Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (1) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Die verschwundene Miniatur (oder auch Die Abenteuer eines empfindsamen Fleischermeisters), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Ерих Кестнер. Изчезналата миниатюра

Трето издание

Издателство „Слънце“, София, 1992

ISBN 954–8023–04–0

Художник: Росен Йорданов

Технически редактор: Димитър Цветков

Коректор: Елисавета Кандимирова-Яньова

 

Atrium Veriag. Zürich, 1959

История

  1. — Добавяне

Глава първа
Татко Кюлц си похапва малко мешано

Площадът Копенхаген, на който се издига Кралската опера, се нарича Куенгенс Нюторв. Извънредно приятен, просторен площад е той. Ако иска човек да го разгледа спокойно, което площадът заслужава, най-добре е да седне пред хотел „Д’Англетер“.

Под открито небе, на дълги редици пред фасадата на хотела, са наредени столове и маси. Посетители от цял свят седят един до друг, и докато грижливо ги обслужват, те по неволя се задоволяват с приятните страни на живота. Впрочем нито един стол и нито един посетител не са обърнати с гръб към площада. Седнали сякаш в партера на изискано обзаведен летен театър, всички гледат към фасадата на операта и се наслаждават на веселото оживление, което копенхагенските граждани са свикнали да предлагат на своите гости от чужбина.

Има нещо наистина странно в този Куенгенс Нюторв! Човек може с години да не е ходил в Дания, и през това време в редица държави да е станала революция, може узурпаторът на Афганистан да е бил обесен от сподвижниците на своя братовчед, а в Япония да са се срутили при някое земетресение най-малко десет хиляди къщи, сякаш построени от карти за игра — и все пак, щом излезе откъм Амагергаде, обърне се наляво и погледне към „Д’Англетер“, пред хотела все още седят в пет стъпаловидни редици същите онези елегантни жени и изискани чужденци, разговарят на десетина различни езици, гледат търпеливо веселото гъмжило и с усилие скриват зад равнодушното изражение на лицата си, колко им се услажда датската кухня.

На Куенгенс Нюторв времето не тече.

Ясно е, че като се вземе предвид горното обстоятелство, става излишно да се определя по-точно момента, когато месарят Оскар Кюлц прекоси тоя площад и се насочи към хотел „Д’Англетер“.

Кюлц имаше костюм от зелен импрегниран лоденов плат, кафява велурена шапка и рунтави, прошарени мустаци. В дясната си ръка държеше чепат бастун, в лявата — Грибеновия пътеводител „Копенхаген и околностите“.

До ниската дървена ограда, зад която се намираха най-предните маси, той спря и огледа замислено и колебливо посетителите, насядали по дългите редици столове. При това забеляза, че една много докарана и излъскана дама се наведе с шепот към своя събеседник, който след това го изгледа и снизходително се усмихна, сякаш му прощаваше нещо.

Това реши всичко. Ако онзи господин не се беше усмихнал, месарят Кюлц щеше да си отмине. И тогава историята, която сега постепенно започва, в края на краищата щеше да протече съвсем иначе, отколкото в действителност стана.

Така обаче Кюлц измърмори под нос думичката „рогач“ и надуто и важно се разположи край една свободна масичка. С това той попадна във водовъртежа на събитията, които всъщност никак не го засягаха и все пак в най-скоро време щяха да му струват близо три килограма от неговото живо тегло.

Когато Кюлц седна, нежният стол изстена от болка. Тутакси долетя едно пиколо и запита:

— Please, Sir?[1]

Посетителят бутна към тила велурената си шапка.

— Слушай, братле, аз не зная датски. Донеси ми чашка светла бира! Но голяма чашка.

Пиколото не разбра нищо, поклони се и изчезна в хотела. Кюлц потри ръце.

След малко се появи келнер във фрак.

— С какво мога да ви услужа, уважаеми господине?

Гостът подозрително вдигна очи.

