Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (14) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Четиринадесета глава
Необикновеният разпит на господин Щруве

Един автобус с около двадесетина пътници бръмчеше вече часове наред по мекленбургските шосета. Най-напред той се беше отправил на югозапад. Чак до Шверин. Сетне внезапно бе свил на изток и след дълго пътуване беше минал край Нойстрелиц.

Пътниците бяха странно нагиздени. Имаха дълги картонени носове и войнствени фалшиви бради. На главите им се виждаха големи шапки и балончета. Човекът, седнал до шофьора надуеше едно тенекиено детско тромпетче. По каросерията на автобуса беше написано с бял тебешир, че се касае за „Рощокския клуб по скат, основан и зарегистриран през 1896 година“. Насядалите в автобуса размахваха балоните си, ревяха фалшиво туристически песни, смееха се буйно и подхвърляха пиперливи забележки на жените и децата, които смаяни спираха край пътя.

Е, в такива излети на разни дружества няма нищо необикновено.

Все пак необикновеното беше, че щом изчезнеха последните къщи на някое селце, глъчката и веселбата в автобуса секваха като прерязани с нож. Тогава пътниците се смълчаваха, гледаха недружелюбно пред себе си и се унасяха в дрямка.

Може би не искаха да смущават спокойствието на горите и ливадите? Или обуздаваха веселостта си, за да не подплашат дивеча?

Работата не беше такава. На пътниците в тоя автобус не доставяше никакво удоволствие да се веселят! По тихите шосета тяхната буйна веселост бързо се усмиряваше и израженията на лицата им ставаха злобно разкривени.

Човекът, който изглеждаше като професионален борец, каза на Филип Ахтел:

— Спокойно можеш да си спестиш картонения нос. Истинският ти нос вече и без това изглежда достатъчно изкуство.

Господин Ахтел отвърна:

— Днес предпочитам полицията да ме вземе за член на клуба за скат от Рощок, отколкото за постоянен клиент на затвора в Пристпензее.

— Поне седалките да не бяха толкова твърди! — изръмжа недоволно Щорм. — Човек може да получи възпаление на сляпото черво!

— Взимай пример от нас — рече Карстен — и не сядай точно върху сляпото си черво!

Зад шофьора, който също бе член на дружеството, седеше професор Хорн. Той нямаше вече брада, бе съвсем гладко избръснат, поглеждаше често една географска карта, сложена на коленете му и се ориентираше по нея. Изведнъж той извика:

— Внимание, приближаваме село! Бих желал да ви замоля този път да бъдете по-весели! В Нойстрелиц се държахте тъй, като че ли се връщате от някое погребение.

Членовете на клуба за скат оправиха картонените си носове и бради, окашляха се хубаво и по съвета на Щорм запяха:

Стани, тъй ведър въздухът ухае;

лежиш ли дълго, скоро ще ръждясаш!

Намекът за „дългото лежане“ раздразни дотолкова господин Ахтел, че той почна да пее фалшиво.

Стигнаха селото. Жителите любопитно се спираха. Децата скачаха покрай автобуса и се мъчеха да докопат някой балон. А маскираните постоянни посетители на затвора крещяха тъй разпалено песните си сред летния въздух, че дим се вдигаше.

В този миг шофьорът удари спирачките. Пътниците в автобуса връхлетяха един върху друг и един през друг.

— Какво има? — запита шефът.

— Нашият момък е спрял при бензиностанцията.

Изведнъж пътниците се умълчаха.

— Ще се развеселите ли веднага, негодници такива? — изръмжа заплашително професор Хорн.

Тутакси всички станаха пак шумни и весели. Около спрелия автобус се насъбраха ратаи, моми и ученици. Настана пъстра бъркотия. Селяни надничаха любопитно от прозорците на своите къщи. Една волска кола се промъкна покрай автобуса. Единият вол спря и не искаше да продължи. Някого балона се издигнаха във въздуха. Децата се разкрещяха и се сборичкаха от възторг. Сцената заприлича на наедно празненство.

— Шефе! — каза дребният господин Щорм. — Защо го няма момчето в автомобила?

— Паулиг да иде да види какво става! — заповяда Хорн.

Шофьорът слезе от автобуса и се отправи към бензиностанцията, за да събере предпазливо сведения.

Останалите нервничеха и докато се шегуваха със селското население, в главите им напираха редица въпроси. Къде беше младият човек, когото преследваха? Повредена ли беше колата му? Защо не се връщаше в нея, след като беше слязъл? Какво, дявол да го вземе, означаваше всичко това?

