Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (19) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Деветнадесета глава
Господин Кюлевайн научава що е страх

Когато полицейският автомобил спря пред сградата на „Бойстщрасе“ 12-а, пътниците в него най-напред се облещиха. А криминалният комисар каза:

— Откога крадците почнаха да се разполагат в здания на застрахователните дружества?

Той слезе от колата и помогна при слизането на младата дама и на двамата възрастни господа.

— Това са то новите моди — трезво заяви Кюлц.

Господин Щайнхьовел се поколеба.

— Дали не сме сбъркали номера на сградата?

Ирене Трюбнер бързо пристъпи към шефа си.

— Та това е същото дружество, при чийто представител в Копенхаген застраховахме преди няколко дни миниатюрата!

Криминалният комисар вече говореше с един от облечените в ливреи пазачи при вратата. Той бързо се върна.

— Генералният директор ви очаква. На портиера е наредено да ни заведе на първия етаж. — Той се усмихна. — В такъв случай мога да освободя хората си, които заобикалят сградата.

— За нищо на света! — извика Кюлц. — Кой знае каква шарлатания ни очаква пък тук! Може би искат да ни примамят в капан, и генералният директор, та дори и портиерът да са предрешени разбойници! Оставете си спокойно часовите още мъничко тук!

— Е, хубаво — рече чиновникът и тръгна пред другите, които колебливо го последваха.

Един прислужник ги отведе на първия етаж, в луксозно подредена приемна.

Малко след това се появи генералният директор на „Беролина“, господин Кюлевайн. Той изглеждаше много енергичен и представителен, запозна се с господата и извънредно много се радваше, както неколкократно подчерта, да види при себе си прочутия колекционер на художествени предмети господин Щайнхьовел.

След като създаде около себе си доста очарователна атмосфера, той седна и енергично натисна един звънец. После се обърна отново към колекционера:

— Ориентиран съм само в общи черти относно сключената застраховка между вас и нашето дружество. Огромният брой на сделките, надявам се, ще ме извини. Все пак струва ми се, чух, че сте имал известни тревоги във връзка с миниатюрата, която сте закупили в Копенхаген за шестстотин хиляди крони и сте застраховал за петстотин хиляди марки при нашия датски генерален представител Кристенсен.

Останалите присъствуващи бяха слисани и си размениха учудени погледи. Изисканият стар господин Щайнхьовел пръв се съвзе.

— Имал съм тревоги ли? Но, моля ви се, господин Кюлвайн! Аз все още съм в тревога! Дори в голяма тревога!

Генералният директор не можа да го разбере.

— Но защо, уважаеми господин Щайнхьовел?

Някакъв служещ, за когото навярно се беше отнасяло позвъняването, влезе в стаята и се поклони.

— Нашият прокурист — обясни Кюлейван. — Драги Клапрот, ето ви ключа за хранилището. Бъдете така добър и ни донесете пакетчето, в което се намира копенхагенската миниатюра.

Прокуристът Клапрот взе ключа на хранилището и излезе.

— Ама че чудо невиждано! — извика Оскар Кюлц.

Господин Щайнхьовел възбудено подръпна маншетите си.

— Трябва да ни извините, че не сме вече на себе си, господин Кюлейван. Но миниатюрата, за която твърдите, че се намира във вашето хранилище, само преди час беше открадната от жилището на господин Кюлц!

— Точно така — каза Кюлц. — Беше окачена над дивана във вътрешната стая на магазина.

Госпожица Трюбнер допълни:

— Защото ние я смятахме за имитацията. Но това беше заблуда.

Господин генералният директор Кюлевайн ги гледаше тъй, както никой звероукротител би гледал своите лъвове, ако от разсеяност е влязъл в клетката им без револвер и без камшик.

Намеси се и комисарят.

— В момента двадесетина от нашите моторизирани патрули кръстосват цял Берлин и търсят едно такси. Предполага се, че крадецът на миниатюрата е в него и иска да избяга заедно с истинския Холбайн!

— Но това е пълна безсмислица! — извика генералният директор. — Уверявам ви (този израз му беше останал още от времето когато бе работил като застрахователен агент), уверявам ви, че миниатюрата не е открадната, а си лежи съвсем запазена в нашето хранилище и след няколко мига ще бъде предадена на господин Щайнхьовел!

— Изключено ли е да имате грешка? — запита господин Кюлц.

— Напълно изключено! — Но изведнъж господин генералният директор се разколеба. — Младата дама говореше за някаква имитация. Да не би у нас да е имитацията?

— Не — каза господин Щайнхьовел и извади от джоба си едно пакетче. — Имитацията е вече у нас.

В този миг прокуристът господин Клапрот се появи отново и предаде на шефа си ключа на хранилището и пакетчето, което бе натоварен да донесе.

Останалите седяха съвсем замаяни и гледаха като втрещени тайнственото пакетче.

— Моля, заповядайте!

Господин Кюлевайн го поднесе със замах на стария колекционер.

Господин Щайнхьовел бързо развърза пакетчето, разви дървената кутийка и я отвори.