— С една голяма пилзенска бира — заяви той. — Да не би да ми изтърсите сега и управителя на ресторанта, или предпочитате да подам писмена молба?

— Една пилзенска, много добре!

— И нещо за ядене. Малко мешано. Стига това да не ви създава много труд. С различни видове колбаси. Датските салами ме интересуват професионално. Аз съм берлински месар.

Келнерът не издаде мислите си, вместо това се поклони и изчезна.

Кюлц опря бастуна си до оградката, нахлузи кафявата велурена шапка върху пожълтялата му дръжка и се облегна назад в отлично разположение на духа.

Облегалото на стола изпъшка.

Кюлц огледа стола и масата и загрижено каза:

— Ама че детински мебели!

Тази забележка предизвика неволния смях на една госпожица, седнала сама до съседната маса.

Оскар Кюлц се изненада. Той извърна горната част на тялото си полунадясно, поклони се несръчно и каза:

— Моля, хиляди извинения!

Госпожицата весело му кимна.

— Но защо? И аз съм от Берлин.

— Аха! — отвърна той. — Затова, значи, говорите немски!

Миг по-късно Кюлц разбра бездънната дълбокомисленост на своето умозаключение. Ядосан сам на себе си, той тръсна глава и, тъй като не му хрумна нищо по-умно, се представи:

— Името ми е Кюлц — каза той.

Тя плесна с ръце.

— Как? Нима вие сте господин Кюлц? Ей, че весело! В такъв случай ние купуваме месо от вас!

— От Оскар Кюлц ли?

— Това не знам. Да не би да има повече Кюлцовци?

— Би могло да се каже, че е така.

— На „Кайзердам“.

— Това е Ото, най-малкият от синовете ми.

— Отлична месарница — увери го тя.

— Да, да. Само че той не разбира нищичко от лебервурст. Лебервурст трябва да си купите някога от Хуго! Той е второто ми момче. На „Шлосщрасе“ в Щеглиц. Хуго прави един лебервурст! Чест и почитания!

— Малко далечко е, ако човек живее на „Кайзердам“ — каза тя. — При все че неговият лебервурст може да го бива!

— Затова пък Хуго няма понятие от руска салата. Никой не може да го научи да я прави! — заяви строго татко Кюлц.

— Тъй, тъй — каза госпожицата.

— Руската салата е специалитетът на Ервин. Мъжът на най-голямата ми дъщеря. На „Ландсбергер Алее“. Ервин ще ви направи майонеза — заради нея ще зарежете всичко друго на тоя свят, госпожице!

— А къде е вашият собствен магазин? — запита плахо тя.

Малко по малко почна да я хваща страх от многобройните месари.

— На „Йоркщрасе“ — каза той. — Миналия октомври празнувах трийсетгодишен юбилей. Брат ми Карл ще празнува през следната година. През април. Не, през май.

— И господин брат ви ли е месар? — попита угрижено тя.

— Естествено! С три витрини! На „Шпителмаркт“. И най-големият ми брат, Арно, също. Неговият магазин е на „Брайтенбахплац“. А пък магазинът на Георг, другият ми зет, е на „Уландщрасе“. При това Хедвига, втората ми дъщеря, искаше да се омъжи за какъвто и да е друг — учител, пианист или пожарникар, — само да не е месар! Но накрая все пак взе Георг. Той работи при мен две години като пръв калфа.

— За бога! — възкликна сломена госпожицата. — Само месари! Та то е истински кошмар!

— Съдба! — рече Кюлц. — Дядо ми беше месар. Баща ми беше месар. Тъст ми беше месар. Колбасарството, тъй да се каже, е в кръвта ни.

— Какво образно сравнение! — заяви госпожицата.

В този миг дойде оберкелнерът. Пред себе си буташе масичка на колела — толкова внимателно, сякаш беше детска количка за близнаци. На масичката имаше чаша бира и поднос с колбаси и студено печено.

