Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (4) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Четвърта глава
Пирът в „Четирилистната подкова“

Освободен от ролята на фустопоклонник, Кзрстен се оттегли назад. Филип Ахтел се ухили злобно и каза:

— Ах, клетото ми момченце! Нямаш късмет с жените!

— Я не дрънкай глупости! — изръмжа Карстен. — Тоя тип я познава. Извика я с малкото й име.

— Помощните отреди, които стария Щайнхьовел изпраща на частната си секретарка, почват малко по малко да ми действат на нервите — призна Ахтел. — Или може би смяташ, че са хора от конкуренцията? Това, разбира се, би било още по-очарователно.

— Не вярвам — рече Карстен. — Той извика името й и тя тутакси се извърна. Като мълния.

— Мълнии, които се извръщат, са опасни — каза Филип Ахтел.

 

 

— Какво обичате? — строго запита госпожица Трюбнер. Почти не се забелязваше, че е уплашена. — И отгде-накъде ви хрумна да се обръщате към мен с малкото ми име?

— Как? И вие ли се казвате Ирене? — Стройният господин беше наистина слисан. Той свали шапката си. — Моля за прошка. Но с походката си вие ми напомнихте невероятно много една моя братовчедка от Лайпциг. — Той се усмихна подкупващо и добави: Анфас обаче вие сте по-хубава от братовчедката ми.

— Странно е, че братовчедката ви също се казва Ирене!

— Случва се — рече господинът. — Аз самият се казвам Руди.

Госпожица Трюбнер му обърна гръб и продължи пътя си.

— Съвсем не е рядко явление — забеляза господинът, който се казваше Руди — хора с еднакви собствени имена да си приличат.

Госпожица Трюбнер рязко се изсмя.

— Днес вече трябваше да чуя, че характерът на фамилните имена влияел върху настроението на хората, които ги носят. Цял живот човек не престава да се учи.

— Така е — потвърди господинът. — Като е дума за фамилните имена: казвам се Щруве, Руди Щруве.

Тя ускори крачките си.

Той не изостана.

— Всъщност аз се радвам, че не сте моята братовчедка.

— Защо?

— Братовчедката си вече познавам — рече дълбокомислено той.

Тя старателно оглеждаше витрините, край които минаваха.

— Странно е — подхвана пак той — и те кара да се позамислиш: не съм срещал досега човек, който би желал да бъде друг. Вярно е, че някои мечтаят да имат парите на Рокфелер. Други пък биха искали да изглеждат като Грета Гарбо. Особено жените. — Той се засмя. — Но никому дори не хрумва да влезе напълно в кожата на другиго. Никому! Дори ако има гърбица и живее в мазе! Нима това не е странно? Какво смятате вие по въпроса?

— Нищо — заяви младата дама и ускори още повече крачките си.

Той пак не изостана.

Изведнъж тя спря и забравила всичко друго, посочи с пръст една витрина и каза:

— А, ето ги най-сетне!

След тези думи тя изчезна в магазина. Беше магазин за обувки.

Младият човек дълго зяпа изложените стоки. Когато забеляза в огледалото, поставено в задната част на една от витрините, двама минувачи, които спряха и зачакаха на отсрещната страна на улицата, той влезе в магазина.

Госпожица Трюбнер седеше в едно кресло. Пред нея бе коленичила една продавачка и пробваше половинка обувка на десния крак на клиентката.

— Много е голяма! — тъкмо я уверяваше младата дама. — В тая обувка бих могла да се обърна кръгом! Трябва ми най-малкият номер.

Продавачката се надигна и разтвори нова кутия.

И тия обувки бяха много големи.

Продавачката отиде до един от рафтовете, покатери се по някаква стълба и се върна с нова кутия.

Госпожица Трюбнер я остави да й обуе и тази обувка, стъпи няколко пъти с нея и изненадана каза:

— Точно ми е!

— Като излята! — обади се някой до нея.

Тя вдигна поглед. Думите бе произнесъл досадният човек, който се наричаше Руди.

Той й кимна приветливо.

— Много обичам да ходя на пазар с жени. Тъй приятно се отвличаш от сума по-важни неща.

Младата дама запита продавачката за цената. Сделката беше сключена. Тя обу пак старата си обувка и плати на касата.

Междувременно продавачката предаде пакета с обувките на господина. Той го прие като нещо съвсем естествено.

— Къде са обувките? — запита госпожица Трюбнер, след като прибра парите си в чантата.

Той вдигна пакета:

— Ето ги!

Продавачката им отвори вратата на магазина.

— Довиждане! — каза той, пусна младата дама пред себе си и я последва на улицата.

Продължително време вървяха един до друг, без да проговорят нито дума. Младият човек имаше впечатлението, че ще сбърка, ако се впусне без повод в разговор. И предположението му се оказа правилно. На площада пред кметството, до Абсалон-Хаус, госпожица Трюбнер спря и каза:

— Мога ли да ви помоля да ми дадете обувките?