Най-сетне шофьорът Паулиг се върна. Бързо се качи на мястото си, даде газ и подкара автобуса. Същевременно обясняваше припряно:

— Колата е била наета. Тук младият човек я сменил с друга. В Гранзее ще смени пак. По тоя път това е обикновено нещо с наетите коли.

— А в Берлин? — запита професор Хорн.

— В Берлин трябва да предаде колата, взета от Гранзее, при „Кинаст“ — обясни шофьорът. — Това е гараж, близо до Щетинската гара.

Професор Хорн се усмихна доволен.

— Отлично! В Гранзее ще спрем за минута. Ще се обадя още веднъж по телефона на Грауман. Да постави няколко души на пост пред берлинския гараж. Сега вече нашият млад приятел е в клопката.

— Дори ако преди това полицията прибере нашия клуб за скат — мрачно каза Карстен.

Господин Ахтел го сръга в ребрата. Другите пееха, ревяха и махаха с ръце. Жителите на селото също махаха. Монтьорът при бензиностанцията поздравяваше по войнишки и се смееше от сърце. Децата, които бяха тичали покрай колата, спряха. Бяха се задъхали здравата от смях и тичане.

Автобусът изчезна сред облак прах.

Едно малко момиченце бе завоювало червено балонче и щастливо подскачаше с него към дома си. Тъй във всичко има по нещо хубаво.

 

 

През това време в берлинското полицейско управление един криминален комисар разпитваше господин Рудолф Щруве, живеещ в Шарлотенбург, Холцендорфщрасе 7.

Щруве беше дребен, набит човек. С пъргави движения и с дълга руса коса като грива. Той оглеждаше стаята и като че се забавляваше.

Комисарят държеше в ръка нещо като дюлгерски молив, почукваше често с него по ръба на писалището и се усмихваше снизходително.

— Е, господин Щруве — каза той. — Дано да разбирате, че намеренията ви претърпяха неуспех. Облекчете съвестта си! Самопризнанията съкращават и нашата работа, и размера на вашето наказание.

Сетне комисарят се облегна назад в своя стол, като че седеше в театър и зачака перипетиите на драмата.

Господин Щруве се опули като жаба. Откак още в ранни зори го бяха измъкнали от леглото, бяха му се случили толкова неща, които не беше разбрал, че всъщност нищо вече не го учудваше. От друга страна, естествено бе, че той гореше от любопитство да узнае какво точно искат от него. В края на краищата то все трябваше да излезе наяве! И така, той взе думата:

— Уважаеми господин комисар, ще съм ви неизказано признателен, ако се изразите малко по-точно. Виждате, че аз на драго сърце съм готов да ви разкажа всичко, каквото искате да научите от мен. Само ако знаех за какво се отнася! Може ли да се нареди това някак?

Комисарят удари с дюлгерския молив по ръба на бюрото си.

Няма да липсва необходимото уточняване, господин Щруве, можете да бъдете сигурен.

— Радвам се.

— По чие нареждане сте ходили в Копенхаген?

Господин Щруве учудено вдигна вежди.

— Или пък сте действували на своя глава? Това, естествено, също така е възможно. Извинете, че споменавам тази възможност едва на второ място.

— О, моля ви се — отвърна Щруве. — Значи вие поддържате, че съм ходил в Копенхаген?

— Точно така. И не се съмнявам в това.

— За съжаление, вие се заблуждавате, господин комисар.

— Значи, вчера не сте бил в Копенхаген?

— Отгатнахте! Вчера не съм бил в Копенхаген. И завчера не съм бил в Копенхаген. И за да бъда кратък, никога в живота си не съм бил там! Това може е липса на образованост. Но съвсем не е причина за арестуване!

— Значи, вчера си бяхте вкъщи?

— Не — отговори господин Щруве. — Заключението ви е погрешно. Не съм бил нито в Копенхаген, нито вкъщи.

— Жалко — каза комисарят. — Ако вчера си бяхте стоял вкъщи, сега можех веднага да ви изпратя пак там. Къде бяхте вчера?

— В Бауцен.

— Къде?

— В Бауцен. Саксония. Бауцен е много живописен град. Със старинни градски стени и кули. Падне ли ви случай, непременно разгледайте Бауцен.

— На драго сърце — рече комисарят. — Благодаря ви за идеята. Значи, вчера бяхте в Бауцен в Саксония?

— Почваме да се разбираме — отвърна учтиво Щруве.

— Мога ли да ви замоля да ми назовете името на хотела, в който сте пренощували? Аз ще поискам телефонен разговор с Бауцен. Нека ми потвърдят, че сте бил там. И вие ще бъдете свободен.

