Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (11) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
Die verschwundene Miniatur (oder auch Die Abenteuer eines empfindsamen Fleischermeisters), (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,1 (× 16 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

Ерих Кестнер. Изчезналата миниатюра

Трето издание

Издателство „Слънце“, София, 1992

ISBN 954–8023–04–0

Художник: Росен Йорданов

Технически редактор: Димитър Цветков

Коректор: Елисавета Кандимирова-Яньова

 

Atrium Veriag. Zürich, 1959

История

  1. — Добавяне

Единадесета глава
Костюмираният бал свършва

„Нощта в Сан-Паули“ продължаваше. Едно от най-вбесяващите неща, които могат да се случат на човек, е да почувствува равнодушието на околния свят. А кому ли не се е случвало да го изпита?

Оркестърът продължаваше да свири не по-малко шумно и разюздано от преди. Около масите, в ложите и нишите настроението бе станало още по-задушевно. Увиснали по полилеите и капителите на стълбовете, серпантините се развяваха като пердета на отворени прозорци. Празните бутилки от вино се размножаваха като зайци. Едни посетители си отиваха. Други идваха.

— Какво току кривите поглед все към вратата? — запита Кюлц. — Едва ли ще ни донесат още една миниатюра! Сега вече имаме и двете.

— Тъкмо там е работата — отвърна Руди Щруве.

Месарят изстена.

— Никога в живота си не съм седял върху такова буре с барут. При все че във войската бях артилерист!

Той даде знак на келнера.

— Още три коняка!

Сетне погледна към Ирене Трюбнер нежно като загрижен баща.

— А нашата принцеса няма ли да каже нещо?

Младото момиче трепна.

— Господа! Заради мен вие изпаднахте в страхотно положение. Какво общо имате вие с цялата тая работа? Нищо! Моля ви, оставете ме незабавно сама! Идете в хотела, или заминете за Берлин или за Копенхаген! Където искате! Но вървете си!

— А какво ще стане с вас? — запита младият човек.

— О, зная аз как да се оправя — заяви тя. — Ще изпратя някой келнер или момчето, което продава цигари, да повика първия срещнат полицай.

Руди Щруве вдигна вежди.

— Бихте ли могла да ми обясните — как ще се справи първият срещнат полицай с двадесетина престъпници?

Тя не отговори.

— Тук става въпрос за шестстотин хиляди крони продължи той. — А вече се е случвало да убият заради три марки и двайсет пфенига двама до трима възрастни хора.

Ирене Трюбнер каза:

— Бих могла да вдигна накрак по телефона и цялото полицейско управление в Рощок.

— Разбира се, че можете — призна Руди Щруве. — Но това едва ли ще има някакъв смисъл. Защото ние без съмнение сме обкръжени, уважаема госпожице) Напълно обкръжени! Освен това нашите приятели непременно са поставили пост в Рощок при разклонението на шосето за Варнемюнде. Ако се наложи, той веднага ще влезе в телефонна връзка с обсадната армия тук. И щом този пост съобщи, че летящата полицейска бригада се е понесла насам, тия господа тук ще ни извият вратовете. Тогава вече никакво полицейско управление не може да ни помогне.

Малко по малко татко Кюлц почна да нервничи.

— Престанете! — каза той. — Може и да сте прав, но какво да сторим? Да чакаме до погребението си ли? Това не ми е по вкуса!

— И на мен — добави Щруве. — Да знаехме поне горе-долу какво възнамеряват да вършат тия типове!

Те помълчаха доста време и гледаха възмутени човешката гмеж, която ги заобикаляше и ни най-малко не се интересуваше от техните грижи.

Келнерът донесе трите коняка.

— Е, хайде, наздраве! — изръмжа Оскар Кюлц.

Вдигнаха чашите си.

Руди Щруве остави своята без да отпие нито глътка. Той гледаше към вратата и каза:

— Сега вече става сериозно! Моля, бъдете нащрек!