— Разбира се — заяви той. — Ето ви патъчките.

И той й подаде кутията.

— А сега, струва ми се, че ще бъде най-добре да си хванете пътя и да се изпарите.

— Защо, когато вие сте толкова близо? — отвърна изискано той.

— Стига празни приказки! — рече тя. — Не зная защо ми досаждате. Довиждане, уважаеми господине.

Той свали шапката си.

— Довиждане, уважаема госпожице.

След това й обърна гръб и си тръгна.

Тя бе до известна степен слисана и в продължение на няколко секунди не помръдна от мястото си. Сетне гордо отметна глава назад и се отдалечи в противоположна посока.

„Е, чак толкова кисел пък нямаше защо да бъде“ — помисли си обидено тя. На драго сърце би се извърнала. Но знаеше, че не е прилично, и се сдържа.

В противен случай щеше да види, че пъхнал ръце в джобовете си, той усмихнато крачеше след нея.

Двама господа, застанали отсреща, до „фраскати“, обсъждаха случая.

— Как ти се струва? — запита Карстен.

Господин Ахтен сви обемистия си нос.

— Най-обикновена любовна история!

— Отвратително! — рече Карстен.

Веднага след това те тръгнаха след едрия, строен господин, който се казваше Руди.

А Руди вървеше след младата дама, която имаше същото име като неговата братовчедка от Лайпциг.

 

 

„Четирилистната подкова“ е мрачна моряшка кръчма. Недалеч от Нюхави. На една от страничните улички. Най-напред трябваше да се слезе по няколко разкривени и изтрити стъпала. А после същите тия стъпала трябваше да се изкачат. И това беше доста по-трудно от слизането.

Но до него още не беше се стигнало.

Оскар Кюлц седеше в една ниша. До него се бе настанил Щорм, човекът с дългите клепнали уши. Те бяха вече „в настроение“ и пиеха наздравици. Понякога с Тюборгска бира. Понякога с ракия. Около другите маси седяха мъже със сини моряшки блузи и също пиеха.

— Хубав град — заяви Кюлц.

Щорм вдигна чашата си с ракия.

Кюлц също.

— Наздраве! — извикаха двамата и изпразниха чашите си.

— Прекрасен град! — рече Кюлц.

— Приказен град! — добави Щорм.

— Изобщо един от най-хубавите градове! — заяви Кюлц.

Думите им звучаха тъй, сякаш играеха скат с наддаване.

Сетне пиха пак. Този път бира. Келнерът донесе, без да са му поръчвали, още две чаши ракия.

— Великолепен град! — промърмори Кюлц.

Щорм кимна развълнувано.

— А утре ще трябва да го напуснем!

Берлинският месар тъжно поклати посивялата си глава.

— Какво щастие, че ще пътувате и вие. Сам просто не бих имал достатъчно смелост. Наздраве, Щорм!

— Наздраве, Кюлц!

— Може да стане опасно, Щорм. Много опасно може да стане! Смелчага ли сте?

— Предполагам, че да, дърти Тиролецо? Но защо ще стане опасно?

— Не казвам! Да живее изкуството!

— Да живее, да живее, да живее!

Изведнъж Щорм се улови сам, че е запял. И уплашен почувства, че само още една бира и две ракии ще му стигнат, за да бъде така пиян, та да няма вече никакво значение, дали другият е по-пиян от него, или не.

— Наздраве! — извика Кюлц и изпразни чашата си.

— Наздраве!

Щорм не можа да улучи своята чаша.

Неговият сътрапезник бащински я постави в ръката му.

— Ех, братле, как ожаднява човек като пие! — рече Кюлц. — Какво щастие, че одеве се натъпках с порцийка мешано за дванайсет души.

Като си спомни блюдото със салам, той се разсмя. След това каза:

— Щом си подложа добре, мога да пия двайсет и четири часа. Наздраве, Щормчо!

Студена пот беше избила по челото на Щорм. Пред очите му блещукаха точици, сякаш бе обкръжен от рояк комари.

— На… здраве — прошепна дрезгаво той и изля бирата в гърлото си.

Кюлц напълни отново чашата му.

— Съдбата ни събра — каза той. — Нека сега дойдат!

— Кой да дойде!

— Има толкова лоши хора на тоя свят! — При тия думи Кюлц тупна дребния Щорм по рамото тъй, че той едва не падна от стола. — И никой не знае точно защо са лоши. Нима не биха могли да опитат да заживеят с добро? А? И защо ли всъщност са лоши? За това дори и пасторът не знае стихче.

— И аз съм лош — заекваше Щорм. — Не, и на мен ми е лошо!

Той чувстваше как потъва в мъгла.

— На това помага само ракия! — заяви енергично Кюлц — Келнер, две ракии!

Келнерът се втурна и донесе поръчаното. Щорм почувства как му наливат ракия в устата. Не беше в състояние вече да се съпротивлява. Помисли си само още: „Ако тоя тип ме насади…“ След това се свлече на стола.