Ако при вида на поднос с колбаси един месар се уплаши, за това трябва да има основателни причини.

Кюлц се изплаши, и то много.

— Трябва да има някакво недоразумение — каза той.

— Аз поръчах малко мешано. А вие ми носите цял поднос за дванадесет души!

Келнерът сви рамене.

— Господинът искаше да проучва датските колбаси.

— Но не чак до Коледа! — изръмжа недоволно Кюлц.

Съседката му се засмя и каза:

— Вие сте жертва на професията си. Стиснете здраво зъби, драги господин Кюлц, и да ви е сладко!

По Куенгенс Нюторв ситнеха гълъби. Перушината им беше синя, сива и сребристозелена. Те усърдно кимаха с глави. Трудно би могло да се каже защо кимаха. Може би това беше само лош навик? Щом се зададеше автомобил, литваха. Като облаци, които се връщат към небето.

Колбасарят Кюлц хвана ножа и вилицата.

— Нима затова офейках! — измърмори потресен той.

 

 

Няколко редици по-назад, до самия вход на хотела, седяха двама господа и четяха. Може би те държаха вестниците пред лицата си и по други причини. Откак Гутенберг е направил своето епохално откритие, хората прекалено много са свикнали да предполагат че всички, които държат нещо напечатано пред лицето си, действително четат.

Ех, ако наистина беше така!

Тъй или инак, в дадения случай не беше така. Двамата господа съвсем не четяха, а използваха вестниците като прикритие. Поглеждайки над краищата на техните страници, те наблюдаваха месаря Кюлц и госпожицата от Берлин.

Единият от тия господа имаше вид горе-долу на героичен тенор, който от четиридесетата си година насетне вместо с пеене се е занимавал с червено вино. И то не с производството на червено вино, а с неговата консумация. Носът му — ако си послужим с един музикален израз — би могъл да изпее за това цяла песен. Той беше синкавочервен, сякаш отекъл от премръзване.

Другият господин беше дребен и мършав. Не беше съвсем младо и лицето му. Ушите му бяха разположени необикновено високо. Като на кукумявка. При това бяха клепнали встрани и слънчевата светлина прозираше през тях.

— Тая работа положително е нагласена — каза тенорът. Гласът му звучеше точно така, както изглеждаше носът му.

Дребният мълчеше.

— Би трябвало да изглежда като случайна среща — продължи другият. — Но аз не вярвам в случайността.

Дребният господин с клепналите уши поклати глава.

— И при все това е случайност — каза той. — Естествено, може да се очаква, че старият Щайнхьовел ще изпрати някого при момичето. Но да праща такъв един великан, който се явява в Копенхаген като тиролец — това е дивотия. Със същия успех би могъл да окачи на врата на тоя тип табела и да напише на нея за какво го е пратил.

— Решително бих предпочел да бъде така! — каза специалистът по червеното вино. — Все тая неизвестност!

Дребният се засмя.

— Че иди ги попитай тогава!

Другият изръмжа, изпи чашата си до дъно и пак я напълни.

— А защо все още не е предупредила, че напуска стаята си в хотела?

— Защото заминава чак утре.

— И защото е чакала тиролеца! Ще видиш, че съм прав! Това е тъй положително, както е положително, че се казвам Филип Ахтел.

— О, небеса! — закиска се дребният. — Точно толкова ли е положително? Не повече?

Господин Ахтел се ядоса.

— Престани с тия твои намеци! — каза той.

Гласът му прозвуча още по-ръждиво, отколкото преди. Той прекара нервно ръка по косата си.

— Хубавичко ти е порасла вече косицата — заяви дребният и намигна развеселено. — Наистина не ти личи, че съвсем наскоро си се завърнал от „санаториума“.

— Затваряй си мръсната уста! — каза господин Ахтел. — Впрочем тиролецът лапа за трима.

Дребният се надигна от мястото си.

— Ще телефонирам на шефа. Да чуем какво мисли той по въпроса за лапачите.

