Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (8) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Осма глава
Приказката за добрия човек

Слънцето разбута облаците като плъзгащи се врати и озари с лъчите си ферибота „Дания“ и останалия свят. Изпълнявайки един стар обичай, то озари и праведниците, и грешниците, без да прави никакво изключение.

„Дали наистина огрява всички от чисто великодушие? — питаше се човекът, който се казваше Руди. — Не, сигурно е за удобство, нищо повече. Ако си представи човек, че то почне да озарява само добрите, а лошите не — какви усилия би му струвало това и какви бъркотии биха се получили!“

Той беше затворил очи и лежеше изпънат в един шезлонг.

„За пазителите на реда — размишляваше той, — сигурно щеше да бъде практично, ако беше другояче. Тогава те чисто и просто щяха да излизат по улиците и площадите, когато грее слънце и на бърза ръка щяха да арестуват всички хора, неогрени от слънчевите лъчи! Въпрос е само дали при тия обстоятелства престъпниците все още биха се показвали вън на слънчева светлина.“

Той вдигна ръце нагоре и се протегна. Помисли си:

„Навярно щяха да излизат само нощем. И при проливен дъжд… И в страните, където дъждовният сезон продължава шест месеца, би настъпил неподозиран разцвет. Благодарение на притока от чужденци. А биха процъфтели и ония места, където месеци наред не грее слънце. Защото колко ли ще са хората, които без опасения биха се излагали на лъчите му?“

Той се усмихна дяволито и грижливо, с увлечение почна да си представя всички логически последици от своята глуповата хипотеза.

Ирене Трюбнер, която седеше на съседния стол, го разглеждаше критично. Бръчката на челото й бе стигнала чак до кокетната й шапчица. Дали нямаше да си изпати, загдето той бе научил тайната й? Ако пък беше някой съмнителен тип — тогава защо даваше полезни съвети на нея и на татко Кюлц? Сега вече той знаеше нейната тайна. Но каква ли бе неговата?

Внезапно господин Щруве гръмко се разсмя и отвори очи.

— Изглежда, че се чувствате много добре? — запита тя.

— Откровено казано, не. Но току-що си представих как би изглеждал светът, ако слънцето огряваше само праведниците, а грешниците оставяше в сянка.

— Как би изглеждал светът ли? Аз бих предпочела да знам как бихте изглеждали тогава вие.

— Е, как мислите? Ослепително бял или като при слънчево затъмнение?

— Може би кариран — каза тя.

— Запитайте инстинкта си! — посъветва я той. И патетично додаде: — „Призивът на сърцето глас е на съдбата.“

— Не ме карайте да се смея! — рече строго тя.

— Пазил ме бог! — отвърна той и смени темата на разговора: — Дано само вашият слънчев господин Кюлц не направи някоя беля в купето си.

— Още от пръв поглед човек вижда, че господин Кюлц е почтен човек! — заяви тя и погледна с укор съседа си.

— Голямо чудо! Като остарея с още трийсет години и моите превъзходни качества ще си пробият постепенно път от душата към лицето ми! „Руди — ще казвате вие тогава, — как жестоко несправедлива бях към теб навремето. Можеш ли да ми простиш?“ Кой знае дали ще ви простя.

— Наистина ли смятате, че той може да направи някоя беля? — запита тя.

Младият човек отговори:

— Много ми се нрави тоя прекрасен старец, но от глупостта може да се очаква всичко.

Лицето на Ирене Трюбнер доби угрижено изражение.

— Не падайте духом — рече той. — Все някак ще оплескаме работата.

Сетне затвори отново очи и се посвети на слънчевата светлина, която не прави разлика между праведници и грешници. И тогава заспа.

 

 

Събуди го някой, който силно разтърсваше раменете му. Беше Ирене Трюбнер.

— Извинете — прошепна тя. — Но господин Кюлц твърди, че още снощи се е запознал в Копенхаген с господина с бялата брада и тъмните очила.

Оскар Кюлц, който седеше на един свободен стол и добросъвестно бе оставил куфара до себе си, тежко поклати глава в знак на потвърждение.

