Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (13) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Тринадесета глава
Един полицейски комисар си има теория

Професор Хорн сновеше като тигър из стаята си в хотела.

Карстен донесе тоалетните принадлежности от банята и подреди куфара.

— Успокой се най-сетне, шефе! — замоли го той. — Имаме вече един милион вързани в кърпа. Лойполд от вчера е в Холандия. Ван Тондерн е получил картините. Сделката е заличена.

— Трябва да зная как е изчезнал Холбайн! Трябва да зная, и толкова!

— Може би изобщо не е изчезнал — рече Карстен. — Ами ако не е бил в чантата на госпожица Трюбнер?

— Не дрънкай глупости! Разбира се, че е бил в чантата й. Когато отиде да танцува на дансинга, тя взе чантата със себе си. Момиче като нея не взима такава голяма чанта на дансинга, ако няма важна причина за това! На всичко отгоре при масата остана такъв един санбернарски пес като оня месар! Изключено!

Карстен затвори куфара.

— А как си обяснявате тогава, че когато нашите хора са бръкнали в чантата, тя е била празна?

— Ако можех да си го обясня, нямаше да беснея така!

Телефонът иззвъня. Професорът взе слушалката.

— Тук професор Хорн!… Аха! Живи ли сте още? Мислех си вече, че се разхождате на лунна светлина с лодка в морето!

Той замълча и заслуша вестите, които му съобщаваха. Внезапно лицето му се удължи неестествено. Бързо и пресипнало запита:

— Положителни ли сте?

Той отново заслуша. След това каза:

— Ти ще пристигнеш по най-бързия начин в Рощок и през следващите дни ще останеш в кръчмата. Няма да мърдаш от телефона! Ясно ли е? А Лайхсенринг ще следва момичето по петите. Какво? Да! Дори ако замине за Китай!

Професор Хорн окачи слушалката.

После набра номера на татко Либлиховата кръчма и поиска да извикат господин Щорм.

— Слушай! — заповяда той, когато Щорм се обади. — Плискайте от стареца да ви свърже с някой надежден гараж! И веднага наемете няколко таксита! След пет минути да бъдете пред университета. Не може ли? Тогава след четири минути! Защо да няма таксита? Аха… Нямам нищо против, стига да намерите нещо подобно. Да, да. Ако ще е гарга, да е рошава!

Той окачи слушалката и, клатейки глава, погледна Карстен. Сетне извика:

— Това е вече върхът!

— Кое?

— Младият човек е изчезнал!

— Кой млад човек?

— Онзи, дето се мъкнеше със секретарката на Щайнхьовел и вашия господин Кюлц!

— Значи, той не е вече във Варнемюнде?

— Не.

— В такъв случай той е откраднал Холбайн!

— Виж ти, как схващаш всичко! — Професорът прокара пръсти през брадата си, сякаш искаше да я откъсне. — Да си пъха главата в моята работа! Чакай, момчето ми, ще те науча аз!

— Той излезе по-хитър от нас — установи Карстен.

— По-хитър ли? Не. Но по-хубав. Много по-хубав! Нима можех да пусна да речем Ахтел подир тая влюбена гъска? Или пък Щорм? С неговите клепнали уши? По кого ли от вас би могла да се заплесне?

— Нямам понятие — рече Карстен. — А къде е сега момчето?

Шефът запали цигара и замислено духна дим от нея.

— Струва ми се, на път към Берлин! Той, естествено, знае, че секретарката на Шайнхьовел е уведомила полицията за изчезването му. Значи, не може да се върне обратно в Копенхаген. А и другите погранични пунктове вече са уведомени.

— Ами че той се намира в съвсем същото положение като нас.

— Трябва да потеглим веднага. Все ще го спипаме някъде. Дори ако трябва да претърся с лупа пътищата за Берлин!

— Бих искал да направя едно предложение — каза Карстен.

— А именно?

— Да оставим момчето да си избяга.

— А Холбайн?

— И него!

— Да не ти е мръднало нещо?

— Не — заяви Карстен. — Нека полицията намери Холбайн, а заедно с него и крадеца! Защо искаш да си пъхнеш пръста в капан за мишки?

— И дума не може да става за такова нещо! — извика професор Хорн. — Няма да се оставя на някакъв любител да ме води за носа! Хубава работа!

— Може би той съвсем не е любител. Може да е от конкуренцията!