Останалите двама проследиха погледа му. И от смайване татко Кюлц се задави. Защото посред заведението стояха господата Щорм и Ахтел! След тях през вратата нахълтаха още хора, които, изглежда, също се числяха към бандата.

— Не смятах това за възможно! — заяви господин Щруве. — Открито нападение? Сред най-мирна обстановка!

Той се наведе и измъкна изпод масата една празна бутилка от вино.

— Имате ли още от тия неща? — осведоми се татко Кюлц.

Той изведнъж се бе разведрил странно и цялото му лице сияеше.

Младият човек му подаде една бутилка.

— Ето! — прошепна той.

— Бих предпочел бастуна си.

Изглежда, че Кюлц държеше особено много на тоя забравен бастун.

Ирене Трюбнер каза решително:

— Дайте и на мен една от тия ръчни бомби!

— Глупости! — заяви Кюлц. — Ако се стигне до замерване с бухалки, вие веднага се мушкате под масата и си запушвате ушите!

— Съвсем не мисля да правя това!

— Сторете го заради мен — замоли я Щруве. — Бъдещият ви съпруг никога не ще ни прости, ако при тоя дуел цялото ви лице стане на драскотини и от утре заприличате на студент от някоя корпорация.

— Бъдете така любезен да не намесвате в играта бъдещия ми мъж! — каза раздразнено тя. — По-добре си отваряйте очите за бандитите!

Щорм и Ахтел бяха седнали до една маса и оглеждаха заведението, сякаш търсеха нещо. Щом забеляза своя стар приятел Кюлц, дребният господин Щорм му махна за поздрав и се усмихна извънредно зарадван.

Темето на стария месар стана яркочервено.

— Такава дързост още не бях виждал! — заяви той. — Ще го чукам с винената бутилка по клепналите уши докато заприлича на вид, покрит с парчета стъкло! А пък другият ме метна, че отивал при жена си и децата си.

— Човек се учи до края на живота си — рече Руди Щруве.

И още в следния миг се оказа, че е прав.

Защото светлината в танцувалния салон угасна! Заведението, в което имаше не по-малко от сто и петдесет души, потъна в непрогледна тъмнина. Мракът погълна всички стълби, ниши, ъгли и ложи. Беше тъмно като в рог.

 

 

Оркестърът прекъсна свиренето си с дисонанс. Само първият цигулар изсвири още няколко такта. Сетне и той се отказа. Танцуващите двойки на дансинга и посетителите около масите се разсмяха високо. Паднаха със звън няколко чаши. В някои ъгли се разменяха нежности. Който имаше добър слух, можеше да чуе целувките.

Повечето посетители смятаха всичко това за странна приумица на управата. Но само след миг някой извика:

— Помощ! Помощ!

Беше жена.

Какво ли означаваше това? И то ли беше шега? Всички почувстваха: нито това, нито останалото беше шега.

Сега вече безброй гласове закрещяха пронизително един през друг. Маси и столове се събаряха с трясък. Дъските пукаха. Келнерите ругаеха като файтонджии. Опасяваха се, че посетителите им може да избягат, без да платят. Едно огледало се строши на късчета. Или пък беше стъклена врата? Или прозорец? Нищо не виждаха и буквално Потъваха сред шумовете. Плачове, писъци и истерични смехове се смесваха в едно.

— Светлина! — крещяха хората. — Светлина, светлина!

Хаосът беше пълен. Жени биваха поваляни, хващаха се за чужди дрехи, за покривките на масите, за чужди ръце и крака. Други се опитваха да избягат навън през телата на падналите хора. Но къде ли беше вратата?

Един полилей се счупи. Заваля дъжд от стъкла. Крясъците за светлина и виковете за помощ ставаха все по-отчаяни и звучаха все по-зловещо. Заведението заприлича на истински ад.

Но ад, в който нито дяволите, нито клетите грешници можеха да виждат!

 

 

И после, след цяла вечност, стана отново светло.