— Миниатюрата! — прошепна госпожица Трюбнер. — Наистина!

Колекционерът извади от джоба си лупата, подложи миниатюрата на кратък преглед, облегна се назад в стола си и промълви:

— Невероятно! Истинската е!

— Е, видяхте ли? — заяви генералният директор. Той се обърна към прокуриста и каза усмихнато: — Господата не искаха да повярват, а току-що твърдяха, че преди час това пакетче било откраднато и крадецът се опитвал да избяга с миниатюрата с едно такси. — Той развеселен вдигна вежди. — Драги Клапрот, откога лежи пакетчето, очакващо непокътнато своя господар в нашето неразбиваемо хранилище?

Прокуристът се наведе и отговори тихо:

— От около половин час.

Генералният директор на „Беролина“ подскочи ужасен.

— Какво говорите? Едва от половин час? Изпратете ми веднага чиновника, който се е занимавал с тоя случай!

Прокуристът Клапрот бързо излезе от стаята.

Господин Кюлевайн сновеше объркан нагоре-надолу по големия мек килим, който покриваше пода и поглеждаше заплашително към вратата.

— Трябва да ме извините — подхвана той, — че така-а-а…

— Падам от небето — помогна му с готовност месарят.

Генералният директор се усмихна пресилено.

— Точно така. Преди двадесет минути научих, че господин Щайнхьовел е на път, за да получи от нас миниатюрата. Когато се явихте заедно с един криминален комисар, малко се позачудих. Но изглежда, че днес ще имам още доста случаи да се чудя.

— Божа работа! — рече Кюлц. — А заедно с вас ще се чудим и ние. Седнете докато е време, господин генерален! Няма да ви бъде вредно! — След това се обърна към госпожица Трюбнер. — Като че съм ударен с мокър парцал по главата. Съвсем положително ли е истинската миниатюра това тук? Или е само някоя нова теория?

— Тази миниатюра е оригиналът — каза господин Щайнхьовел. — И това е единственото, което до този миг и сигурно.

Вратата се отвори. В стаята влезе един млад човек.

— Един от нашите поддиректори — заяви безмилостно господин Кюлевайн. — Той е запознат с материята.

Младият човек, който бе запознат с материята, се поклони и пристъпи по-бързо.

Беше господин Йоахим Зайлер!

 

 

С изключение на Ирене Трюбнер отначало никой не разбра, защо старият Кюлц подскочи и затанцува като някой индианец около младия човек.

Столът падна. Кюлц извика: „Ура!“ и притисна към гърдите си поддиректора на „Беролина“.

— Браво, моето момче! — ревеше той. — Да ни изиграете такъв номер! Голям дявол сте! — Кюлц се смееше неудържимо. — Веднага казах, че не сте истински мошеник! — Сетне се извърна гордо и посочи важно към Зайлер. — Ето го, господа! Това е той!

— Кой е това? — запита генералния директор Кюлевайн.

Криминалният комисар обясни:

— Предполагам, че става дума за човека, който само преди час е задигнал миниатюрата от жилището на господин Кюлц.

— Всемогъщи боже! — промълви генералният директор. Почти си чуваше, как по гърба му полазиха мравки. — Зайлер, нима вие сте крадец?

Младият човек смутено сви рамене.

— Нямаше как! Драги господин Кюлц, моля със закъснение за позволението да крада от вашия дом!

— Колкото искате, моето момче! — извика Кюлц. Толкова се радвам, че не сте крадец, а само се вмъквате с взлом!

Йоахим Зайлер каза:

— Работата беше доста объркана. Имах впечатлението, че в моето жилище полицията е пипнала само една малка част от бандата. Всъщност отидох само от предпазливост във вашата колбасарница, татко Кюлц. Естествено също тъй възможно беше миниатюрата да е пристигнала вече във вилата на господин Щайнхьовел, но не беше. Тя си висеше над вашия диван.

Старият колекционер на художествени предмети се бе позамислил и каза:

— А знаете ли, че във Варнемюнде не сте откраднали оригинала, а копието? Или това стана просто по недоглеждане?

Генералният директор Кюлевайн явно се задъхваше.

— Какво? Значи нашият господин Зайлер е крал и във Варнемюнде?

— О, да — отвърна скромно младият човек. — Налагаше се! Човек не винаги може да постъпва тъй както иска. Когато светлината в танцувалното заведение угасна, не можеше вече да се пипа с кадифени ръкавици. Разтворих чантата на госпожица Трюбнер, бръкнах бързо в нея и задигнах миниатюрата.

Комисарят погледна недоверчиво престъпника.

— Как стана тъй, че във Варнемюнде откраднахте именно оригинала, а пък в дома ви ние намерихме имитацията? Впрочем благодаря ви, че предадохте в наши ръце бандата!