Месарят Кюлц упорито лапаше едно след друго парчетата салам. Но това бе Сизифовски труд. Най-сетне той сложи настрана приборите и салфетката, погледна недружелюбно подноса, който все още бе обилно претоварен, и сви рамене.

— Предавам се! — промърмори той и се усмихна на хубавата госпожица.

— Услади ли ви се?

Той кимна уморен.

— Що си е право — право е. Датчаните разбират от колбаси.

Оберкелнерът дойде и разчисти масата.

Кюлц извади пура, запали я и смукна с наслада от нея. Сетне преметна крак връз крак и каза:

— Да можеше да ме види сега моята бабичка как седя тук!

— А защо не сте взел със себе си и вашата госпожа съпруга? — осведоми се госпожицата. — Или тя трябваше да остане в магазина?

— Не, всъщност работата не беше така — печално отвърна Кюлц. — Тя дори не знае, че съм в Копенхаген.

Госпожицата го погледна учудено.

— И синовете ми не знаят нищо — продължи смутено той. — И дъщерите ми. И зетьовете ми. И снахите ми. И братята и сестрите ми. И внуците ми. — Той спря, за да си поеме дъх. — Чисто и просто офейках. Ужасно, нали?

Госпожицата се въздържа да изкаже мнението си.

— Изведнъж почувствах, че не мога повече — призна господин Кюлц. — Почна се в събота вечер. Как — сам не зная. Имахме много работа в магазина. Минавах през двора и исках да донеса от кланицата един шиш със суджучета. Спрях пред прозорците на кланицата. Вторият калфа мелеше говеждо. Ние продаваме доста много кайма. Да, и тъкмо тогава взе че запя един дрозд… — Той поглади рошавите си мустаци. — Може би дроздът съвсем не беше виновен за това. Но изведнъж пред очите ми изпъкна целият ми живот. Сякаш дядо господ беше натиснал някакво копче. И всичките телешки бутове, ролета, шунки и свински крака от последните трийсет години притиснаха внезапно душата ми като товар от стотици килограми. Дъхът ми спря! — Той замислено смукна от пурата. — Животът ми, естествено, не е нищо особено. Но вече не издържах. Щом си помислиш: „Е, сега си отделил нещичко наистина“, и хоп! — някое от децата иска да се жени. И трябва да купуваш магазин на някое от момчетата или на някой от зетьовете. Или пък идва брат ти, или някой баджанак, и протяга ръка да му помогнеш. Никога не ми е оставало време за самия мен.

Той наведе посивялата си глава.

— Е, и тъкмо когато ми хрумна това, оная мръсна гадинка, дроздът, почна да пее. Виждате ли, госпожице, толкова дълъг живот — а пък надлъж и шир из него само пръчки за тъпчене на суджуци, хладилници, дръвници за месо, поръчки за черва и качета със саламура! И куче не би издържало това, камо ли един месар.

Старият човек уморено вдигна ръце и пак ги отпусна. Чистосърдечното му лице беше изпълнено с тъга.

— И после? — запита предпазливо госпожицата.

— После най-напред измъкнах шиша. А като затворихме магазина, направихме сметката. Точно както всяка събота. Само че аз вършех всичко като курдисана машинка. Вечерта отидохме при Хедвига и Георг. Ото и жена му също бяха там. Приказвахме за оборота, за цените на едро и за децата. Фриц хванал в училище магарешка кашлица. А малкият Курт казал, че като порасне щял да стане главен майстор в месарското сдружение.

Оскар Кюлц измъкна своята носна кърпа и избърса челото си, върху което бръчките изпъкваха като неизписани нотни петолиния.