Колко бе продължила тая вечност — дали пет или десет минути — никой не би могъл да каже. Пък и никой не питаше. А всички се оглеждаха уплашено.

По-опустошително не би могло да бъде дори и земетресение.

— Също като след потопа — установи продавачката при бюфета. Тя бе намерила спасение върху тезгяха, беше седнала на колене върху една пунш-торта и бе впила пръсти в някакъв черешов сладкиш.

Опустошенията бяха страхотни. Посетителите приличаха на дрипави цигани. Виждаха се разкъсани блузи, жакети с по един ръкав и благородни испанци по долни гащи. Една възстаричка дама, маскирана като графиня с рокля рок око, лежеше под преобърната маса. По косите й имаше сметана и вино и тя охкаше жално. Посетители, през които се бяха препъвали хора, седяха замаяни на паркета и държаха главите си. Вината и ликьорите, разляни от чаши и бутилки, образуваха лепкави локви. Управителят се щураше из развалините и пресмяташе приблизително на колко възлизаха загубите.

Жени търсеха мъжете си. Любовници с подутини по главите търсеха приятелките си. Келнери търсеха клиентите си. Първият цигулар от оркестъра лежеше на подиума в безсъзнание. Лъкът му беше счупен. Гледката напомняше за Вар[1] в Тевтобургската гора. Само че римският пълководец не се беше препънал в цигулков лък, а в меч.

Цигулката приличаше на смачкана кутия за пури. Саксофонистът седеше във виолончелото и, ритайки с крака, се мъчеше да се измъкне оттам.

Един полилей, многостенни лампи, един прозорец, една стъклена врата и едно голямо огледало бяха строшени. Където и да стъпеше човек, под краката му хрущеше стъкло.

Управителят на заведението освободи възстаричката графиня с рокля рококо от масата, под която беше притисната, вдигна я на крака и поиска да я отведе към умивалните. Но той се подхлъзна и падна в една локва от шери-бренди.

Вън в коридора, пред кутията с електрическите бушони, седеше на пода гардеробиерката, а чорапът, който плетеше, бе затъкнат в устата й.

И над всички тия развалини и хаос, горе в своя ъгъл, стоеше месарят Кюлц от Берлин, изправен с целия си ръст като бог на отмъщението и държеше в мощния си пестник един самотен крак от стол.

— Кой още е кандидат за болницата? — извика той и се огледа яростно. — Ще го изпратя безплатно!

Никой не се обади.

В краката му лежеше някакъв мъж, когото Кюлц бе обезвредил в мрака, като беше пристегнал така вратовръзката му, че нещастникът без съпротива се бе строполил на земята. Впрочем той беше съвсем безобиден посетител, спедитор от Гюстро.

А върху покритата с черен плюш преградка на ложата висеше с главата надолу друг човек, — главният келнер на заведението. Една бутилка от вино го беше улучила и го бе наранила леко. Той тъкмо се канеше да дойде отново на себе си.

Масата все още стоеше на четирите си крака. Но захарницата заедно с бучките захар, пепелникът заедно с пепелта и един букет от рози заедно с вазата — всичко това се намираше върху синия костюм на спедитора от Гюстро.

— Без фалшиво стеснение! — извика месарят и размаха над посивялата си глава крака на стола като ятаган. — И не се натискайте. На всеки ще дойде редът!

Госпожица Трюбнер седеше объркана в своя ъгъл. Кокетната й шапчица се беше килнала настрана. Младото момиче седеше като ударено от гръм, беше разтворила широко очи и държеше чантата си здраво притисната до гърдите.

Татко Кюлц се поогледа, кимна победоносно на момичето и каза:

— Махнаха се вече, мое мило дете.

— Кой се махна? — запита тя.

— Престъпниците — заяви гордо той. — Като изключим двамата типове, на които аз видях работата тук.

— Но единият от тях е келнер — възрази тя.

