Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (2) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Die verschwundene Miniatur (oder auch Die Abenteuer eines empfindsamen Fleischermeisters), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Ерих Кестнер. Изчезналата миниатюра

Трето издание

Издателство „Слънце“, София, 1992

ISBN 954–8023–04–0

Художник: Росен Йорданов

Технически редактор: Димитър Цветков

Коректор: Елисавета Кандимирова-Яньова

 

Atrium Veriag. Zürich, 1959

История

  1. — Добавяне

Втора глава
Ирене Трюбнер се страхува

Дребният господин излезе много услужлив. Добрите хора изпитват винаги удоволствие да помагат на другите. Те са епикурейци и, вършейки добрини, задоволяват моралните си пориви.

Както и да е, месарят Кюлц държеше в ръка надлежно облепения с пощенска марка великолепен пристанищен изглед и разговаряше с дребния господин. Приказваха си вече от пет минути. Нищо не може да се сравни със симпатията, породена между зрели мъже.

Най-сетне Кюлц показа на непознатия господин портфейла си и се осведоми подробно за покупателната стойност на датските банкноти, особено в сравнение с немските пари. Дребният господин едва не забрави да му върне обратно портфейла.

Това накара двамата да се засмеят от сърце.

— А сега трябва да се върна пак на масата си — каза берлинчанинът. — Името ми е Кюлц. Много ми беше приятно.

— И на мене също — отвърна дребният господин. — Казвам се Щорм.

Двамата стиснаха ръцете си.

В същия миг пред хотела спря един вестникарски куриер, скочи от колелото си и се втурна с пакет вестници през портала във фоайето. Госпожицата от щанда погледна заглавието, отпечатано с едър шрифт на първа страница, и по бузите й избиха червени петна. Куриерът бързо изтича обратно към колелото си и припряно продължи по-нататък. На улицата минувачите бяха спрели и четяха на групи новите вестници.

Посетителите във фоайето доловиха, че е станало нещо. Те се стълпиха пред щанда и почнаха да купуват вестници. Четяха новините и един през друг приказваха на всички световни езици.

— Също като при вавилонското стълпотворение — установи Кюлц. — Впрочем никак не ме е яд, че не разбирам нито дума от тоя спектакъл.

Дребният господин кимна учтиво.

— Без съмнение. Незнанието е дар божи. Който знае много, има много ядове.

Той си купи вестник и бегло прегледа първата страница.

— Ставам вече любопитен — каза Кюлц. — Какво толкова се е случило? Да не би да има война?

— Не — отговори Щорм. — Изчезнали са художествени произведения. На стойност един милион крони.

— Аха! — рече Кюлц. — Е, тогава ще си напиша картичката.

Той подаде любезно ръка на господин Щорм и си тръгна.

Дребният господин, слисан, го изпрати с поглед. После мина през портала и седна при господин Филип Ахтел. Той също четеше току-що излезлия вестник. Проучваше най-старателно първата му страница. Сетне каза:

— Какво ли не става на тоя свят?

— Засега липсва всякаква следа от извършителите — рече господин Щорм.

— Дано да ги пипнат скоро!

— Преди да са задигнали още нещо.

— Точно така!

Те се усмихнаха прилично и помълчаха. След това господин Ахтел попита:

— А какво става с тиролеца?

Щорм раздразнено премигна по посока към Кюлц, който, привел гръб, пишеше картичката си.

— Отначало го взех за глупак. Но вече не ми се вярва. Толкова глупав човек изобщо не може да бъде! Преструва се. Впрочем намирам, че е изключително тъпо да се правиш на толкова глупав.

— Това не е чак най-лошата тактика! А какво казва шефът?

— Да го следя. А на тебе ще прати Карстен!

Щорм посочи с глава към Кюлц.

— Оня ме попита какво пишело във вестника. Казах му. Той отговори „Аха! Е, тогава ще си напиша картичката.“ Забележително, а?

