Девета глава
Кюлц опознава най-сетне жена си
Във Варнемюнде влакът беше напуснал парахода. И сега отново пътуваше както подобава на влак, между ливади и ниви, и покрай села и стада добитък. Ако някой пътник, заспал малко след Копенхаген, се събудеше сега, едва ли би могъл да отгатне дали се намира още в Дания или пък вече е в Мекленбург. Двата природни пейзажа си приличат дотолкова, че можеш да ги объркаш.
В едно второкласно купе белобрад господин с тъмни очила водеше разговор с някакъв крефелдски текстилен фабрикант за европейската външна търговия. Разискваха по новото положение, създадено в резултат на световната война. И установиха, че останалите континенти, бивши купувачи на европейски стоки, са използвали разумно годините, през които Европа е била заета в голям мащаб със своя опит за самоубийство. Другите континенти бяха станали независими в промишлено отношение.
Двамата мъже преценяваха опасностите, които заплашваха един континент като Европа поради това, че той трябва да внася суровини, а не може да изнася вече нищо, освен пари.
В този миг вън от коридора мина някакъв дребен господин. Господин, който се отличаваше с клепналите си уши. Той дори не погледна в купето.
Но интересът на белобрадия господин се раздвои. Загрижеността му за европейската търговия бързо започна да се изпарява. Накрая той стана, промърмори някакво извинение и бързо излезе в коридора.
Дребничкият господин стоеше в края на вагона и сякаш унесен в мечти, гледаше през прозореца красивия немски пейзаж.
Белобрадият пристъпи към него.
— Нали ви казах да не се мяркате насам! — прошепна сърдито той.
— Може и да си ида — предложи дребният.
— Какво има?
— Кюлц е изчезнал!
— Сигурно ли е?
— Освен ако е в локомотива. Но там не ни се искаше да проверяваме.
— Остави настрана глупавите си шеги!
— И секретарката на Щайнхьовел е изчезнала.
Събеседникът му почеса бялата си брада.
— А младият човек, който от вчера насам се е хванал за полата на момичето…
— И той е изчезнал!
— И той ли?
Двамата се загледаха навън в пейзажа. Срещу тях се виждаше порутена вятърна мелница. Върху полегат зелен хълм. Околовръст се вълнуваха нивя. Вятърът леко ги галеше.
— Дали не са забелязали нещо? — попита тихо дребничкият господин.
— В такъв случай полицията щеше да бъде вече тук.
— Може би тя ни очаква в Берлин, на гарата.
Белобрадият господин смръщи високото си чело.
После каза:
— Всички да слязат в Рощок! Аз ще отседна в хотел „Блюхер“ под името професор Хорн. И не слизайте всички от един и същ вагон! Разделете се и се настанете в кафене „флинт“. На първия етаж. Поставете пост! Ще мина и ще ви дам нови нареждания.
— Добре, шефе! — каза Щорм. — Ще стане както заповядваш.
След тези думи той се върна във вагона си.
Другият постоя още известно време до прозореца. Покрай него се заредиха вилите в окрайнината на Рощок. В далечината се виждаха големите нови клиники. Господинът отиде в своето купе и взе куфара си от мрежата за багаж.
— Ха! — рече изненадан крефелдският фабрикант. — Мислех, че и вие пътувате за Берлин?
Белобрадият нахлупи шапката на главата си, преметна грижливо палтото на ръка и каза:
— Реших да поизменя малко плановете си. Иска ми се да видя пак Рощок. Преди всичко старата Алма матер. Следвал съм тук три семестъра. А такова нещо не се забравя и винаги вълнува човека. Току-що зърнах пак старинните величествени тухлени църкви. Не, не мога да отмина, без да спра. Кой знае какво очаква човека в Берлин! — Той се засмя. — Такова едно романтично северногерманско градче ти е някак много по-мило.
— Vivat, crescat, floreat![1] — заяви крефелдският фабрикант.
— Несъмнено — каза господин професор Хорн. — Et pereat mundus![2]
Той вдигна леко шапката си за поздрав и излезе в коридора.
След малко влакът спря. Господин професорът слезе, напусна гарата и бавно тръгна из уличките на вилния квартал. По-късно махна с ръка на едно такси, качи се в него и каза на шофьора:
— Хотел „Блюхер“!
Облегна се удобно в колата и се замисли:
„Хората на Щайнхьовел изчезнаха. Полицията не ни закача. Какво ли значи това?“
На коленете му се намираше куфарът. Той впери в него най-нежен поглед и имаше вид на доволен човек.
Хотел „Берингер“ във Варнемюнде се намира на красивата широка алея край брега, току до самия фар, който се издига пред дългия каменен вълнолом.
В тоя прочут хотел току-що бяха отседнали трима нови гости. Те бяха наели три стаи една до друга и, след като свалиха от себе си пословичния „прах от пътя“, се срещнаха в общата зала на хотела.
— И тъй, ето ни! — установи Руди Щруве. — Предупредих ви, че не бива да слизаме, въпреки това вие го сторихте. Какво ще правим сега?
— Ще идем на разходка — предложи Ирене Трюбнер.
— Грешката е моя — рече месарят Кюлц. — Държах се направо глупашки. Признавам. Но чисто и просто има случаи, когато ми причернява пред очите. Аз съм наистина, без да се хваля, душа човек. Но някои неща ти идват до гуша.
— Хайде сега, татко Кюлц, не се укорявайте, моля ви се! На господин Щруве му се привиждат таласъми. Нашата разбойническа банда положително умира от радост, че е откраднала от вас миниатюрата. И само чака да се скрие в Берлин.
— Ваша воля — заяви учтиво Руди Щруве.