Той огледа по-внимателно човека, увиснал върху оградката.

— Много ми е неприятно!

Другият мъж, който лежеше на пода, поотпусна вратовръзката си, окашля се и прегракнало заяви:

— Аз съм спедитор. От къде на къде ви хрумна да ме душите?

— И вие ли не сте разбойник! — запита уплашено Кюлц.

— Разбойник ли? Да не ви хлопа някоя дъска?

— Ужасно съжалявам! — заекна месарят и се поклони. — Позволете да ви се представя! Кюлц!

— Емер — каза другият. — Много ми е приятно!

Той се надигна с усилие и отчаяно погледна бучките захар и розите по синия си костюм. После стана и се отдалечи, накуцвайки. Розите отмъкна със себе си.

— Е, значи, все пак съм имал право — измърмори Кюлц. — Престъпниците ги няма.

Ирене Трюбнер се усмихна. Внезапно тя отдръпна ръце от гърдите си и впери поглед в своята чантичка. Ципът беше разтворен. Тя погледна вътре, вдигна глава и побледняла като мъртвец, прошепна:

— Миниатюрата я няма!

Кракът от стол падна от ръката на Оскар Кюлц. Самият той се строполи върху един стол. Но веднага след това скочи, огледа се и каза:

— Нашият млад приятел също го няма!

— Кой? — запита тя.

— Руди Щруве.

— И той ли? — Ирене Трюбнер поклати глава и впери поглед пред себе си, сякаш недоумяваше. — И той ли?

 

 

Когато пристигнаха двамата стражари от полицейския участък, около тях се струпаха летовници с пострадали дрехи и костюми. Крещяха във всички тоналности, че трябва да получат обезщетение.

— Това не е наша работа — заявиха стражарите. — Отнесете се до съдържателя.

Посетителите се втурнаха или закуцукаха към бюфета — кой както можеше. Зад тезгяха стоеше управителят и обръщаше ракия след ракия. Той беше вече накрая на нервите си и довършваше на бърза ръка една бутилка, която по чудо беше останала здрава.

Двамата стражари прегазиха през морето от развалини и се отправиха към старата гардеробиерка, за чиито преживелици вече бяха научили по телефона.

Тя седеше в коридора и държеше в разтрепераните си ръце чорапа, който плетеше.

— Вие сте видяла тия типове, нали? — запита единият стражар.

— Да — заразказва усърдно тя. — Бяха двама. Влязоха оттам, през задната врата и отвориха шкафчето с бушоните. Запитах ги: какво означава това. Но те изобщо не ми отговориха. Поисках да изтичам до кухнята и да повикам някого. Тогава единият от тях ме хвана здраво. Другият издърпа от ръцете ми чорапа. От страх устата ми се отвори. И изведнъж чорапът се намери там. Сложиха ме на стола и го обърнаха тъй, че да не мога да виждам какво правят. Е, и малко след това стана тъмно като в рог.

— А колко лампите светнаха пак?

— Тогава вече ония негодници, разбира се, ги нямаше — обясни старата жена. — Аз пък седях там и гърлото ме болеше.

— Нищо повече ли не знаете?

— Това е всичко. И като преглъщам, усещам бодежи.

— Преглъщайте по възможност по-малко! — посъветва я единият стражар.

Другият запита:

— Паул, разбираш ли нещо? Аз не!

— И аз не — отвърна Паул. — Двама мъже идват, угасват осветлението и офейкват! А след това заведението прилича на битпазар.

— Може да са били хора от конкуренцията — каза гардеробиерката.

Стражарите се ухилиха. Наистина и те не знаеха нищо. Но разбираха по-добре от тия работи!

В този миг в рамката на вратата се появи едър възрастен мъж. Водеше със себе си извънредно красива млада дама, която изглежда, не се чувстваше много добре. Мъжът каза:

— Трябва незабавно да говорим с вас. Позволете да ви се представя: Кюлц!

