Ерих Кестнер
Изчезналата миниатюра (7) (Или още: Приключенията на един чувствителен месар)

Седма глава
Куфарът и пурите

И тримата се бяха облегнали на корабния парапет. Ирене Трюбнер стоеше между двамата мъже. Татко Кюлц бе свалил кафявата си велурена шапка, беше оставил силният вятър да развява на воля сивата му коса и усмихнато гледаше към морето, сякаш още не можеше да повярва. Чувствуваше се като човек, прекарал тежка болест, комуто лекарят току-що е казал: „Е, майсторе, сега пак можете да ставате!“

Господинът, който се казваше Руди, разглеждаше изпитателно младото момиче, облегнато до него и не знаеше какво собствено трябва да мисли за станалото.

— Извинявайте, мила госпожице — каза господин Кюлц. — Аз съм все още съвсем объркан. Най-напред уплахата, а сега радостта. — Но едно нещо най-малко мога да проумея. Щом като миниатюрата, която тия хайдуци задигнаха от мен, е била фалшива, нямаше защо тогава да ми набивате в главата, че тя е истинска!

— Имаше защо, татко Кюлц! Имаше защо да ви го набивам в главата — отвърна тя. — Сърдите ли ми се за това?

— И на сън дори не ми е хрумнало да ви се сърдя — рече той. — Вярно е, че вие здравата ме измайтапихте. Но да ви се сърдя — не. На вас човек наистина не може да се сърди… И все пак защо — запита той момичето, — защо трябваше да ми набивате в главата, че фалшивата миниатюра е истинска?

— Поради една съвсем проста причина! Защото има две миниатюри! Една фалшива и една истинска!

Двамата мъже едва ли не изгубиха равновесие.

— Да — каза Ирене Трюбнер. — Американският колекционер, който притежавал оригинала, още преди години наредил на един американски копист на Холбайн да изработи копие. Това копие било излагано по различните изложби вместо истинската миниатюра, без някой да подозира нещичко. Прекалено рисковано било да се излага самият оригинал, но за това знаели само колекционерът и пазителят на сбирката му. А напоследък и уредникът на търга. Придобивайки оригинала, господин Щайнхьовел автоматически стана собственик и на копието, и депозира двете в хранилището на една копенхагенска банка.

— Ами хората, които ви придружиха до перона на гарата? — запита Кюлц.

— Те бяха тайни агенти на банката. Ясно ли ви е сега всичко?

— Не — отвърна господин Щруве. — Това съвсем не ме засяга, но много бих искал да зная защо собствено сте дали на господин Кюлц копието, а сте му втълпили, че е оригиналът.

— А пък мене ме засяга наистина премного изръмжа Кюлц. — Затова и аз на драго сърце бих искал да зная причината.

Госпожица Трюбнер хвърли кос подозрителен поглед към Щруве и каза:

— От вчера по обед не ми даваше мира чувството, че ме наблюдават и преследват на всяка крачка. И то не ме излъга. Господин Кюлц обаче смяташе, че това се дължи само на нерви…

— И че след първото дете ще се оправи — довърши с дяволита усмивка Кюлц. — Но госпожица Трюбнер каза, че не можела да чака дотогава.

— Нейната преценка впрочем напълно отговаря на фактите — забеляза младият човек.

Ирене Трюбнер се престори, че не е чула тая забележка и продължи:

— Следобед вестниците съобщиха за изчезнали художествени произведения на стойност един милион крони. Нямаше вече никакво съмнение: аз се намирах в капан. Не знаех какво да правя. Докато не ми хрумна да помоля за помощ господин Кюлц.

Тя признателно сложи ръка върху лоденовия ръкав на стария господин и продължи:

— Останахме с него дълго време в хотела. Ако, както предполагах, ме следяха, това трябваше да направи впечатление. Сетне отидохме в Амалиенборг и седнахме на една пейка, където не можеха да ни послушват, но биха могли да ни наблюдават. Навярно са ни следили и там.

— И още как! — възкликна господин Щруве. Но когато Кюлц и Ирене Трюбнер любопитно го погледнаха, той се поправи — И капка съмнение няма, че са ви следили! Това пролича недвусмислено от кражбата на копието!