— Наздраве, стари момко! — каза Кюлц. — Дявол ги взел лошите хора.

Едва тогава забеляза, че седи до масата сам.

Пред една къща на Йостербругаде спря такси. От него се измъкна човек с костюм от лоденов плат, пристъпи с леко поклащане до вратата и прочете табелката, закачена на нея.

— Ура! — извика той. — Пансион „Курциус“! Какво щастие, че момчето не е забравило къде живее.

Върна се обратно до автомобила, извлече от седалката някакво неподвижно същество и го метна на рамо.

Шофьорът поиска да му помогне.

— Не е необходимо — рече туристът. — И по-тежки волове съм влачил. Всичко е въпрос на навик.

При вратата се извърна и викна:

— Почакайте ме, господин директоре!

Сетне влезе в сградата и пъшкайки, се заизкачва с тежки стъпки по стълбата.

Пансионът „Курциус“ се намираше на първия етаж. Туристът позвъни.

Нищо не се помръдна.

Той натисна звънеца като при тревога.

Най-сетне по коридора се чуха провлечени стъпки. Някой дълго се взира през шпионката.

— Хайде, отваряйте де! — измърмори туристът.

Чу се щракване на ключ. Вратата се отвори. Появи се изискан стар господин, с бяла брада и тъмни очила, и запита:

— Какво обичате?

— Бих искал да оставя тук един господин на име Щорм.

— За съжаление аз живея в тоя дом едва от вчера — каза меко старият господин. — И съм сам-самичък в жилището. Какво е станало с господина, когото носите на рамото си? Мъртъв ли е?

— Не, пиян е.

— Тъй, тъй.

— В пощенската кутия ли да натикам господин Щорм? — осведоми се туристът. — Или знаете някакво друго разрешение на въпроса?

Старият господин отстъпи в коридора.

— Навярно бихте могли да го оставите на дивана в трапезарията.

Той тръгна напред.

В дъното на коридора се затръшна някаква врата.

— Става течение — обясни старият господин. — Забравих да затворя стаята си.

Той натисна дръжката на една врата и светна лампата. Озобаха се в трапезарията. Огромният мъж със зелените дрехи от лоденов плат сложи внимателно своя товар на дивана и го зави с едно одеяло от камилска въ̀лна. После оправи якето си, погледна угрижено лицето на бледния Щорм и каза:

— Дано утре да бъде точно навреме на гарата.

— Ще пътува ли?

— Да. Ще пътуваме заедно за Берлин.

— Добре, ще кажа на хазаина. — Изтънченият стар човек кротко се усмихна. — Той ще събуди навреме господин Щорм.

— С това ще ми направите голяма услуга — отвърна туристът. — Извънредно важно е.

— Мога ли да зная за какво се отнася?

— Не — отговори туристът. — Господин Щорм също не знае.

Той прекоси с леко клатушкане стаята и се извърна.

— Впрочем и самият аз не зная съвсем точно!

Туристът се изсмя, размаха бастуна си във въздуха и весело извика:

— Да живее изкуството!

Вън, в коридора, той се блъсна в закачалката. След това вратата се хлопна.

Тутакси след излизането му трапезарията се оживи. Най-малко десетина души заобиколиха дивана, на който сладко спеше господин Щорм. Рядко се случват толкова хора в някой пансион, гдето в момента има само един-единствен стар господин!

Старият господин беше свалил както тъмните си очила, тъй и голяма част от своята благост.

— Каква е тази свинщина? — запита гневно той. От яд очите му се бяха изкривили. — Кой може да ми обясни това?

— Аз! — обади се някой.

Беше господин Филип Ахтел, специалистът по червени вина.

— Е? Ще си отвориш ли най-сетне устата?

— Щорм се беше сприятелил с тоя човек, който седеше в „Д’Англетер“ до секретарката на Щайнхьовел. А пред Амалиенборг реши да го срещне случайно пак и да седне с него на ракия. За да научи подробности.

— И?

Господин Ахтел се ухили.

— И той, изглежда, е привел този план в изпълнение.

— А кой беше санбернарският пес, който ни довлече обратно Щорм?

Ахтел каза:

— Та той именно е въпросният Кюлц, за когото все още не знаем, дали наистина е толкова глупав, колкото изглежда, или пък само се преструва.

— Във всеки случай кърка здравата — заяви някой и се засмя.

Друг от пансионерите каза:

— Намирам тази история чудесна! Щорм иска да напие човека, за да го прислуша, а вместо това онзи ни го донася на рамо вкъщи. Както пощаджия носи пратка с наложен платеж!

— Ирония на съдбата! — каза мазно Филип Ахтел.

— Тишина! — заповяда старият изискан господин и пристъпи съвсем близо до дивана. — Мога да ви кажа още отсега: ако излезе, че Щорм е извършил някоя глупост, той ще преживее нещо, което не ще преживее вече!

Щорм се търкулна на другата страна и изведнъж каза съвсем високо:

— Наздраве. Кюлцхен!