Ерих Кестнер
Фабиан (1) (Историята на един моралист)

Предговор на автора

За тази книга, навършила сега вече тридесет години^[1], в течение на времето кръжаха твърде различни оценки и тя често биваше криворазбрана дори от някои, които я хвалеха. Ще бъде ли разбрана по-правилно днес? Положително не! Пък и как ли? Одържавяването на вкусовите преценки през годините на „третия райх“, сервирането им във вид на готови фрази и поглъщането им от милиони хора, развали и вкуса, и преценката на широките кръгове чак до наши дни. А днес, още преди те да са успели да се възстановят и укрепнат напълно, нови, или по-точно казано твърде стари сили, фанатично са се запретнали пак да разсаждат чрез масово ваксиниране стандартни мнения, които впрочем съвсем не се различават толкова много от някогашните. Мнозина още, мнозина вече не знаят, че човек може и би трябвало сам да изковава преценките си. А доколкото полагат усилия в тази насока, не знаят откъде да започнат. И вече — уж в защита на младежта — се подготвят опекунски закони против модерното изкуство и литература. Думата „разложително“ отдавна е заела пак своето челно място в речника на назадничавите елементи. Клеветата е едно от ония средства, които не само оправдават целта, а понякога — и то за съжаление твърде често — я постигат.

Ето защо днес, още по-малко, отколкото на времето, ще бъде разбрано, че „Фабиан“ съвсем не е „неморална“, а подчертано морална книга. Първоначалното й заглавие, което тогавашният издател не допусна, наред с няколко по-фрапиращи глави^[2], беше „Пътят към пропастта“. Чрез него, още от корицата, трябваше да стане ясно, че романът преследва определена цел: той искаше да предупреди. Да предупреди за пропастта, към която се приближаваше Германия, а заедно с нея Европа! Искаше да принуди хората със съответните средства — а в дадения случай това би могло да означава само: с всички средства — да се вслушат и да се опомнят в последната минута.

Масовата безработица, духовната депресия, последвала стопанската, стремежът към бягство от действителността, активизирането на безскрупулни партии — това бяха буревестниците на приближаващата криза. А не липсваше и зловещото затишие пред бурята: леността, сковала сърцата, която приличаше на някаква епидемична парализа. Някои почувствуваха непреодолима нужда да се противопоставят на бурята и на затишието. Те бяха изтласкани настрана. Мнозинството предпочиташе да слуша панаирджийските кресльовци и тъпанджиите, които шумно превъзнасяха своята синапова хартия и отровните си патентовани рецепти. И тръгнали по стъпките на тия „ловци на плъхове“^[3], ние пропаднахме по-скоро мъртви, отколкото живи, в пропастта, гдето сега се опитваме да се настаним, като че ли нищо не е било.

Настоящата книга, която рисува условията за живот в големите градове по онова време, не е поетичен или фотографски албум, а сатира. Тя не описва какво е било, а преувеличава. Обикновено моралистът не поставя пред лицето на своята епоха истинско, а разкривено огледало. Карикатурата, това законно средство на изкуството, е крайното средство, с което той разполага. Не помогне ли и то, тогава изобщо нищо не може да помогне. А да не помогне нищо, това — както в миналото, тъй и днес — съвсем не е необичайно. Необичайно би било обаче, ако то обезкуражи моралиста. Неговото място открай време е било и си остава изгубената позиция. И той я отстоява, доколкото може. Лозунгът му винаги е бил и все още е: Въпреки всичко!