— Обичам семейството си — каза той, — обичам и професията си. Но изведнъж всичко ми дойде до гуша. Машината за колбаси, в каквато съм се превърнал, внезапно престана да работи. Късо съединение! Край! Нима наистина трябва само да работим? И да мислим само за другите? Нима светът е красив, само за да тичаме по него в галоп, без да се извърнем дори от кланицата направо към гробищата?… На всеки човек се случва да помисли веднъж и за себе си. Та само дъртият Кюлц ли не бива да го стори?

Той поклати глава.

— Може би на дроздовете трябва да се забрани с полицейска заповед да пеят. Може би. А може би не. Това не е по моята специалност. Във всеки случай в неделя се надигнах още в зори, в пет часа. На Емилия — това е жена ми — казах, че ще ида в Бернау на гости на Зелбман (с него навремето бяхме заедно калфи при Шмиц в Потсдам). Сетне взех пари и потеглих към Щетинската гара. Там проверих кога има бърз влак. По възможност по-далеч. И в неделя следобед бях в Копенхаген.

При спомена за бягството си той се усмихна. Усмихна се като момче, което е офейкало от училище. Но като се имаха предвид рунтавите му сиви мустаци, усмивката му се яви някак с голямо, много голямо закъснение.

— Господин Кюлц — каза госпожицата. — Вие сте стар грешник.

— Не думайте такива неща!

— Поогледахте ли се наоколо поне както трябва? — запита тя.

— О, да! — каза той. — Достатъчно. Бях в Роскилде. Бях и оттатък, в Малмьо. Ходих на гроба на Хамлет. Макар да е твърде съмнително, дали той лежи вътре. Бях и горе, в Гилелейе, и се къпах в морето. Мила госпожице, иде ми с часове да си удрям плесници, дето не съм почнал по-отрано да разглеждам света.

— А колко пъти — запита тя — писахте на семейството си?

— Нито веднъж — заяви той. — Ще има да се чудят, колко се бавя в Бернау!

— Извинете — каза сериозно госпожицата, — но това решително надхвърля всички граници! Та вашата жена най-късно в понеделник сутринта е телефонирала в Бернау и е разбрала, че съвсем не сте ходил там!

— Мислите ли? — попита той. — Впрочем това може да се очаква от Емилия.

— Може би смятат, че ви се е случило някое нещастие! И сега семейството ви тръпне от хиляди опасения.

— Нека тръпне! — каза невъзмутимо той. — И Кюлц иска веднъж да се види на спокойствие. Най-сетне човек не е дядо Коледа!

Госпожицата позамълча. След това каза:

— Вярно е, че аз не знам точно как се чувства човек като месар и дядо.

— Така е — рече той.

— Но знам едно. Че още сега, без всякакво отлагане, ще купите една картичка с изглед и ще пишете на жена си. Във фоайето на хотела има картички.

Кюлц погледна госпожицата изкосо. Тя каза:

— Моля ви да го сторите!

Той направи усилие, стана, закрачи към хотела и измърмори:

— Ето, пак попаднах под чехъл!

 

 

Във фоайето на хотела имаше щанд. Кюлц извади очилата си от калъфа, сложи ги и заразглежда картичките. След дълго търсене избра един великолепен изглед на пристанището, тикна картичката под носа на продавачката и каза:

— И една марка от шест пфенига. Или за Германия струва повече?

Продавачката не откъсваше очи от устните му, мъчейки се да разбере какво иска да каже.

— Марка от шест пфенига — изръмжа той. — И то малко по-скоричко!

Тогава един дебел господин, който се отличаваше с доста щръкнали уши, се обади до него:

— Тук едва ли ще може да получите марки от шест пфенига! Пък и няма да ви свършат много работа.

— Нека тогава ми даде марка от дванайсет или петнайсет пфенига!

Дребният господин поклати глава.

— Тук няма и такива.

— Нищо не разбирам. Който продава пощенски картички, трябва да има и марки.

Дребният господин се усмихна и ушите му щръкнаха още повече.

— Марки има — каза той, — но не немски… Може би ще опитате с датски?

Бележки

[1] (англ.) — Какво обичате, господине?