— Жалби и претенции за вреди следва да се отправят към съдържателя на заведението — обади се единият от стражарите.

Господин Кюлц горчиво се изсмя.

— Ако съдържателят има излишни шест пъти по сто хиляди датски крони, бихме могли тогава да опитаме!

— Как тъй шестстотин хиляди крони? — запита стражарят, когото бяха нарекли Паул. — Да не би да е откраднато нещо?

— Ама че сте и вие — рече Кюлц. — Да не би да си помислихте, че електричеството тук изгасна ей тъй, за удоволствие? От дамата е била открадната една миниатюра. От… от…

— От Холбайн! — допълни Ирене Трюбнер.

— Малкото име? — запита единият от стражарите.

— Ханс — рече младата дама.

— Аха! — извика другият стражар. — Това поне е нещо! Значи, казва се Ханс Холбайн!

— Но за кого говорите вие? — попита Кюлц.

— Как за кого? За крадеца, разбира се, за Ханс Холбайн!

— Човече божи! — възкликна Кюлц. — Та Холбайн е художникът!

И татко Кюлц гордо се изпъчи. Знанието е сила.

— Крадецът е съвсем друг — подхвана след това той. — Крадецът, това са около две дузини хайдуци! Още от Копенхаген ни преследват по петите. На ферибота задигнаха от мен копието на миниатюрата. Това беше една блестяща идея на госпожица Ирене Трюбнер. Но преди малко ми върнаха обратно копието. Изведнъж го видяхме на масата. Заедно с едно писмо. А после стана тъмно. Когато светна отново, истинската миниатюра беше изчезнала от чантата на госпожица Трюбнер! Миниатюрата беше изчезнала. Крадците бяха изчезнали. Изчезнал беше и един наш добър приятел. Навярно са го отвлекли. Жалко, беше много мил младеж. От Берлин. Името му е Руди Щруве.

Госпожица Трюбнер каза:

— Дано не му се е случило нещо сериозно! — Тя помълча малко. После събра сили и продължи: — Трябва веднага да се обадя по телефона в Брюксел. Шефът ми е в Брюксел. Трябва да му съобщя за кражбата.

Двамата стражари дълго време не проговориха нито дума.

— Не приказвайте толкова много — помоли Кюлц.

— Един по един, ако обичате.

— Бихте ли ни придружили до участъка? — каза единият полицай. — Бандата не може да е много далече. Трябва веднага да уведомим околните участъци. И полицейското управление в Рощок.

Другият стражар отвори вратата.

— Заповядайте, моля!

— Само миг още! — замоли Оскар Кюлц. — Редно е да ви уведомя, че в тъмното съм хлопнал малко по-грубо главния келнер и един спедитор на име Емер. Помислих ги за крадци. — Той беше съкрушен. — Но аз върша всичко наопаки.

— В момента това не е толкова важно — заяви единият стражар.

Колегата му при вратата повтори:

— Заповядайте, моля!

Тъкмо тогава от залата докуца един келнер.

— Аха! — измърмори Кюлц. — Още не сме си платили сметката.

Ирене Трюбнер извади от чантата си една банкнота и я даде на келнера.

— Точно е — додаде тя.

Келнерът дълбоко се поклони.

— Не беше за това — обясни той. — Господата са забравили нещо на масата.

Келнерът държеше в ръката си пакетче и едно писмо.

Кюлц бързо посегна към тях.

— Фалшивата миниатюра! — извика той. — И писмото, в което ония типове така са ме наругали! Дайте ги тук! — Кюлц ги прибра в джоба си и заяви:

— Следния път сигурно ще си забравя кратуната! — Сетне се обърна към двамата стражари. — Това е то артериосклероза, господа.

Ирене Трюбнер прошепна:

— Моля ви, татко Кюлц, елате! Трябва да побързаме!

Бележки

[1] Вар — римски пълководец, въвлечен в засада от немския вожд Арминий и загинал заедно с три римски легиона през I в.н.е.