— Да. В пансиона „Курциус“. На „Остербрьотхенгаде“, или както се казва там улицата.

— В края на краищата човек все трябва да живее някъде — заяви Щруве. — Какво от това, че е живял в един и същ пансион с вас?

— Но аз не съм живял в пансион „Курциус“. Отидох там само, за да оставя господин Щорм.

— Кой е този господин Щорм? — запита младият мъж.

— Един мой познат. Много мил човек. Запознах се с него вчера в хотела, където се запознах и с госпожица Трюбнер. Той ми помогна на будката, като исках да купя пощенски марки. После забравих да пусна картичката.

— Боже мой! — възкликна госпожица Трюбнер. — Нещастната ви жена!

Руди Щруве любопитно се надигна.

— А срещнахте ли се и по-късно с господин Щорм, драги господин Кюлц?

— Да. Привечер. Съвсем случайно. Стоеше пред един магазин за художествени предмети. И го заговорих. Той твърдеше, че ракията в Копенхаген била по-добра отвсякъде другаде. И сетне ме покани.

— И ви напи така, че се намерихте под масата, а?

— Ако трябва да кажа истината, под масата накрая се намери господин Щорм. Като поисках да се чукнем, беше изчезнал. Седеше до своя стол и не беше вече съвсем на себе си. Едва когато келнерът изля върху главата му студена вода, се сети къде живее.

— Въпросният пансион „Курциус“ ли?

— Точно така — рече Кюлц. — Замъкнах го там. Хазаите бяха излезли. Беше там само един-единствен господин. Квартирант. С бяла брада и тъмни очила. Бил на квартира там едва от предишния ден и затова не знаеше дали Щорм действително живее в пансиона.

Аз стоварих Щорм на дивана в трапезарията и отпътувах за моя хотел.

— Е, какво ви безпокои всъщност? — запита Щруве. — Защо пък господинът с брадата и очилата да не пътува за Берлин, щом това му прави удоволствие?

— Изведнъж станахте толкова доверчив — каза сърдито госпожица Трюбнер.

— Исках да ви се харесам — отвърна Руди Щруве. — Зная, че цените доверчивостта.

— Оставете настрана тия глупости! — замоли го тя.

— Е, хубаво! — Щруве се обърна към Кюлц. — Навярно днес отново сте срещнал господин Щорм на гарата.

— Така се бяхме уговорили — рече Кюлц. — Радвах се, че няма да пътувам сам, а ще бъда заедно с един познат. Най-вече заради миниатюрата в куфара ми.

— Казахте ли му за нея?

— Как можете да помислите такова нещо! Ако оня тип до прозореца не ни беше сервирал историята с втората митническа контрола, всичко щеше да мине добре. Но на тая въдица, естествено, се хванаха всички в купето.

— Все мили хора, нали? — осведоми се Щруве.

— Очарователни! — потвърди Кюлц.

— То се знае — каза Щруве. — Един въпрос, драги господин Кюлц: как всъщност попаднахте в това очарователно купе? Вие ли искахте да влезете в него? Или вашият познат?

— Отначало исках да вляза в друго купе. Но там беше седнала някаква стара дама. А пък господин Щорм е суеверен човек. Старите жени му носят нещастие. Трябваше да се съобразя с това.

— Естествено — рече Щруве.

— Тогава купето ми избра господин Щорм. Запита един господин, който гледаше от прозореца, дали има още места.

— И се оказаха свободни тъкмо още две места, нали?

— Точно така.

— А господинът, който гледаше от прозореца, имаше аленочервен нос — предположи Щруве. — Така ли беше?

Госпожица Трюбнер се смая.

— И то какъв! — извика татко Кюлц. — Цял патладжан! И той е очарователен човек. Пътува за Варнемюнде. Отива при жена си и двете си деца.

— Милите дечица!

Руди Щруве се изсмя.

— Но това ми се вижда странно — заяви Кюлц. — Точно същото каза и оня тип, дето ни изигра номера с втората митническа контрола!

— Изглежда при това пътуване никой не иска да повярва на изтъкнатата семейна привързаност у хората с червени носове. А сега още един скромен въпрос, драги господин Кюлц.