— И така да е! Дори да е самият Калиостро — искам да имам Холбайн. Най-напред ни пробутват един фалшификат! А след това някакво си момче, на което устата още мирише на мляко, измъква оригинала под носа ни! Това е вече много! Край!

— Твоя воля!

— След няколко минути ще напуснем Рощок. Вън вече се развиделява. От Нойстрелиц ще телефонираме в Берлин и ще сигнализираме Грауман да тръгне оттам да ни посрещне с хората си. И тогава ще смачкаме тоя Адонис! Цяла трябва да остане само миниатюрата. Нали си спомняш как изглеждаше момъкът?

— Горе-долу!

— Опиши го! Та Грауман и хората му да пипнат точно оня, който ни трябва.

В този миг на вратата се почука.

Двамата изтръпнаха. Посещение в зори, особено в стаите на съмнителни господа, рядко предвещават нещо добро. Професор Хорн бръкна в джоба, където се намираше револвера му и извика:

— Кой е?

— Камериерката — отговори глас от коридора.

— Не сте ми необходима! — извика шефът.

— Предадоха нещо за господин професора — обясни женският глас.

Карстен дръпна резето, отвори вратата, прие едно писмо и заключи отново. Даде писмото на професора.

Шефът разкъса плика и прочете написаното на листа. Чертите на лицето му ставаха все по-смутени. Накрая той захвърли писмото на килима, хвана главата си с две ръце и каза тихо:

— Това е вече премного! Човек може да получи нервен припадък от такова нещо. О, тоя мерзавец ще разбере кой съм!

Карстен вдигна писмото и го прочете. То беше написано с печатни букви и гласеше:

ВИЕ МНОГО ОБИЧАТЕ ДА ПИШЕТЕ ПИСМА. С МЕН Е СЪЩОТО, ОСВЕН ТОВА ВСЕ ОЩЕ ВИ ДЪЛЖА ОТГОВОР. ВЪПРЕКИ ДОБРОЖЕЛАТЕЛНИЯ ВИ СЪВЕТ, АЗ СИ СЛОЖИХ ГЛАВАТА В ТОРБАТА. БИХ ЖЕЛАЛ ДА ВИ СЪОБЩЯ, ЧЕ ЗАСЕГА ВСЕ ОЩЕ НЕ СЪМ ОСТАНАЛ БЕЗ НЕЯ.

НАПАДЕНИЕТО В ТАНЦУВАЛНОТО ЗАВЕДЕНИЕ НЕ БЕШЕ ЗЛЕ ИНСЦЕНИРАНО. ВИЕ НЕ МОЖЕХТЕ ДА ЗНАЕТЕ, ЧЕ И АЗ СЪМ ЛУД ПО СТАРИТЕ МАЙСТОРИ.

НАПРАВО КАЗАНО, МНОГО СЪМ ЛЮБОПИТЕН, КОЙ Е ПО-БЪРЗ, ВИЕ ЛИ? ИЛИ ЛИ ПОЛИЦИЯТА? ИЛИ АЗ?

ДОВИЖДАНЕ В БЕРЛИН!

ХОЛБАЙН — МЛАДИЯ

След известно време Карстен каза:

— Ама че дръзко псе!

И потъна в мълчание.

— И да го пусна да избяга? — запита възмутен професор Хорн. — Сигурно не говориш сериозно Целият бранш ще ни се смее с месеци!

Той позвъни на камериерката.

Тя дойде, беше възпълничка и с червени бузи.

Хорн пристъпи към нея.

— Кой ви даде писмото? Пратеник ли?

— Не — каза тя. — Изглеждаше като млад човек от добро семейство. Най-напред е бил при портиера и запитал в коя стая живее господин професорът.

— Знаеше ли името ми?

— Не. Но описал господин професора. Портиерът го изпратил горе. Той ми даде писмото. И пет марки. Писмото трябвало да предам на вас. Парите — да задържа. После младият господин слезе отново долу и говори с портиера. Преди всичко искаше да знае, дали шосето за Берлин е в добро състояние.

Карстен запита:

— Как изглеждаше господинът?

— Брюнет — обясни камериерката. — Сиви очи. Строен. Без брада и мустаци. Висок метър и осемдесет и три. И номер на яката — четиридесет.

Двамата мъже погледнаха момичето, изгубили способността да говорят.

Камериерката се изсмя.