Щруве мълчеше.

— Или може би сте забравил как се казва хотелът? — запита подигравателно комисарят.

— Не. Но изобщо не съм преспивал в Бауцен. Посред нощ си заминах обратно. Залъгвах се с празната надежда, че ще мога да си отспя в моето жилище в Берлин. Ако предполагах, че само след един час ще ми позвънят на вратата и ще ме докарат при вас, щях да си остана в живописния Бауцен.

— Вие сте човек без късмет! — установи комисарят.

— От какво се познавам, все съм си такъв — отвърна Щруве. — Нищо не може да се направи против това. Така си е, не ми върви.

— Как се казват вашите бауценски познати или търговски приятели? — запита чиновникът. — Надявам се, че все ще се намери някой оттам, който да докаже алибито ви.

На господин Щруве малко по малко почна да става горещо.

— Дявол да го вземе! — извика комисарят. — Сигурно не сте отишъл в Бауцен, само за да не преспите там!

— Не!

— Или пък да разгледате само старинните стени и кули?

— Не. Ходих в Бауцен, за да поговоря с някого.

— Как се казваше това лице?

— Но, моля ви се, господин комисар! Не се касае за лице, а за една дама! — Той прокара ръце през русата си гривеста коса. — В Бауцен има градски театър. И в тоя театър работи една особа от женски пол която преди време ми беше особено близка. Тогава тя още не беше в Бауцен. Отиде там за тоя сезон. Аз заминах, за да поговоря с нея. След представлението застанах при изхода за артистите и я почаках. И тя наистина излезе.

— Не е възможно! — рече комисарят.

— Но още преди да успея да дам признаци за съществуването си, някакъв друг мъж й подаде ръка. Не исках да преча. Двамата се хванаха под ръка и тръгнаха. Аз пък се отправих към гарата.

— Вие наистина сте за съжаление — заяви комисарят. — Рядко се случва такова алиби. — Той помисли малко и сетне запита: — Но завчера сте бил в Берлин, нали?

Щруве каза с облекчение:

— Завчера ли? Да!

— Отлично! Кой е телефонният ви номер? Ще се обадим на прислужницата ви.

— Много съжалявам. Аз нямам прислужница. Жилището ми е толкова малко…

Комисарят нетърпеливо махна с ръка.

— А къде живее чистачката ви? Ще изпратя до нея някоя служащ. Или нямате и чистачка, господин Щруве?

— Не, имам! Разбира се! Но моята чистачка идва само два пъти седмично. И завчера не е била в жилището ми.

— Драги господин Щруве! Моето търпение е общоизвестно. Ето защо най-спокойно ви питам: от кого искате да събера сведения?

— В момента не зная кого бих могъл да предложа. През последните дни си бях все вкъщи.

— И все сам?

— Точно така — каза Щруве. — Аранжирах една партитура за шейсет инструмента. А това е волска работа. Щом свърших, заминах за…

— За Бауцен — допълни комисарят.

— Точно така. Но какво имате всъщност против Бауцен?

— Почти нищо — отвърна комисарят. След това се изправи, скръсти ръце на гърдите и запита:

— Господин Щруве, къде сте скрил миниатюрата?

— Каква миниатюра? — запита изненадан другият.

— Нима никога не сте чували нещо за Хенрих VIII?

— Е, да, чувал съм нещичко. Но какво общо има това с Бауцен, господин комисар?

— А за Ана Болейн?

— Естествено!

Комисарят се наведе напред.

— Ами за Холбайн-младия?

— Разбира се, чувал съм и за него — призна Щруве.

— Но миниатюрата, на която Холбайн е нарисувал Ана Болейн и която Хенрих VIII получил в дар… за нея не знаете нищо, нали?

— Не, наистина не зная нищо за нея. Най-сетне аз не съм специалист по история на изкуството, господине! Аз съм музикант!

— Така!

— Имам впечатлението, че вас изобщо не ви интересува отиването ми в Бауцен! — Щруве наистина беше засегнат. — От друга страна, съвсем не ми е ясно какво общо може да има с Копенхаген миниатюрата на една екзекутирана англичанка. И защо вие държите толкова, че съм ходил не в Бауцен, а в Копенхаген. Бъдете така любезен и ми обяснете по-подробно всичко това!

— Не — каза комисарят. — Засега разговорът ми с вас ми стига!

Той натисна копчето на един звънец. Появи се полицейски чиновник.

— Отведете пак господин Щруве! — заповяда комисарят и пристъпи към прозореца.