— Моля.

— Пътниците от вашето купе не се познаваха помежду си, нали?

— Пази боже! Компанията е пъстра, точно каквато се събира случайно при пътуване. Но както вече казах, всичките са очарователни! И толкова любезни! Преди малко исках да извадя от куфара табакерата с пурите си. Мислите, че ми позволиха ли? Дума да не става! Всички, като по команда, ми предложиха пури и цигари, жалко, че нямахте възможност да видите. Чисто и просто бях обсаден от табакери и цигарени кутии. Беше трогателно!

Сега вече Руди Щруве не можа да запази сериозното изражение на лицето си. Той прихна да се смее със своя заразителен весел смях на гимназист.

Татко Кюлц бе възмутен.

— Какво смешно намирате тук? Само защото съвсем непознати хора се държат вежливо и любезно ли?

Поведението ви не е много изискано, млади господине!

— Не — отвърна Щруве. — Не е изискано, но е обяснимо.

Той беше станал отново сериозен.

— Уважаема госпожице, смятам, че е крайно наложително да отворим очите на господин Кюлц. Иначе кой знае какво още би могло да се случи.

Ирене Трюбнер кимна едва забележимо с глава.

— Драги господин Кюлц — каза Щруве. — Трябва да ви разкажа една история, която още не знаете.

— Думайте тогава!

— И така… имало едно време един човек, който бил честен до мозъка на костите си и поради това смятал, че всички останали хора също така са честни и почтени.

— „Имало едно време“ ли? — запита Кюлц. — Че то звучи като приказка!

— И наистина е приказка — отвърна любезно младият мъж. — Веднъж добрият човек, за когото става дума, попаднал в един чужд град, в непознат хотел и се запознал там с една хубава принцеса, която го помолила за помощ. Тъй като бил добър човек, той, разбира се, веднага се съгласил. Хубавата принцеса била преследвана от банда разбойници, които хвърлили око на един неин скъп накит. Неколцина от тия разбойници наблюдавали отдалеч разговора й с добрия човек. Съвещавали се какво да сторят и решили да се сприятелят с него. Ето защо единият от разбойниците го заговорил. Този разбойник се отличавал с необикновено прозрачни и клепнали уши. Добрият човек помислил другия за същия тъй добър човек като него. Но когато истинският добър човек и преследваната принцеса напускали хотела, негодникът тръгнал след тях заедно с двамина свои съучастници. Интересува ли ви приказката?

— Да, да, разбира се — каза господин Кюлц. — Хубавите принцеси са били винаги моя слабост.

— Добре тогава. След като добрият човек се разделил с принцесата, дребничкият мошеник решил да го напие. Защото разбойниците се надявали, че щом се напие, добрият човек ще се разприказва и ще издаде плановете на принцесата. Дългоухият разбойник застанал уж случайно на пътя на добрия човек. И двамата отишли заедно в една кръчма. Но случило се тъй, че добрият човек издържал повече на ракия, отколкото дребничкият мошеник. И накрая честният и почтен човек трябвало да замъкне разбойника в жилището му. Хазаите не си били вкъщи, защото жилището изобщо нямало хазаи, а било разбойническа бърлога. Господинът с бялата брада и тъмните очила, който отворил вратата, бил главатарят на разбойниците. А в стаите се таели неговите подчинени… Добрият човек предал пияния разбойник и се завърнал у дома си. Това, че се измъкнал от бърлогата здрав и читав, се дължало, от една страна, на обстоятелството, че бандата все още се нуждаела от него, и от друга, че в приказките такива добри хора си имат много влиятелни ангели пазители.

Татко Кюлц седеше безмълвен на стола си. Устата му бе доста широко отворена, а рошавите му мустаци потрепваха.