— Той изброи всичко това и каза да го запомня добре. Защото след това вие сте щели да ме питате Стори ми се много смешно. Изобщо беше много весело. И хубав. Мъж като картина! — Тя тръгна към вратата. — Само че това не ми е поръчвал да ви казвам.

Направи реверанс и поиска да си отиде.

— Стой! — извика професор Хорн. — С такси ли отпътува господинът?

— Не — отвърна камериерката. — С частна кола. Пък и струва ми се, че още не е отпътувал. Във всеки случай до преди минута още беше с колата си долу пред хотела и пиеше говежди бульон с яйца.

Тя направи реверанс и си отиде.

 

 

Няколко часа по-късно Ирене Трюбнер и месарят Кюлц бяха в Рощок и разговаряха с един криминален комисар, който седеше срещу тях, капнал от умора и небръснат. Пред него се намираше чаша кафе, от която се вдигаше пара. Той пиеше на малки глътки и каза:

— Трябва да ви помоля да ме извините, че видът ми е тъй неугледен. Но едва ли съм спал и час. И то на тоя жалък диван! Преди и след това трябваше да се разправям с неприятната кражба, от която вие сте пострадали. Необходимо бе да се дадат многобройни разпореждания, та онзи, който е откраднал съпругата на Хенрих VIII да не може да ни избяга. Нима не е ужасно? Дори нарисуваните жени не са застраховани срещу любовници!

Той се засмя. Веднага след това сърцераздирателно се прозина. После сви донейде смутено рамене и отново сръбна кафе.

— Да ви е сладко! — каза господин Кюлц. — Има ли нещо ново, господин комисар?

— Още не — отговори чиновникът. — Но всичко, което можеше да се стори през това кратко време, е извършено. Мрежата непрекъснато се стяга. Изтеглянето на рибата, тъй да се каже, е предстоящо.

— Дано само да не измъкнете вместо риба някой стар ботуш! — рече господин Кюлц.

— Положително не. Помолих вече съответните берлински инстанции да арестуват господин Рудолф Щруве от Холценсюрфщрасе.

Ирене Трюбнер бързо сведе глава и оправи с разтреперани пръсти полата си.

Оскар Кюлц се впусна надълго и нашироко.

— Я, чакайте! — изръмжа той. — Хубава работа! Банда от изпечени негодници задигна една миниатюра, която струва половин милион марки. И тъй като един смел млад човек оказва съпротива, отмъкват и него. Е, такова нещо може да се случи. Но че полицията ще иска да арестува младия човек вместо да залови разбойническата банда, това е вече нещо ново! На мен, нека ви го кажа съвсем искрено, то ми се струва твърде странно!

Комисарят вдигна ръка.

— Не се горещете толкова, драги господин Кюлц! Аз си имам своя собствена теория. Ще видим дали е правилна.

— Какво значи „теория“?

С тоя въпрос Кюлц се обърна към госпожица Трюбнер.

Тя отговори:

— Когато онова, което трябва да се стори, е много трудно, прави се план, който временно отстранява мъчнотиите.

— А, значи, това е теория?

— Да.

— Аха — измърмори Кюлц. — Това нещо ми е отдавна известно. Само че не знаех как се казва. Моята жена е много силна в теорията. Аз пък наричам тия неща по-скромно — „усуквания“… Деца, колко се радвам, че Щруве не си е вкъщи! Отвлечен от бандитите, пък арестуван и от полицията, това вече е малко множко за един и същ човек.

Нищо не бе в състояние да смути спокойствието на комисаря.

— Да се греши е човешко — каза той. — Но не ми се вярва да греша.

— Вие сте несправедлив към младия човек! — извика Кюлц. — Аз наистина съм доста необразован, не зная дори какво е това теория. Но щом като смятам някого за почтен, той значи е такъв!

— Драги господин Кюлц — отвърна учтиво, но назидателно комисарят, — ще трябва да поосвежа малко паметта ви. От протокола ми е известно за един господин, който дълги часове е седял в едно купе заедно с цяла банда престъпници и е смятал за честен човек всеки един от тези нехранимайковци.

Старият месар се закашля. Когато най-сетне беше пак в състояние да говори, той каза:

— Колкото и да ми е тъжно това, вие имате право. И все пак, бих се заклел, че грешите. Та нали в края на краищата тъкмо господин Щруве ми обърна вниманието върху това, че тия хора са негодници!