— Но ако са ни следили — продължи госпожица Трюбнер, — тогава положително бе, че щяха да следят двойно по-внимателно следващата ни среща. За това трябваше да се държи сметка. Ето защо определих срещата ни да стане на гарата. Там преспокойно можеха да се скрият цяла дузина съгледвачи. Те трябваше да видят как ще се направя, че не познавам господин Кюлц. А трябваше да видят и как подчертано тайно му пъхвам в ръката едно пакетче. Това, според тях, би могло да бъде само миниатюрата. Значи, че трябваше да ограбят господин Кюлц. — Тя се закиска блажено като ученичка. — Е, както виждате, сметката ми излезе права. Господин Кюлц беше ограбен! Миниатюрата изчезна! За щастие, фалшивата миниатюра!

— Да бяхте казали истината поне на мен! — рече Кюлц. — Тогава нямаше преди малко да загубя ума и дума от уплаха.

— Драги господин Кюлц — отново заговори младата дама, — ако ви бях казала истината, от целия блъф нямаше да излезе нищо. Та вие сте прекалено честен човек, за да можете да се преструвате. Крадците щяха да прочетат по лицето ви, че искаме да им тикнем динена кора под краката.

— Чувствам се поласкан — рече Кюлц. — Продължавайте! А какво ще стане сега?

— Сега бандата е убедена, че е докопала истинската миниатюра. И до пристигането в Берлин никой не ще разбере нашия ловък ход.

— Извинете, че се меся — обади се Щруве, — но сега вие, разбира се, трябва да се преструвате, че дори не подозирате за кражбата.

— Тъкмо това е главното — потвърди младата дама. — Инак всичко ще иде на вятъра.

Господин Щруве се замисли. Сетне каза:

— И така за господин Кюлц едва сега настъпва най-тежката част от неговата задача.

— Сега обаче сложете точка! — извика месарят. — Аз съм едно добродушно старо магаре. Признавам. Радвам се, че можах да бъда полезен. Но засега тая игра на стражари и апаши ми стига. Чувствам се ужасно. И освен това съм гладен.

— Естествено, можете да ядете, преди да…

— Преди да съм сторил какво? — запита Кюлц. — Да не искате сега да си окача някоя дълга черна брада? Или да скоча през борда и тайно да продължа да плувам след кораба?

— Задачата ви е по-тежка — обясни младият човек. — Трябва да се върнете в купето си!

Кюлц уплашено отстъпи крачка назад и вдигна двете си ръце за защита.

— И трябва да се държите с пътниците така, като че нищо не се е случило.

— Тогава предпочитам да скоча пред борда — каза глухо господин Кюлц.

— Трябва да се върнете!

— Добре — отвърна старият гигант. — Както желаете. Но в такъв случай ще извия врата на оня мошеник, който ми бръщолевеше за втората митническа контрола. В това можете да бъдете сигурни, дами и господа! Или смятате, че ще седна да разговарям любезно с такъв нехранимайко? Може би дори ще трябва да му се усмихвам?

— Разбира се — каза Руди Щруве. — И ще трябва дори доста да му се усмихвате!

— Ще му строша главата!

— Драги, добри ми господин Кюлц — замоли го Ирене Трюбнер. — Не ме оставяйте сега на произвола на съдбата! Много ви моля! Инак всичко, което постигнахме, губи всякакъв смисъл.

Кюлц нерешително стоеше и се бореше със себе си. Сетне се извърна и се отправи към стълбището.

— Господин Кюлц! — извика Руди Щруве.

Месарят спря.

— От куфара ви се подава някакво бяло крайче. Трябва да го приберете, преди да се качите във влака! Инак ще разберат, че вече знаете всичко.

Кюлц сведе поглед.

— Аха — рече той. — Нощницата ми!

Сетне тъжно заслиза по стълбите.

 

 

Филип Ахтел се отдръпна от прозореца на купето и прошепна:

— Внимание, идва!

Останалите заеха непринудени пози и с усилие придадоха невинни изражения на лицата си.

— Какво ще правим, ако е забелязал нещо? — запита Карстен.

— Нищо не е забелязал — отвърна дребничкият господин Щорм. — От него не може да се очаква подобно нещо.

— Ами ако случайно е забелязал? — запита пак Карстен. — Най-сетне може да е станало нужда да рови в куфара си, дори без да се съмнява, че нещо в него липсва.

— Това ще проличи — заяви Ахтел. — Той не умее да се преструва! Ако пък е забелязал, ще постъпим така, както заповяда шефът.

— Да пие го бива! — промърмори Щорм. — Но солената вода не е ракия.

В този миг вратата се отвори. И човекът, за когото бяха говорили с такава очарователна нежност, влезе запъхтян в купето.

— Добре дошли! — извика господин Ахтел. — Услади ли ви се яденето?

— Студените закуски горе са чудесни — каза Кюлц.