— На другия ден — продължи да разказва Щруве — хубавата принцеса предала на добрия човек накита, който разбойническата банда искала да открадне. Неколцина разбойници забелязали това. Малко по-късно се явил бандитът със забележителните уши, и заедно с добрия човек почнали да търсят подходящо купе във влака. Естествено те не седнали в купето, където поискал добрият човек, а в онова, от което се подавал човекът с червения нос. В това нямало нищо чудно. Нали човекът с червения нос бил от същата банда, към която принадлежал и разбойникът с клепналите уши. Впрочем от бандата били не само тези двама, а и всички мъже в купето, които се престрували, че не се познават помежду си…

— Не бива да твърдите такова нещо!

Господин Кюлц едва прошепна тия думи. Но когато събеседникът му впери в него продължителен и изпълнен със съжаление поглед, той сведе глава, сякаш се засрами заради ония хора.

Младият човек продължи своята приказка.

— Те вече имали план. И планът им не бил лош. Той бил изграден върху извънредно здрава основа: върху доверчивостта на добрия човек. Един от бандата се явил като митничар. Те разтворили багажите си, и така той откраднал накита от куфара, без добрият човек да подозира нещо. Само когато огладнял и излязъл от купето, те се разтревожили. Наистина накитът бил вече у тях. Но ако добрият човек отворел случайно в тяхно отсъствие куфара си и забележел кражбата? Като всички хора от тяхната пасмина, те били готови и на най-лошото. Защото кражбата и убийството вървят ръка за ръка, като родни братя. Добрият човек обаче се върнал при тях и бил пак тъй любезен, както преди. Значи, заключили те, той не знаел още нищо. Само като станал и поискал да извади от куфара си пурите — всички ужасно се изплашили. Той не бивало за нищо на света да отваря куфара си! Затова всички побързали да предложат на добрия човек пури и цигари. А той, понеже бил добряк, се трогнал до сълзи от тяхната любезност.

Господин Щруве помълча.

Берлинският месар Оскар Клюц седеше силно приведен напред. Лицето му бе кървавочервено, а пестниците лежаха отпуснати на коленете му като чукове.

— Засега приказката стига дотук — заяви господин Щруве. — Но това още не е краят й.

— Нищо подобно!

Господин Кюлц стана.

— Приказката свърши! — каза той.

Той грабна бастуна си и без да каже нито дума повече, се отправи с тежки стъпки към стълбата.

Младите хора погледнаха учудено след стария приведен исполин. Сетне в една и съща секунда, те скочиха и се втурнаха подир него.

— Накъде сте се запътил? — запита плахо Ирене Трюбнер.

Той грубо блъсна ръката й встрани.

— В купето!

— А какво ще правите там? — попита Щруве.

— Ще си разчистя сметките! — рече старият. — Ще избия всички тия негодници. С голи ръце ще ги смачкам. Пуснете ме!

— Не — отвърна младият човек. — Няма да допусна това. Дори ако трябва да се сбия тук на палубата с вас, при все че сте ми много симпатичен! Дори, ако в края на краищата ни закарат в болницата. В такова състояние няма да ви пусна в купето!

Добрякът господин Кюлц вдигна пестник, за да удари човека, който се казваше Руди.

Тогава между двамата застана Ирене Трюбнер и каза:

— Татко Кюлц! Какво ви е хрумнало! Мислех си, че искате да ми помогнете!

— Всяко нещо си има граници — изръмжа той. — Освен моята глупост, разбира се. — Сетне отпусна вдигнатия си пестник и каза на младия човек. — Много извинявайте!

— Моля.

Госпожица Трюбнер хвана под ръка избухливия исполин и крачка по крачка го отмъкна към столовата.

— Нали все пак не ще можете да избиете всички разбойници на тоя свят!

— Не. Само тия в купето.

Руди Щруве се засмя. След това каза скептично:

— Да се бориш с десет пръста срещу десет револвера е въпрос на вкус.

Той насила накара добрия човек да седне на един от столовете.

Дълго време седяха, без да проговорят нито дума. Ирене Трюбнер посочи с ръка към хоризонта. Немският бряг вече се виждаше.

— Не мога! — каза след малко Кюлц. — Не мога да остана заедно с тия типове. Наистина не мога! Във Варнемюнде ще сляза. Инак ще се случи някое нещастие. Трябва веднага да се махна от парахода!