Комисарят махна с ръка:

— Сторил го е, само за да го помислите вие с госпожица Трюбнер за почтен човек! Освен това искал е да остане близо до нея, за да изпревари бандитите при кражбата. Е, и в края на краищата му се е удало.

Оскар Кюлц поклати сърдито глава.

— Мамите се, при все че всичко, което казвате, може и да излезе вярно.

Комисарят забеляза търпеливо:

— Нека изчакаме. А сега бих искал да задам няколко въпроса на уважаемата госпожица. Преди всичко — къде се запознахте с господин Щруве?

— В Копенхаген.

— При общи познати ли?

— Не, господин комисар.

— Ами?

Тя отговори колебливо.

— На улицата.

— Бихте ли могла да ни опишете по-точно как стана това?

— Малко преди заминаването — заразказва тя, — исках да си купя чифт обувки, които бях видяла предния ден на една витрина, някъде между Нюторв и общинския площад. Тръгнах по улицата и затърсих витрината. Внезапно някой извика малкото ми име. Извърнах се. Беше господин Щруве.

— Откъде знаеше той малкото ви име? — запита комисарят. — Нали изобщо не се познавахте?

— Господин Щруве каза, че толкова съм приличала на братовчедката му от Лайпциг, та ме взел за нея.

Комисарят се усмихна иронично.

— Уважаема госпожице, което е премного, премного е. Не зная, дали вие сте повярвала на лъжата на господин Щруве. Във всеки случай аз не й вярвам. Абсолютно изключено! Възможно е да приличате на братовчедката му. Допустимо е да имате същото име като младата дама в Лайпциг. Но едновременно да приличате на нея и да се казвате също като нея, извинявайте, ама това е вече множко! — Комисарят погледна насмешливо господин Кюлц. — Как ви изглежда тая работа?

Татко Кюлц сви рамене.

— Звучи доста странно. Трябва да го призная.

Комисарят се обърна пак към Ирене Трюбнер.

— Какво стана след това?

— Най-сетне намерих магазина. Влязох и пробвах обувките. Изведнъж господин Щруве се появи отново там. Дори взе пакета с обувките, когато си тръгвах от магазина. На улицата го поканих да си върви по пътя.

— А после?

— После той си тръгна по пътя — отвърна тя.

— Кога се срещнахте пак?

— На следния ден по обед. В бързия влак. Той дойде в моето купе, седна срещу мен и ме запита не искам ли да се сдобрим.

Комисарят допи чашата си и бавно я остави на чинийката.

— Всичко е ясно като бял ден — каза той. — Само едно нещо не може да ми побере главата: как въпреки цялата тая предистория, все още можете да се съмнявате, че този господин Щруве е в най-тясна връзка с кражбата на миниатюрата. Ами че това е очевидно!

Оскар Кюлц се обади:

— Е, все пак случвало се е някога и нещата, които изглеждат ясни като бял ден, да заблудят човека.

— Разбира се — призна чиновникът. — Случвало се е някога. Но само някога! И то е било много отдавна. Тъй или иначе, аз предпочитам да извърша по недоглеждане някоя малка несправедливост, отколкото съзнателно да търпя една голяма.

— Тая работа не е лъжица за мойта уста — установи татко Кюлц. — Само допреди седмица смятах, че да правиш суджуци е най-ужасният занаят на тоя свят. Но сега ми се струва, че да ловиш престъпници е още по-ужасно нещо.

— Това са вече прави думи! — забеляза комисарят.

Той стана от мястото си.

— Искам да ви помоля да заминете с първия влак за Берлин и да се поставите на разположение на тамошното полицейско управление.

— На Алекс^[1] ли? — запита Кюлц.

— Точно така. На Александерплац. Властите и обявената от господин Щайнхьовел голяма награда сигурно ще сполучат скоро да открият миниатюрата и крадеца й.

Той изпрати двамата до вратата. Тъкмо когато се готвеше да я отвори, телефонът иззвъня. Комисарят се върна бързо до писалището си, взе слушалката и се обади. След като послуша няколко секунди, той рече.

— Благодаря, колега! — и остави слушалката обратно на вилката.

Ирене Трюбнер и господин Кюлц чакаха при вратата. Комисарят каза:

— Току-що научих, че господин Рудолф Щруве е бил арестуван в берлинското си жилище на Холцендорфщрасе. Моля да ме извините. Довиждане!