— Бих могъл отново да започна да ям!

Устата му се напълни със слюнки. Той си спомни натъжен за закуските, които беше оставил в трапезарията и шумно се изкашля, за да не чуят куркането на червата му. Сетне внимателно вдигна куфара си и го сложи тъй нежно върху мрежата, сякаш бе пълен с пресни датски яйца.

Другите се спогледаха усмихнати. „Да знаеше само!“ — мислеха те.

Дребничкият господин Щорм се ухили като дявол.

Татко Кюлц седна, изпъна нозе и бръкна във вътрешния джоб на палтото си. Замислен извади оттам ръката си. След това тръсна ядосано глава и бавно се изправи пак.

— Какво търсите? — запита нервно Щорм.

— Ах, табакерата си — отвърна Кюлц. — Останала е в куфара.

Другите седяха на местата си като ударени от гръм. „Сега я оплескахме“ — мислеха те.

Оскар Кюлц извади портмонето от джоба си и измъкна оттам ключа на куфара.

Пръв се окопити господин Ахтел.

— Какво ще си правите труд? — извика весело той и поднесе към него своята табакера. — Я запалете една от моите пури!

— Или от моите! — намеси се Карстен.

Трети запита:

— А цигари не пушите ли? Какво бихте казал за една „Лъки страйк“?

При вида на кутиите и табакерите, поднесени от всички страни към него, татко Кюлц се трогна.

— Извънредно любезно от ваша страна, господа. Но не мога да приема такова нещо!

Господин Ахтел изглеждаше засегнат.

— Искате да ни обидите ли?

— Боже пази! — каза уплашено старият човек и прибра ключа в портмонето си. — Цигари имам и аз. Но тях прекарах контрабанда за децата.

Той погледна изкосо към табакерата на Ахтел, поколеба се и най-сетне посегна.

— Ще си позволя.

Трима пътници му поднесоха огън.

Кюлц седна и разчувстван се огледа наоколо. Впрочем погледът му не се спря на негодника, който го бе измамил относно втората митническа контрола.

— Толкова много очарователни хора на куп — рече той и смукна със задоволство пурата.

Другите си отдъхнаха и се усмихнаха подкупващо.

— Великолепна пура! — възкликна месарят. — Нито много серт, нито много яваш. Мога ли да запитам колко сте платил за нея?

Господин Ахтел каза цената. Веднага след това господин Щорм пресметна колко германски пфенига правят тридесет йоре.

— Никога няма да науча това нещо — констатира татко Кюлц. — Вчера в Копенхаген търсех да купя пощенска марка от шест пфенига. Ако не беше приятелят ми Щорм, направо щяха да ме изхвърлят.

Той се разсмя. Прихнаха да се смеят и другите.

— Впрочем аз забравих картичката в хотела — призна си чистосърдечно господин Кюлц. — Моята Емилия ще помисли, че съм умрял!

— Човек не умира толкова бързо — рече Филип Ахтел.

— Хайде де — обади се господин Щорм. — Случва се понякога и доста бързичко. — Той позамълча и стисна така ръцете си, че пръстите изпращяха. Сетне продължи. — Познавах един човек, беше касиер в голяма банка.

Татко Кюлц погледна с разширени очи приятеля си Щорм.

— Е, и какво? — запита угрижено той.

Дребният господин Щорм махна с ръка.

— Защо да чоплим стари рани? — отвърна развълнувано той. — Човекът ми беше приятел.

— Артериосклероза ли? — попита Кюлц.

— Не. Веднъж, когато носел у себе си банкови пари, го заговорили на улицата. Струва ми се, помолили го за огън. И само след миг той се строполил на земята.

— От сърдечен удар ли? — запита Кюлц.

— Не. От кука за плетене на чорапи. Силно изострена. И забита между ребрата.

Татко Кюлц настръхна от ужас:

— Какво ли не става на тоя свят! — каза господин Ахтел, сякаш просто не можеше да му го побере умът.

— Толкова лоши хора има!

— Да — потвърди Кюлц. — Вие сте напълно прав. — Той метна един унищожителен поглед към ъгъла, където седеше неговият враг. След това се опомни и додаде: — Но за щастие повечето хора са почтени.

Останалите кимнаха.

— Без съмнение — заяви господин Ахтел. — Какво ли бихме правили инак?

Другите го изгледаха неодобрително.

Кюлц надникна през прозореца и изтръпна.

Облегнат на корабния парапет, стоеше белобрадият господин от пансиона „Курциус“ и гледаше към тях.