— Сторих го на драго сърце! — отговори младият човек. — Що се отнася до двете миниатюри, манипулацията беше много проста. Когато светлината угасна, копието още се намираше на масата. Бандата току-що го беше върнала тайно на господин Кюлц! Аз откраднах в тъмнината оригинала от чантата на госпожица Трюбнер. Сетне го оставих на масата, като че ли е копието и задигнах копието! И с копието избягах.

Господин Зайлер се позамисли и доволно се усмихна.

— Е, да — продължи после той. — Сега вече, разбира се, всички участници трябваше да си помислят, че съм изчезнал с оригинала! По този начин бандата изгубваше всякакъв интерес към госпожица Трюбнер и господин Кюлц. От този миг нататък тя преследваше само мен и мнимия оригинал в джоба ми. Тъй ми се удаде на подмамя тия типове след себе си от Варнемюнде чак до Берлин. И тогава устроих арестуването им в моето жилище. Както виждате, всичко беше сравнително просто. А действителният оригинал поне за известно време беше в безопасност. Също както и госпожица Трюбнер и господин Кюлц.

— Великолепно! — извика месарят. — Приказно! Като слуша човек такова нещо, идва му да ви завиди!

Старият колекционер кимна замислено.

Генералният директор Кюлевайн обаче бе сломен! За него подобни методи в застрахователния бранш бяха нещо ново.

Йоахим Зайлер продължи доклада си:

— Докато наблюдавах от кафенето, където съм постоянен посетител, как дежурната полицейска група измъкна шайката от жилището ми, получих едно писмо от шефа на бандата, който впрочем още се намира на свобода. Малко след това той мина покрай мен с такси. Наистина беше свалил разкошната си бяла брада, но все пак го познах. И отново се уплаших. Бързо отидох на „Йоркщрасе“ и посетих госпожа Кюлц. Ако миниатюрата беше там, тя трябваше непременно да бъде прибрана на сигурно място. И така, след като във Варнемюнде бях откраднал копието, в Берлин откраднах и оригинала. Щом тръгне човек по наклонената плоскост, няма спиране вече.

— Значи онзи, когото нашите моторизирани патрули преследват, е шефът на бандата? — запита криминалният комисар.

— Да се надяваме — рече Йоахим Зайлер.

Той беше станал малко разсеян и поглеждаше Ирене Трюбнер, която замислено се взираше през прозореца.

— Нима можете да правите магии? — запита комисарят — Кога намерихте време да хвърлите на полицаите по движението в западната част на града ония бележки с номера на таксито, в което се намира обръснатият главатар на разбойниците?

— Магии не мога да правя — отвърна младият човек, — и нямам нищо общо с тия бележки. Тях трябва да ги е пръснал моят приятел Щруве.

Кюлц весело се разсмя.

— Значи ниският шишко от Бауцен е ваш приятел? Да знаете само какво театро направи, задето го бяха затворили!

— Знам — каза Зайлер. — Срещнахме се с него в кафенето. И аз го изпратих бързо след главатаря на разбойниците. Кой знае къде е сега. Дано не му се е случило нещо!

Комисарят обясни на генералния директор защо композиторът на име Щруве е бил арестуван.

— Ужасно! — заяви господин Кюлевайн, загубил и ума, и дума. — Значи нашият поддиректор се е подвизавал и под чуждо име?

— Това се налагаше! — потвърди Йоахим Зайлер. — В Копенхаген бях свидетел, как госпожица Трюбнер и господин Кюлц бяха наблюдавани и следени от неколцина членове на бандата. Затова се опитах да се запозная с тях двамата под чуждо име. Трябваше да бъда съвсем близо, ако положението станеше сериозно!

Ирене Трюбнер каза:

— Господин Зайлер измисли дори една братовчедка от Лайпциг, която се казвала Ирене. И един братовчед, който живее в Хановер и се препитава като лекар по уши, нос и гърло.

— Братовчедката беше измислена — призна младият човек. — Но ушният лекар наистина съществува!

Генералният директор Кюлевайн почна да кърши ръце.

— Какви престъпления всъщност не сте извършили през тия няколко дни? А?

— Държите ли на точното из изброяване? — попита Зайлер.

— Не! — извика господин Кюлевайн. — Не! Седнете най-сетне, престъпник такъв!

Йоахим Зайлер седна. Беше гладен като вълк. Най-много му се искаше да изтича до най-близката Ашингерова кръчма^[1].

Докато криминалният комисар излагаше пред колекционера и пред генералния директор в логична и хронологична последователност изпълнената с низ от приключения история на двете Холбайнови миниатюри, младият човек наблюдаваше младата дама и се опасяваше, че червата му може да закуркат.

Когато комисарят завърши разказа си, изисканият стар господин Щайнхьовел стана, подаде ръка на младия човек и каза:

— Благодаря ви от сърце и ви честитя наградата.

— Каква награда? — запита Зайлер.

— Господин Щайнхьовел е обявил награда от десет хиляди марки за онзи, който му върне миниатюрата — отговори комисарят. — Днес това е отпечатано във всички вестници!

— Не съм чел още вестниците. Кое по-напред! — рече младият човек. — Но десет хиляди марки винаги могат да свършат работа.