Ирене Трюбнер погледна радостно навън, през прозореца на хотела.
— Тук съм, и тук оставам. Утре с първия влак заминаваме за Берлин. Това е достатъчно рано. — Тя се обърна към младия човек. — Или вас ви очакват в Берлин?
— В най-добрия случай хазайката ми — рече той. — Сигурно се бои за наема. Впрочем аз съм си кръгло сираче. Ни жена, ни деца.
Младата дама побърза да смени темата на разговора.
— Драги господин Кюлц, имам една молба към вас.
— Смятайте я вече за изпълнена — отвърна той.
— Обадете се по телефона на жена си! — замоли го момичето. — От неделя насам семейството ви се тревожи. Никой не знае къде сте. В Копенхаген забравихте да пуснете картичката. Не мога повече да бъда свидетелка на подобно нещо.
Лицето на Кюлц се изкриви в гримаса.
— Ако не телефонирате вие, ще й се обадя аз — каза тя и понечи да стане.
— За нищо на света! — Кюлц вдигна ръка, сякаш се бранеше. — Ако някоя млада дама се обади на жена ми по телефона и й съобщи, че съм бил в Дания и после съм спрял в балтийския морски курорт Варнемюнде, тогава изобщо няма да се връщам в Берлин!
— Нима се страхувате от жена си? — запита младия мъж.
— От нея — не, но от страничните явления! Вие не познавате моята Емилия. Инак нямаше да задавате такива излишни въпроси. Емилия е в състояние да обърне света наопаки.
Ирене Трюбнер продължаваше да го гледа в очакване.
Той се изправи и простена:
— Е, хубаво. Щом като трябва — трябва.
След тая принципна забележка, татко Кюлц отиде в канцеларията на хотела и поиска междуградски разговор с Берлин.
Двамата млади хора останаха сами.
— Впрочем къде живеете вие? — запита Руди Щруве.
— В хотел „Берингер“.
— Не се шегувайте — каза той. — Аз ви питах къде живеете в Берлин.
— Ах, тъй ли? На „Кайзердам“.
— Сериозно? — рече той.
— Съвсем сериозно.
— Аз пък живея на „Холцендорфщрасе“. Никак не сме далеч един от друг.
Татко Кюлц стоеше мрачен в една от телефонните кабини и навъсен чакаше връзка с Берлин. През равни промеждутъци от време той извикваше: „Ало, ало!“ Всъщност с най-голяма охота би окачил пак слушалката. Спокойно можеше да отложи за утре скандала, който и без това го очакваше. Вече почти беше решил да остави слушалката върху телефонната вилка.
В този миг се чу пукане. И от Берлин някой извика:
— Ало? Тук месарница Кюлц на „Йоркщрасе“!
— Ти ли си, Емилия? — запита той.
Не получи отговор.
— Тук е Оскар — каза той. — Исках само да ви съобщя, че утре се връщам у дома. За да не се безпокоите напразно.
Пак никакъв отговор.
— Бях за няколко дни в Дания. А сега съм във Варнемюнде. Е, по-късно ще ви разкажа всичко.
Все още никакъв отговор.
„Това е затишие пред буря“ — помисли си той и потърси нова тема за разговор.
— Как върви работата в магазина? И как е магарешката кашлица на Фрицхен?
Какво друго можеше да запита? Нищо повече не му идваше наум.
— Ало, Емилия! Да не си си глътнала езика?
— Оскар — каза с разтреперан глас жена му, — Оскар, как можа да ни причиниш такова нещо?
Той не вярваше на ушите си. Жена му плачеше! Подготвил се беше за всичко друго. Ако имаше някаква възможност да се запращат по телефона тенджери и чинии, би очаквал по-скоро, че всички кухненски съдове ще долетят връз главата му! Вместо това неговата Емилия плачеше?
— Е, е — каза той. — Е, хайде де, старо!
Тя упорито продължаваше да хълца.
— Хайде де, престани с това реване! — измърмори той.
Сам Кюлц беше вече съвсем развълнуван. Каква изненада! Та той изобщо не беше знаел, че жена му може да плаче. При все че от тридесет и пет години бяха женени.
Госпожа Кюлц хълцаше тъй, сякаш искаше да навакса всички пропуснати случаи.
— Хайде, успокой се — утеши я той. — Утре ще си бъда пак вкъщи. И какво ще си помислят клиентите, ако застанеш сега подута от плач зад тезгяха? Накваси някоя кърпа със студена вода и я подръж на очите си.
Тя се изсекна шумно и почна да говори. Но след това се опомни и пак заплака.
— Струва ми се, че звънчето в магазина издрънка — каза той. — Е, хайде, остани си със здраве, Емилия! И тъй, до утре! Поздрави децата!
Кюлц бързо окачи слушалката.
Вън, пред телефонната кабина, спря и замислено потърка брадичката си.
„Трябваше да го направя още преди двайсет години — помисли си той. — Сега е много късно. Сега вече никакъв рев не помага.“
Сетне бавно се запъти към общата зала на хотела. Към масата, край която седяха двамата млади хора.
По същото време белобрад господин поиска огън от един човек, застанал пред кафене „Флинт“ в Рощок, и каза:
— Щорм да изпрати веднага двама души с автомобил до Варнемюнде. Петима други да контролират тук на гарата всички влакове, които пристигат от Варнемюнде.
— Дадено, шефе — отговори човекът.
— А който открие ония тримата, веднага да се обади по телефона на професор Хорн в хотел „Блюхер“! Отивай горе и прати някой да те смени. Ти също заминаваш за Варнемюнде.
— Но какво се е случило?
— Затваряй си устата! — отвърна професор Хорн, свали учтиво шапка за поздрав и прекоси улицата.