— Опасен дядка — отвърна господин Ахтел. — Безобидните са най-лошите.

Оскар Кюлц бутна настрана картичката, пъхна молива обратно в тефтерчето си и въздъхна с облекчение. Сетне се обърна към госпожицата.

— Бихте ли се подписали и вие? — запита той. — Тогава моята Емилия ще почне да ревнува, а това винаги е много смешно.

Той добродушно се засмя.

Госпожицата написа един ред и сложи картичката обратно на масата. Татко Кюлц я взе и прочете какво беше написала събеседничката му.

— Много благодаря! — каза той. — Много благодаря, госпожице Трюбнер!

— Моля.

— Трябва да се ожените скоро — каза замислено той.

— Защо пък?

— Защото името ви е толкова тъжно![1] Познавах един човек, той се казваше Шмерц.[2] Беше един от най-нещастните хора, съществували някога на тоя свят.

— Защото се казваше Шмерц ли?

— Сигурно! На него дори и женитбата не помогна!

— Навярно защото и след сватбата пак се е казвал Шмерц — забеляза тя остроумно. — Но все пак: не мога да се омъжа за първия срещнат човек, само защото се казва Фрьолих или Лустиг![3]

Старият месар поклати посивялата си глава.

Госпожица Трюбнер каза:

— Освен това аз далеч не съм толкова тъжна, колкото го изисква името ми.

— Все пак — рече той. — Все пак, тъжна сте, мила госпожице! Особено откакто купих картичката. Защо ли всъщност?

Сред челото й се появи тънка отвесна бръчка.

— Има си основателни причини за това, господин Кюлц.

— Ядове ли имате?

— Не — отговори тя. — Но се страхувам.

Госпожица Трюбнер почука с пръст върху току-що излезлия вестник.

— В този вестник има една новина, която много ме изплаши.

— Да не би да е онази история с откраднатите художествени дреболии? И за милиона?

— Точно така. Тъкмо тази история!

— Да, но какво ви засяга тя? — попита той тихо.

Тя предпазливо се огледа, сетне сви рамене.

— Не мога да ви го разкажа тук.

В същия миг покрай тях мига някакъв млад човек. Беше едър, строен и, изглежда, разполагаше с много време. Той спря пред портиера, застанал до стълбата, поздрави, като докосна с пръст периферията на шапката си и запита:

— Живее ли тук в хотела някоя си госпожица Трюбнер от Берлин?

— Да — отвърна портиерът. — В момента тя седи там, отпред, до оградата. До онзи едър, пълен турист.

— Какво чудесно съвпадение! — каза стройният господин. — Благодаря ви!

Той допря за сбогом пръст до периферията на шапката си и се обърна.

Портиерът козирува и го изпрати с поглед.

Младият човек тръгна към оградата. Но съвсем не спря до масата на госпожица Трюбнер. Той дори не погледна дамата, за която току-що се беше осведомил! А равнодушно и бавно мина покрай нея, излезе на улицата и изчезна в навалицата!

Портиерът се облещи. И макар че професията му го беше понаучила вече на нещичко — той не разбра това.

— Бихте ли ми направили една голяма услуга? — запита госпожица Трюбнер.

— За клиентка на моя Ото съм готов да сторя всичко! — заяви месарят Кюлц. — Само кръв да не се лее.

— Това, надявам се, ще може да се избегне — каза сериозно тя. — Придружете ме, моля! Трябва да купя нещо. И по пътя ще ви разкажа за какво се касае. Имам чувството, че ни наблюдават.

— Това е от нерви — забеляза той. — Хедвига, втората ми дъщеря, по-рано беше същата. Но обикновено след първото дете всичко се оправя.

— Невъзможно ми е да чакам толкова дълго — каза госпожица Трюбнер. — Хайде! Да тръгваме!

— Е, добре! — измърмори старият Кюлц.

Той кимна на оберкелнера и плати.

— Колбасите ви са чудесни — каза одобрително той.

