше вярно — каза Йоахим Зайлер, — тогава ти нямаше да седиш сега тука, а щяха да те приберат някъде на топло.

Ниският дебел композитор размаха заплашително ръка.

— Някакъв мошеник си е послужил с името ми. Не е ли невероятно това?

— Невероятно е — рече Зайлер, без да откъсва поглед от дома си.

— Само да пипна някога тоя тип! — извика господин Щруве. — Ще го направя на кайма.

— Тъй му се пада! — съгласи се приятелят му.

— За щастие — продължи да разказва възбуденият композитор, — изведоха ме от килията, за да ме видят някакво младо момиче и един старец с мустаци. Приличаше на Адамсон. Само че много по-едър и по-плещест. А като ме видяха, двамата прихнаха да се смеят! Това ме спаси!

— Как ти се видя младата дама? — попита Зайлер.

— Хубава ли беше?

— Много хубава. Но нима това променя положението?

На събеседника му бе спестен отговорът на тоя напълно основателен въпрос.

Защото при отсрещния тротоар на улицата спряха два големи автомобила с полицаи. Множество стражари наскачаха от колите и се спуснаха към входа на една от сградите.

— Нали това е къщата, в която живееш ти? — запита Руди Щруве.

— Точно така!

Минувачи се спираха. Търговци излизаха от магазините си. Обитатели на съседните къщи се подаваха по прозорците. От минута на минута тълпата растеше. Съвсем непознати хора завързваха разговор. Любопитството и страхът правеха тежкия летен въздух още по-угнетителен, отколкото беше и без това.

— Изглежда, че днешният ми ден е посветен на престъпността — отбеляза тъжно композиторът.

— Откога в твоята къща живеят престъпници?

Събеседникът му мълчеше и не откъсваше поглед от входа на сградата.

Щруве сви рамене.

— Човек трябва най-сетне да се пресели в провинцията. Назад към природата, а? Сред стада овце, глухарчета и прости, непокварени хора!

— Напред към Бауцен! — каза Йоахим Зайлер. — В лоното на природата, или както се казва там твоята бауценска позната!

— Говоря ти напълно сериозно. Цивилизацията е смърт за изкуството.

— Кръшкач! Фактът, че не ти хрумна нищо, не е никакво основание да виниш историята! — заяви Йоахим Зайлер.

Тълпата, която се беше струпала пред сградата на Кантщрасе 177 се размърда. Тя стори път на полицаите, които излизаха от вратата и конвоираха двадесетина мъже със сериозни изражения, свързани с белезници двама по двама.

Арестантите бяха натикани в двете полицейски коли. След тях се качиха и стражарите. Автобусите потеглиха.

И тълпата постепенно се разпръсна.