— Особено шпековият салам.

Оберкелнерът се поклони.

— Много любезно! Ще съобщя това на шефа на кухнята.

— Знаете ли случайно откъде доставят червата?

— Случайно не знам — каза келнерът. — Като келнер човек само бегло се занимава с колбаси.

— Щастливец! — възкликна Кюлц.

Госпожица Трюбнер също плати.

Сетне и двамата станаха и излязоха заедно на улицата. Странна двойка бяха: младата, стройна, елегантно облечена дама и дебелият, широкоплещест исполин с туристическите дрехи от лоденов плат.

Гостите, които седяха пред хотела, зяпаха любопитно подире им.

Господин Щорм и господин Филип Ахтел бързо се надигнаха от местата си, оставиха на масата три-четири монети и се отправиха към изхода.

Кюлц спря на бордюра и посочи няколко гълъба, които ситнеха по паважа.

— Това са „кобургски чучулиги“ — обясни той. — Брат ми отглежда гълъби. Казах му да зареже тая работа. Човек, чийто занаят е да коли телета, не бива да гали гълъби. Това е признак на лош вкус. Но той си държи на своето, и толкова.

— Елате, господин Кюлц! — помоли тихо тя.

Ахтел и Щорм се запромъкваха през редиците от маси. При оградата дребният сръга с лакът другаря си и пристъпи към масата, където беше седял Кюлц.

Той се наведе и взе една клечка от кибритника. Сетне си запали с нея цигара и сложи изгорялата клечка в пепелника.

Ахтел нетърпеливо чакаше. На улицата той запита сърдито:

— Какво толкова имаше?

Щорм измъкна усмихнат от джоба си една картичка.

— Приятелят ни Кюлц беше оставил това на масата. Двамата се наведоха над картичката и я прочетоха. На картичката пишеше:

Мила ЕМИЛИЯ!

Прости ми за внезапното изчезване. Ще ти обясня, когато се върна вкъщи. Срещнах една клиентка на Ото. Каква случайност, нали? Е, когато е рекъл господ, и налъмите цъфват. Не се безпокойте заради мен! Чер гологан не се губи!

Сърдечно твой ОСКАР.

А под този недодялан почерк бе написано с изящни, красиви букви:

При все че не се познаваме, поздрави от

Ирене ТРЮБНЕР.

Двамата господа се спогледаха нерешително.

— Дали тоя тип е оставил картичката от разсеяност? — запита Щорм.

— Глупости! — каза Ахтел. — Я погледни текста! Тоя тиролец е съвсем отракано момче. Срещнал бил клиентка на Ото! Това, естествено, е намек. Първо се прави на глупав. А сетне използва тая картичка, за да ни се надсмее. Невероятно нахалство!

Прекалено високо разположените уши на господин Щорм, притиснати сега от периферията на шапката и извити под прав ъгъл, сякаш искаха да настръхнат.

— Когато е рекъл господ, и налъмите цъфват! — повтори сърдито Филип Ахтел. — А ето че идва и Карстен.

Те поздравиха колегата си и закрачиха на почетно разстояние след госпожица Трюбнер и господин Кюлц. Щорм накъса на безброй малки парченца картичката с копенхагенското пристанище, адресирана до госпожа Емилия Кюлц в Берлин, и ги пръсна по паважа.

Младата дама и месарят Кюлц нямаха представа, че ги следваха трима мъже, които се интересуваха извънредно много от тях.

 

 

На същото такова почетно разстояние един едър млад човек следваше тримата мъже.

Тримата мъже също нямаха представа, че ги следва някой, който се интересува извънредно много от тях.

Как си играе животът!

Бележки

[1] Ако се преведе буквално, името „Трюбнер“ би значило „Тъжовникова“ — Б.пр.

[2] „Шмерц“ — „Страдалников“ — Б.пр.

[3] „Фрьолих“, „Лустиг“ — „Веселяков“ — Б.пр.